Джефри Арчър
Професионалистът (13)

13.

Меги изкара колата от университетския паркинг в дванадесет часа и една минута. Зави наляво по улица „Проспект“, за миг спря пред първия знак „Стоп“, преди да продължи с пълна скорост. Тя рядко си позволяваше да излезе извън университетския комплекс през едночасовата си обедна почивка, но днес бе важно да успее да намери място за паркиране близо до ресторанта, за да оползотвори изцяло времето на уговорената среща. Нуждаеше се от всяка минута.

Наистина никой от подчинените й не би се оплакал, ако не се върне следобед. След двадесет и осем години в университета, последните шест като декан по приема на студенти, не би имала проблем да вземе извънредни работни часове със задна дата.

Но поне днес боговете бяха на нейна страна. Една жена изтегляше колата си на няколко метра от ресторанта, където трябваше да се срещнат. Меги пусна четири монети по двадесет и пет цента в автомата на паркинга за един час престой.

Щом влезе в кафе „Милано“, тя каза името си на главния сервитьор.

— Да, разбира се, госпожо Фицджералд — отзова се той и я поведе към една маса до прозореца, където вече седеше жената, известна с това, че никога не закъсняваше за нищо.

Меги я целуна по бузата и зае мястото срещу нея. Секретарка на Конър през последните деветнадесет години, Джоан вероятно го обичаше, колкото би обичала всеки друг мъж, и за тази любов тя никога не бе възнаградена с нещо повече от рядка целувка по бузата и подарък за Коледа, който Меги купуваше. Въпреки че Джоан все още не бе навършила петдесет, нейните строги костюми, ниски обувки и къса кестенява коса показваха, че отдавна се е отказала да привлича вниманието на противоположния пол.

— Вече избрах — докладва Джоан, затваряйки менюто.

— Аз също съм готова — обади се Меги.

— Как е Тара? — попита Джоан.

— Мотае се, както се изразява самата тя. Само се надявам да завърши дисертацията си. При все че Конър никога не би й казал нищо, той ще бъде много разочарован, ако не я защити.

— Той се изказва доста добре за Стюарт — каза Джоан, в същия миг сервитьорът се появи до нея.

— Да — отвърна Меги малко тъжно. — Изглежда ще трябва да свикна с мисълта, че единственото ми дете ще живее на тринадесет хиляди километри от мен.

Тя вдигна поглед към сервитьора.

— За мен канелони и салата.

— А аз ще взема макарони „Ангелски коси“ — съобщи Джоан.

— Нещо за пиене, дами? — попита сервитьорът с надежда.

— Не, благодаря — твърдо отвърна Меги — Само чаша вода.

Джоан кимна в знак на съгласие.

— Да, Конър и Стюарт се разбират добре — съгласи се Меги, когато сервитьорът се оттегли. — Стюарт ще дойде за Коледа, така че ще имаш възможност да се запознаеш с него.

— Ще очаквам с нетърпение този момент — зарадва се Джоан.

Меги усети, че тя иска да добави още нещо, но след толкова години бе научила, че няма смисъл да я разпитва. Ако беше важно, Джоан щеше да й каже, когато реши.

— Опитах се да ти се обадя няколко пъти през последните дни. Надявах се, че ще можеш да дойдеш с мен на опера или на вечеря у дома, но май все не те уцелвам.

— Сега, когато Конър напусна компанията, офисът на улица „Ем“ е затворен и ме преместиха обратно в центъра.

Меги се възхищаваше на начина, по който Джоан подбира думите си така внимателно. Нямаше никакъв намек къде работи, нито дума за кого или в какво се състоят новите й отговорности, откакто не бе с Конър.

— Не е тайна, че той се надява да се присъединиш към него във „Вашингтон провидънт“ — започна Меги.

— Бих искала. Но няма смисъл да се прави каквото и да било, докато не разберем какво става.

— Какво имаш предвид? — попита Меги. — Конър вече прие предложението на Бен Томпсън. Трябва да се върне преди Коледа, за да започне новата работа през януари.

Последва дълго мълчание, преди Меги тихо да изрече:

— Значи все пак не е получил работата във „Вашингтон провидънт“.

Сервитьорът пристигна с блюдата.

— Желаете ли и малко пармезано, мадам?

— Благодаря — промълви Джоан, взирайки се в чинията си.

— Ето защо Бен Томпсън се държа така хладно с мен в операта миналия четвъртък. Дори не ми предложи едно питие.

— Съжалявам — каза Джоан, когато сервитьорът си тръгна. — Просто реших, че знаеш.

