Джефри Арчър
Професионалистът (8)

8.

Хеликоптерът се приземи между паметниците на Вашингтон и Линкълн. Щом перките намалиха оборотите, до тревата се разгъна къса стълба. Вратата се отвори и президентът Херера се появи във военна униформа. С нея изглеждаше като герой от второстепенен филм. Той застана мирно и отвърна на поздрава на Маринес, сетне прекоси малкото пространство до бронирания си кадилак. Когато колоната премина през Седемнадесета улица, видя, че на всички пилони се развяваха знамената на Колумбия и САЩ.

Том Лоурънс, Лари Харингтън и Анди Лойд го очакваха на южния вход на Белия дом.

„Колкото по-добре е скроен костюмът и колкото повече медали носи човекът, толкова по-незначителна е страната“, мислеше си Лоурънс, пристъпвайки напред да поздрави госта си.

— Антонио, скъпи приятелю — обърна се Лоурънс към Херера, който го прегърна, въпреки че се бяха срещали само веднъж.

Когато накрая Херера пусна домакина си, Лоурънс представи Харингтън и Лойд. Фотоапаратите проблясваха, видеокамерите жужаха. Президентската група се отправи към Белия дом. За фоторепортерите и телевизионните оператори още няколко пъти държавните глави усмихнато си стиснаха ръцете под един портрет на Джордж Вашингтон.

След задължителните три минути за снимки президентът въведе госта си в Овалния кабинет. Докато сервираха колумбийско кафе и направиха още няколко снимки, не се обсъждаше нищо важно. Щом накрая бяха оставени сами, държавният секретар започна да насочва разговора към взаимоотношенията между двете страни. Лоурънс бе благодарен за информацията, получена от Лари по-рано тази сутрин. Можеше да говори авторитетно за споразуменията за екстрадиция, тазгодишната реколта на кафето, проблема с наркотиците, дори за новото метро, което се строеше в Богота от американска компания, като част от една световна програма за подпомагане.

Когато Анди Лойд разшири разговора и го ориентира към изплащането на дългосрочните заеми и към несъответствието на вноса и износа между двете страни, Лоурънс внезапно осъзна, че умът му се е насочил към проблемите, с които щеше да се сблъска по-късно същия ден.

Законопроектът за съкращаване на въоръжението се бавеше в комисията, а Анди го бе предупредил, че гласовете в негова подкрепа съвсем не са много. Вероятно щеше да се наложи да се срещне с няколко конгресмени поотделно, за да има някакъв шанс законопроектът да бъде приет. Беше наясно, че тези ритуални посещения в Белия дом ласкаеха конгресмените. Обикновено като се върнеха в избирателните си райони те информираха гласоподавателите или колко близки са с президента (ако бяха демократи), или колко зависим е президентът от тяхната подкрепа, за да прокара някой закон (в случай, че бяха републиканци). След по-малко от година предстояха междинни избори и Лоурънс разбираше, че непланираните срещи през следващите няколко седмици ще се увеличат.

Върна се рязко към действителността, когато Херера каза:

— … за което лично трябва да ви благодаря, господин президент.

На лицето на колумбийския лидер се появи широка усмивка.

Тримата най-могъщи мъже в Америка се втренчиха невярващо в него.

— Бихте ли повторили, Антонио? — помоли го президентът, съмнявайки се, че правилно е разбрал госта си.

— Тъй като сме сами в Овалния кабинет, Том, искам само да ви благодаря за личната ви намеса по време на изборната ми кампания.

 

 

— От кога работите за „Мериленд иншурънс“, господин Фицджералд? — запита председателят на борда.

Интервюто продължаваше повече от час.

— Ще станат двадесет и осем години през май, господин Томпсън — отвърна Конър, гледайки право в очите мъжа, седнал по средата на дълга маса.

— Трудовата ви биография е доста впечатляваща — обади се жената вдясно от председателя, — а препоръките ви са безупречни. Длъжна съм да ви попитам защо искате да напуснете сегашната си работа. И вероятно, още по-важно, защо „Мериленд иншурънс“ са склонни да ви пуснат.

