Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eleventh Commandment, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джефри Арчър. Професионалистът
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 1999
Редактор: Олга Герова
История
- — Добавяне
25.
— Да не искаш да ми кажеш, че тримата са потънали вдън земя? — гневно запита Декстър.
— Така изглежда — смирено отговори Гутенбърг. — Операцията е изпълнена така професионално, че ако нямах достоверни сведения за смъртта на Конър Фицджералд, бих се заклел, че е негово дело.
— Но ние сме сигурни, че той е мъртъв, нали? Кой може да е бил в такъв случай?
— Бас държа, това е почеркът на Джаксън — заяви заместник-директорът.
— Ако той е стъпил на американска земя, госпожа Фицджералд ще научи, че съпругът й е мъртъв. Тогава можем да очакваме нейната видеокасета да бъде излъчена в първите новини тази вечер.
Гутенбърг се изсмя със задоволство.
— Няма да стане — възрази той и побутна малък пакет към шефката си. — Един от агентите ми намери лентата миналата вечер, само минути преди да затворят университетската видеотека.
— Това е добре — призна Декстър и разтвори пакета. — Но какво ще спре Джаксън да разкаже на Лойд кой точно е погребан в „Разпятието“?
Гутенбърг вдигна рамене:
— Нека разкаже, за какво му е притрябвала на Лоурънс тази информация? Едва ли ще телефонира на Жеримски, само дни преди официалната му визита във Вашингтон, за да му каже, че човекът, когото са обесили, уличен като негов атентатор, не е южноафрикански терорист, нает от мафията, а агент на ЦРУ, изпълняващ заповеди директно от Белия Дом.
— Може би си прав — съгласи се Декстър. — Но докато Джаксън, съпругата и дъщерята на Фицджералд са на свобода, проблемът си остава. Ето защо възложи на най-добрите ни агенти да ги открият. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Не ме интересува кои агенти ще подбереш, в кой сектор работят те или под чие разпореждане са. Ако Лоурънс научи какво точно е станало в Санкт Петербург, той ще има пълно основание да поиска нечия оставка.
Гутенбърг мълчеше, което беше непривично за него.
— И тъй като под всеки документ, свързан със случая, се мъдри твоят подпис — продължи Декстър, — какво, за бога, бих могла да направя? Естествено, ще трябва да те уволня.
Дребни капчици пот избиха по челото на Гутенбърг.
На Стюарт му се струваше, че сънува лош сън. Той се опита да си спомни какво стана. Майката на Тара ги беше взела от летището и караше към Вашингтон. Бяха ги спрели пътни полицаи. Заповядаха му да отвори прозореца. А после…
Той се огледа. Пак беше в самолет, но за къде пътуваше? Главата на Тара се облягаше на рамото му. От другата й страна дълбоко спеше нейната майка. Останалите седалки бяха празни. Помъчи се да мисли като адвокат, който проучва дело. Двамата с Тара бяха кацнали в Дълес. Меги ги посрещна на летището…
Появата на добре облечен мъж на средна възраст го разсея. Мъжът се наведе и провери пулса му.
— Къде отиваме? — попита шепнешком Стюарт, но лекарят не отговори.
Прегледа Меги и Тара набързо, както беше сторил и с него. След това отново се скри в предната част на самолета.
Стюарт разкопча колана на седалката, но нямаше сили да стане. Тара се раздвижи. Меги спеше дълбоко. Той провери джобовете си. Бяха взели портфейла му, както и паспорта. Отчаяно се опита да разбере защо. За какво бяха притрябвали на някого неколкостотин долара, малко кредитни карти и един австралийски паспорт? Каква беше тази книжка с поеми на Йейтс в джоба му? Преди да се запознае с Тара никога не беше чел този поет, но след завръщането й в Станфорд беше станал негов почитател. Заглавието на първото стихотворение гласеше: „Диалог между същността и душата“. Стихът: „Бих бил щастлив живота си отново и отново да живея…“ беше подчертан. Той разлисти страниците и видя, че навсякъде имаше бележки.
Докато се чудеше какво може да означава това, един едър и груб на вид мъж се надвеси над него заплашително. Без да каже нищо, той изтръгна книжката от ръцете на Стюарт и се върна в пилотската кабина.
Тара докосна ръката му. Той бързо се извърна към нея и прошепна:
— Нито дума.
