Джефри Арчър
Професионалистът (22)

22.

— Госпожа Фицджералд едва ли е толкова умна, колкото си мисли — заяви Гутенбърг.

— Аматьорите обикновено се надценяват — отбеляза Хелън Декстър. — Мога ли да смятам, че си се добрал до видеоматериала?

— Не — отвърна Гутенбърг. — Но струва ми се, се досещам къде се намира. Скоро ще го зная със сигурност.

— Стига с тези номера — смъмри го Декстър, — и да си дойдем на думата. Няма защо да ми доказваш колко си умен.

Гутенбърг си знаеше, че това е най-любезният комплимент, който шефката можеше да му отправи.

— Госпожа Фицджералд няма представа, че офисът и апартаментът й се подслушват от месец, нито, че сме пуснали агенти по петите й, откакто мъжът й излетя от Дълес преди три седмици.

— Какво успяхте да разберете?

— Ако се разгледат поотделно получените данни, едва ли може да се научи много. Но ако се сглобят заедно, картината се оформя.

Той плъзна папката и магнетофона към Декстър, но тя не им обърна внимание. Изглежда, че започваше да се изнервя.

— Не ми изглежда убедително. — В тона й прозвуча съмнение.

— Докато госпожа Фицджералд обядваше с Джоан Бенет в кафе „Милано“, те не си говореха за нищо съществено, но преди да си тръгне, тя зададе въпрос на Бенет.

— Какъв въпрос?

— По-добре го чуйте.

Заместник-директорът натисна бутона на магнетофона и се облегна назад.

„И за мен. Черно, без захар“, прозвуча от апарата. Чуха се стъпки на отдалечаващ се човек.

„Джоан, никога преди не съм те молила да нарушаваш обещанията си, но наистина има нещо, което трябва да зная.“

„Бих искала да ти помогна, но вече ти обясних, че що се отнася до Конър, знам толкова, колкото и ти.“

„Тогава назови някого, който знае повече.“

Последва дълга пауза, след което Джоан каза: „Защо не прегледаш списъка на гостите за прощалното тържество на Конър?“.

„Крис Джаксън?“

„Не. За нещастие, той не работи вече в компанията.“

Последва друга дълга пауза.

„Ах, да… онзи малък хитрец, който си отиде, без да ни каже довиждане? Който каза, че работи в отдел «Щети»?“

Гутенбърг изключи магнетофона.

— Защо въобще си отишъл на това парти? — сряза го Декстър.

— Защото ми възложихте да разбера дали Фицджералд е намерил добра работа, която да го задържи във Вашингтон. Нали си спомняте, че дъщеря му ни даде информация, в резултат на което успяхме да убедим Томпсън, че не е много разумно да го ангажира. Сигурен съм, че помните тези обстоятелства.

Декстър се намръщи.

— Какво се случи, след като госпожа Фицджералд си тръгна от кафе „Милано“?

— Когато онази вечер тя се прибра у дома, набра няколко телефонни номера — от офиса си тя почти не говори. Да не забравя, свърза се с Крис Джаксън по мобифона му.

— Защо ще го прави, нали й беше известно, че той не е вече в компанията?

— Те се познават отдавна. Двамата с Фицджералд са служили заедно във Виетнам. Именно Джаксън е препоръчал Фицджералд за почетен медал и точно той го е назначил за специален офицер под прикритие.

— Джаксън ли й каза за теб? — изненада се Декстър.

— Не, нямаше възможност — отвърна Гутенбърг. — Вижте, ние блокирахме мобифона му, щом се убедихме, че се намира в Русия. Но въпреки това имаме възможност да проследим кой се е опитвал да се свърже с него и на кого той се е обаждал.

— Значи все пак разбра на кого докладва той?

— От момента на приземяването си в Русия, Джаксън е набирал само един номер. Изглежда е рискувал, защото е било спешно.

— На кого се обади? — нетърпеливо попита Декстър.

— На нерегистриран номер в Белия дом.

