Джефри Арчър
Професионалистът (11)

11.

— Американец ли си?

— Да — каза Джаксън, без да поглежда надолу към източника на тънкия гласец.

— Искаш ли нещо?

— Не, благодаря — отвърна той, но не откъсна очи от главния вход на хотела.

— Сигурно искаш нещо. Американците винаги искат нещо.

— Не се нуждая от нищо. Махай се — твърдо изрече Джаксън.

— Хайвер? Матрьошки? Генералска униформа? Кожена шапка? Жени?

Джаксън за пръв път погледна надолу към момчето. Бе омотано от главата до петите в овчи кожух, три номера по-голям. На главата си носеше шапка от заешка кожа, каквато Джаксън с всяка изминала минута все повече разбираше, че му трябва. Усмивката на момчето разкри два липсващи зъба.

— Жена? В пет часа сутринта?

— Времето е подходящо, но може би предпочиташ мъж?

— Колко взимаш за услугите, които предлагаш?

— Какъв вид услуги? — попита момчето подозрително.

— Например да бъдеш пратеник.

— Пратеник ли?

— Помагач тогава.

— Помагач ли?

— Асистент.

— А, искаш да кажеш партньор, като по американските филми.

— Добре, споразумяхме се за описанието на работата ти, хитрецо. Колко взимаш?

— На ден ли? Или на месец?

— На час.

— Колко предлагаш?

— Ти си добър малък бизнесмен, нали?

— Учим се от американците — отговори момчето с широка усмивка.

— Един долар — предложи Джаксън.

Момчето започна да се смее.

— Може и да съм умник, но ти си истински комедиант. Десет долара.

— Но това си е истинско изнудване.

За пръв път момчето се смути.

— Ще ти дам два.

— Шест.

— Четири.

— Пет.

— Съгласен — отсече Джаксън.

Момчето повдигна и изнесе напред дясната си длан, беше видял нещо подобно в американските филми. Джаксън я плесна. Сделката бе сключена. Момчето незабавно засече времето с ръчния си часовник „Ролекс“.

— Е, как се казваш? — запита Джаксън.

— Сергей — отвърна момчето. — А ти?

— Джаксън. На колко години си, Сергей?

— На колко искаш да бъда?

— Престани с тези глупости и ми кажи на колко си години.

— Четиринадесет.

— Не си нито ден по-голям от девет години.

— Тринадесет.

— Десет.

— Единадесет.

— Добре — съгласи се Джаксън. — Ще спрем на единадесет.

— А ти на колко години си? — поинтересува се момчето.

— Петдесет и четири.

— Ще приема, че си на петдесет и четири.

Джаксън се засмя за пръв път от дни насам.

— Откъде знаеш английски така добре? — запита той, все още поглеждайки към вратата на хотела.

— Майка ми живя дълго време с един американец. Той се върна в Щатите миналата година, но не ни взе със себе си.

Този път Джаксън повярва на думите му.

— Е, каква ще е работата, партньоре? — попита Сергей.

— Наблюдавам един човек, отседнал в този хотел.

— Приятел или враг?

— Приятел.

— От мафията ли е?

— Не, той е от добрите.

— Не се дръж с мен като с дете — обиди се Сергей. — Ние сме партньори, забрави ли?

— Добре, Сергей. Той е приятел — каза Джаксън, точно когато Конър се появи на вратата. — Не мърдай! — Той сложи ръце на раменете на момчето.

— Това ли е той? — попита Сергей.

— Да.

— Има добродушно лице. Може би е по-добре да работя за него.

 

 

Денят на Виктор Жеримски не започна добре, а бе само няколко минути след осем сутринта. Председателстваше събранието на Централния комитет на Комунистическата партия, организирано от шефа на предизборния му щаб Дмитрий Титов.

— Международна група наблюдатели е пристигнала в Москва във връзка с изборите — съобщи Титов. — Ще се интересуват главно от нередности при гласуването в изборния ден, но техният председател вече призна, че при толкова многоброен електорат, разпръснат по толкова обширна територия, няма да е възможно да забележат всяко нарушение.

Титов завърши доклада си, като подчерта, че сега, когато другарят Жеримски е заел второто място в предварителните проучвания, мафията сигурно ще пръсне още повече пари за кампанията на Чернопов.

