Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eleventh Commandment, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джефри Арчър. Професионалистът
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 1999
Редактор: Олга Герова
История
- — Добавяне
14.
Владимир Болченков, шефът на полицията в Санкт Петербург, имаше твърде много грижи, за да се тревожи за четирите мистериозни телефонни прозвънявания.
Чернопов бе посетил града в понеделник и бе спрял движението, настоявайки автомобилната му колона да бъде също толкова голяма, колкото и на последния президент.
Бородин отказваше да разреши на хората си да напуснат казармата, докато не им бъде платено, а сега, когато изглежда се бе отказал да се кандидатира, слуховете за военен преврат бяха изплували отново.
— Не е трудно да се отгатне кой град би искал да превземе Бородин най-напред — бе предупредил кмета шефът на полицията.
Болченков бе основал цял отдел за борба с тероризма по време на предизборната кампания. Беше сигурен, че в неговия град няма да убият никой от кандидатите. Само през тази седмица отделът бе получил двадесет и седем заплахи за живота на Жеримски. Болченков ги приемаше като обичайни прояви на психопати и странни типове и не им обръщаше особено внимание. Но тази сутрин един младши лейтенант се бе втурнал в кабинета му с побеляло лице и треперещ глас.
Шефът изслуша записа, направен преди няколко минути. Първото обаждане бе от девет и двадесет и четири — петдесет и една минути след като Жеримски бе пристигнал в града.
— Ще има опит за покушение върху живота на Жеримски този следобед — съобщи мъжки глас с акцент, който Болченков не можа точно да определи. Средноевропейски навярно, определено не говореше руснак.
— Докато Жеримски държи реч на Площада на свободата, стрелец, нает от мафията, ще се опита да го убие. За повече подробности, ще звънна след няколко минути, но ще говоря само с Болченков.
Връзката прекъсна. Краткостта на разговора не даваше възможност той да бъде проследен. Болченков моментално разбра, че си имат работа с професионалист.
Единадесет минути по-късно телефонът отново иззвъня. Лейтенантът се опита да проточи разговора колкото е възможно по-дълго, под претекст, че се мъчат да открият шефа, но непознатият само каза:
— Ще се обадя отново след няколко минути. Постарайте се Болченков да е наблизо. Губите ваше време, не мое.
Тогава лейтенантът нахлу в кабинета на шефа. Болченков обясняваше на един от хората на Жеримски защо автоколоната не може да има същия брой мотористи като тази на Чернопов. Щом зърна подчинения си, веднага загаси цигарата и отиде в отдела по тероризъм. Изминаха девет минути, преди телефонът отново да иззвъни.
— Там ли е Болченков?
— На телефона.
— Мъжът, когото трябва да търсите, се представя за чуждестранен журналист от южноафрикански вестник, който не съществува. Пристигна в Санкт Петербург с експреса от Москва тази сутрин. Работи сам. Ще ви се обадя пак след три минути.
Три минути по-късно целият отдел се бе събрал, за да чуе подробностите.
— Сигурен съм, че цялата антитерористична секция на полицията в Санкт Петербург се е събрала и слуша всяка моя дума — започна човекът. — Позволете ми да ви помогна. Убиецът е висок метър и осемдесет и три, има сини очи и гъста пясъчноруса коса. Вероятно ще бъде дегизиран. Не зная как ще е облечен, но направете нещо, за да си заслужите заплатите.
Връзката прекъсна.
Цялата секция прослушваше записите отново и отново през следващия половин час. Неочаквано шефът загаси цигарата си и нареди:
— Пуснете пак третия запис.
Младши лейтенантът натисна бутона, учуден какво ли е чул шефът му, което останалите са пропуснали. Нали всички слушаха напрегнато.
— Спри — изкомандва шефът след няколко секунди. — Така си и мислех. Върни записа обратно и почни да броиш.
„Какво да броя?“, искаше да попита лейтенантът, докато натискаше бутона. Този път чу далечно биене на часовник.
Той пренави касетата и всички я изслушаха още веднъж.
— Два удара — определи лейтенантът. — Ако е било два следобед, нашият информатор се обажда от Далечния Изток.
Шефът се усмихна.
— Не мисля така — заяви той. — По-вероятно това позвъняване да е от два часа тази сутрин, от източното крайбрежие на САЩ.