— Не се притеснявай. Конър щеше да ми каже веднага щом си намери друга работа, и то по-добра от тази, която му предложиха във „Вашингтон провидънт“.

— Колко добре го познаваш — промълви Джоан.

— Понякога се чудя дали наистина е така — каза Меги. — Точно сега нямам никаква представа къде се намира и с какво се занимава.

— Не зная много повече от теб — опита се да я успокои Джоан. — За пръв път от деветнадесет години той не ме информира за нищо, преди да замине.

— Този път е различно, нали, Джоан? — попита Меги, гледайки я право в очите.

— Какво те кара да мислиш така?

— Каза ми, че заминава за чужбина, но не е взел паспорта си. Предполагам, че все още е в Америка. Но защо…

— Това не доказва, че не е в чужбина — прекъсна я Джоан.

— Вероятно — съгласи се Меги. — Но за пръв път крие паспорта си на място, където мога да го открия, заедно с… — Тя отвори чантата си, извади дебел кафяв плик и го подаде на Джоан. На плика пишеше: „За Меги — да бъде отворено, ако не се върна до 17 декември“.

— Навярно коледна картичка? — опита се да се пошегува безгрижно Джоан.

— Едва ли — отвърна Меги с невесела усмивка. — Не познавам много съпрузи, които биха връчили на жените си картички за Коледа, и то в кафяви пликове.

Настъпи дълга пауза, преди Джоан да предположи:

— Сигурно би трябвало да го отвориш. Вероятно ще откриеш, че се тревожиш напразно.

— Не преди 17 декември — тихо изрече Меги. — Ако се прибере преди тази дата и открие, че съм го отворила, той би…

Сервитьорът се появи отново и отнесе празните чинии.

— Бихте ли желали десерт? — попита той.

— За мен, не — каза Джоан. — Искам само кафе.

— Аз също — добави Меги. — Черно, без захар.

Тя погледна часовника си. Оставаха й още шестнадесет минути. Прехапа устни.

— Джоан, никога преди не съм те молила да нарушаваш обещанията си, но наистина има нещо, което трябва да зная.

Джоан погледна през витрината и видя младия симпатичен мъж, който изглежда чакаше някого, облегнат на стената в далечния край на улицата. Стоеше там от четиридесет минути. Помисли си, че го е виждала и преди.

Меги напусна ресторанта в един без седем минути. Тя не забеляза младежа, който извади мобилния си телефон и набра секретен номер.

— Да — обади се Ник Гутенбърг.

— Госпожа Фицджералд завърши обяда си с Джоан Бенет в кафе „Милано“ на „Проспект“. Бяха заедно четиридесет и седем минути. Записах всяка дума от разговора им.

— Добре. Донеси незабавно касетката в офиса ми.

Когато Меги тичешком изкачи стъпалата към кабинета си, часовникът в двора на университета показваше точно един.

 

 

В Москва бе десет часа. Конър се наслаждаваше на финала на „Жизел“, представян от балета на Болшой театър. Но за разлика от останалата част от публиката, той не бе насочил театралния си бинокъл към примабалерината. По-често поглеждаше надясно, за да провери дали Жеримски е още в ложата си. Конър знаеше колко много Меги би се радвала да види тридесет и шестте вилиси, облечени в ефирни бели дрехи, да танцуват на лунна светлина. Той с усилие се откъсна от техните пируети и арабески, за да се съсредоточи върху ложата на Жеримски. Меги обичаше балета и често ходеше, когато той бе в командировка. Сигурно щеше да се разсмее, ако разбереше, че руският комунистически лидер бе постигнал за една вечер това, което тя не успя да направи за тридесет години.

Конър изучаваше мъжете в ложата. От дясната страна на Жеримски бе Дмитрий Титов — началник на персонала. Отляво седеше възрастният мъж, който го бе представил на събранието миналата вечер. Зад него в сенките стояха трима мъже от охраната. Конър предположи, че сигурно има още дузина в коридора отвън.

Билетите за огромния театър, с красивите си редове от балкони и с креслата в партера, украсени с позлата и тапицирани с червен плюш, винаги бяха продадени седмици предварително. Но теорията на Меги бе приложима и в Москва — винаги можеш да намериш един билет дори в последната минута.

Миг преди диригентът да се появи пред оркестъра, публиката в партера започна да ръкопляска. Конър вдигна поглед от програмата си и видя един-двама души да сочат към ложата на втория балкон. Жеримски точно бе изчислил появяването си. Той се изправи в ложата, махна за поздрав с ръка и се усмихна. Около половината от публиката го аплодира на крака, а другите останаха седнали, като някои ръкопляскаха от любезност, а други продължиха разговорите си сякаш Жеримски не бе там. Съотношението потвърждаваше верността на проучванията за мнението на избирателите — сега Чернопов водеше пред противника си само с няколко процента.

