Питър Лерангис
Змийско гнездо (21)

Глава 21

— Ела веднага, Дан. Нели, и ти!

Ейми нахълта в служебната зала на „Убулалу Електроникс“, изглеждаше невероятно развълнувана.

— Къде беше? — скастри я Нели.

— Не ми казвай — рече Дан. — Намерила си библиотека.

— Къде е пазачът? — огледа се сестра му.

Дан посочи господин Бекисиса, който стоеше в ъгъла и говореше по мобилния си телефон.

Ейми сграбчи Нели за ръката.

— Бързо!

Дан тръгна след тях през помещението. Ейми ги заведе при стената, скрита зад купчината кашони. Брат й се приближи към табелата върху вратата.

— Радиоактивност ли? — учуди се той. — Явно води навън, към онези постройки.

— Именно — потвърди Ейми. — И така, помниш ли портмонето на Ирина с картите? Тя е имала карта на всеки от семейство Холт. — Момичето се огледа наляво и надясно, после извади три пластмасови карти — на Хамилтън, на Рейгън и на Мадисън. — Доближих картата на Рейгън до панела върху вратата и се изписа името й.

— Това е скривалище на клана Томас — отсъди Дан. — Знаех си. И ние можем да проникнем вътре!

Ейми поклати глава.

— Нужен е пръстов отпечатък, Дан.

— Уф, трябваше да ампутираме, когато имахме тази възможност — подметна Нели.

Дан се смръщи.

— Я чакайте… вратата е тук, нали? И не е прикрита с нищо?

— Ако фирмата е само параван, тук има много хора от клана Томас — отбеляза Ейми. — Няма да се учудя и ако всички са от него. Значи не се налага да крият вратата. И постоянно влизат и излизат през нея.

— Я да видя портмонето — каза брат й.

Ейми му го подаде, а той затърси из него и извади трите найлонови пликчета, във всяко от които имаше нещо като пластина за микроскоп. Всяко от пликчетата беше с буква, написана с черен флумастер.

Дан отбори внимателно пликчето с буквата „Х“ и извади пластината. Вдигна я срещу светлината.

— Не се вижда нищо — оплака се сестра му. — Някой е оставил в средата размазано петно.

Размазано петно ли?

Това означаваше, че някой е държал пластинката, което пък означаваше, че я е пипал с ръце. А ръцете означаваха…

— Не е размазано петно — обясни момчето.

Той раздели двете парченца плексиглас, от които се състоеше пластината. Между тях имаше влажна нагъната ципа.

— Отпечатък от пръст.

— Моля? — възкликна Ейми.

Дан отново бръкна в портмонето и извади картата на Хамилтън Холт.

— Подръж я — помоли той Ейми и й подаде картата.

Възможно най-внимателно сложи ципата върху десния си показалец. Усети я малко слузеста, по-плътна, отколкото беше очаквал. Кимна на сестра си.

— Хайде.

Тя размаха картата пред вратата.

ХОЛТ, Х.

ДОЛЕПИ ПРЪСТ ДО СЕНЗОРА

Кръглият диск точно под думите светна в червено. Дан долепи силно до него показалеца си с ципата отгоре и зачака.

— Нищо — прошепна той. — Къде ли съм сбъркал?

Дръпна пръст и огледа ципата.

Червеният диск изпука и стана зелен. Вратата издаде кратко бипкане.

САМОЛИЧНОСТТА Е ПОТВЪРДЕНА!

ДОБРЕ ДОШЪЛ, ХАМИЛТЪН ХОЛТ

Вратата изщрака и се отвори.

* * *

— Супер… — възкликна Дан.

Влезе в асансьора и се обърна към Нели и Ейми. Те бяха минали една по една през пропуска. Вратата се беше затворила плътно след тях и сега тримата се намираха в свързващата сграда.

Подобно върха на айсберг, постройката със слънчевите батерии беше само горната част на великанска щабквартира, която сякаш нямаше край. Тримата изпитаха чувството, че целият хълм е прокопан отвътре.

Навсякъде имаше жива, естествена светлина. Между слънчевите батерии и дори по тревистата повърхност на хълма отзад явно имаше маскирани прозорци.

Докато асансьорът слизаше, Дан видя разположението вътре в постройката. То беше във вид на голям кошер — свързани помежду си, пълни с хора шестоъгълни помещения със стъклени стени.

Най-странни бяха гласовете: сумтене, викове на болка, писъци за милост, победоносен рев. Като стая за изтезания с неограничен бюджет. В някои от залите имаше по двама души, в други — цели групи, които се бореха, боксираха се, биеха се по начин, какъвто Дан не беше виждал никога дотогава. Някои от стъклените стени бяха изцапани с червено.

— Какво правят тук? — попита намръщена Ейми.

— Не е бална зала — отвърна Нели.

Щом асансьорът слезе долу, към тримата се завтече спретнат белокос мъж.