Тя погледна към майка си, която спеше дълбоко — навярно сънуваше хубав сън.
След като Конър остави куфарите в багажното на самолета и се увери, че тримата му близки бяха невредими, той слезе от самолета и се качи в едно БМВ, чийто мотор работеше.
— Ние изпълняваме нашата част от сделката — подчерта Алексей Романов, седнал в колата до него.
Конър кимна с разбиране. БМВ-то излезе от опасаното с бодлива тел място и се насочи към международното летище във Вашингтон.
Във Франкфурт агентите на ЦРУ за малко не го забелязаха, защото Романов и двамата му телохранители така биеха на очи, сякаш бяха написали на челата си кои са. Тогава Конър осъзна, че ако наистина желае да скрие Меги и Тара, трябва да проведе операцията сам. Романов прие, едва след като му припомни за клаузата в договора, одобрена от баща му. Сега Конър можеше само да се надява, че Стюарт ще бъде толкова съобразителен, колкото се бе показал на плажа в Австралия.
Горещо се молеше младежът да прочете подчертаните в книжката фрази.
БМВ-то спря пред ВИП-а за заминаващи. Конър излезе пръв, Романов вървеше на крачка зад него. Към тях се присъединиха и другите двама. Конър спокойно се отправи към билетното гише. Трябваше да се увери, че му вярват, преди да направи следващия си ход.
Човекът зад гишето на „Американ еърлайнс“ се обърна към него:
— Съжалявам, господин Редфорд, но полет 383 за Далас закъснява с няколко минути. Надяваме се по пътя да навакса. Придвижете се към изход 32.
Конър тръгна към чакалнята с вид на човек, който се шляе. Когато забеляза телефоните, спря. Влезе в средната кабина, другите две бяха заети. Романов и придружителите му го следваха на няколко крачки с отегчен вид. Конър им се усмихна мило, след което постави международната фонокарта на Стюарт в прореза и набра един номер.
Телефонът звъня известно време, преди отсреща да отговорят.
— Моля?
— Конър е.
Настъпи неловка тишина.
— Аз пък си мислех, че само Исус възкръсва от мъртвите — изрече най-накрая Карл.
— Така е, аз само за кратко бях в чистилището, но успях да се измъкна — обясни Конър.
— Е, приятелю, радвам се, че си жив. Какво мога да направя за теб?
— Първо, що се отнася до интересите на компанията, не се предвижда повторно идване.
— Разбрано — съгласи се незабавно Карл.
Конър тъкмо отговаряше на последния въпрос на Карл, когато чу последното повикване за полет 383. Той остави слушалката, отново се усмихна на Романов и енергично се запъти към изход 32.
Когато най-накрая и Меги отвори очи, Стюарт се наведе към нея и тихо я предупреди да не казва нищо, докато не се събуди напълно. След няколко минути се появи една стюардеса и ги помоли да отворят масичките си за подносите с храната. Изборът от ястия беше огромен, сякаш пътуваха в първа класа.
Докато съзерцаваше сервираната риба, Стюарт прошепна на Меги и Тара:
— Нямам представа къде отиваме и защо, но нещо ме кара да мисля, че всичко това е свързано с Конър.
Меги кимна, след което им разказа всичко, което бе успяла да разбере след смъртта на Джоан.
— Все пак ми се струва, че хората, които ни задържат, не са от ЦРУ. Аз казах на Гутенбърг, че ако отсъствам седем дни, видеокасета ще бъде изпратена на медиите.
— А може би вече са я намерили — усъмни се Стюарт.
— Не, това е невъзможно. — Меги бе категорична.
— Тогава кои са тези хора? — започна да се изнервя Тара.
Никой не можа да намери отговор на този въпрос. Стюардесата се появи отново и прибра подносите.
— Има ли нещо, за което да се хванем? — запита Меги, след като стюардесата се отдалечи.
— Има. Една книжка с поеми на Йейтс, която някой е поставил в джоба ми — отвърна Стюарт.
Тара забеляза, че Меги се стресна.
— Какво ти е? — разтревожено се обърна тя към майка си, очите й се бяха напълнили със сълзи.
— Нима не разбирате какво означава това?
— Не — каза Тара учудено.
— Баща ти сигурно е жив. Дай да видя книгата — настоя Меги. — Може би е оставил кодирано съобщение.