Жеримски поглади гъстите си мустаци и изгледа всеки от мъжете, седнали около кръглата маса.

— Когато стана президент — започна той, надигайки се от мястото си, — ще хвърля всички тези мафиоти в затвора, един по един. Тогава единственото, на което ще могат да разчитат, е, че ще прекарат живота си на топло.

Членовете на Централния комитет много пъти бяха чували лидера си остро да критикува мафията, но никога на публични места.

Ниският, мускулест мъж удари по масата.

— Русия трябва да си възвърне старите ценности, за които светът ни уважаваше.

Двадесет и един човека кимнаха, въпреки че през последните месеци бяха чували тези думи многократно.

— През изтеклите десет години нашето общество копира най-лошото от американския начин на живот.

Слушателите му продължиха да кимат одобрително с приковани в него очи.

Жеримски прокара ръка през гъстата си черна коса, въздъхна и се отпусна на стола си. Погледна към шефа на предизборния си щаб.

— Какво трябва да свърша тази сутрин?

— Да посетите музея „Пушкин“ — отговори Титов. — Ще ви очакват в десет часа.

— Отложи го. Това е загуба на време, особено след като изборите са след осем дни. — Той отново удари по масата. — Трябва да съм навън, по улиците, където хората да могат да ме видят.

— Директорът на музея е подал молба до правителството да се отпуснат средства за реставриране на творбите от известни руски художници — съобщи Титов.

— Това е прахосване на народни пари — възрази Жеримски.

— Чернопов бе критикуван, че съкрати субсидиите за изкуството — продължи Титов.

— Добре. Ще отделя петнадесет минути.

— Двадесет хиляди руснаци посещават музея „Пушкин“ всяка седмица — добави Титов, взирайки се в бележките пред себе си.

— Ще остана тридесет минути.

— Чернопов ви обвини по телевизията миналата седмица, че сте били необразован главорез.

— Какво? — изрева Жеримски. — Бях студент по право в Московския университет, когато Чернопов ореше земята на село.

— Това е самата истина — съгласи се Титов, — но нашето вътрешно проучване потвърждава, че общественото мнение вярва в противното, тоест Чернопов е постигнал целта си.

— Вътрешно проучване? Пак нещо, изкопирано от американците.

— Но благодарение на тях Том Лоурънс е в Овалния кабинет.

— Щом веднъж ме изберат, ще намеря начин да се задържа на този пост.

 

 

Любовта на Конър към изкуството се пробуди, когато Меги започна да го води из художествени галерии. Тогава и двамата учеха в колежа. Отначало отиваше, за да е по-дълго време с нея, но след няколко седмици започна да ходи заради самото изкуство. Когато пътуваха извън града, той с удоволствие я придружаваше във всяка избрана от нея галерия, и веднага щом се преместиха във Вашингтон, те станаха членове на няколко артистични клуба.

Докато следваше Жеримски из музея „Пушкин“, Конър полагаше усилия да не се заглежда в множеството шедьоври, а да се концентрира върху наблюдението над комунистическия лидер.

При първото идване на Конър в Русия през 80-те години, партийните и държавните ръководители заставаха високо на трибуната, а народът манифестираше по Червения площад пред тях. Но промените наложиха свободните избори и кандидатите за високия пост трябваше да се движат сред обикновените хора и дори да изслушват мнението им.

Музеят „Пушкин“ бе претъпкан и всеки път, когато Жеримски се появеше, тълпата му правеше път. Кандидат-президентът се движеше нарочно бавно сред московчани, пренебрегваше картините и скулптурите, за да стисне протегнатите към него ръце.

Жеримски, по-нисък отколкото изглеждаше на фотографиите, се бе заобиколил с още по-дребни от него помощници, вероятно за да повдигне самочувствието си. Конър си припомни думите на президента Труман, казани по повод ръста: „Когато стане дума за няколко сантиметра повече, момчето ми — бе казал той веднъж на студент от Мисури, — по-добре е да са между носа и косата, отколкото между глезена и коляното“. Конър забеляза, че суетността на Жеримски не се е отразила върху начина му на обличане. Костюмът му бе лошо скроен, а ризата бе захабена на яката и маншетите. Конър се зачуди дали е разумно директорът на музея да носи толкова скъп костюм, който явно не бе шит в Москва.

