Питър Лерангис
Змийско гнездо (4)

Глава 4

— Саладин! — ревна момчето, докато се опитваше да се закрепи на повърхността.

Котаракът заплува с мокра козина, залепнала за муцунката му. Върху нея сякаш бяха останали само очите, два пъти по-големи от обикновено. Уплашен до смърт, Саладин се разпищя.

— Дан… плувай към брега — извика Ейми. Беше отдясно и също се мъчеше да се задържи над водата. — Виждам го. Не сме чак толкова далеч!

— Саладин! — повтори брат й.

— За бога, не се занимавай с този котарак! — ревна Алистър. — Някакво си животно!

Наблизо блесна светкавица, Дан чу и пукота на клон.

Видя два силуета, които се носеха от различни посоки към него, голям и малък. Единият беше на моторницата, която криволичеше ту наляво, ту надясно, докато Нели се опитваше да види над руля момчето. Другият беше на Алистър, който плуваше бавно и равномерно, като успяваше някак да задържи и бастуна.

Дан заплува по-бързо. Нямаше желание някой да го докопа във водата. Не и преди първо да стигне до Саладин.

— Готово! — сграбчи котарака, който започна да се дави и да дращи. — Стой мирен де.

В лицето го плисна вълна. Дан се остави тя да го вдигне, като внимаваше да не нагълта вода. И да не изпуска Саладин.

Къде ли беше брегът?

След като вълната отмина, Дан се огледа отчаяно — дано се ориентира. Видя през дъжда трепкаща светлинка. Заплува, като държеше здраво котарака. След малко го настигна и Алистър.

— Браво на теб, Даниъл! — извика той.

— Мяяяууу! — започна да недоволства Саладин.

Ейми беше точно отпред. Моторницата беше спряла. Нели и Ариф стояха на перилата и се караха на два различни езика. Нели завързваше спасителната жилетка и се готвеше да скочи.

Една от вълните заля Дан и той се нагълта с морска вода. Усети как белите му дробове се пълнят. Момчето плуваше само с едната ръка и дори със спасителната жилетка беше останало без сили. Пръските на вълните го заслепяваха.

Точно тогава Дан си блъсна главата в коляното на Ейми.

— Мяуууу — вресна Саладин.

Дан пусна крака и усети отдолу пясък.

Саладин трепереше, сърчицето му биеше като обезумяло. Дан стъпи на дъното, като носеше внимателно на ръце котарака. Обърна се да провери къде е полицейският катер, но от мъглата и дъжда не видя нищо. Както плуваше срещу огромните вълни, Нели изкрещя:

— Отзад съм!

— Добре ли си? — попита Ейми брат си.

Той кимна.

— Добре съм. Благодаря. Саладин също е добре.

Точно когато Дан видя, че Нели е застанала на плиткото, в миг го заслепи бяла светлина откъм брега. Той закри очите на Саладин, а светлината се премести към Ейми, после към Нели. Накрая спря върху Алистър.

От мъглата изникна ръка, която сграбчи Дан и го издърпа на пясъка. Други две ръце изтеглиха Нели и Ейми.

— Itu dia! — провикна се някой.

През трополящия дъжд се чу гласът на Алистър, приглушен, но развълнуван.

— Много ви моля, господа полицаи, пуснете ме. Станала е грешка!

— Ikuti kami! — сопна се другият мъж.

Дан се обърна и видя как едно от ченгетата слага на Алистър белезници и го тегли към камионетка. Момчето се отскубна и се втурна към тях.

— Не се забърквай, Дан — извика през рамо Алистър. — Изабел явно е насочила огъня към мен. Може би ще успея да извъртя нещата така, че да спечелим ние… но само ако не се пречкаш. Ще се справя сам.

— Но… но как така ще те арестуват! — изкрещя в отговор Дан.

Едно от ченгетата се извърна към него.

Дан понечи да възрази, но си наложи да мълчи. Притисна до себе си Саладин и се отдръпна.

— Стой мирен, Дан — нареди Нели. — Пазете се и двамата.

Дан видя с крайчеца на окото, че моторницата се поклаща точно до брега. Ариф още беше на нея и говореше тихо по мобилния си телефон.

Ченгето ги изгледа лошо един по един и посочи:

— Tetap di situ! Ти, ти, ти и ти… не мърда!