— Не е у мен — каза Стюарт. — Едва я бях отворил, когато един здравеняк дойде откъм пилотската кабина и ми я изтръгна от ръцете. Но забелязах, че има подчертани думи.
— Какви думи? — развълнувано попита Меги.
— Не ми говореха нищо.
— Няма значение. Не помниш ли някоя от тях?
Стюарт затвори очи и се опита да се съсредоточи.
— Сетих се. „Щастлив“.
Меги се усмихна:
— „Бих бил щастлив в живота си отново и отново да живея…“
Самолетът наистина се приземи в Далас навреме и друго бяло БМВ чакаше Конър и Романов пред летището. Дали мафията нямаше някоя важна работа и тук? Конър се замисли. Двамата здравеняци, които ги посрещнаха, приличаха на състезатели по свободна борба. Под якетата им се очертаваха кобурите.
Дано клонът им в Кейптаун да е нов и здравеняците там да са по-радушни. Той лично не вярваше, че Карл Койтър, от двадесет години главен агент на ЦРУ в Южна Африка, не би могъл да се оправи с подобни на тези наивници тук.
Шофирането до центъра на Далас им отне малко повече от двадесет минути. Конър, седнал на задната седалка, мълчеше. Предчувстваше, че скоро ще се изправи срещу човек с може би тридесетгодишен стаж в ЦРУ. Даваше си сметка, че това беше най-големият риск, който поемаше, откакто се върна в родината. Но ако руснаците държаха той да изпълни ангажимента си към тях, трябваше да използва единственото оръжие, подходящо за убийството на един от най-охраняваните мъже в света.
Продължиха пътуването в мълчание до оръжейния магазин „Хардинг“, известен с богатия си военен арсенал. Конър бързо влезе вътре. Романов и двамата нови придружители го последваха. Отиде до един от щандовете, докато руснаците се загледаха в изложените автоматични пистолети.
Конър се огледа. Трябваше да изглежда, че избира оръжие много внимателно. В никакъв случай не биваше да проличи какво е намислил. Налагаше се проучването да е бързо и дискретно, но пълно. Набитото му око след секунди го убеди, че в магазина няма камери за наблюдение на клиентите.
— Добър ден, сър — поздрави млад продавач, облечен с дълго кафяво сако. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Пристигнах тук на почивка и смятам да ходя на лов. Искам да си купя пушка.
— Избрахте ли си някакъв модел?
— Да, „Ремингтон 700“.
— Да, сър, веднага ще ви предложа.
— Искам обаче някои екстри — добави Конър.
Младият продавач се поколеба.
— Моля, изчакайте един момент, сър.
Той изчезна зад едно перде в задната стая.
Малко по-късно пердето се дръпна и се появи по-възрастен мъж, също облечен в дълго, кафяво сако. Конър се изненада неприятно. Надяваше се да купи оръжието, без да се среща с Джим Хардинг.
— Добър ден — поздрави мъжът, взирайки се в клиента си. — Разбирам, че ви интересува „Ремингтон 700“ — мъжът направи кратка пауза — плюс екстри.
— Да — отвърна Конър. — Един приятел ви препоръча.
— Вашият приятел сигурно е професионалист — натърти Хардинг.
Веднага щом думата „професионалист“ бе произнесена, на Конър му стана ясно, че го изпитват. Ако не знаеше, че Хардинг е безспорен експерт по отношение на оръжията, той би напуснал магазина веднага.
— Какви екстри желаете, сър? — запита Хардинг, без да изпуска от погледа си зениците на Конър.
Конър описа подробно оръжието, което бе оставил в Богота. Внимателно следеше за някаква реакция. Лицето на Хардинг остана непроницаемо.
— Мисля, че имам нещо интересно за вас, сър — уведоми го той и изчезна зад пердето.
На Конър му се прииска да си тръгне, но след секунди Хардинг отново се появи, понесъл познатия кожен калъф, който постави на щанда.
— Получих това оръжие след неотдавнашната смърт на собственика му — обясни той.
После сръчно отвори калъфа и го извъртя, за да може Конър да разгледа оръжието.
— Всяка част е ръчно изработена — продължи Хардинг — и едва ли от тази страна на Мисисипи ще намерите по-майсторско произведение.
Хардинг нежно докосна пушката.