Меги седеше втренчена в кафявия плик на нощното шкафче и се чудеше дали той няма да й причини още една безсънна нощ. Не бе помръднала почти час. Сетне неочаквано вдигна слушалката до леглото и набра номер 650.
— Тара Фицджералд — бързо изговори глас.
Не „ало“, „добър вечер“ или потвърждение, че е набран верният номер. Просто съобщаваше името, така че никой да не си губи времето. „Колко прилича на баща си“, помисли Меги.
— Скъпа, обажда се майка ти.
— О, здравей, мамо. Колата ли се счупи отново, или е нещо сериозно?
— Нищо, скъпа, просто ми липсва баща ти — отвърна тя, смеейки се малко нервно. — Надявах се, че ще имаш малко време да поговорим.
— На теб поне ти липсва само един мъж — опита се да разведри разговора Тара. — На мен ми липсват двама.
— Може би си права, но ти знаеш къде е Стюарт през цялото време, а и нищо не ти пречи да му се обадиш, когато поискаш. Моят проблем е, че нямам представа къде е баща ти.
— Това не е нещо ново, мамо. Всички знаем правилата, когато татко го няма. Жените да стоят у дома и търпеливо да чакат господарят да се върне. Типично ирландско…
— Да, така е. Но този път имам особено предчувствие — възрази Меги.
— Сигурна съм, че няма защо да се тревожиш, майко. В края на краищата той е заминал преди седмица. Спомни си колко пъти преди се е връщал, именно когато най-малко си очаквала. Винаги съм си мислила, че го прави нарочно, за да провери дали нямаш любовник.
Меги се засмя пресилено.
— Нещо друго те тревожи, нали, мамо? — тихо попита Тара. — Искаш ли да ми го кажеш?
— Открих плик, адресиран до мен — беше скрит в едно от чекмеджетата му.
— Старият романтик! — възкликна Тара. — Какво пише в писмото?
— Нямам понятие. Не съм го отворила.
— Защо, за бога?
— Отгоре е написал съвсем ясно да не се отваря преди 17 декември.
— Татко не би се разсърдил, ако го отвориш, в случай че се притесняваш и това ще те успокои.
— Инструкциите му не могат да бъдат по-ясни — не се съгласи Меги. — Ще ми се да не бях го намирала.
— Кога го намери?
— В сряда. Беше скрит между спортните му дрехи в чекмедже, което много рядко отварям.
— Преди три дни — отбеляза Тара. — Не бих чакала и три минути, ако писмото беше до мен.
— Зная, че не би изтърпяла — промълви Меги, — но все пак ще изчакам още няколко дни преди да направя каквото и да било. Ще го сложа обратно в чекмеджето, в случай че баща ти се върне внезапно. Така няма да разбере, че съм го открила.
— Може би трябва да долетя във Вашингтон.
— Защо? — попита Меги.
— Да ти помогна да го отвориш.
— Тара, не ставай глупава.
— Не съм по-глупава от теб, както стоиш сама и се чудиш какво може да има вътре в плика.
— Вероятно си права.
— Ако си толкова несигурна в себе си, защо не се обадиш на Джоан, и не я попиташ какво да правиш?
— Вече го сторих.
— И какво каза тя?
— Да го отворя.
Болченков седна на бюрото си в оперативния кабинет и огледа двадесетте подбрани мъже. Запали седмата си цигара за тази сутрин.
— Колко души очакваме да се съберат на площада този следобед? — запита той.
— Само можем да предполагаме, шефе — отговори най-старшият офицер, — но не е чудно да са около сто хиляди.
Мъжете започнаха тихо да разговарят помежду си.
— Тишина! — остро заповяда Болченков. — Защо толкова много, капитане? Чернопов успя да събере около седемдесет хиляди души.
— Жеримски е далеч по-обаятелна личност, а сега, когато рейтингът му се вдигна, предполагам, че ще събере много повече хора на площада.
— Колко офицери можем да отделим?
— Целият личен състав, шефе, отмених всички отпуски. Вече съм разпространил описанието на човека с надежда да го хванем, преди да стигне до площада. Но повечето ми хора нямат опит за такава мащабна операция.
