Питър Лерангис
Змийско гнездо (7)

Глава 7

Както по всички летища и на международното летище в Пиория имаше доста майки с отегчени деца. Малко обаче носеха в ръчния си багаж бутилки от шампоан, в които беше напъхан цял арсенал от отрови, и Иън Кабра се гордееше с това.

Малките Кахил бяха изпуснали самолета и това донякъде разваляше нещата. Да не говорим пък за униформите на служители от летището, с които тримата с майка му и със сестра му бяха облечени.

— Не мога да повярвам, че наистина се налага да изглеждаме толкова… толкова — заекна Натали Кабра.

— Да изглеждаме като работническата класа ли? — подметна Иън, който също изгаряше от нетърпение да махне ризата, с каквито ходеха мъжете от охраната на летището. — Нали помниш какво каза мама. Вече не е толкова лесно да се внедриш в персонала по летищата. Да сме благодарни, че кланът Лусиан има връзки.

— Само не ми напомняй пак да си сложа значката с името — промърмори Натали.

— Вие двамата няма ли да млъкнете? — скастри ги Изабел Кабра, докато завиваха зад ъгъла и се насочваха към служебната зала. Дори шапката с периферия на началник-смяна на летището не успя да прикрие гнева й, когато тя изсъска по мобилния телефон: — Говори бавно, Ариф. Индонезийският ми е изключителен, но не и съвършен… да, знам, че си ги надхитрил… защо толкова се учудваш, задето не са заподозрели, че знаеш английски, нали затова ти платихме толкова пари… да, видях имената им в списъка с пътниците за Пиория, но те не са се качили на самолета, Ариф!… А, имаш сведения за следващия полет… три часа ли? Добре. Надявам се този път да се качат. Не е зле да се надяваш и ти, Ариф.

Тя затвори с пламнало лице.

— Е, значи имаме добри новини! Hakuna matata и така нататък — извика весело Иън. — Тъкмо докато чакаме, ще си починем и ще хапнем. — Той огледа множеството закусвални на летището. — Дали да не си починем…

— Ще висим цели три часа тук? — Натали подръпна колосаната си яка. — Обиколихме Токио, Париж, Виена, Сеул, Сидни и Ява. Кахил избират добри места, уважавам ги за това. Но… о, мамо, наистина, само като си спомня как друсаше в гадното малко самолетче до… Пио… — Лицето й позеленя. — Извинявайте, не се чувствам добре.

Иън я загледа как тича към тоалетната.

— Права е.

— Недоволствате от мястото, а? — нахвърли му се майка му. — А в Индонезия тия хлапета ни се изплъзнаха… цели два пъти. Какво ти говори това, Иън?

— Че им върви? — започна да налучква той.

— Че тия хлапета са единственият ни достоен противник — отвърна Изабел.

Иън прихна.

— Здрасти, мамо!

— На мен ли се присмиваш, Иън?

— Не — побърза да отвърне той и забрави за усмивката. — Значи е възможно да са заминали някъде другаде, така ли, мамо?

— Не забравяй кой ги води — рече Изабел. — Онази прикачена за айпода бавачка с халка на носа. Чудя се как изобщо успяват да хванат самолет. Не, Иън, да не изпадаме в паника. Ще пристигнат с някой от следващите полети. Нали помниш, разбрахме се с Бае Ох и така успяхме да отстраним Алистър. Тук, в Пиория, те ще бъдат сами. Ако искаме да ги обезвредим, не бива да допускаме повече грешки… такава е поуката от Индонезия.

Иън кимна. Не й противоречи, каза си наум. Особено когато е в такова настроение.

Все пак не му се искаше да ги атакуват толкова яростно. Особено момичето, Ейми. Иън не беше срещал друго като него. Свенливо. Мило. Враждебно настроено, от което му ставаше още по-интересно. Толкова различно от момичетата у дома, които му увисваха на врата толкова често, че се налагаше шофьорите да носят аптечки за оказване на първа помощ.

Толкова ли не разбира? Достатъчно умна е, отдавна трябваше да е сложила край на надпреварата.

Всичко беше заради момчето и гувернантката. Дан беше припрян и необуздан дребосък. Бавачката пък — голяма свиня — беше колекция от пиърсинги. Жалко, че Ейми и Дан не бяха стояли по-дълго в онази пещера в Сеул, това щеше да ги обезсърчи. И защо бяха настроили срещу себе си майка му?

Нямат никаква представа какво е да живееш заедно с нея.

— Права си — отвърна Иън. — Изпросиха си го. Дано само не послушат мозъка на групата.

— И кой е той? — попита Изабел.

Момчето извърна очи.

— Ами според мен сестрата. Ейми.

Усети усмивка да се плъзва по лицето му.

— Иън! — Майко му го сграбчи за китката. — И през ум да не ти минава…

— Мамо! — Иън усети как кръвта нахлува в лицето му. — Как изобщо можеш да си помислиш такова нещо?…

— Мамо! Иън! — извика Натали, която тичаше към тях от тоалетните. Изглеждаше по-зле и отпреди. — Току-що получих съобщение от Рейгън Холт!

Изабел Кабра я зяпна изумена.

— Поддържаш връзка с хора от клана Томас?