— Прикладът е направен от фибростъкло. Целта е леко и удобно да се борави с пушката. Цевта е внос от Германия. Мерникът е „Леополд 10“ с метрични точки, така че няма нужда да се нагласява при вятър. С тази пушка може да се убие мишка от четиристотин стъпки, да не говорим за по-едър дивеч. Ако имате добра техника, бихте успели да улучите на сто метра при ъгъл от половин минута. — Той вдигна поглед, за да види дали клиентът му разбира за какво говори, но лицето на Конър остана безизразно. — „Ремингтон 700“ с подобна модификация се търси само от истински познавачи — завърши Хардинг.
Конър не се докосна до нито една от петте части от страх, че господин Хардинг би заподозрял истинската му професия.
— Колко струва? — попита той, за пръв път осъзнавайки, че няма представа за цената на ръчно изработената пушка.
— Двадесет и една хиляди — отсече Хардинг. — Въпреки че имаме и стандартен модел, ако бихте…
— Не — прекъсна го Конър. — Тази напълно ме устройва.
— А как ще платите, сър?
— В брой.
— Тогава ще се наложи да попълните формуляр за идентификация — заяви Хардинг. — Страхувам се, че трябва да се пише доста.
Конър извади шофьорска книжка, издадена в щата Вирджиния, която предишния ден бе купил във Вашингтон за сто долара от един джебчия.
Хардинг разгледа книжката и кимна.
— Сега ще трябва само да попълните тези три формуляра, господин Редфорд.
Конър написа името, адреса и номера на социалната осигуровка на помощник-управителя в магазин за обувки от Ричмънд.
Докато Хардинг въвеждаше данните в компютъра, Конър се опита да изглежда отегчен, но наум се молеше господин Редфорд да не е успял да докладва през последните двадесет и четири часа за изчезването на шофьорската си книжка.
Неочаквано Хардинг вдигна поглед от монитора.
— Двойна фамилия ли имате? — поколеба се той.
— Не — изрече Конър, без да се замисля. — Грегъри Пек е малкото ми име. Майка ми е почитателка на Грегъри Пек.
Хардинг се усмихна:
— Аз също.
След кратка пауза Хардинг промълви:
— Всичко е наред, господин Редфорд.
Конър се обърна и кимна на Романов, който се разхождаше из магазина. Руснакът извади дебела пачка от вътрешния си джоб. Демонстративно измъкваше стодоларовите банкноти, докато отброи двеста и десет, преди да ги подаде на Хардинг. Това, което Конър се бе надявал да е обикновена покупка, Романов превърна в забележителна пантомима. Някой можеше да застане на улицата и да продава билети за представлението.
Хардинг написа квитанция за платената в брой сума и я подаде на Конър, който побърза да напусне магазина, без да каже нищо повече. Един от телохранителите грабна пушката и изтича на тротоара с такъв вид, сякаш току-що бе обрал банка. Конър се настани на задната седалка на БМВ-то и се запита дали не биха могли да привлекат още повече вниманието върху себе си. Колата се отдели от бордюра на тротоара и се вряза в бързия трафик, предизвиквайки концерт от клаксони. Да, помисли си Конър, очевидно биха могли. Остана смълчан, а шофьорът нарушаваше ограниченията за скоростта през целия път към летището. Дори Романов, изглежда, се притесни. Конър скоро откри, че руската мафия в Щатите бе съставена предимно от аматьори, за разлика от италианската. Но не след дълго руснаците щяха да наваксат, и когато това станеше, господ да е на помощ на ФБР.
Петнадесет минути по-късно БМВ-то спря пред външния вход на летището. Конър излезе от колата и тръгна към въртящата се врата. В това време Романов даваше инструкции на двамата мъже в колата, накрая извади от пачката си няколко банкноти от по сто долара и им ги подаде. Когато настигна Конър, му прошепна поверително:
— Пушката ще бъде във Вашингтон след четиридесет и осем часа.
— Не бих разчитал на това — промърмори Конър, когато се отправиха към залата за заминаващи.
— Знаеш ли всички стихотворения на Йейтс наизуст? — попита Стюарт.
— По-голямата част — призна Меги. — Но това е логично, тъй като ги препрочитам почти всяка вечер преди лягане.
— Скъпи, все още имаш какво да научиш за ирландците — отбеляза Тара. — Опитай се да си припомниш още някои думи.
Стюарт се замисли за миг. „Котловина“ изникна в ума му.
