Джефри Арчър
Професионалистът (2)

2.

— Да изпратя ли съболезнователна телеграма на съпругата и семейството му? — попита Том Лоурънс.

— Не, господин президент — отвърна държавният секретар. — Смятам, че би трябвало да оставите това на помощник-секретаря по външните работи. Вероятността сега Антонио Херера да стане следващият президент на Колумбия изключително нараства, така че е по-добре да поддържате отношения с него.

— Ще ме представяш ли на погребението? Или да изпратя вицепрезидента?

— Бих ви посъветвал да не изпращате нито един от нас — отговори държавният секретар. — Нашият посланик в Богота ще ви представи достойно. След като погребението е през този уикенд, едва ли колумбийската страна ще очаква да се освободим от ангажиментите си в толкова кратък срок.

Президентът кимна. Той бе свикнал с деловия подход на Лари Харингтън към всичко, включително и към смъртта. Само се чудеше каква ли линия на поведение би изработил Лари, ако убиеха него, президента на Съединените американски щати.

— Ако имате малко свободно време, господин президент, смятам, че би трябвало да ви информирам подробно за сегашната ни политика спрямо Колумбия. Пресата може да ви разпитва за възможното замесване на…

Президентът се канеше да го прекъсне, когато на вратата се почука и влезе Анди Лойд.

„Трябва да е единадесет!“, помисли си Лоурънс. Не се нуждаеше от часовник, откакто бе назначил Лойд за шеф на персонала.

— По-късно, Лари — каза президентът. — Мисля да дам пресконференция във връзка със законопроекта за съкращаване на атомното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение. Не мога да си представя, че много журналисти ще се заинтересуват от смъртта на кандидат за президент, и то в Колумбия — нека си признаем, повечето американци не биха могли дори да я покажат на картата.

Харингтън не каза нищо. Стори му се неуместно да изтъкне пред президента, че повечето американци не биха могли да покажат и Виетнам на картата. А и след като Анди бе влязъл в стаята, Харингтън знаеше, че единствено обявяването на световна война би му дало приоритет. Той рязко кимна на Лойд и напусна Овалния кабинет.

— Защо изобщо назначих този човек? — запита се гласно Лоурънс, вперил поглед в затворената врата.

— Лари ни даде Тексас, господин президент, в момент, когато проучванията показваха, че голяма част от южняците ви смятат за страхливец от Севера, който с лекота би назначил хомосексуалист за председател на Асоциацията на административните ръководни кадри.

— Вероятно бих го направил — заяви Лоурънс, — ако бях убеден, че именно той е подходящ за тази длъжност.

Една от причините, поради които Том Лоурънс бе предложил поста началник-отдел „Кадри“ в Белия дом на стария си приятел от колежа, бе, че и след тридесет години те нямаха тайни помежду си. Анди казваше това, което мисли, без увъртане и без злоба. Това му скъпоценно качество даваше на Лоурънс право да смята, че Анди никога не би се кандидатирал лично, и следователно никога нямаше да се превърне в негов съперник.

Президентът отвори синята папка с надпис „НЕОТЛОЖНО“, която Анди бе оставил по-рано тази сутрин. Подозираше, че неговият началник-отдел „Кадри“ е бил буден през по-голямата част от нощта. Започна да чете въпросите, които Анди предполагаше, че ще бъдат зададени на пресконференцията по обяд:

Колко от парите на данъкоплатците смятате, че ще спестите с тази мярка?

Колко американци ще загубят работните си места в резултат на тези действия?

— Предполагам, че както винаги Барбара Ивънс ще зададе първия въпрос — каза Лоурънс, вдигайки поглед. — Имаш ли някаква представа какъв може да бъде той?

— Не, сър — отвърна Лойд. — Но след като тя бе една от най-яростните поддръжници на законопроекта за съкращаване на въоръжението, и то още от деня, в който победихте Гор в Ню Хемпшир, едва ли ще недоволства, когато сте готов да го внесете.

— Наистина, но това няма да я спре да зададе някакъв неприятен въпрос.

Анди кимна утвърдително.

— Има ли журналист, когото искаш да отбягна?

— Всички са копелета — каза с усмивка Лойд. — Но трябва да обърнете внимание на Фил Ансенч.

— Защо?

— Той поддържаше законопроекта на всички етапи и днес е сред гостите ви за вечеря.

Президентът се усмихна и кимна, докато прокарваше пръст по списъка на очакваните въпроси. Спря на номер седем.

Законопроектът не е ли още един пример, че Америка е объркана?

Той вдигна поглед към шефа на своя отдел „Кадри“.

— Понякога си мисля, че все още живеем в Дивия Запад, съдейки от начина, по който определени членове на Конгреса реагират на законопроекта.

— Съгласен съм, сър. Но както знаете, четиридесет процента от американците все още смятат, че руснаците са най-голямата заплаха за нас, а приблизително тридесет процента очакват да започнем война с Русия още докато са живи.