Декстър го погледна втренчено.

— Без съмнение на нашия приятел господин Лойд? — стресна се тя.

— Мисля, че да — отвърна Гутенбърг.

— Госпожа Фицджералд знае ли, че Джаксън контактува директно с Белия дом?

— Едва ли — отвърна Гутенбърг. — В противен случай, вероятно тя самата би се обадила там още преди време.

Декстър кимна.

— Тогава се налага да вземем мерки тя никога да не узнае за това.

Гутенбърг остана безстрастен.

— Тъй вярно. Обаче как да стане, без да имам в ръцете си видеоматериала.

— Докъде сме стигнали по тази точка? — попита Декстър.

— Нямаше да сме мръднали напред, но засякохме телефонен разговор. Когато Джоан Бенет звънна на госпожа Фицджералд от Лангли в два през нощта, за да й съобщи, че ще отиде при нея след час, един от агентите направи справка в компютъра. Намерихме информацията, на която се е натъкнала Бенет. Очевидно тя е започнала да подозира, че именно Фицджералд сега се намира в затвора в Санкт Петербург. Но както знаете, тя не успя да се срещне с госпожа Фицджералд.

— Измъкнахме се на косъм.

— Така е. След като обаче Бенет въобще не се появи, госпожа Фицджералд отиде на мястото на катастрофата и там дочака полицията да извади колата от мръсните води.

— Видяла е репортаж по телевизията или е чула за това по радиото — допусна Декстър.

— И ние така предположихме, защото това беше главната новина в местните медии от онази сутрин. Щом разбра, че в колата е била Бенет, тя веднага се обади на дъщеря си в Станфорд. Гласът на дъщеря й е сънен, но в края на краищата в Калифорния по това време е пет часа.

Той пак се пресегна и пусна магнетофона.

„Здрасти, Тара. Мама е.“

„Здравей, мамо. Колко е часът?“

„Съжалявам, че се обаждам толкова рано, скъпа, но новините не са добри.“

„Не… Нали не се е случило нещо с татко?“

„Не, с Джоан Бенет. Загинала е при автомобилна катастрофа.“

„Джоан — мъртва? Не вярвам. Кажи ми… кажи, че не е истина.“

„Уви, истина е. Мъртва е. И имам ужасното чувство, че по някакъв начин смъртта й е свързана с причината, поради която баща ти не се прибра.“

„Хайде, мамо, не ставай параноичка. Та татко не е у дома само от три седмици.“

„Може би си права, но все пак искам да скрия видеокасетата от прощалното му тържество на сигурно място.“

„Защо?“

„Защото тя е единственото доказателство, с което разполагам, че баща ти някога през живота си е срещал човек на име Ник Гутенбърг. Както и че е работил при него.“

Заместник-директорът натисна стоп-бутона. Разговорът не беше завършил, но до края нямаше нищо съществено.

— Няколко минути, след като госпожа Фицджералд излиза от дома си с видеокасета, нашият служител, следил разговора и схванал неговата значимост, тръгва след нея към университета. Обикновено тя веднага е отивала в кабинета по приема, но сега се отбива в библиотеката, по-точно в нейния компютърен отдел на първия етаж. След двадесет минути, прекарани пред екрана на един от компютрите, тя напуснала с около дузина разпечатани страници. Взела асансьора и се отправила към аудио-визуалния център на приземния етаж. Нашият служител не е рискувал да се качи с нея в асансьора, така че след като разбира от брояча на кой етаж е слязла, той отива до компютъра, на който е работила тя, и се опитва да извади последния отворен файл.

— Разбира се, тя е изтрила всичко — подхвърли Декстър.

— Действително — потвърди Гутенбърг.

— А разпечатката?

— Същата работа — никакви следи какво е представлявала.

— Не може да е живяла с Конър Фицджералд двадесет и осем години, без да разбере как работим.

