Питър Лерангис
Змийско гнездо (24)

Глава 24

— Ехааааа!

Поляната се огласи от кръвожадни силни възгласи. Ейми се беше свила зад Кърт. Вече никой не пееше.

А после — нищо. Никакъв звук.

Дан усети, че ръцете му треперят. Върховете на пръстите му около кутията бяха изтръпнали. Но той още я държеше. Студентите на професор Бардсли се бяха събрали около поляната, всички гледаха надолу.

Онези от клана Томас бяха… изчезнали.

Има капани.

Дан трепереше.

— Не мога да повярвам, че стана… — промълви той.

На мястото на тревистото поле зееше огромна дупка с дълбочина най-малко три метра. Господин Малуси лежеше зашеметен на дъното й, сред стенещите и насинени герои от клана Томас.

— Какво направи, Дан? — възкликна Ейми и го затегли с писъци.

Дан извади сковано навитата на руло карта.

— Даде ни я господин Мондли. Топографска карта. На нея е посочен този огромен капан. Не знам какво ловят в него. Сигурно носорози.

Професор Бардсли си бършеше челото с носна кърпа.

— Блестящо, момчето ми. Не знам дали без теб щяхме да се справим!

— Не без мен, а без Шака — поправи го момчето.

„Придвижи тялото напред, после пусни рогата отстрани. Притисни от трите посоки врага.“

— Схемата Биволски рога е жънела победи на бойното поле — продължи с обясненията Дан. — Хората и досега я използват по време на война. Тези типове тук не отиваха където искахме ние. Налагаше се да ги насочим. Просто ми хрумна, че… вероятно можем да се поучим от историята.

— Чакайте — намеси се Нели. — Кой казва това, Дан Кахил ли?

Мъжете от клана Томас лежаха под него, в огромния ров, и стенеха, караха се, опитваха да се качат по почти отвесните стени. Студентите стояха отстрани и пееха песен на чужд език, с красиви съзвучия. Професор Бардсли се усмихна.

— На френски е — обясни той. — „Mon coeur se recommande a vous“^[1]. Орландо ди Ласо. Една от любимите песни на баба ви. Аз също я обичам.

— Кутията, Дан — изсъска Ейми. — Отвори кутията!

Той се опита да вдигне капака, но в процепа още имаше напъхано някакво растение с вид на кактус.

— Дай на мен — каза момичето и дръпна капака.

Отвори го и отвътре се посипаха накъсани корени на растение. Но през пролуката в кутията бяха проникнали още. Тя приличаше на консерва, напълнена догоре с корени.

— Охо, като сардели — отбеляза Дан.

— Може да ви свърши работа — подаде им Кърт джобно ножче.

Ейми заби острието в корените и ги издърпа.

— Тук има нещо — прошепна тя.

— Да, пресован кактус — подметна брат й.

— Не е кактус — усмихна се Кърт. — Това е умхлаба, позната и като инхлаба, лечебно растение. Вие го наричате алое. Помага при много заболявания. Расте, кажи-речи, само в този край на света.

— Дан, виж, виж — извика Ейми и извади нежен накит, гривна със скъпоценни камъни, които отразяваха слънцето и по които светлината танцуваше на малки точици.

Тя пусна кутията и вдигна гривната, за да се види цялата.

Камъните бяха подредени така, че с тях беше написано името „Шака“.

— Може ли? — Професор Бардсли вдигна гривната срещу светлината. Извади от джоба си ножче и драсна по камъните. — Мили боже, диаманти. Знаете ли колко струва това тук?

Дан се пресегна и прокара пръсти по прозрачните хладни камъни. Спомни си думите на стареца от музея „Шака“ в Дърбан: „Чърчил е бил обсебен от Шака. Затова е дошъл в Южна Африка. А не за да пише репортажи. Или да участва в битките. А за да научи повече за isipho“.

— Ей, хора! — извика Дан. — Някой от вас знае ли думата „isipho“?

— Зулуска е — отговори професор Бардсли. — Означава „дар“.

Мислите на Дан се носеха на вихрушка. Чърчил е пристигнал тук със задача. Бил е обсебен от ключа към загадката, оставен от клана Томас. Лежал е в затвора, укривал се е в рудник, но нищо не е могло да го спре. Докато хората сновяха между тях, Дан прошепна на Ейми и Нели:

— В бележката Чърчил пише, че иска нещото, което е „в земята при Шака“, помните ли какво ни каза онзи мъж в музея? Че Чърчил е издирвал isipho. Ейми, това е ключът, оставен от Томас!

Диамант. Най-вълшебното от всички неща. Притискани от времето и от тежестта на Земята, органичните вещества: растения, дървета, останки от животни — се превръщат в най-твърдото, най-бляскаво нещо, познато на човека.

Той вдигна гривната към слънцето и шарената сянка на дърветата. Диамантите бяха лежали скрити един бог знае колко дълго и въпреки това отразяваха слънчевата светлина така, че чак те заслепяваха.

— Трябваше да се досетим — каза Ейми, след като прибра гривната. — Войни, апартейд — всичко това се е случило заради диамантите в пръстта.

— Всички са се стремели към тях и са били готови и да убиват, само и само да ги получат… — допълни брат й. — Звучи като тайната на трийсет и деветте ключа.

— Ще ми платите — провикна се от трапа господин Малуси. — Вие сте крадци на самоличност, крадци на нещо, което ни принадлежи!

На Ейми й идеше да хвърли нещо по него. Тя преброи до десет и както държеше здраво гривната, престана да стиска зъби. Щеше да си отмъсти най-добре на господин Малуси, като му вземеше гривната. Но тя си даде сметка, че не е сигурна дали гривната наистина принадлежи по право на клана Томас, знаеше обаче, че не е и нейна.

Ейми пристъпи напред. Кърт понечи да я последва, тя обаче му показа с ръка да не се доближава, после отиде до ръба на трапа и погледна надолу:

— Ами щита, който сте откраднали от музея в Дърбан?

Господин Малуси я изгледа, без да казва нищо.

— Може би в клана Томас още вярват, че каквото повикало, такова се и обадило — продължи тихо момичето.

Гривната беше красива и ценна. Надпреварата обаче беше за знания, а не за вещи. Ейми погледна гривната, сетне я хвърли в дупката.

— Какво правиш? — извика брат й.

Нели простена.

— С нея щяхме да върнем каквото съм похарчила от мастер картата!

Долу мъжете от клана Томас се нахвърлиха един на друг и започнаха да се бутат кой да вземе безценните диаманти. Господин Малуси бързо беше погълнат от морето пресягащи се ръце.

— Спрете! Спрете, това е заповед! — кресна той.

Ейми обърна гръб на боричкането и дращенето и се отдалечи.