Питър Лерангис
Змийско гнездо (12)

Глава 12

— Ти… тук? — смая се Ейми. — Как се измъкна?

— Как ни намери? — попита Дан.

— Как запали колата? — включи се и Нели.

— Всичко ще намери с времето своето обяснение, скъпи мои. — Алистър махна припряно с ръка към вратата. — Предлагам да се качим на каляската и да избягаме от своите мускулести противници.

— Ще карам аз — отсече Нели и се втурна към седалката зад волана.

— Нека аз — препречи й пътя Алистър.

Ейми тръгна към тях, но внезапно спря.

Вървете. Пазете се. Ето какво гласеше предупреждението.

Хамилтън не е имал предвид „Пазете се от семейство Холт“, помисли си тя. Имал е предвид „Пазете се от Алистър“.

— Недей, Нели — извика момичето. — Не се качвай.

После закова поглед върху чичо Алистър. Той понаклони глава на една страна и от движението жълтото му шалче се нагъна.

— Къде ходиш, когато ни оставяш? — попита го тя.

— Ейми!… — възкликна Алистър, като бършеше с бяла носна кърпа потта по челото си.

Тя си пое дълбоко въздух и преброи до три. Така я беше учила майка й. Понякога това беше достатъчно, така че умът да надделее над сърцето.

— Помисли, Дан. Всеки път разтваряме сърцата си за него. Той се спуска да ни спасява. Ние пък му даваме каквото сме намерили. След това изчезва сякаш вдън земя. Какво прави с информацията? И как се е получило така, че семейство Холт и чичо Алистър ни откриват по едно и също време… насред Южна Африка?

Дан погледна смутен чичо Алистър. Нели се дръпна от вратата на колата.

— Щом толкова искате да знаете — подхвана Алистър, като от време на време се извръщаше притеснен към подножието на хълма, — бях задържан в Индонезия по лъжливи обвинения, но успях да избягам. Рискувах, предположих, че сте се запътили към Претория, но повечето самолети от международните линии кацат в Йоханесбург. Убедих една наземна стюардеса да ми покаже списъците с пътниците. Трябваше да проведа разследване по фирмите за коли под наем, за да разбера на какъв автомобил сте се качили, но нас от клана Екатерина ни бива в това. Наех шофьор, който да се отправи към Претория. Точно тогава обаче видях хамъра, което ме накара да се усъмня.

— И си го проследил — довърши вместо него Ейми.

— Именно — потвърди Алистър. — А сега можем ли да тръгваме?

— Я чакай — прекъсна го Дан. — А как са ни намерили семейство Холт?

— Можем да го обсъдим и в колата — каза Алистър.

— Умен си — намеси се пак Ейми. — Чу как Нели пее песента и хоп! Разбрал си за какво става въпрос. На светлинни години си пред всички останали. И твърдиш, че семейство Холт са се досетили без твоя помощ?

Алистър наведе заинтригувано глава.

— Нима намекваш, че съм се съюзил със семейство Холт? Дори не мога да проведа един разговор с тях!

— Хайде, войска — подкани Нели и се пресегна към вратата на автомобила. — Ще оставим стария чичо Бурито при семейство Франкенщайн. След като разберат, че планът им се е провалил, нищо чудно да го използват за футболна топка.

Нели се качи в колата. Завъртя ключа веднъж… втори път… трети… и накрая двигателят запали.

— Нали няма да ме оставите тук? — попита Алистър, без да сваля очи от Ейми.

Върху лицето му се четяха стъписване и паника. Точно както по време на пожара отпреди две вечери.

Беше готов да спаси живота ни. Смяташе да скочи заради нас от корниза, но после дойде Ирина.

Ейми обаче помнеше това изражение и от една друга вечер. Отпреди седем години. Когато Алистър беше дошъл у тях, за да открадне едно стихотворение. Стихотворение със скрит в него ключ към загадката. Стихотворение, което според Хоуп Кахил и Артър Трент е щяло да разбули тази загадка.

Искаме само каквото е наше.

Онази вечер някой беше изрекъл тези думи. Ейми беше чула гласа от кабинета, точно след като се беше събудила от врявата.

Гласът на Алистър.

Той не беше подпалил пожара. Но е могъл да каже нещо. Могъл е да го предотврати…

— Ейми!… — повика я Алистър. — Добре ли си, скъпа?

Тя се взря в очите му.

— Защо не им каза… защо не съобщи, че си откраднал стихотворението?