Конър бе обсъждал с Меги по време на вечерята вчера как би трябвало да отговори на този въпрос.

— Просто им кажи истината — го посъветва тя — и не се опитвай да мамиш — никога не си бил добър в това.

Не бе и очаквал друга препоръка от нея.

— Единственият ми шанс за повишение сега, означава да се преместя в Кливланд — отговори той, — а не е редно да моля съпругата си да се откаже от своята работа в университета на Джорджтаун. Би било трудно за нея да си намери равностойна служба в Охайо.

Третият член на борда кимна. Меги го бе информирала, че един от членовете на комисията има син, който е студент последна година в Джорджтаунския университет.

— Смятам, че не бива да ви задържаме повече — заключи председателят. — Бих искал да ви благодаря за това, че дойдохте, господин Фицджералд.

— Беше ми приятно — отвърна Конър, изправяйки се. За негова изненада председателят също стана от мястото си зад дългата маса и отиде при него.

— Бихте ли дошли на вечеря със съпругата си през следващата седмица? — попита той, докато изпращаше Конър до вратата.

— С удоволствие, сър — прие Конър.

— Наричайте ме Бен — предложи председателят, — никой във „Вашингтон провидънт“ не ме нарича сър, особено висшата администрация.

Той се усмихна и сърдечно подаде ръка на Конър.

— Ще помоля секретарката си да се обади във вашия офис да определим датата. Очаквам с нетърпение да се запозная със съпругата ви. Меги се казваше, нали?

— Да, сър — отговори Конър. Той направи кратка пауза. — Аз също ще се радвам да се запозная с госпожа Томпсън, Бен.

 

 

Лойд вдигна червения телефон, но не разпозна веднага гласа.

— Сдобих се с информация, която може да ви е от полза. Съжалявам, че ми отне толкова време.

Лойд бързо грабна жълт лист и химикалка. Не се налагаше да натиска никакви бутони — по този телефон автоматично се записваше всеки разговор.

— Току-що пристигам от Богота, където бях за десет дни. Там някой се постара вратите пред мен не само да са затворени, но и здраво залостени.

— Значи Декстър е разбрала с какво се занимаваме — отбеляза Лойд.

— Бих могъл да се обзаложа, че е научила минути след разговора ми с местния шеф на полицията.

— Това означава ли, че тя знае за кого работите?

— Не, прикрил съм се добре. Затова ми бе нужно и толкова време да се свържа с вас. Сигурен съм, че след безумното преследване, в което въвлякох един от младшите й офицери, тя никога няма да се сети на кого докладвам. Нашето културно аташе в Богота сега преследва всеки наркобарон и всеки младши чиновник в отдела за борба с наркотиците, както и половината местни полицаи. Докладът му ще запълни толкова страници, че ще им отнеме месец само да го прочетат, камо ли да разберат какво съм правил там.

— Открихте ли нещо, с което да притиснем Декстър? — попита Лойд.

— Нищо, което тя да не може да обясни. Но всички следи водят до заключението, че зад това убийство стои ЦРУ.

— Бихме могли и сами да го докажем — заяви Лойд. — Проблемът ни е, че въпреки безупречните акредитивни писма на информатора ни, той никога няма да се яви като свидетел, защото точно той е човекът, който пряко е облагодетелстван от убийството. Разполагате ли с някакво доказателство, което да представим в съда?

— Само с шефа на полицията в Богота, а неговите акредитивни писма съвсем не са изрядни. Ако се изправи пред съда, никак не съм наясно на чия страна би застанал.

— Тогава как сте толкова категоричен, че ЦРУ е замесено?

— Видях пушката, която, уверен съм, е използвана за убийството на Гусман. Дори се добрах до гилзата от куршума, с който е бил убит. Нещо повече, напълно съм убеден, че познавам мъжа, изработил пушката. Той е най-добрият в този бранш и работи за определен тесен кръг специални клиенти.