Макар Конър отлично да знаеше, че Виктор Жеримски е проницателен и образован мъж, скоро разбра, че рядко е посещавал художествени галерии. Докато се суетеше сред хората, Жеримски от време на време сочеше с пръст някое платно и казваше името на художника на висок глас. Сгреши няколко пъти, но тълпата неизменно кимаше в съгласие. Той не обърна внимание на великолепна творба на Рубенс, а се насочи към една майка с дете, застанала сред тълпата, без да прояви интерес към картината зад нея. Когато взе детето от ръцете й и застана да позира за снимка до майката, Титов му предложи да направи крачка вдясно. По този начин щяха да го фотографират на фона на „Дева Мария“. Подобна снимка всяко издание би публикувало на първа страница.

След като прекоси половината от залите и се увери, че всички посетители в музея „Пушкин“ са разбрали за присъствието му, Жеримски се отегчи и насочи вниманието си към журналистите, които отблизо го следваха. На площадката на първия етаж той проведе импровизирана пресконференция.

— Хайде, питайте ме каквото пожелаете — покани ги той, макар погледът му да беше сърдит.

— Какво е отношението ви към последното социологическо проучване на общественото мнение, господин Жеримски? — попита московският кореспондент на „Таймс“.

— Все повече хора започват да мислят правилно.

— Сега сте на второ място и следователно господин Чернопов е единственият ви истински съперник — извика друг журналист.

— През изборния ден той ще бъде единственият ми истински конкурент — потвърди Жеримски.

Антуражът му се засмя послушно.

— Смятате ли, че Русия би трябвало да се върне към комунизма, господин Жеримски? — дойде неизбежният въпрос, зададен с американски акцент.

Хитрият политик бе твърде гъвкав, за да попадне в капана.

— Ако ме питате дали искам да има повече работни места, да се намали инфлацията, да се осигури по-добър стандарт на живот, то отговорът ми е да. — Думите му прозвучаха като изявление на републикански кандидат по време на американско предизборно събрание.

— Но Чернопов твърди, че такава е сегашната политика на правителството.

— Сегашната политика на правителството — заяви Жеримски — цели швейцарската сметка на премиера да се пълни с долари. Тези пари принадлежат на народа. Ето защо той не е достоен да стане следващият президент на Русия. Информираха ме, че когато списание „Форчън“ публикува списъка на десетте най-богати хора в света, Чернопов ще бъде на седмо място. Спечели ли изборите, за пет години той ще свали Бил Гейтс от първото място. Не, приятели мои — каза тихо той. — Ще разберете, когато руснаците гласуват категорично и открито, че са се върнали онези дни, когато бяхме най-уважаваната нация на земята.

— Но и най-страшната — обади се друг журналист.

— По-добре да се боят от нас, отколкото да продължи сегашното положение, при което просто сме пренебрегнати от останалия свят — разпалено отговори Жеримски.

Сега журналистите записваха всяка негова дума.

 

 

— Защо твоят приятел толкова се интересува от Виктор Жеримски — прошепна Сергей в другия край на залата.

— Задаваш твърде много въпроси — сряза го Джаксън.

— Жеримски е лош човек.

— Защо? — попита Джаксън, а очите му не се отделяха от Конър.

— Ако бъде избран, той ще вкара хората като мен в затвора, Русия ще се върне към „добрите стари времена“, а той ще яде хайвер и ще пие водка в Кремъл.

Жеримски тръгна към изхода заедно с директора. Хората му побързаха да го настигнат. Жеримски спря на последното стъпало, за да го снимат пред картината на Гоя „Свалянето на Христос от кръста“. Конър бе толкова запленен от картината, че прииждащата тълпа едва не го повали.

— Харесва ли ти Гоя, Джаксън? — прошепна Сергей.

— Не съм виждал много негови творби — призна Джаксън, — но да, тази наистина е великолепна.

— Имат още няколко в мазето — сподели Сергей. — Винаги мога да уредя една… — Той потърка палец в пръстите си.

Джаксън щеше да плесне момчето, ако това не би привлякло вниманието върху тях.

— Твоят човек отново се раздвижи — неочаквано отбеляза Сергей.

Джаксън вдигна поглед и видя Конър да изчезва през страничния вход на музея.

