Питър Лерангис
Змийско гнездо (16)

Глава 16

Убийци ли? Крадци? Тук явно има някаква грешка.

Имената върху паспортите се бяха сторили на Ейми малко странни, но не и познати. Може би баща им беше избрал погрешка името на южноафрикански престъпник.

Тя погледна Дан, той обаче се беше втренчил в снимката.

— Аз… — заекна той — не мисля, че…

— Да ви призная, не си представям как този паспорт се е озовал на пода на летище — заяви госпожа Тембека, докато отваряше един от шкафовете. — Семейство Нудълман май бяха австралийци, но обикаляха цял свят, за да вършат престъпления. Индия, Индонезия, Южна Африка…

Индия, Индонезия, Южна Африка… Пътят, който Артър и Хоуп бяха изминали, докато бяха издирвали Амелия Ърхарт.

— Какво са извършили? — полюбопитства Нели.

— Няма да се впускам в зрелищните подробности — отвърна библиотекарката, — достатъчно е да кажа, че са извършили жестоки престъпления без всякакви мотиви. Плячкосвали са сгради и не са оставяли никого жив. За щастие не са ги виждали от години. Предполагам, че са умрели, но… о, ето го! — Госпожа Тембека извади от папката някакъв документ и го сложи на бюрото. — Можете да направите копие, но само ако обещаете, че няма да го показвате на никого.

— Ама как… — започна Дан.

Ейми го прекъсна със строг поглед.

Грешка. Точно така. Чисто и просто грешка.

— Благодаря ви — рече тя. — Ще направим копие.

* * *

Дан изтича от сградата. Трепереше.

— Чакай! — каза Ейми, както стискаше плика от кафява хартия.

Нели вървеше плътно след тях.

— Трепериш, човече — рече тя и сложи ръка върху рамото на Дан.

— Извинявайте — пое си той дълбоко въздух. — Просто… тя ги нарече… убийци.

— Стара е. Недовижда — започна да го успокоява Нели.

— Как е възможно госпожа Тембека да не знае как изглежда татко, щом двете с Грейс са били добри приятелки? — учуди се момчето.

— Нали ти казах, стара е — натърти Нели. — Баба. Хора на тяхната възраст не показват снимки на порасналите си деца. Правят го само родителите на малките деца.

— Излиза, че… татко е решил да използва в паспорта си името на прочут злодей — каза Дан. — Защо?

— Може би не е знаел кой е Нудълман — предположи сестра му. — Роджър Нудълман… татко все измисляше някакви шантави имена. Помниш ли Оскар Шмуц, вълшебника с черно под ноктите?

Дан поклати тъжно глава.

— Не го помня.

Ейми се взря в очите му.

— Какво помниш за тях, Дан… за мама и татко?

— Всъщност нищо — призна просълзен брат й.

— Помисли добре — подкани сестра му. — Каза, че не ги помниш в съзнанието си, затова пък ги помниш навсякъде другаде. Какви са тези спомени?

Дан едва си поемаше дъх.

— Разни смешни неща. Горещ шоколад на масата в кухнята, песни преди сън. Миризмата на чисти чаршафи. Големи ръце, които ме притискат в обятията си…

— Веднъж, когато ти беше на около две години — рече сестра му, — чух как татко казва на мама: „Искам само да доживея до четирийсет и три. Тогава той ще бъде на осем години и ако умра, поне ще помни кой съм“. Не знаеха, че подслушвам, и аз се изплаших. Мама отвърна, че е ужасен. Никога няма да забравя какво му каза после: „Бебетата помнят душите, Артър“. Около година след това все се сещах за теб, когато татко беше в банята. Мислех, че мама е казала „душ“. Е, след това се досетих какво е имала предвид, но чак сега разбрах истинския смисъл. Онова, което помниш ти. Именно за него е говорела мама.

— Хора като майка ви и баща ви не са способни на такива неща — промълви Нели.

— Оказа се, че Ирина има добра душа — обади се Дан. — А тя беше способна на много лоши неща.

Ейми прегърна брат си през раменете.

— Ирина откри късно добротата си. А мама и татко вече са я носели в себе си.