— Нека отгатна — предложи Лойд. — Всички те работят в ЦРУ.

— Всички, с изключение на един, когото Декстър пенсионира преди няколко дни.

— Тогава да го намерим незабавно и да го привлечем към нас.

Настъпи дълго мълчание, преди накрая Джаксън да изрече:

— Може би така действате в Белия дом, господин Лойд, но този човек не би предал бившия си работодател, каквото и възнаграждение да му обещаете. Заплахите също не вървят при него — няма да му мигне окото, дори да опрете пистолет в слепоочието му.

— Откъде сте така сигурен?

— Той служеше при мен във Виетнам и дори виетконгците не успяха да изкопчат нищо от него. Истината е, че благодарение на него сега съм жив. Вероятно Декстър го е убедила, че заповедта идва направо от Белия дом.

— Ние можем да му обясним каква е ситуацията — предложи Лойд.

— Това само ще постави живота му в опасност. Не, трябва да докажа, че Декстър е замесена, без той да открие намеренията ни, а това никак няма да е лесно.

— Как в такъв случай ще се справите?

— Като начало мисля да отида на тържеството, което той организира за пенсионирането си.

— Сериозно ли говорите?

— Да, там ще се срещна с една жена, която го обича дори повече, отколкото обича родината си. Може би ще е склонна да говори. Ще държа връзка с вас.

Телефонът замлъкна.

 

 

Когато Ник Гутенбърг — заместник-директорът на ЦРУ, влезе в дневната на семейство Фицджералд, първия човек, когото видя, бе предшественикът му — Крис Джаксън, погълнат от разговор с Джоан Бенет. Дали не й разказваше за кого бе работил в Богота? Много му се искаше да чуе за какво разговарят, но първо трябваше да поздрави домакините.

— Ще работя още девет месеца за „Мериленд“ — обясняваше Джоан. — След това се надявам да отида при Конър в новата му работа.

— Току-що чух, че са го одобрили. Струва ми се страхотно. Както разбрах от Меги, няма да му се налага да пътува толкова много.

— Точно така, но назначението му още не е официално — отбеляза Джоан. — А ти знаеш какъв е Конър, не приема предварително поздравления. Но след като председателят на „Вашингтон провидънт“ го е поканил на вечеря с Меги утре вечер, вярвам, че всичко е наред и работата му е осигурена. Освен ако, разбира се, господин Томпсън не си търси само компания за бридж.

— Радвам се, че дойде, Ник — сърдечно го поздрави Конър, подавайки му чаша перие.

Знаеше, че Гутенбърг не пие алкохол.

— Не бих изпуснал събитието за нищо на света, Конър — отвърна Гутенбърг.

Обръщайки се към жена си, Конър го представи:

— Меги, това е Ник Гутенбърг, мой колега. Той работи в…

— Уреждане на щети — бързо се намеси Гутенбърг. — Вашият съпруг ще ни липсва в „Мериленд иншурънс“, госпожо Фицджералд.

— Сигурна съм, че пътищата ви ще се пресекат отново — възкликна Меги, — сега, когато Конър започва работа в същата област.

— Още не е потвърдено, но ти ще си първият, който ще научи, Ник — увери го Конър.

Гутенбърг не изпускаше Джаксън от очи, и когато той се отдалечи от Джоан Бенет, Ник бързо прекоси хола и отиде при нея.

— Радвам се, че оставаш при нас, Джоан — бяха първите му думи. — Уплаших се, че може да ни напуснеш и да отидеш с Конър в новата му работа.

— Не, ще остана в „Мериленд“ — каза Джоан, без да е наясно доколко е информиран заместник-шефът.

— Е, помислих си, че щом Конър ще работи в същия бранш…

„Значи опипваш почвата“, помисли си Джоан.

— Нямах представа — излъга тя.

— С кого разговаря Крис Джаксън? — попита Гутенбърг.

Джоан проследи погледа му. Искаше й се пак да каже, че няма представа, но бе наясно, че няма да й повярва.