— Ако наистина се съберат сто хиляди души, и на мен ще ми бъде за пръв път — призна Болченков. — Всички офицери ли са получили описанието?
— Да, но високите чужденци със сини очи и пясъчноруси коси са доста. И не забравяйте, че хората ми не знаят точната причина за залавянето му. Не исках да всявам паника в редиците им.
— Правилно сте постъпили. Но не искам само да го уплашим. Ако не го хванем сега, просто му даваме втори шанс по-късно. Някой да е получил повече информация?
— Да, шефе — отвърна млад човек, застанал до стената.
Шефът загаси цигарата си и кимна.
— Има трима южноафрикански журналисти, официално отразяващи изборите. От описанието, дадено ни от информатора, почти съм сигурен, че този, когото търсим, се нарича Пие дьо Вилие.
— Има ли нещо в компютъра за него?
— Не точно за него — съобщи младият офицер. — Полицията в Йоханесбург ни оказа голяма помощ. В архива им има досиета на трима мъже с това име, провинени в престъпления от дребна кражба до многоженство, но никой от тях не отговаря на описанието. Двамата в момента са в затвора. Полицаите нямаха представа къде се намира третият. Но споменаха за колумбийската връзка.
— Каква колумбийска връзка? — заинтересува се Болченков, запалвайки нова цигара.
— Преди няколко седмици ЦРУ разпространи строго секретно съобщение с подробности около убийството на кандидата за президент в Богота. Изглежда са проследили атентатора до Южна Африка, а сетне са го изгубили. Обадих се на моята връзка в ЦРУ, но всичко, което той успя да ми каже, бе, че имат информация за раздвижването на човека. Видян е да се качва на самолет в Женева.
— Това е достатъчно засега — заключи шефът. — Предполагам, че не е имало и следа от него тази сутрин, когато Жеримски посети Ермитажа.
— Не, шефе — отвърна друг офицер, — не и ако е бил с журналистическия корпус. Там бяха двадесет и трима журналисти, и само двама от тях донякъде отговаряха на описанието. Единият е Клифърд Саймъндс от CNN, а другия го познавам от години. Играем шах.
Всички в стаята се разсмяха и това понамали създалото се напрежение.
— Покривите и сградите? — запита шефът.
— Разполагам с десетина мъже, инструктирани да наблюдават покривите около площада — уведоми присъстващите командирът на малка въоръжена част. — Повечето от сградите са обществени, така че ще поставя цивилни офицери на всеки вход и изход. Ако човек, отговарящ на описанието, опита да се промъкне на площада или да влезе в някое от зданията около него, ще бъде арестуван веднага.
— Внимавайте да не арестувате някой чуждестранен чиновник, ще стане скандал. Има ли въпроси?
— Да. Обмислихте ли вариант с отмяна на митинга? — запита глас от дъното на кабинета.
— Да, и реших да не го правя. Ако отлагаме митингите всеки път, когато получим заплаха за някоя обществена личност, телефонът ни ще блокира от обаждания на различни малоумници. Те и без това няма какво друго да правят, освен да всяват паника. Във всеки случай, тревогата може да се окаже фалшива. А дори и Вилие да се намира в града, когато забележи присъствието ни на площада, може да размисли. Други въпроси?
Никой не помръдна.
— Ако някой от вас чуе нещо, имам предвид нещо важно, искам да го науча незабавно. Бог да му е на помощ на онзи, който ми каже след това: „Не го споменах, шефе, защото не мислех, че е важно!“.
Конър не бе изключил телевизора, докато се бръснеше. Хилари Баукър информираше зрителите за последните събития в Щатите. Законопроектът за намаляване на въоръжението бе минал в камарата с мнозинство от едва три гласа. Въпреки това Том Лоурънс твърдеше, че резултатът е триумф за здравомислещите американци. От своя страна, специалистите вече предупреждаваха, че законопроектът ще се сблъска с далеч по-голяма съпротива, когато стигне до Сената.
— Не вярвам ни най-малко в това — увери президентът събралите се на сутрешна пресконференция журналисти. Конър се усмихна. — Камарата само изпълни желанието на народа и съм убеден, че Сенатът ще направи същото.
Президентът бе сменен от красиво момиче с яркочервена коса, което накара Конър да се замисли за Меги. Веднъж й бе казал, че с честите му пътувания щеше да се чувства по-добре, ако се бе оженил за водеща на новините.