— Така си е — съгласи се момчето. — А сега може ли да тръгваме?

Докато вървеше към колата, Дан разгъна копието от писмото на Чърчил.

Ейми и Нели се хванаха за ръце. Ейми се надяваше брат й да го преглътне. Тя също.

* * *

На паркинга Дан сложи пресниманото писмо върху задната седалка.

— Елате да видите — произнесе той със страхопочитание.

— Много ни помогна, няма що — допълни Дан отвратен.

— Б. хълм — каза Ейми, докато разлистваше биографията на Чърчил. — Това явно означава „Болничният хълм“. Така по онова време се е наричал Конституционният хълм.

— Именно. И Чърчил го е мразел — сви рамене Нели. — То оставаше да не го мрази.

— Тук пише, че Чърчил е бил прехвърлен от този затвор в някакво място, наречено Staatsmodel, или Държавното образцово училище в Претория — продължи Ейми.

Дан кимна.

— Където той е написал това. И то е стояло там, докато Грейс не го е пратила на Конституционния хълм.

Ейми продължи да чете книгата.

— Така. Използвали са това училище в Претория за затвор. Чърчил се е прекатерил през триметрова стена и е избягал в миньорски град на име Уитбанк, където се е укривал, докато не се качил на един товарен камион. Всичко отговаря на писмото.

Дан се наведе по-близо.

— Какво е това в края? „Непрекъснатата черта ще изпълни желанието ти…“

— Непрекъснатата черта може да означава какво, какво, например вечност — отбеляза Ейми, докато преглеждаше показалеца в биографията.

— Или окръжност — предположи брат й. — Или квадрат, или трапец, или всякаква затворена фигура.

Ейми погледна горния край на писмото.

— Коя ли е М точки, точки, точки, К точки, точки, точки?

— К е Кахил! — побърза да отговори брат й. — Може би Чърчил е написал писмото например на прабаба. Знаем ли малкото й име?

— Не — отвърна Ейми, като сновеше напред-назад. — Добре, нека помислим отначало. Онзи мъж на летището ни даде кода, който ни доведе тук. Той е свързан по някакъв начин с всичко това. Грейс е оставила тук таен документ, който да вземем, документ, откраднат от Претория и написан от човек от рода Кахил. Семейство Холт имат причина да смятат, че кланът Томас е скрил някъде в Южна Африка ключ към загадката…

— Точно така… и Чърчил е знаел какво представлява този ключ! — възкликна брат й. — Грейс се опитва да ни покаже точно това. Може би тайната за местонахождението на ключа е умряла заедно с Чърчил. Виж какво е написал старият Уини в края на съобщението.

— „Рудниците на Уитбанк… — прочете отново Ейми. — Където всъщност имах възможност да направя откритие.“ Според мен е намерил ключа.

Момичето усети, че главата й се замайва. Грейс й говореше от гроба… дали знаеше къде е ключът към загадката?

Нели се пъхна в колата и започна да почуква по новия джипиес.

— Скъпи ми Карлос, отведи ни в Уитбанк.

* * *

Отне им повече време, отколкото очакваха, да открият Уитбанк главно защото градът беше преименуван на Емалалени и никой не беше казал на Карлос. Никой не му беше казал и че не е зле той да е климатик, което поне според Дан беше още по-неприятно.

След няколко объркани въпроса на една бензиностанция те продължиха към изоставения рудник, където се е укривал Чърчил.

Ейми отново се беше зачела. И не вдигаше глава от книгата.

— „Уитбанк е построен край богати природни залежи и в него са живели симпатизанти на англичаните, които са укрили Чърчил след дръзкото му бягство от Държавното образцово училище“ — прочете тя.

— Това е било, преди той да стане… нали се сещате, преди да стане прочут шишко — вметна Дан.

— Министър-председател на Великобритания — поправи го сестра му. — През Втората световна война.

Нели спря на малък паркинг. Наблизо имаше къща, а зад нея се простираше изсъхнала от слънцето равнина, осеяна с купчини пръст. Тримата влязоха през отворената врата.

Вътре някакъв сбръчкан слаб мъж с молив зад ухото играеше шах с едно момче.

