Питър Лерангис
Змийско гнездо (3)

Глава 3

Застанал при перилата, Дан Кахил погледна бурното море и си помисли: Който се е нагърбил с отговорността за съдбата на света, не повръща.

Беше се вкопчил в перилата — чувстваше се точно както оня път, когато след три порции пържени картофи леля Биатрис му беше разрешила да се повози на въртележката. Резултатът не беше от най-красивите.

Моторницата се клатушкаше по огромните вълни. Дъждът беше поспрял, затова пък вулканската пепел се сипеше още по-силно. От нея и от мъглата Дан не виждаше острова, където снощи двамата с Ейми щяха да се опекат като пилета на грил. Ариф се беше изплъзнал на полицаите — беше намерил зад острова канал. Беше завил на юг и сега вече се беше насочил обратно към Джакарта. По-точно, беше заподскачал. Щяха да пътуват три часа. А това означаваше гробно мълчание между Дан и сестра му. Ейми му беше сърдита.

Който се е нагърбил с отговорността за съдбините на света, не мисли за сестра си, докато се сдържа да не повърне.

Обикновено той броеше до десет и после Ейми започваше да дърдори на някаква невероятна тема, например за ръста в добива на лен в Уругвай. Но този път гневът й беше различен. Лепкав. Ейми беше сърдита на всички: на Алистър, на Нели, на брат си.

Не че Дан я винеше. Всичко беше объркващо, а Ейми се вбесяваше, ако се чувстваше объркана. Не можеха да се доверят дори на девиза й: „Не се доверявай на никого“. Ирина беше от лошите, после от добрите. Нели беше от добрите, а после (може би) от лошите. Алистър пък не се поддаваше на класификация. Освен това не знаеха накъде да поемат от тук нататък. И в тая моторница на човек непрекъснато му се повръщаше.

Дишай дълбоко. Мисли си за нещо весело. За нещо смешно.

Не че тази стратегия му беше помогнала особено. Никой не се смееше на шегите му. Но Дан не знаеше друг начин да се отърси от мислите за предния ден. От спомена за Ирина.

Постоянно чуваше последните й думи: „Сега всичко е във ваши ръце. Вървете!“, и виждаше лицето й. Тя се пресягаше от дъното на морето, гледаше го от буреносните облаци, викаше заедно с вятъра.

Гъделичкаше го по глезена.

— Ау — ахна Дан и отскочи встрани.

— Мъъър? — отвърна Саладин — изглеждаше точно толкова объркан, колкото се чувстваше и Дан.

— Не исках да те стряскам, приятелче — рече му момчето и го гушна. Усети как сърцето на Саладин бие до гърдите му. — Как го правиш? Как го постигаш да ми олеква с теб? И аз се опитвам да направя така, че на всички да им олекне, а те само ми се сърдят. С теб всичко изглежда под контрол.

Дан се усмихна. Така казваше баща му — „всичко е под контрол“, това бе едно от малкото неща, които момчето помнеше за него.

— Искам да те запозная с един човек, приятелче.

Дан бръкна в джоба си и извади стария австралийски паспорт на баща си. От него се носеше едва доловимата миризма на нещо сладко, на мускус. Според момчето това беше одеколонът на баща им, но Ейми твърдеше, че просто така миришела хартията за паспорти. Дан отвори паспорта със синя корица и погледна снимката и фалшивото име отдолу: Роджър Нудълман. Баща му беше крил кой всъщност е, вероятно за да заблуди съперниците си в надпреварата. Но името беше толкова нелепо, че Дан се усмихваше всеки път, щом се сетеше за него.

— Запознай се, Родж! — промълви тихо. — И той е бил шегаджия, Саладин… знам си аз. Като мен. Семейна традиция.

Моторницата се вдигна неочаквано на една вълна, после плесна долу. Пак заваля и Дан побърза да пъхне паспорта обратно в джоба си.

Прогърмя мълния и небето сякаш се разтвори. Дан трепна. Саладин скочи от ръцете му и се втурна към стъклената кабинка. Дан тръгна след него — дъждът беше толкова проливен, че момчето едва си поемаше дъх.

— Ya, saya mendengar mereka — изкрещя вътре по мобилния си телефон Ариф, както държеше руля. Той се обърна рязко. — Тук не влиза!

— Хм, дъжд? — показа с ръка Дан. — Мокър? — Той тръсна глава и по пода закапа вода. — Кърпи?