 

 

Конър седеше сам в един гръцки ресторант на „Пречистенка“ и обмисляше видяното тази сутрин. Въпреки че Жеримски винаги бе заобиколен от група въоръжени мъже, чиито очи шареха във всички посоки, неговата охрана значително отстъпваше на тази, която имаха западните лидери. Повечето от неговите телохранители може би бяха смели и съобразителни, но само трима от тях явно имаха опит в охраняването на държавен глава. А те не бяха в състояние да дежурят през цялото време.

Той се насили да изяде доста безвкусната мусака, докато отново премисляше маршрута на Жеримски, чак до изборния ден. Кандидат-президентът щеше да се появи на двадесет и седем обществени места по различни поводи през следващите осем дни. Когато сервитьорът му поднесе кафето, Конър бе избрал три от тях, заслужаващи внимание, ако един от кандидатите трябваше да отпадне.

Погледна часовника си. Тази вечер Жеримски щеше да държи реч на митинг на партията си в Москва. На следващия ден щеше да пътува с влак до Ярославъл, където му предстоеше да открие фабрика, преди да се върне в столицата, за да присъства на представление на балета на Болшой театър. После щеше да вземе нощния влак до Санкт Петербург. Конър вече бе решил да проследи Жеримски в Ярославъл. Бе си купил и билети за Болшой театър, и за влака за Санкт Петербург.

Докато пиеше кафето, си спомни за Мичел. В музея „Пушкин“ той се криеше зад най-близката колона всеки път, когато Конър погледнеше в неговата посока, и се стараеше да сдържи смеха си. Бе решил да позволи на Мичел да го следи през деня — в даден момент можеше да се окаже полезен — но нямаше да допусне да разбере къде нощува. Погледна през витрината и видя културното аташе да седи на една пейка и да чете вестник „Правда“. Усмихна се. Професионалистът винаги трябваше да следи жертвата си, без да бъде забелязан.

 

 

Джаксън извади портмонето си от сакото, изтегли банкнота от сто рубли и я даде на момчето.

— Вземи нещо за ядене, но не отивай в ресторанта. — Той кимна с глава към отсрещната страна на улицата.

— Никога не съм влизал в ресторант. Какво искаш?

— Същото, каквото ще ядеш ти.

— Бързо се учиш, Джаксън — отбеляза Сергей и побягна.

Джаксън огледа улицата. Мъжът, който седеше на пейката и четеше „Правда“, не носеше палто. Очевидно бе смятал, че наблюдението се води само при топло време и в приятна обстановка, но след като оня ден изпусна Конър, сега не можеше да поеме риска да напусне поста си. Ушите му бяха яркочервени, лицето поруменяло от студа, а и нямаше кого да изпрати да му донесе нещо за ядене. Джаксън се съмняваше, че ще го види утре.

Сергей се върна след няколко минути с два хартиени плика. Подаде единия на Джаксън.

— Биг Мак, пържени картофки и кетчуп.

— Защо имам чувството, че ако Жеримски стане президент, ще закрие „Макдоналдс“? — промърмори като на себе си Джаксън.

Отхапа от хамбургера.

— Помислих си, че имаш нужда от това? — каза Сергей, подавайки му офицерска шапка, подплатена със заешка кожа.

— Стигнаха ли стоте рубли за всичко? — попита Джаксън.

— Не, откраднах шапката — делово отвърна Сергей. — Помислих си, че по-голяма нужда от шапката имаш ти, отколкото собственикът й.

— Можеше да те арестуват.

— Малко вероятно е — не се съгласи Сергей. — Има повече от два милиона войници в Русия. На половината от тях не е плащано от месеци, повечето биха продали и сестра си за сто рубли.

Джаксън изпробва шапката — беше тъкмо по мярка. Никой от тях не проговори, докато ядяха лакомо обяда си. Очите им бяха приковани в ресторанта.

— Виждаш ли мъжа на пейката, който чете „Правда“, Джаксън?

— Да — отговори Джаксън между хапките.

— Беше в музея тази сутрин.

— Ти също се учиш бързо — установи Джаксън.

— Не забравяй, че майка ми е рускиня — заяви Сергей. — Впрочем от коя страна на пейката е седнал мъжът?

— Зная кой му плаща — отговори Джаксън, — но не ми е ясно на чия страна е.