Щом завесата се вдигна, Конър бързо откри, че Жеримски проявява толкова интерес към балета, колкото и към картините в музея „Пушкин“. Очевидно денят бе дълъг за кандидат-президента и Конър не бе изненадан, че той от време на време потиска прозявката си. Влакът му бе тръгнал за Ярославъл рано тази сутрин и веднага след пристигането си бе посетил фабриката за дрехи в покрайнините на града. Когато час по-късно приключи срещата си с профсъюзните деятели, грабна един сандвич, преди да мине през пазара за плодове на път към някакво училище. В програмата следваха полицейското управление и болницата. Не беше планирана само разходката из градския площад. Накрая се отправи обратно към гарата с пълна скорост и успя да се качи във влака, задържан заради него.

Речите, които Жеримски държеше пред слушателите си, не се отличаваха съществено от словото му предишния ден, само „Москва“ бе станала „Ярославъл“. Телохранителите, заобиколили го, докато обикаляше фабриката за дрехи, изглеждаха още по-некомпетентни в сравнение с охраната в мемориалната зала на Ленин. Но изглежда местните не желаеха да позволят на московчани да се движат на тяхна територия. Конър осъзна, че покушение срещу Жеримски ще е много по-лесно осъществимо извън столицата. Трябваше да стане в град, достатъчно голям, за да успее да избяга, и достатъчно горд, за да не допусне тримата московски професионалисти да ръководят охраната.

Посещението на Жеримски в корабостроителницата на Северодвинск след няколко дни все още му се струваше най-подходящият вариант.

Жеримски не бе почивал дори във влака назад към Москва. Покани чуждестранните журналисти в купето си за пресконференция. Но преди някой да зададе въпрос, той запита самодоволно:

— Видяхте ли последните проучвания, според които съм доста по-напред от генерал Бородин и само една позиция ме дели от Чернопов.

— Но досега винаги сте ни казвали да не обръщаме внимание на проучванията — смело се обади журналист.

Жеримски се намръщи.

Конър стоеше в края на групата журналисти и продължаваше да изследва бъдещия президент. Знаеше, че трябва да запомни всеки израз, движение и маниер на Жеримски, както и да може да произнесе всяко негово слово с абсолютна точност.

Когато влакът навлезе в московската гара четири часа по-късно, Конър усети, че някой го наблюдава, но не откри наблизо Мичел. След двадесет и осем години практика той рядко грешеше за подобни неща. Тъй като Мичел биеше на очи прекалено много, дали не бяха възложили работата на по-добър професионалист? Ако беше така, какво ли означаваше това? И по-рано същия ден имаше чувството, че някой или нещо бе пресякло пътя му. Усещането не бе само от днес. Не одобряваше параноята, но като всички професионалисти не вярваше в съвпадения.

Напусна гарата и се върна в хотела по обиколен път, уверен, че никой не го е проследил. Но от друга страна, нямаше и нужда да го правят, ако знаеха къде е отседнал. Опита се да отхвърли тези мисли и стегна багажа си. Тази нощ щеше да се измъкне от човека, който го следеше, независимо кой е той. Нямаше да успее, само ако вече знаеха къде точно отива. От друга страна, ако знаеха защо е в Русия, трябваше само да следват маршрута на Жеримски. Няколко минути по-късно той плати сметката си в брой и напусна хотела.

Сменя такситата пет пъти, преди последното от тях да го остави пред театъра. Остави чантата си при една възрастна жена, седнала зад гишето в сутерена, и взе под наем театрален бинокъл.

Когато завесата се спусна за последен път, Жеримски се изправи и махна на публиката още веднъж. Реакцията не бе толкова бурна както в началото, но Конър си помисли, че вероятно кандидат-президентът е останал с впечатлението, че посещението му в Болшой си е заслужавало. Докато слизаше по стълбите на театъра, Жеримски умишлено високо, така че да го чуят отиващите си зрители, споделяше възторга си от прекрасното изпълнение на Екатерина Максимова. Редица от коли очакваха него и антуража му — той седна на задната седалка на третата. Колоната, ескортирана от полицията, се отправи към гарата, където го очакваше друг влак. Конър отбеляза, че броят на моторизираните полицаи бе увеличен от двама на четирима.

Явно и други хора започваха да мислят, че шансовете му да стане президент се увеличават.