Ариф промърмори по телефона нещо на индонезийски, след това посочи дървения шкаф на панти върху цялата задна стена на кабината.

Саладин вече се опитваше да извади с нокти нещо от пролуката между шкафа и стената. Успя да измъкне кутийка с овална форма. Дан усети, че му се повдига от миризмата на гранясало и на риба, която го лъхна отдолу. Котаракът се хвърли да ближе лакомо слузестото черно съдържание на кутийката, а Дан забеляза, че върху нея пише: „Истински руски черен хайвер от пъструга“.

Закуската на Ирина.

Защо ли руснаците си падаха по такива отвратителни храни?

Вдишай. Издишай. Няма да повърнеш.

Дан отвори шкафа и намери наредени бели хавлиени кърпи, а също въжета, одеяла и тетрадки. Посегна да вземе една от кърпите и застина.

До кърпите имаше дамска кожена чанта с инициалите ИНС отгоре.

Ирина Н. Спаска.

Момчето извади чантата и затвори тихо шкафа.

Вратата на кабината се отвори рязко и стресна Ариф. Вътре нахълта Ейми — беше вир-вода и изглеждаше много ядосана.

— Ето къде си бил! Тъкмо си помислих, че от повръщане си паднал зад борда.

Дан стрелна с очи Ариф и пъхна чантата под мишница. После издърпа сестра си навън под козирката.

— Преди да си казала още нещо, с което да се почувствам съвсем неотразим, виж това тук — каза брат й.

Ейми ахна при вида на чантата.

— На Ирина е!

Дан я отвори и прегледа съдържанието: гримове, телескоп във формата на червило, шишенца със съмнителен вид, бележник с кожена подвързия…

— Какво е това тук? — попита Ейми и извади тънко кожено портмоне.

Вътре бяха пъхнати купчинка прихванати с ластик карти. Ейми махна бързо ластика и започна да прехвърля картите. Трепна от най-горната — копие на нейната социалноосигурителна карта.

Под нея бяха училищните пропуски на Иън и Натали, по една карта за всеки от семейство Холт, служебна карта на „Бурит-Ох“ със снимка на много по-младия Алистър…

— Ужас! Запасила се е с карти на всички от надпреварата!

Момичето извади от дъното на портмонето три херметично затварящи се найлонови пликчета. Във всяко имаше пластмасови квадратчета като пластини за микроскоп.

— Какво ли…

Но Дан се беше вторачил в бележника с кожената подвързия.

— Виж, виж! — подкани той, докато разглеждаше една страница с драснати на нея телефонни номера, сметки и бележки на руски.

Ейми прибра картите в портмонето и го пъхна в раницата си.

— Не разбирам и дума…

Тя разлисти бележника чак до последната страница и спря.

Следующее место, 39 ключей. Из тетради RCH.

Аз съм с вас, вие сте с мен и всички сме заедно.

— Ясно е какво е „трийсет и девет“ — каза Дан. — Ирина е събирала сведения за ключовете към загадката. Може би са свързани със следващото място, където трябва да отидем. И тя е смятала да ни ги даде… да ни помогне!

Ейми се просълзи.

— Дан, тя е била на наша страна. Не е честно. Защо не ни е казала? Дали само се е преструвала, че е от лошите, или просто е размислила?

Дан се опита да се усмихне.

— Съвсем в стила на клана Лусиан, нали? Всички в него са подли и непредсказуеми.

— Не мога да повярвам, че говориш такива работи! — сопна се сестра му. — Ирина ни спаси живота!

— Стига де — отвърна момчето. — Само се шегувах…

— Всички от клана Лусиан са лъжци — продължи напевно и присмехулно Ейми. — Томас закусват натрошено стъкло, Екатерина пък са толкова умни, че могат да направят компютри от кирта между пръстите, Джанъс пишат романи насън, дрън-дрън-дрън. Наистина ли смяташ, Дан, че всичко това е истина? Ами ние с теб? Не сме като тях. Но все пак сме от някой клан.

Ейми се беше разстроила. Имаше нужда от ободряване. Дан вдигна Саладин, обърна го с муцунката към сестра си и каза, все едно говори котаракът:

— Ами аз, храбрият Саладин, от кой клан съм? — измърка момчето. — От Е-КОТК-арина? Или от То-МИШ-лина?

Ейми се обърна и започна да снове напред-назад, сякаш изобщо не го е чула.