После кресна някаква заповед и след като натика Алистър в камионетката, затвори вратата. Седна зад волана и камионетката се скри в мъглата.

* * *

— Обвинението е скалъпено — заяви Нели. — Няма да издържи. За нула време ще го освободят.

— Защо Изабел е натопила него? — не проумяваше Ейми.

Дан кимна и премести клетката за домашни любимци от дясната в лявата си ръка.

— Тя искаше да убие нас, а не него. Нещо не се връзва.

— Явно е поел върху себе си удара — предположи Нели. — Задължени сте му много.

Обувките на Ейми жвакаха силно, след като те тръгнаха от пристанището из града. Дъждът беше спрял точно толкова внезапно, както и беше плиснал, вече наближаваше обед, беше свежо. След като полицаите бяха отвели Алистър, Ейми, Дан и Нели бяха свалили багажа си от моторницата, но всичко беше подгизнало — всичко без лаптопа на Дан, който той съвсем в свой стил беше увил в найлон. Ейми често се сещаше за Алистър, но не искаше да си признае какво й минава през ума: че изобщо няма да се притесни, ако го държат дълго, много дълго зад решетките в Индонезия.

Били сме му задължени ли? Поне тя смяташе, че не е изключено Алистър да е инсценирал всичко. За да се измъкне отново.

Казахме му за ключа. Доверихме му се.

Как ли той беше успял да извърти нещата така? И защо накрая те се бяха доверили на човек, който…

На човек, който е бил у нас в нощта на пожара и не е направил нищо, за да го предотврати.

— Изобщо не сме му задължени — изръмжа Ейми.

Дан я погледна стреснат.

— Ей, снощи Алистър беше готов да умре за нас.

— Според мен е намислил нещо — възрази сестра му — и нищо чудно Изабел още да е по петите ни.

В очите й блесна слънце. То вече надзърташе през дърветата и хвърляше по тъмните от водата тротоари шарена сянка, сякаш тримата бяха преживели една нощ и навлизаха шеметно в следващия ден. Ейми видя точно отпред оживена улица, по която се стрелкаха таксита.

— Хайде да си купим билети за някой полет и да се махаме оттук.

Нели въздъхна.

— Разбира се, няма проблем. Във визата ми вече не е останало нищо, но ще използвам мастър картата. Щом пристигнем в Пиория, ми напомнете да си купя лотариен билет.

— Пиория… — прошепна Дан. — Не че имам нещо против града, но някой запитвал ли се е дали не грешим?

— Стига де, нали разчетохме съобщението — напомни Нели. — Освен това двама от рода Кахил, които издирват ключовете към загадката, знаят песента. Ирина е преписала текста, а Алистър я е пял в хора на Харвардския университет. Изобщо не се съмнявай.

— Пял е в хора… — повтори Дан. — Защо се казва така, защото в него има много хора ли?

— Не, това е гръцка дума — усмихна се Ейми. — Татко и мама също са пели в хора на колежите. Когато бяхме малки, приятелите им идваха у нас и пееха акапелно. Това означава да пееш без съпровода на музикални инструменти. Един мъж носеше нотни листове. И Грейс идваше понякога да ги послуша. Аз също ги обичах много. Особено някои от изумителните песни на немски и френски.

— Както винаги, падаш си по скучни неща — подхвърли Дан.

Ейми си спомни как мъжете и жените са стояли в старата всекидневна с очила, закрепени по средата на носа. Представи си сложния шрифт, с който върху нотните листове са написани заглавията на песните…

И в този миг схвана какво трябва да направи.

Малко по-нататък на улицата имаше масивна сграда от светлокафяви тухли със знамена, веещи се от двете страни на входа. Върху мрамора отгоре бяха издълбани думите „Perpustakaan Umum“ и макар Ейми да не знаеше какво означават, тя се досети веднага какво има вътре.

— Може ли да поспрем за малко тук?

Дан започна да пребледнява.

— Уф. Библиотека, нали? Само за да ме влудиш отново. Не виждам причина да се мъкнем по библиотеки. Нали? Не ни се налага да проучваме Пиория.

Ейми се насочи към сградата.

— Друго ще проучвам. Не Пиория.

— Изобщо не е смешно, Ейми! — провикна се брат й, докато тя влизаше през тежката месингова врата. — Ейми… Ейми!