— „Котловина“ — триумфално изрече той.
— „През котловини и хълмове минавах“ — досети се веднага Меги.
— Да, така беше.
— Значи не към Холандия сме се насочили — констатира Тара.
— Престани да се шегуваш — закачливо я упрекна Стюарт.
Той отново се съсредоточи.
— „Приятели“ — каза колебливо.
— „Приятелите нови срещат се със старите“ — незабавно изрецитира Меги.
— Значи ще срещнем нов приятел в нова страна — опита се да обобщи Тара.
— Но кой? И къде? — запита Меги, докато самолетът продължаваше да лети в мрака.
Миг след като прочете спешното съобщение, Гутенбърг набра един телефонен номер в Далас. Когато Хардинг се обади, заместник-директорът на ЦРУ властно изрече:
— Опишете го!
— Висок е някъде над метър и осемдесет. Носеше шапка и не видях цвета на косата му.
— Възраст?
— Петдесет. Плюс, минус две години.
— Очи?
— Сини.
— Облекло?
— Спортно сако, панталони в цвят каки, синя риза, мокасини, без вратовръзка. Спортно-елегантен. Предположих, че е един от нашите, докато не забелязах, че е придружен от двама известни местни мафиоти. Той се правеше, че не ги забелязва. С него беше висок млад мъж — той не си отвори устата, но плати пушката в брой.
— Първият мъж съвсем ясно поиска именно тази модификация на пушката, нали?
— Да. Сигурен съм, че знаеше точно какво търси.
— Добре, приберете банкнотите — може би ще успеем да свалим отпечатъци от тях.
— Излишно е, върху тях няма да откриете негови отпечатъци — уверено заяви Хардинг. — Младият мъж плати, а един от мафиотите взе пушката и я изнесе от магазина.
— Явно не са посмели да рискуват, като я прекарат през митническия контрол на летището — отбеляза Гутенбърг. — Двамата главорези трябва да са били куриери. С какво име се подписа той на формулярите?
— Грегъри Пек Редфорд.
— А какъв документ представи?
— Шофьорска книжка от Вирджиния. Адресът и датата на раждане съвпаднаха, когато проверихме осигурителния номер.
— Мой агент ще бъде при вас до един час. Изпратете ми по електронната поща всички подробности, които са ви известни за двамата мафиоти. Ще ми е нужен компютърен портрет на главния заподозрян.
— Няма да се наложи — категоричен бе Хардинг.
— Защо?
— Защото цялата продажба е заснета на видеолента.
Гутенбърг не можеше да види доволната усмивка на Хардинг, когато добави:
— Дори вие не бихте забелязали камерата в магазина.
Стюарт продължаваше да изцежда паметта си:
— „Ще открия“ — изговори той.
— „Ще открия тя къде отиде“ — цитира Меги с усмивка.
— Ще срещнем нов приятел, в нова страна, и татко ще ни открие — ведро разтълкува поезията Тара. — Не си ли спомняш още нещо?
— „Светът се срива…“
— „… и отново се съгражда“ — довърши Меги.
Мъжът, изтръгнал книгата от ръцете на Стюарт, се появи отново.
— Сега ме изслушайте много внимателно — нареди той, без да сяда и гледайки ги отвисоко. — На мен ми е все едно, но ако искате да оцелеете, трябва да следвате инструкциите ми дословно. Разбрано?
Стюарт се взря в очите на мъжа и изобщо не се усъмни, че му е съвсем безразлично какво ще стане с тях, важното беше да си свърши работата. Той кимна.
— Така — продължи мъжът. — Когато самолетът се приземи, отивате направо при конвейерната лента, взимате багажа си и преминавате през митницата и паспортния контрол, без да привличате вниманието на никого. Няма, повтарям, няма да ползвате дори тоалетните. Когато влезете в залата за пристигащи, ще бъдете посрещнати от двама мъже. Те ще ви отведат до къщата, където ще останете известно време. Пак ще се срещнем с вас довечера. Ясно ли е?
— Да — отговори Стюарт за тримата.
— Ако някой от вас има глупостта да избяга или се опита да търси помощ, госпожа Фицджералд ще бъде убита веднага. Ако тъкмо тя е избягала, ще избера един от вас двамата. — Той погледна към Тара и Стюарт. — Това са условията, с които господин Фицджералд се съгласи.