 

 

Конър пристигна на гарата няколко минути след Жеримски. Показа журналистическата си карта на охраната, преди да си купи билет за влака до Санкт Петербург в единадесет и петдесет и девет.

Веднага щом влезе в спалното купе, той заключи вратата, светна лампата над леглото си и започна да изучава маршрута на Жеримски в Санкт Петербург.

В купето си в противоположния край на влака, кандидат-президентът също преглеждаше маршрута си заедно със секретаря си.

— Още един ден, плътно запълнен от сутринта до вечерта — измърмори той, още преди Титов да спомене за посещението в Ермитажа.

— Защо да си правя труда да ходя в Ермитажа, когато ще бъда в Санкт Петербург само няколко часа?

— Защото бяхте в музея „Пушкин“, а да не отидете в най-големия руски музей би било оскърбление за гражданите на Санкт Петербург.

— Да бъдем благодарни, че ще си тръгнем преди завесата в „Киров“ да се вдигне, така ли?

Жеримски знаеше, че най-важната му среща ще бъде с генерал Бородин и върховното военно командване. Ако успееше да убеди генерала да се оттегли от кандидатпрезидентската кампания и да го подкрепи, тогава поне два милиона и половина военни със сигурност щяха да го последват, и щеше да спечели изборите. Първоначално бе планирал да предложи на Бородин поста министър на отбраната, докато не откри, че Чернопов вече му бе обещал същия пост. Знаеше, че Чернопов се бе срещнал с генерала миналия понеделник и си бе тръгнал с празни ръце. Жеримски прие това като добър знак. Възнамеряваше да предложи на Бородин нещо, което той нямаше да може да откаже.

Конър също разбираше, че утрешната среща с военния лидер може да реши съдбата на Жеримски. Той изгаси светлината няколко минути след два часа през нощта и заспа.

Мичел изгаси лампата в мига, в който влакът излезе от гарата, но не заспа.

Сергей не успя да скрие вълнението си при мисълта за пътуване с експрес. Бе последвал партньора си до тяхното купе като доволно кученце. Когато Джаксън отвори вратата, Сергей извика:

— Хей, тук е по-широко от апартамента ми!

Той скочи на близкото легло, изу обувките си и се зави с одеялото, без да си прави труда да свали дрехите си.

— Спестява прането и преобличането — обясни той, докато Джаксън окачваше сакото и панталоните си на най-огъващата се телена закачалка, която бе виждал през живота си.

Щом американецът се приготви за лягане, Сергей потърка запотения прозорец с лакът и направи кръг, през който да гледа. Не каза нито дума, докато влакът бавно не излезе от гарата.

Джаксън се качи на своето легло и изгаси лампата си.

— Колко километра има до Санкт Петербург, Джаксън?

— Шестстотин и тридесет.

— И колко часа ще ни отнеме да стигнем дотам?

— Осем часа и половина. Очаква ни още един дълъг ден, така че заспивай.

Сергей загаси лампата до себе си, но Джаксън остана буден. Сега бе сигурен, че знае защо приятелят му е изпратен в Русия. Разбра, че Хелън Декстър очевидно иска Конър да бъде отстранен, но не си даваше сметка все още докъде може да стигне тя, за да спаси собствената си кожа.

Възнамеряваше да се обади на Анди Лойд по-рано същия следобед по клетъчния си телефон, но не успя да се свърже. Не искаше да рискува обаждането да е от хотела, така че реши да опита отново след речта на Жеримски на Площада на свободата на следващия ден, когато във Вашингтон вече щеше да е ден. Джаксън бе уверен, че след като Лойд разбере какво става, ще му даде правомощия да прекрати цялата операция, преди да е станало твърде късно. Затвори очи.

— Женен ли си, Джаксън?

— Не, разведен — отвърна той.

— Сега в Русия има повече разведени, отколкото в Щатите. Знаеш ли това, Джаксън?

— Не, но през последните няколко дни разбрах, че главата ти е пълна с безсмислена информация.

— Ами деца? Имаш ли деца?

— Не — промълви Джаксън. — Загубих…

— Защо не ме осиновиш? Тогава ще се върна в Америка с теб.

— Смятам, че и Тед Търнър не може да си позволи да те осинови. Заспивай вече, Сергей.

Настъпи тишина.

— Още един въпрос, Джаксън.

— Кажи ми, как да те накарам да млъкнеш?

— Защо този мъж е толкова важен за теб?

Джаксън помълча известно време, преди да отговори.

— Преди двадесет и девет години той спаси живота ми във Виетнам, задължен съм му. Сега ясно ли ти е?

Сергей не отговори, бе заспал дълбоко.