— Холт — каза той и ги огледа безстрастно. — Съединените щати, нали?

— Да — потвърди Дан.

— Господин Малуси — представи се мъжът без излишни приказки. — Елате с мен.

— Ооооох!… Стига! — изпищя някой, докато те минаваха покрай помещение с табела „Свободна борба“.

— В кабинета ми е по-тихо — обясни през рамо господин Малуси. Той ги отведе в просторно помещение, където от климатика беше много студено. Посочи им кожените фотьойли, а самият той седна зад писалище от тъмно лъскаво дърво. — Холт… Холт… — каза, като потропваше с пръсти по телефона си. — Тук няма много информация. О! О, боже мой. Ха! Айзенхауър…

Въпреки всичко Дан се почувства засегнат.

— Нашето семейство е вярно вече толкова поколения наред…

— Да, да, греховете на бащите и така нататък — каза господин Малуси и махна с ръка, все едно отпъждаше мисълта. — Браво на теб, че си решил да преминеш обучението.

— Какво обучение? — учуди се Нели.

— Видяхте нашите зали — отвърна мъжът. — Във всяка обучаваме на някоя зулуска бойна техника, пригодена към двайсет и първи век: на гъвкавост, на тактика, сила, издръжливост. Зулусите, разбира се, са били най-великите воини в историята на човечеството. Предвождани от най-великия военачалник. Тук е училище за предводители. — Най-неочаквано господин Малуси се изправи. — Разполагаме точно с два часа, за да разгледаме и да те настаним в спалните помещения. После трябва да избереш бойното изкуство, което ще усвояваш.

— Аз… аз… не знам дали… — заекна Ейми.

Но господин Малуси вече беше излязъл от кабинета.

Те тръгнаха след него и минаха покрай боксов ринг с три стени, където двама мъже се боксираха с леки ръкавици и без каски. И двамата се въртяха с ослепителна бързина, скачаха невероятно високо, блъскаха с все сила с ръце и крака, нанасяха удари и се впускаха в атака така, че сякаш опровергаваха закона за земното притегляне и се катереха по стените.

— Много яко — отбеляза Дан.

— Това е бойното изкуство самхецин, изобретено е от клана Томас — обясни мъжът.

Точно зад ринга имаше клетка с пръстен под, заела почти половината помещение. В нея гол до кръста мъж се беше изправил срещу олигавен звяр с извит гръб.

— Това хиена ли е? — попита Дан.

Господин Малуси кимна.

— Предпочетена е заради здравата захапка, с нея може да натроши на прах кост.

Хиената се хвърли срещу мъжа. Той изсумтя и се дръпна встрани, като успя да се изплъзне на звяра и в същото време да го сграбчи за врата.

Без да издава и звук, хиената се свлече на пода.

— Браво, господин Яман! — провикна се Малуси. Забелязал ужаса на Ейми, той допълни: — Няма страшно. Господин Яман е усвоил изкуството да обездвижва временно животното, после ще го пуснем отново на свобода.

— А ако не успее? — попита Ейми.

Господин Малуси сви рамене.

— Но той успя.

След като мъжът продължи нататък, Дан усети как сестра му го сграбчва за фланелката.

— Д-д-дан, не можем да допуснем такова нещо — каза му тя.

— Знам — прошепна той. — Мисля.

— За разлика от другите кланове — заяви през рамо господин Малуси — ние си даваме сметка, че водим война. След като съберем ключовете към загадката, ще приложим всички усилия да ги опазим и да използваме най-могъщите и най-добри защити, познати в света. Другите кланове може и да имат технически познания, умението да проектират и така нататък. Но само кланът Томас ще бъде готов да задържи и да запази тайната на трийсет и деветте ключа.

И какво ще направи после, запита се Дан. Какво точно правиш, след като се сдобиеш с най-голямата власт на света?

Той погледна притеснен сестра си. Долови, че и тя си мисли същото.

— Как ще я поделите… как ще я поделим де? — попита момчето.

Господин Малуси се обърна и понаклони любопитно глава.

— Да я поделяме ли? Що за въпрос. Нима една държава поделя ядрените си запаси? Нима един преуспял търговец поделя стоките си? Ние, млади Хамилтън, не се занимаваме с хаоса. Ние само взимаме и задържаме каквото сме взели. В полза на славния ни род. — Той ги заведе в помещение, което беше отделено от другите и като размери беше колкото няколко зали. — Нашият театър — обясни мъжът. — Дошли сте точно навреме. След пет минути започва пиесата, посветена на Шака Зулу.

— Може ли първо да отида до тоалетната? — попита Дан.

Господин Малуси си погледна часовника.

— Три минути. Четвъртото помещение вляво.

* * *

Още преди да е започнало представлението, Ейми седеше като на тръни.

Тренировъчният център на клана Томас сякаш беше от научнофантастичен филм за края на света. Такава ли беше философията на клана? Хората да се превръщат в бойни машини? Ако властта носеше това, защо изобщо издирваха трийсет и деветте ключа?