Лоурънс изруга и прокара ръка по гъстата си, рано посивяла коса. Продължи да чете списъка. Спря на номер деветнадесет.

— Докога ще ми задават въпроси за изгорената ми повиквателна?

— Докато сте върховен главнокомандващ, предполагам — отвърна Анди.

Президентът промърмори нещо и продължи да чете. Още веднъж вдигна поглед.

— Възможно ли е Виктор Жеримски да стане следващият президент на Русия?

— По-вероятно не — отговори Анди, — но според последната анкета е стигнал до третото място и въпреки че все още е доста зад министър-председателя Чернопов и генерал Бородин, неговата позиция срещу организираната престъпност започва да стопява разликата. Особено след като повечето руснаци са убедени, че Чернопов е финансиран от руската мафия.

— Ами генералът?

— Той губи почва, тъй като голяма част от руската армия не е получавала заплати от месеци. В пресата им излязоха материали, че войниците продават униформите си на туристи по улиците.

— Слава богу, че изборите са след няколко години. Ако бяха сега и този фашист Жеримски имаше дори малък шанс да стане следващият президент на Русия, законопроектът за разоръжаване не би минал в нито една от камарите.

Лойд кимна, а Лоурънс обърна страницата. Пръстът му продължи надолу по листа с въпросите. Спря на номер двадесет и девет.

— Колко от членовете на Конгреса имат заводи за производство на оръжия и на военни съоръжения в избирателните им райони? — попита той, отново вдигайки поглед към Лойд.

— Седемдесет и двама сенатори и двеста и единадесет членове на камарата — каза Лойд, без да поглежда в папката си. — Ще трябва да убедите поне шестдесет процента от тях да ви подкрепят, за да си осигурите мнозинство в двете камари. А това ми напомня, че можем да разчитаме на гласа на сенатор Бедел.

— Франк Бедел поддържаше законопроекта за съкращаване на въоръжението още когато бях гимназист в Уисконсин — каза президентът. — Няма как да не ни подкрепи.

— Той поддържа законопроекта, макар да го намира половинчат. Смята, че разноските за отбраната трябва да се намалят с повече от петдесет процента.

— А как очаква да прокарам подобно нещо?

— Идеята му е да се изтеглим от НАТО, като предоставим на европейците сами да отговарят за отбраната си.

— Но това е абсолютно нереалистично — възрази Лоурънс. — Дори най-големите пацифисти у нас ще се възпротивят на подобно предложение.

— Вие го знаете, аз го зная, подозирам, че добрият сенатор също го знае. Но това не му пречи да се появява всеки ден по телевизията от Бостън до Лос Анджелис и да заявява, че петдесет процента ограничаване на разходите за отбрана биха разрешили за един ден проблемите на здравеопазването и на пенсионното осигуряване.

— Ще ми се Бедел да прекарва също толкова време, мислейки за сигурността на хората, колкото — за тяхното здраве — каза Лоурънс. — Как да реагирам?

— Не скъпете похвали за неуморните му грижи към възрастните хора, но непременно изтъкнете, че докато вие сте върховен главнокомандващ, Съединените щати никога няма да намалят средствата за отбрана. Ваша първа грижа винаги ще бъде Америка да остане най-силната нация в света и така нататък, и така нататък. По този начин ще запазите гласа на Бедел, а вероятно ще спечелите и още един-двама сенатори на ваша страна.

Президентът погледна часовника си и обърна на третата страница. Въздъхна дълбоко, когато стигна до тридесет и първия въпрос.

Как се надявате да прокарате този проектозакон, когато демократите нямат мнозинство в нито една от камарите?

— Добре, Анди. Какъв е отговорът на този въпрос?

— Кажете им, че загрижените американци от цялата страна недвусмислено са заявили на своите избраници, че този законопроект е отдавна назрял и че за приемането му е нужен само здрав разум.

— Използвах това миналия път, Анди. По повод проектозакона за принудителни мерки срещу наркотиците, помниш ли?

— Да, спомням си, господин президент. И американците ви подкрепиха напълно.

Лоурънс въздъхна дълбоко още веднъж, преди да възкликне:

— О, да управляваш народ, който няма избори на всеки две години, и да не си преследван от преса, убедена, че може да свърши по-добра работа от демократично избраното правителство — какво спокойствие!

— Дори руснаците трябваше да се споразумяват с пресата си — отбеляза Лойд.

— Кой би повярвал, че ще доживеем да видим подобно нещо? — промърмори Лоурънс, докато разглеждаше последния въпрос.

— Имам подозрение, че ако Чернопов обещае на руските гласоподаватели да отдели повече средства за здравеопазване, вместо за отбрана, той ще спечели в надпреварата за президентския пост.

— Може би сте прав — съгласи се Лойд. — Но бъдете уверен, че ако Жеримски бъде избран, той ще започне да възстановява руския ядрен арсенал много преди да реши да строи болници.

— Това е абсолютно сигурно — съгласи се президентът. — Но тъй като няма вероятност този маниак да бъде избран…

Анди Лойд не направи никакъв коментар.