Моторницата отново подскочи върху една огромна вълна и Дан усети как всичко вътре в него играе. Задави се.

— „Оооооо… ааааааххх… пъхни два пръста в устата ми и извади сърцето ми… за да ми докажеш колко ме обичаш.“

Стиснала айпода, Нели се показа от долния етаж и тръгна, олюлявайки се, към тях като същество, сглобено от резервни части — движение, в което Дан и Ейми разпознаха танц. След като махна слушалките, Нели извърна лице към небето и го подложи няколко секунди под дъжда.

— О, по-приятно е и от масаж на лицето! — извика тя, после притича да се скрие при Дан и Ейми под козирката.

— Постой тук още малко — рече Дан, — следва масаж с лава.

Нели тръсна косата си, за да я поизсуши, и се облегна на стената.

— Добре ли сте, хора? Поговорих си долу с чичо ви. Той ми разказа най-подробно всичко. Какво се е случило снощи… какво сте видели… Тежки преживелици за деца.

— Тежки за всеки — кимна Дан.

Ейми мина покрай тях, сякаш не забелязваше Нели.

— „Аз съм с вас, вие сте с мен и всички сме заедно“ — повтори тя едва чуто.

Нели прихна.

— Какво, какво?

— Една странна бележка — подхвана Дан. — Беше в…

— Нищо! — прекъсна го сестра му, след като се обърна рязко кръгом.

Изгледа брат си така, че беше пределно ясно какво иска да го предупреди: Не бива да й казваме. Вече не можем да й вярваме.

Дан отвърна, гледайки безпомощно. Щом не можем да се доверим на Нели, рече с поглед, как ще се оправяме от тук нататък? Кой ще ни вози с кола… кой ще ни плаща храната и самолетните билети, кой ще ни прикрива… все пак сме малолетни, а обикаляме сами света. Налага се да й кажем!

Дан си пое дълбоко въздух и се извърна, за да не е под пронизващия поглед на сестра си.

— Добре де. Видяхме, че си получила по електронната поща няколко кодирани съобщения.

— Дан! — сопна се Ейми.

— Бяха от някой си clashgrrl — продължи брат й. — След „относно“ пишеше „Обади се…“ или нещо от тоя род. Видяхме и един есемес. „Не ги изпускай от очи.“ Освен това ни се струва странно, че човек, който може да управлява самолет, работи като бавачка.

— А, такава ли била работата. Шпионирате ме, значи? — възкликна Нели.

— Няма такова нещо — заоправдава се Ейми.

Пак прокънтя гръмотевица. Моторницата се наклони. Дан, Ейми и Нели се хванаха за металните подпори на навеса.

— Ах, вие, малки подлеци — изкрещя Нели, за да надвика дъжда. Тя поклати глава и сви рамене. — Е, поне сте искрени. Добре де, наистина ли искате да знаете? За clashgrrl? Това е най-добрата ми приятелка от гимназията. Говорим си за всичко. Например за неща, които не са предназначени за малки любопитковци. Освен това тя е ай ти мениджър — заклет компютърджия. Знае да кодира съобщения и го прави с всички. И за ваше сведение мисли, че съм в Щатите, а „Не ги изпускай от очи“ се отнася за два компактдиска с нейни снимки — дала ми ги е и не иска да попадат в ръцете на гаджето й по причини, които не желая да ви разкривам. И още не съм истински пилот само защото на татко му е влязла мухата, че първо трябва да навърша двайсет и пет години и чак тогава да мисля да работя като летец. Затова извадихте късмета да съм с вас. Други въпроси?

Дан се почувства кръгъл глупак. Забила поглед в палубата, Ейми местеше засрамена крака.

— Извинявай — изписка брат й.

— Мнителни сме — допълни Ейми.

— Извинени сте — заяви Нели и загледа с очакване Дан. — Вие сте на ред.

— Добре — подхвана момчето, — онова, което Ейми каза — „Аз съм с вас, вие сте с мен…“, е съобщение, което ни е оставила Ирина. Според мен може да е и код.

Нели се засмя.

— Я стига! Ирина ли ви е казала това?

Тя започна да преглежда списъка с парчетата в айпода.

— Знаеш ли го? — не повярва Ейми.

— Ето — оповести Нели, като й показа екрана на айпода.

Дан присви очи, докато четеше заглавието на албума.

— „Кадифена клоака“ ли?…

— Най-добрата банда, която е съществувала някога.