— Това са отец Греъм — енорийски свещеник от Чикаго и Тара — дъщерята на Конър.

— Тя с какво се занимава? — поинтересува се Гутенбърг.

— Завършва доктората си в Станфорд.

Гутенбърг осъзна, че си губи времето, опитвайки се да извлече конкретна информация от секретарката на Конър. Все пак тя бе работила за него почти двадесет години, така че не можеше да има съмнение в лоялността й. Наистина в досието й нямаше нищо, което да навежда на мисълта, че между двамата съществува нещо повече от професионални отношения. И докато наблюдаваше госпожица Бенет, му мина през ума, че тя е последната девственица на четиридесет и пет, останала във Вашингтон.

Когато дъщерята на Конър отиде до масата с напитки, за да напълни чашата си, Гутенбърг се отдалечи от Джоан без нито дума повече.

— Аз съм Ник Гутенбърг — заговори той Тара, подавайки й ръка. — Колега съм на баща ви.

— Казвам се Тара. В централния офис ли работите?

— Не, кабинетът ми е в предградията — с чувство за хумор отговори Гутенбърг. — А университетът, в който подготвяте докторската си дисертация, още ли е на Западното крайбрежие?

— Все още е там — отвърна Тара малко учудено. — Ами вие? В кой клон на компанията сте?

— В отдел „Щети“. Доста е отегчително, в сравнение с работата на баща ви, но все някой трябва да седи в офиса и да върши писмената работа — рече той с лека усмивка. — Впрочем, радвам се за новата работа на баща ви.

— Да, мама е доволна, че такава престижна фирма го прие толкова бързо. Въпреки че още не е официално потвърдено.

— Ще работи във „Вашингтон провидънт“, нали? — полюбопитства Гутенбърг, отпивайки от чашата си.

— Да, офисът им се намира на няколко пресечки от старата му служба…

Тара млъкна. Някой вдигаше силен шум. Тя се извърна и видя Крис Джаксън да удря по масата, за да привлече вниманието на гостите.

— Извинете — прошепна тя. — Трябва да подновя задълженията си на домакиня тази вечер.

Тя бързо се отдалечи и Гутенбърг се обърна да изслуша словото на своя предшественик.

— Дами и господа — започна Крис. Той изчака всички да замълчат и продължи: — За мен е чест да вдигна тост за двама от най-старите ми приятели — Конър и Меги. През годините, в които сме били заедно, Конър доказа, че е единственият човек, който може да ме постави в затруднение.

Гостите се засмяха. Един извика:

— Много вярно!

Друг добави:

— И аз съм му сърбал попарата.

— Но ако загазиш, няма по-добър от него да те отърве.

Думите бяха приети с аплодисменти.

— Срещнахме се за пръв път…

Гутенбърг чу бръмченето на пейджъра си и веднага го свали от колана си. „Обади се възможно най-бързо“, бе изписано на екрана. Той вдигна слушалката на най-близкия телефон, сякаш си бе у дома, и набра номер, който не съществуваше в никой указател. Веднага един глас се обади:

— Да?

— Получих съобщението ти, но съм на необезопасена линия. — Не бе необходимо да обяснява кой е.

— Това, което ще ти кажа, ще стане известно след няколко часа.

— Президентът…?

— … на Русия е починал от инфаркт преди седемнадесет минути — уведоми го Хелън Декстър. — Ела незабавно в кабинета ми и отложи всичките си задачи през следващите четиридесет и осем часа.

Линията прекъсна. Никой разговор по необезопасена линия не продължаваше повече от четиридесет и пет секунди. Декстър държеше секундарник на бюрото си.

Гутенбърг постави обратно слушалката и се измъкна през вратата, без да се сбогува с домакините. Бе откаран обратно до Лангли, точно когато Крис вдигаше наздравица.

— За Конър и Меги и за всички добри неща, които им носи бъдещето.

Всички гости вдигнаха чаши.

— За Конър и Меги!