Щом момчето се обърна, Ейми започна да пелтечи. Наум. Това беше постижение, на каквото беше способна само тя и което забелязваше само брат й.

И се случваше пред момчета, които изглеждаха като това тук. То беше с кестенява коса и с очи с цвят на карамел като приятеля на Дан Ник Сантос, който, погледнеше ли към момичетата от шести клас, те тутакси се превръщаха в кръгли глупачки — Сантос дори си позволяваше да казва: „Гледай сега, мога да направя така, че да се превърнат в кръгли глупачки“, а после наистина го постигаше. Това момче тук обаче беше по-голямо.

— Бива си го — прошепна Нели.

— И ти ли? — изсъска Дан.

— Мат! — възкликна Господин Красавеца.

— Ау — успя да пророни Ейми.

— Хм, търсим мястото, където се е укривал Чърчил — съобщи брат й.

Мъжът изпъшка и стана от стола.

— Ей там отзад е. Ще видите паметната плоча. Хайде, помогни им, Кърт. Утре, щом се прибереш от репетицията на хора, ще изиграем реванша.

Момчето се усмихна — най-вече на Ейми.

— Съжалявам, но сърцето й принадлежи на Иън Кабра — заяви Дан, но нещо в изражението на сестра му му подсказа, че точно в този момент то изобщо не принадлежи на Иън.

Кърт се усмихна неразбиращо.

— Насам — подкани той и се изправи в цял ръст, който беше най-малко метър и осемдесет и пет.

Ейми загледа как Кърт се отправя с наперена походка към вратата.

— След като е избягал, Чърчил се е укрил от бурите ето в тази шахта — обясни момчето, — а после е бил изведен оттук с товарен камион.

— Оставил ли е нещо? — поинтересува се Дан. — Например писма, които е писал в рудника? И в които да посочва разни местности.

Кърт се надвеси над него.

— Както личи, знаеш тайната… че тази история с Чърчил си е чиста лъжа.

— Да, именно — потвърди Дан, като се опитваше да печели време и да не прилича на глупак. — Чиста лъжа. Знаех.

— Л-лъжа ли? — изписка Ейми.

— Чърчил е бил двоен агент — прошепна Кърт. — И заради това е дошъл в Южна Африка. А не защото е бил репортер. За да открива тайни.

— Двоен агент на бурите ли? — попита Нели.

— На друг — уточни Кърт. — На някакви хора. Оставил е върху парче плат един символ, пазим го вътре. Две змии и меч с голямо L. Още не сме разбрали какво означава. Но е търсел нещо. И си е разменял в тунелите съобщения със своите агенти. Знам, защото е написал нещо върху стената.

Дан погледна Ейми и разбра, че и тя си мисли същото като него. „Лусиан.“

— Какво е написал? — попита той.

Кърт сви рамене.

— Виждал съм го като малък. Стоях с часове долу, учех се да пея — там не ме чуваше никой. — Той се усмихна на Ейми. — Преди бях срамежлив.

— Къде е тази стена? — поинтересува се Дан. — Може ли да я видим?

— Имаш астма — напомни сестра му. — В рудниците е прашно.

— Прашно беше и в пещерата в Сеул — отвърна Дан. — Пък не ми стана нищо.

— Ами погледнете — посочи Кърт към паянтова постройка и ограден район, пред който пишеше „Вход забранен“. — В този рудник вече станаха няколко злополуки. Почвата поддава. Смятат в скоро време да го затрупат.

— Значи… не можем да влезем вътре? — попита Дан.

— Е, ако искаш да те погребат безплатно, можеш и да влезеш — отговори Кърт. После му намигна и се извърна към Ейми. — Можеш ли да играеш шах?

— М-м-малко — смотолеви тя.

Страхотно. Дан направо не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет.

— Много е силна — каза той. — Ще те скъса от бой!

— Приемам предизвикателството — заяви Кърт — явно флиртуваше.

Дан не повярва — нима Кърт наистина харесваше сестра му?

Поруменяла, Ейми тръгна след Кърт към постройката. А Дан се дръпна бавно назад.

Към изоставения рудник.