— А сега новини за предстоящите избори в Русия. Свързваме се с Клифърд Саймъндс — нашия кореспондент в Санкт Петербург.
Конър спря да се бръсне и се загледа в екрана.
— Проучванията показват, че двамата основни кандидати — министър-председателят Григорий Чернопов и лидерът на комунистическата партия Виктор Жеримски, имат равни шансове. Комунистическият лидер ще говори този следобед на митинг на Площада на свободата, където се предполага, че ще се съберат повече от сто хиляди души. Тази сутрин Жеримски ще има частна среща с генерал Бородин. Очаква се в скоро време генералът да оттегли кандидатурата си за президентския пост. Последните проучвания на общественото мнение сочат, че рейтингът му доста е паднал. Още не е ясно на чия страна ще застане Бородин. От неговото решение зависят резултатите на изборите. Аз съм Клифърд Саймъндс, CNN интернешънъл, Санкт Петербург.
Хилари Баукър отново се появи на екрана.
— А сега времето във вашата част на света — обяви тя с широка усмивка.
Конър изгаси телевизора, тъй като температурите във Флорида не го интересуваха. Той разтри още сапунена пяна по брадата си и продължи да се бръсне. Вече бе решил да не присъства на сутрешната пресконференция на Жеримски, която щеше да се изроди в хвалебствие на неговия секретар по печата за това, какво е успял да направи шефът му дори преди да закуси. Нямаше намерение да следва Жеримски и в Ермитажа, където да прекара по-голямата част от времето си, отбягвайки Мичел. Щеше да се концентрира върху основната публична изява на Жеримски за деня. Вече бе открил удобен ресторант в западната част на площада. Не бе известен с кухнята си, но имаше преимуществото, че е на втория етаж и гледа към мястото на митинга. Още по-важно бе, че имаше страничен вход, така че Конър можеше да си отиде необезпокояван, ако се наложи.
Когато напусна хотела, той се обади в ресторанта от най-близката телефонна кабина и резервира ъглова маса до прозореца за дванадесет часа. Сетне тръгна да си намери кола под наем, което в Санкт Петербург бе далеч по-трудно, отколкото в Москва. Четиридесет минути по-късно той караше из центъра на града. Остави колата в един подземен гараж само на неколкостотин метра от Площада на свободата. Бе решил след речта да се върне в Москва с кола. По този начин щеше лесно да разбере дали някой го следи. Тръгна по улицата, влезе в най-близкия хотел и пъхна в ръката на портиера банкнота от двадесет долара, обяснявайки, че се нуждае от стая за около час и нещо, за да вземе душ и да си смени дрехите.
Когато, няколко минути преди дванадесет, отново слезе долу с асансьора, портиерът не го позна. Конър остави спортен сак и съобщи, че ще се върне да го вземе към четири часа. Когато портиерът оставяше сака под гишето, той забеляза куфарчето за пръв път. Тъй като името на етикетите беше едно и също, той ги сложи заедно.
Конър бавно тръгна по улицата към Площада на свободата. Мина покрай двама полицаи, които разпитваха висок, пясъчнорус чужденец. Те не му обърнаха внимание. Влезе в сградата и взе асансьора до ресторанта на втория етаж. Каза името си на главния сервитьор и веднага бе отведен до ъгловата маса. Конър седна така, че повечето посетители да не го виждат, а той да има добър изглед към площада долу.
Мислеше за Лоурънс и се чудеше колко ли време ще му трябва да вземе решение, когато до него застана сервитьорът и му подаде менюто. Конър погледна през прозореца и се изненада, че площадът вече се пълни с хора, макар да имаше още два часа до речта на Жеримски. Сред тълпата той забеляза няколко цивилни полицаи. Един или двама от по-младите се въртяха около статуите и внимателно се оглеждаха. Но какво търсеха? Дали шефът на полицията бе прекалено предпазлив, или се страхуваше от някакъв вид провокации, докато трае речта на Жеримски?
Главният сервитьор се върна.
— Може ли да взема поръчката ви, сър? Полицията ни нареди да затворим ресторанта преди два часа.
— Тогава по-добре да си поръчам пържола — отзова се с разбиране Конър.