 

 

— Казвам се Ник Гутенбърг. Заместник-директор съм на ЦРУ. Може би ще пожелаете да ми се обадите. Номерът на телефона ми в управлението е 703 482 1100. Ако кажете името ми на телефонистката, тя ще ви свърже директно с кабинета ми.

Той затвори телефона.

Гутенбърг бе разбрал от дългогодишния си опит, че подобни обаждания не само дават резултат — обикновено му отговаряха след минута — но и почти винаги му осигуряват предимство.

Седеше на бюрото си и чакаше. Изминаха две минути, но той не се притесни. Знаеше, че именно този човек ще провери номера. Когато се потвърди, че това е телефонният номератор на ЦРУ, позицията на Гутенбърг щеше да стане още по-силна.

След почти три минути телефонът най-после иззвъня. Гутенбърг го остави да звъни известно време, преди да вдигне слушалката.

— Добро утро, господин Томпсън — започна той, без да изчака събеседникът му да се представи. — Благодарен съм ви, че се обадихте толкова бързо.

— Удоволствието е мое, господин Гутенбърг — отвърна председателят на „Вашингтон провидънт“.

— Страхувам се, че трябва да говоря с вас по един деликатен въпрос. Не бих ви безпокоил, ако не смятах, че е във ваш интерес.

— Оценявам вашата загриженост — благодари Томпсън. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Наскоро сте интервюирали кандидати за ръководна длъжност във вашия отдел „Отвличане и откупи“. Постът изисква максимална честност.

— Разбира се — съгласи се Томпсън. — Но смятам, че открихме идеалния човек за тази работа.

— Нямам представа кого сте избрали, но трябва да ви кажа, че в момента разследваме един от кандидатите и вероятно случаят ще завърши със съдебно дело. Едва ли подобно нещо ще се отрази добре на фирмата ви. Щом обаче сте убеден, че сте открили нужния човек, ЦРУ определено няма желание да застава на пътя му.

— Почакайте, господин Гутенбърг. Ако знаете нещо, което би трябвало да науча, ще съм ви благодарен да ми го кажете.

Гутенбърг замълча за миг.

— Бихте ли ми съобщили името на кандидата, на когото смятате да предложите поста, строго поверително, естествено?

— Разбира се, защото не се съмнявам в неговата репутация, опита или честността му. Ще подпишем договор с господин Конър Фицджералд.

Последва дълга пауза. Накрая Томсън попита:

— На телефона ли сте още, господин Гутенбърг?

— Да, господин Томпсън. Чудя се дали ще намерите време да ме посетите в Лангли? Мисля, че би трябвало да ви разкажа по-подробно за започналото разследване за измама. Възможно е да поискате да разгледате и някои секретни документи, които притежаваме.

Сега бе ред на Томпсън да замълчи.

— Съжалявам да чуя всичко това. Не мисля, че е необходимо да ви посещавам — тихо изрече председателят. — Изглеждаше много добър човек.

— На мен също ми е неприятно да ви се обаждам по този повод, господин Томпсън. Но сигурно щяхте да ми се сърдите, ако не бях го направил, а цялата история излезе на първа страница на „Вашингтон Поуст“.

— Не мога да не се съглася с това — потвърди Томпсън.

— Разрешете да добавя — продължи заместник-шефът, — въпреки че не е уместно и няма връзка със случая, който обсъждаме, но аз притежавам акции на „Вашингтон провидънт“ от деня, в който започнах да работя за ЦРУ.

— Радвам се да го чуя, господин Гутенбърг. Бих искал да изтъкна, че оценявам високо усърдието, с което вашите хора вършат работата си.

— Надявам се да съм бил полезен, господин Томпсън. Дочуване, сър.

Гутенбърг затвори и моментално натисна „1“ на телефона пред себе си.

— Да? — отзова се глас.

— Не мисля, че „Вашингтон провидънт“ ще предложат работа на Фицджералд.

— Добре. Да оставим нещата така три дни, а сетне му предложи друга работа.

— Защо да чакаме три дни?

— Очевидно никога не си чел разработката на Фройд за максималната уязвимост.