— Не е възможно — започна Меги. — Конър никога не би…
— Смятам, госпожо Фицджералд, че за в бъдеще ще е по-разумно да позволите на господин Фарнам да говори от името на всички ви — обърна се към нея мъжът.
Меги искаше да го поправи, но Тара бързо я срита по глезена.
— Ще имате нужда от тези неща — съобщи мъжът и подаде на Стюарт три паспорта.
Младежът ги прегледа и подаде единия на Меги, а другия — на Тара. Мъжът се върна обратно в пилотската кабина.
Стюарт погледна третия паспорт — и той, както и останалите два, бе с американския орел на корицата отпред. Когато го отвори, видя снимката си над името Даниел Фарнам. Професия — университетски преподавател по право. Адрес — булевард „Марина“ 75, Сан Франциско, Калифорния. Показа го на Тара, която изглеждаше озадачена.
— Обичам да работя с професионалисти — промълви Стюарт. — И започвам да осъзнавам, че баща ти е един от най-добрите.
— Сигурен ли си, че не се сещаш за повече думи? — попита Меги.
— Да — отвърна Стюарт, но бързо се поправи. — Не, не, „анархия“.
Меги се усмихна:
— Сега зная къде отиваме.
Пътят от Далас до Вашингтон с кола бе дълъг. Двамата мъже, оставили Конър и Романов на летището, решиха да починат някъде, преди да продължат на следващия ден. Точно в девет вечерта, след като бяха изминали шестстотин километра, те спряха пред един мотел в покрайнините на Мемфис.
Двама старши агенти на ЦРУ ги засякоха, докато паркираха БМВ-то. Докладваха на Гутенбърг четиридесет и пет минути по-късно.
— Настаниха се в „Мемфис Мериот“, стаи 107 и 108. В девет и тридесет и три поръчаха да им донесат вечеря. Сега са в стая 107 и гледат телевизия.
— Къде е пушката? — попита Гутенбърг.
— Тя е прикрепена с белезници към ръката на единия от мъжете — този в стая 108.
— Тогава ни трябват сервитьор и шперц — отбеляза Гутенбърг.
Малко след десет часа в стая 107 дойде сервитьор и подреди масата за вечеря. Отвори бутилка червено вино, сипа в двете чаши и сервира храната. Каза на гостите, че ще се върне след около четиридесет минути да прибере съдовете. Единият от тях го помоли да нареже пържолата му на малки парчета, защото може да си служи само с едната ръка. Сервитьорът любезно изпълни исканото.
— Добър апетит — пожела той и напусна стаята.
Отиде направо на паркинга и докладва на агента, който първо му благодари, а сетне прошепна нещо в ухото му. Сервитьорът кимна и получи петдесетдоларова банкнота.
— Очевидно не смее да я остави без надзор, дори докато се храни — каза другият агент, когато сервитьорът се отдалечи.
Сервитьорът се върна на паркинга няколко минути след полунощ и докладва, че двамата мъже са си легнали по стаите. Подаде им шперца и в замяна получи още петдесет долара. Той остана с усещането, че е свършил добра работа. Но, естествено, не можеше да знае, че мъжът от стая 107 пази ключа за белезниците, за да е сигурен, че никой няма да се опита да открадне кожения калъф от партньора му, докато спи.
Когато гостът от стая 107 се събуди на другата сутрин, той се почувства необичайно сънен. Погледна часовника си и се изненада колко късно е. Побърза да обуе джинсите си и се втурна през свързващата врата към съседната стая да събуди партньора си. Замръзна на място, падна на колене и започна да повръща. На килима в локва кръв лежеше отрязана ръка.
Когато слязоха от самолета в Кейптаун, Стюарт усети, че двама мъже ги наблюдават. Служителят от паспортния контрол удари печати на паспортите и те се насочиха към мястото за получаване на багажа. Само след няколко минути чантите и куфарите започнаха да излизат по конвейерната лента. Меги се изненада, когато видя два от старите си куфари. Стюарт започна да свиква с начина, по който Конър Фицджералд действаше.
Щом взеха багажа си, Стюарт подреди куфарите в количка и се отправиха към зеления коридор на митническия контрол. Двамата мъже ги следваха отблизо.