Защото го поиска Грейс, напомни си момичето. Имала е план. А тя не е била от клана Томас.

Или пък е била? Ейми си даде сметка, че освен за тях двамата с брат й тя не знае още само за Грейс към кой клан принадлежи.

Точно когато угасиха осветлението, Дан се намести на седалката до нея и представлението започна. Господин Малуси, който седеше на предния ред, си погледна часовника и се извърна неодобрително към Дан.

Под звуците на народен оркестър в пиесата се разказваше за живота на Шака. Постановката беше жестока и реалистична и нейна кулминация беше битката между племето ндвандве и зулусите — стотици актьори размахваха с широки движения щитовете, после се пронизваха взаимно в гърдите с копия.

Ейми затвори очи.

— Пфу — промърмори Нели.

— Такова нещо е невъзможно — прошепна Дан. — Според мен.

Когато Ейми отвори очи, актьорът, изпълняващ ролята на Шака, тикаше към една колиба пищяща по-възрастна жена. Лицето й беше покрито със синкавокафяв грим, очите й бяха оградени с бяло. Тя призоваваше небесата, при което всички прожектори се насочиха към сцената. От горе се спуснаха три чакала, които точеха лиги и приличаха на съвсем истински. Господин Малуси се обърна на седалката с лице към Дан, Ейми и Нели.

— Шака е бил велик, но и безпощаден — обясни той въодушевено. — Смятал е, че майката на Звиде, царя на ндвандве и негов основен съперник, е зла sangoma, чийто дух е проникнал с магия в царството на зулусите и е изтребил народа му. Затова, след като я е заловил, я е дал на…

— Аааах! — екна откъм колибата.

Ейми не издържа. Скочи и избяга.

— Човек от клана Томас със слаб стомах? — попита господин Малуси Дан. — Имаме обучение и за това.

— Ще поговоря с нея — отвърна момчето.

Намери сестра си пред театъра — сновеше напред-назад.

— Хайде да си ходим — каза Ейми. — Искам да се махна оттук, Дан. Това място ми е ужасно неприятно.

— Неотразима си — отвърна брат й и я хвана за ръката. — Тъкмо се чудех как да се измъкнем заедно от театъра, а ти ме изпревари. Побързай.

— Къде отиваме? — попита момичето.

— Не съм ходил до никаква тоалетна — обясни Дан. — След като слязохме от асансьора, забелязах зала, различна от другите. Затова влязох да разгледам.

Той я отведе в средата на кошера. Там, в помещение със стъклени стени, по които растеше бръшлян, устремил се към прозореца горе, сякаш на километри от тях, имаше окъпан от слънце затревен четириъгълник с лъкатушещи из него пътеки. На него се издигаше каменен паметник, закрит от екзотични кактуси с ярки цветове.

— Някъде към десет декара е — предположи Ейми.

— Ела — подкани момчето. — Разрешено ни е. Ние сме от клана Томас.

Ейми влезе след него в огромното помещение и двамата тръгнаха по една от пътеките, която ги отведе до паметника. Той беше с формата на кръгла зулуска колиба с островръх сламен покрив. Отпред имаше статуя на Шака Зулу с щит, който го прикриваше целия.

В средата на щита се виждаше гербът на клана Томас.

— Онзи, който са откраднали от музея в Дърбан! — пошушна Ейми.

Дан гледаше паметните плочи по стените на колибата, всяка на различен език.

— Холандски, африкаанс, зулуски — зачете момчето. — Кхоса… сесото… сецвана… сисвати… венда… цонга… английски. Готово. Прочети тук.

— Дан, това наистина ли е… — подхвана сестра му.

— Крипта ли? — Лицето му грееше от вълнение, още малко, и сякаш щеше да се пръсне. — И така, тази постройка е с координатите, дадени от Чърчил, който е написал „Томас в земята при Шака“. Според преданието Шака е погребан в Дърбан, но още никой не го е доказал. Това е, Ейми. Открихме гроба на Шака Зулу.

Ейми погледна надолу. Пръстта беше суха и твърда, в долния край паметника беше закрит от някакви кактуси. Когато тя вдигна очи, Дан държеше копие.

— Какво правиш с това нещо? — изсъска сестра му.

— Това не е нещо, това е асегай — обясни той. — Тук ги има навсякъде. Скрих едно сред растенията.

Дан го насочи към Ейми и замахна.

— Ей — извика тя и се дръпна встрани.

Копието се заби с плътен звук в пръстта, като разцепи един кактус.

— Ще успея — допълни момчето. — Но ми трябва прикритие. Кога ще свърши представлението?

— Господин Малуси няма да се хване за дълго — настоя Ейми. — Това е самоубийство. Невъзможно е, Дан. Откажи се.

— Дан! Ейми! — извика от коридора Нели. — Ей, къде сте бе, хора?

Ейми се обърна рязко точно когато вратата се отвори.