— Не! Хакнала е мобилния ми. — Ужасена, Натали погледна дисплея в ръката си и зачете: — „Благодаря ти, Нат. Успяхме да разберем от телифона ти… — Боже, това момиче не знае да пише! — та, успяхме да разберем от телефона ти къде отиват Дан и Ейми. По следите им сме и само да надушим някого от Лусиан, МИСЛЕТЕ МУ. Чао, Рейгън.“

Иън простена. Семейство Холт беше едно от най-неприятните неща в надпреварата — всички в него бяха гадни, недодялани и тъпи.

— Е, дотук с надеждите, че Ейми и Дан Кахил са сами.

— Дали да не сложим на пистата табела „Забранено за Томас“ — каза сестра му. — Така ще отклоним за ден-два тъпаците от семейство Холт.

— Тези смотаняци могат и да знаят да управляват парапланери — намеси се със спокойна усмивка майка им, — но няма да ни спрат да извъртим нещата така, че Дан и Ейми да останат за малко сами. А щом ни паднат в ръчичките, ще настане голяма веселба.

Тя извади от дамската си чанта яркозелено шишенце.

Иън преглътна.

— Течността, която отмъкнахме от Ейми и Дан в Париж — напомни Натали. — Допуснала си грешка, мамо.

Изабел я погледна ядно.

— Както Иън безспорно знае, стъкленицата е фалшива. Вътре има отрова. След като им я дадем, те ще усетят как тялото им бавно отказва и това ще завърши с дълъг престой в болница, а после и със смърт.

Изабел отвори дамската си чанта и показа няколко спринцовки.

— Ясно — отбеляза Иън. — Ние, ъъъ… ще ги накараме да я глътнат.

Лицето на Натали започна да позеленява.

— Ами ако… имат противоотрова? — изписка тя.

— Уместен въпрос… Господи, и да го зададе точно Натали — подметна майка им. — Ами да, чувала съм, че през годините един от клановете в рода е разработил противоотрови за отровите на Кабра. Винаги съм подозирала, че зад това стои Грейс. Но май е малко късно хлапетата да тичат разплакани при нея, нали?

Иън трепна. Погледна към сестра си да види дали е съгласна, тя обаче както винаги си играеше с мобилния телефон.

— Добре, хайде да сменим темата — подкани момичето, като вдигна поглед. — Вие двамата знаете ли какво е червен луциан?

— Яде се, когато няма омари и хайвер — отвърна Иън. — Защо?

— Следя с една програма лаптопа на Дан Кахил и преди няколко часа той е търсил… червен луциан. — Натали се почеса по главата. — За котарака им!

Изабел грабна телефона толкова бързо, че шапката й се килна.

— Натали… откъде го е търсил?

* * *

— Извънредна ситуация.

Професорът седна рязко. Още беше сънен, когато иззвъня мобилният.

Обаждането можеше да означава само едно.

— Тук ли са?

— Нямам право да съобщавам — отвърна познат пресипнал глас. — Но това е последната молба, която отправям.

Притиснал телефона до ухото си, професорът се облече бързо и тихо.

— Знаеш, че не мога да го направя. Не съм от вашите.

— Напусна клана Томас…

— Аз съм педагог — уточни професорът. — Вярвам в обучението. Не е нужно да се хващаме за гушите. Подобно мислене навреди на страната ми, на моя народ… и на семейството ми.

Той приклекна над лаптопа и въведе паролата. Плъзна курсора надолу по лявата страна и кликна върху „Информация за пътниците в самолета“.

Прегледа списъка.

Ето. Точно както и беше подозирал.

Изтича до колата, почти не слушаше какво му казват в другия край на линията.

— Вашите цели са съвсем същите, както и нашите — добави гласът.

— Но подходът ни е съвсем различен — възрази професорът на висок глас, за да не се чуе, че пали автомобила. — Не ми е приятно да се страхуват от мен. Доколкото си спомням, преди години същото важеше и за теб.

— Изабел Кабра уби Спаска — съобщи гласът. — Разгневена е. И небрежна. Засякох един от разговорите й по телефона. Трябва да се обединим. Имаме нужда от теб.

Професорът мина с бясна скорост на червено. Оглуши го клаксон и той натисна рязко спирачките. Докато завиваше на кръстовището, другите шофьори започнаха да го ругаят така, сякаш лаят псета.

— Как, за бога… как е умряла Ирина? — извика той.

— Загинала е, докато е спасявала децата.

— Моля?

— Къде си? — тросна се другият глас.

Професорът затвори. Нима беше възможно?

Спря отстрани на пътя, за да си поеме дъх. Каза си, че трябва да се съсредоточи. За да не навреди. На себе си. И на другите шофьори. И може би, за да сложи по мирен начин край на ненужното насилие, продължило половин хилядолетие.

Ирина се е опомнила. Ирина е мъртва.

Надпреварата ставаше все по-ожесточена. Вече не беше ясно кой на кого е верен.

Професорът бръкна в жабката и извади малка снимка в рамка. Беше портрет на мъж в зулуски бойни одежди и с бели пера, прикачени към ръцете и глезените. На главата беше с черно-бяло украшение и държеше щит, предпазващ цялото му тяло, и нещо средно между меч и нож. Лицето му беше изпито и сурово, кожата му беше почти въгленовочерна, като макасарското масло, с което беше пригладена косата му.

Професорът сложи портрета на седалката. Продължи да шофира, като си пееше — правеше го винаги, когато искаше да се съсредоточи. След двайсет минути беше на летището. Показа на охраната значката си и отиде по служебния път отзад при терминала.

Те щяха да пристигнат след броени минути.