Докато Стюарт буташе количката през митницата, един служител го спря, посочи червения куфар и помоли собственикът да го занесе за проверка. Стюарт помогна на Меги да го вдигне, а двамата мъже, които вървяха по петите им, неохотно ги последваха. Когато Стюарт и Меги преминаха през плъзгащите се врати, мъжете спряха на няколко метра от изхода. Всеки път щом вратите се отвореха, те надничаха вътре. Миг по-късно други двама се присъединиха към тях.
— Бихте ли отворили куфара, госпожо — помоли я митничарят.
Меги отключи ключалките и се усмихна на бъркотията, която цареше вътре. Само един човек можеше така да нахвърля нещата. Митничарят порови из дрехите й известно време и накрая се спря на чантичката с тоалетните принадлежности. Дръпна ципа и извади малко целофанено пликче, в което имаше бял прах.
— Но това не беше… — започна Меги, но Стюарт я възпря.
— Опасявам се, че ще трябва да ви претърсим, госпожо — каза митничарят. — При тези обстоятелства вероятно дъщеря ви ще иска да ви придружи.
Стюарт се учуди откъде митничарят знаеше, че Тара е дъщеря на Меги. Явно не допускаше, че той й е син.
— Вие тримата, бихте ли ме последвали — разпореди се митничарят. — Моля вземете куфара и останалия багаж.
Той вдигна подвижния плот на гишето и ги придружи през врата, която водеше в малка стая с маса и два стола.
— Един от колегите ми ще дойде след минута — уведоми ги той, след което затвори вратата и те чуха как ключът се превърта.
— Какво става? — попита Меги. — Тази чанта не беше…
— Мисля, че скоро ще открием — предположи Стюарт.
Втора врата в далечния край на стаята се отвори и един висок, добре сложен мъж, напълно плешив, макар да нямаше повече от петдесет, влетя вътре. Носеше сини джинси и червен пуловер и определено не беше митничар. Той тръгна право към Меги, хвана дясната й ръка и я целуна.
— Казвам се Карл Койтър — изрече той с южноафрикански акцент. — За мен е голяма чест, госпожо Фицджералд. От години искам да се запозная с жената, която е била достатъчно смела да се омъжи за Конър Фицджералд. Той ми се обади вчера следобед и ме помоли да ви предам, че е жив.
Меги искаше да каже нещо, но човекът не млъкваше.
— Естествено аз зная много повече за вас, отколкото вие — за мен, но за нещастие, обстоятелствата не ни позволяват да поправим този пропуск сега. — Той се усмихна на Тара и Стюарт и леко им кимна. — Бъдете така добри да ме последвате.
Обърна се и забута количката към вратата.
— „Приятелите нови със старите се срещат“ — прошепна Меги.
Стюарт се усмихна.
Южноафриканецът ги поведе през стръмна рампа по тъмен празен коридор. Меги бързо го настигна и започна да го разпитва за телефонния разговор с Конър. В края на тунела те се изкачиха по друга рампа и излязоха в противоположния край на летището. Койтър ги преведе през изхода, където ги провериха съвсем повърхностно. След още един дълъг преход те пристигнаха в празната зала за заминаващи, където Койтър подаде три билета на служителя и получи три бордови карти за полета на „Куонтас“ до Сидни, който мистериозно бе задържан с петнадесет минути.
— Как бихме могли да ви се отблагодарим? — попита Меги.
Койтър взе ръката й и отново я целуна.
— Госпожо — отвърна той, — по цял свят ще откриете хора, които не биха могли да се отплатят на Конър Фицджералд.
Двамата гледаха в екрана. Никой не проговори, докато двадесет и пет минутният видеозапис не свърши.
— Възможно ли е това? — тихо запита Декстър.
— Да, ако по някакъв начин са си разменили местата в затвора — промълви Гутенбърг.
Декстър помълча известно време, преди да изрече:
— Той е бил готов да пожертва живота си, иначе не би го направил.
Гутенбърг кимна.
— А кой е мъжът, който е платил пушката?
— Алексей Романов — синът на Царя и номер две в руската мафия. Един от агентите ни го е забелязал на летището във Франкфурт и подозираме, че Фицджералд и той сега работят заедно.
— Значи мафията го е измъкнала от затвора — отбеляза Декстър. — Но ако му трябва „Ремингтон 700“, кой ще бъде мишената му?
— Президентът — отвърна Гутенбърг.
— Може би си прав — измърмори Декстър. — Но точно кой президент?