— Аз… сега едва ли е времето… — запелтечи мъжът.

— Можеше да им кажеш — укори го момичето. — Можеше да изкрещиш: „Стихотворението е у мен!“. Тя изтича в горящата къща, чичо Алистър!

— Бях сам срещу много — отвърна Алистър. — Не бях на себе си. На Айзенхауър Холт му хрумна налудничавата идея да използваме маркуча за поливане на съседите…

— Значи и Айзенхауър Холт е бил там? — учуди се Ейми.

— Да, и жена му Мери-Тод — потвърди Алистър.

Лицето на Дан беше почервеняло.

— Колко души сте били там… и просто сте стояли, без да им помогнете?

Айзенхауър.

Да, сега вече Ейми го видя в спомена си от онази вечер. Груб мъж с червендалесто лице и с четинеста коса.

Всички са били заедно. Обединили са се. Може и да не са подпалили всички пожара, но без тях той е нямало да избухне.

Всички те са убийци.

В очите й избиха сълзи, но тя не им даде воля. Без да се замисля, сграбчи коприненото шалче на чичо Алистър и го придърпа заедно с него към себе си.

— Все ми е едно дали си се съюзил с тях — заяви момичето. — При всички положения, щом те намерят, ще ти се стъжни животът.

Пусна го и скочи до Дан на задната седалка. Нели запали колата.

— Чакайте… ама как така… — заекна Алистър, като се бореше с нещо на върха на бастуна.

— Ами ето така — отвърна Нели и натисна газта.

* * *

Алистър Ох се дръпна със залитане от облака изгорели газове и прах. Никога не беше виждал момичето толкова разгневено.

Сега вече ставаше почти невъзможно да излезе на глава с хлапаците.

Би трябвало да го очакваш, мой човек, каза си Алистър. Те все пак са внуци на Грейс Кахил.

Бяха умни. Твърде умни. Разгадаваха почти всяка негова стъпка. Жалко само че не разбираха истинските му подбуди.

Семейство Холт беше провалило както винаги всичко. Един господ знаеше как тези тъпанари се бяха досетили да дойдат в Южна Африка! И да му устроят засада на летището. Пътуването в хамъра и с пикапа за кокошки беше ужасно, но изобщо не можеше да се сравнява с унижението, че семейство Холт са го използвали за примамка.

Алистър, те се страхуват от нас, а от теб — не — беше обяснила Мери-Тод. Ние ще се приближим бавно и ще ги стреснем. После ти ще се промъкнеш и ще ги доведеш при нас.

Или ще си труп, беше добавил Айзенхауър.

Алистър се изтупа от прахта и вдигна бастуна. Никой не помнеше, че фирмата „Ох Ентърпрайсис“ е била горд спонсор на американското Национално сдружение на участниците в ралита. Никой не знаеше и че Алистър Ох може да се справи и с най-разбития автомобил.

Той погледна към подножието на хълма. Онези долу още спореха. Не след дълго Холт щяха да се откажат от препирнята и да го подгонят. Налагаше се Алистър да избяга пеш, докато още имаше тази възможност.

Той се обърна към пътя и забеляза, че в прахта проблясва нещо сребристо — мобилен телефон. Едва ли работеше, сигурно го беше изгубил някой, идвал наскоро тук на излет.

Но ако работеше, Алистър можеше да повика „Пътна помощ“.

Той го вдигна и забеляза, че е получено съобщение. Натисна „Прочети“.

SBS! М347.

Жалко, че хората вече не общуваха с истински думи. Алистър беше научил какво означава например „10х“, „rofl“, „brb“, но нямаше представа какво е това „sbs“. Дали не беше „Специално безподобно суши“? Свъси се при спомена за прословутото си суши, довело до краха на фирмата му. Алистър беше много погълнат от издирването на трийсет и деветте ключа, беше занемарил контрола над продуктите и заради това тринайсет души се бяха разболели. И това беше довело до фалита му.

Алистър започна да включва различните опции в менюто с надеждата да разбере на кого е телефонът. Но не откри нищо. Накрая, както държеше апарата близо до ухото си, набра номера за информация.

Статично електричество. Накъсан звук.

Той хвърли телефона на земята и намести внимателно на главата си бомбето, което беше паднало.

Фрааас.

Футболната топка го събори отново.

— Стой, не мърдай — чу се изотзад груб глас. — Горе ръцете и кръгом!

Алистър се постара да не трепери, докато се обръща.

— Дано си добър в защитата — каза Айзенхауър Холт.