Нели сбърчи лице, все едно от болка, и запя:

Аз съм с вас, вие сте с мен!

Всички сме заедно!

Всички сме заедно! Всички сме заедно!

Тръгнали сме на поход към Пиория! Към Пиория! Към Пиория!

На поход към Пиория!

Пиория, ехааааааааааааа!

— А? — почеса Дан се по главата. — Пък аз си мислех, че Ирина си пада повече по мрачна руска църковна музика.

Нели доближи айпода към Ейми.

— От албума „Ампутация за начинаещи“ е — обясни тя. — Третото парче, „Следите от слюнката ми“. Ето, чуй го.

Ейми си сложи слушалките. За миг се смръщи така, сякаш е глътнала лимон, и на Дан му беше забавно да я наблюдава. След малко обаче сестра му грейна в усмивка и възкликна:

— Не се ли досети, Дан? В текста е посочено къде трябва да отидем. Ето какво се е опитвала да ни съобщи Ирина, но не успя докрай. Ето, съвсем l края на песента — града, където отиват на поход.

Дан размаха юмрук.

— У-рааа! Чао, Джакарта, здравей… — Но млъкна насред изречението и изведнъж помръкна. — Пиория ли? Онази в Илинойс?

— Е, никой не е казвал, че всички предци от рода Кахил задължително живеят по екзотични места — отвърна сестра му. — Сигурна съм, че в Пиория е хубаво.

Капакът за долния етаж на моторницата отзад се отвори и на дъжда с олюляване излезе чичо Алистър. Беше се сгърбил и беше сънен, заедно с бастуна носеше и чадър.

— Боже, каква буря — каза той и се втурна към навеса. — Признавам, проспах я почти цялата, но се събудих от ужасни писъци.

— Не писъци, а песни, Ал — поправи го Нели.

— Е, не съм голям поклонник на новите стилове — продължи Алистър. — Но… хм, текстът… Помня една песен още от времето на хора в Харвард. Интересното е, че ни я донесе един весел колежанин от…

Поредната светкавица обагри зловещо притъмнялото небе в синкавобяло. Сякаш по знак морето отдясно на моторницата започна да се издига. Вътре в кабината Ариф крещеше нещо, но гласът му беше заглушен от плющящия дъжд.

— Какво каза? — извика Дан.

Алистър се взираше в мъглата.

— На индонезийски това сигурно означава „имаме си компания“.

Към тях се приближаваше мигаща червена светлина.

— Полицията… — рече Дан.

— Защо пък ще подозират точно тази моторница? — учуди се Ейми. — Нали уж издирват катера, с който дойде Нели!

Двигателят на моторницата, който допреди малко бучеше по-силно и от бурята, започна да заглъхва. Ариф излезе с вдигнати ръце от кабината.

— Предава ни! — кресна Дан.

— Защо изобщо се учудваш! — отвърна Алистър. — Ако ни заловят, той става съучастник в опит за бягство. Но ако ни предаде, вече е герой.

Нели нахълта в кабината.

— Бързо на долния етаж! — изкрещя тя през рамо. — Хайде, слизайте!

Още преди те да са реагирали, Нели вече стоеше зад руля. Двигателят забоботи отново. Носът на моторницата се вдигна и тя зави надясно. Алистър грабна купчина спасителни жилетки.

— Слагайте ги — извика той и ги подхвърли към Дан, Ейми и Нели.

Дан си надяна жилетката и грабна Саладин. Опита се да стигне входа за долния етаж, но Нели зави прекалено рязко. Тримата с Ейми и Алистър залитнаха към кърмата.

Нели беше успяла да затръшне вратата на кабината. Ариф заблъска с крясъци по нея.

— Наляво, Нели… недей да завиваш натам! — извика Алистър през стъклото на кабината. — Там вече е много плитко.

Моторницата клюмна надясно и краката на Дан се подкосиха. Той се плъзна по палубата, като стискаше здраво Саладин. Алистър се опита да се закрепи, но изгуби равновесие. Размаха ръце и залитна към перилата отстрани на моторницата. Ейми го сграбчи за ръката, ала от тежестта й Алистър набра още по-голяма скорост.

Палубата се наклони още повече. Дан се пресегна да се хване за перилата, но се доближи и до водата.

Алистър и Ейми се свлякоха върху него. Той изпусна Саладин.

Писъкът на котарака беше последното, което Дан чу, преди и двамата да се озоват в Яванско море.