— Така… служителят излиза от библиотеката и я чака в колата си. След известно време госпожа Фицджералд също напуска сградата. Тя вече не носи видеокасетата, но…

— Трябва да я е оставила в аудио-визуалния център — прекъсна го Декстър.

— И аз така мисля — възкликна Гутенбърг.

— Колко видеокасети държи университетът във видеотеката си?

— Над двадесет и пет хиляди — съобщи Гутенбърг.

— Не могат да се преровят всичките. Трябва време — заяви Декстър.

— Трябва, да, ако госпожа Фицджералд не беше допуснала първата си грешка.

Този път Декстър не го прекъсна.

— Когато госпожата излиза от библиотеката, тя не носи касетата, а разпечатката. Наш агент я е проследил до кабинета по приема, където за наш късмет, навиците й я издават.

Декстър въпросително вдигна вежди.

— Преди да се завърне в офиса си, госпожа Фицджералд се обади в Центъра за рециклиране. Неслучайно е вицепрезидент на КЦР.

— КЦР?

— Контролните органи, следящи за чистотата в Джорджтаунския университет. Тя изхвърли листата с разпечатката в кошчето за хартиени отпадъци.

— Това е добре. А ти какво намери там?

— Пълен списък на видеокасетите, дадени под наем, които едва ли ще бъдат върнати до началото на следващия семестър.

— Значи затова е оставила видеоматериала в празна касета. Наистина, едва ли някой ще се сети да надникне там преди изтичането на няколко седмици.

— Точно така — извика Гутенбърг.

— Колко видеокасети са в този списък?

— Четиристотин седемдесет и две — отговори Гутенбърг.

— Да се надявам ли, че си ги прегледал?

— Не е невъзможно да го направя, но ако някой любопитен студент или човек от персонала заподозре присъствие на ЦРУ на университетска територия, ще стане страшно.

— Аналитична мисъл! — отбеляза Декстър. — И така, как смяташ да откриеш касетата?

— Организирал съм около дузина служители, неотдавна завършили същия университет, да проверят всички заглавия в списъка, докато не открият домашна видеокасета, поставена в празна кутия. Но се боя, че, макар облечени като студенти, те ще направят впечатление, особено сега, в този период на годината, когато видеотеката рядко се посещава. Ето защо не мога да позволя да прекарват там повече от двадесет минути, както и да се появяват по-често от два пъти дневно. Така че тази акция ще отнеме време.

— Колко време смяташ, че ще им трябва, за да открият материала?

— Колегите може да са късметлии и да го открият веднага, но със сигурност — едва след два-три дни.

— Не забравяй, след четиридесет и осем часа отново трябва да тръгнеш по следите на госпожа Фицджералд.

— Няма. Но ако открием касетата преди това, няма да е необходимо.

— Освен ако госпожа Фицджералд не е записала и телефонния си разговор с теб.

Гутенбърг се усмихна:

— Опита се, но всичко беше изтрито секунди след като затвори слушалката на телефона. Трябваше да сте там, за да видите удоволствието на професор Циглер от новата му играчка.

— Чудесно — зарадва се Декстър. — Искам информация веднага, щом пипнете касетата. Тогава нищо няма да ни спре да елиминираме единствения човек, който все още би…

Червеният телефон на бюрото й звънна и тя го вдигна, без да довърши фразата.

— Директорът — каза, след което изненадано се заслуша. — Кога се случи това?

Тя натисна един бутон на часовника си.

— Напълно сигурен ли сте? Джаксън… Къде е той?

Когато чу отговора, веднага остави слушалката. Гутенбърг отчете четиридесет и три секунди, засечени от часовника й.

— Наистина се надявам да намериш тази касета през следващите четиридесет и осем часа — рече Декстър и изгледа своя заместник през бюрото.

— Защо? — разтревожено попита Гутенбърг.

— Получих информация от Мичел, че Фицджералд е обесен в осем часа тази сутрин в Санкт Петербургския затвор, а Джаксън е взел самолет на „Юнайтид еъруейз“ от Франкфурт за Вашингтон.