Джефри Арчър
Професионалистът (31)

31.

Валеше силен сняг. Жеримски се изкачи по стъпалата на очакващия го „Илюшин“, около самолета се бе образувал бял килим. Том Лоурънс стоеше на асфалта, облечен в дълго черно палто. Един от сътрудниците държеше голям чадър над главата му.

Жеримски се скри в самолета, без дори да се обърне и да махне към камерите и фотоапаратите. Идеята, че дните около Коледа са най-подходящото време за проява на добра воля между всички хора, явно не му правеше впечатление.

Държавният департамент вече бе публикувал материал за успешната визита на руския президент, за значителните стъпки направени от двете страни, и за надеждите за по-нататъшно сътрудничество. „Полезна и конструктивна“ бяха думите, на които Лари Харингтън се бе спрял преди сутрешната пресконференция, а като допълнение бе избрал „стъпка напред“. Журналистите, които току-що бяха станали свидетели на отпътуването на Жеримски, щяха да интерпретират посещението като „безполезно и неконструктивно“ и несъмнено „крачка назад“.

Броени мигове след като сивата врата се затвори, „Илюшин“ се устреми напред, сякаш също като господаря си, нямаше търпение да избяга.

Лоурънс пръв се обърна с гръб към движещия се с грохот по пистата самолет. Отправи се към очакващия го хеликоптер, където видя Анди със слушалка на ухото. Щом перките се завъртяха, Лойд бързо приключи разговора. Хеликоптерът се издигна и Лойд се наклони към президента, за да го уведоми за изхода от неотложната операция, проведена рано тази сутрин в болницата „Уолтър Рийд“. Лоурънс кимна, докато Анди обясняваше какъв вид действия бе препоръчал Брайтуайт.

— Лично ще позвъня на госпожа Фицджералд — заяви той.

Двамата прекараха останалото време в подготовка за предстоящата среща. Президентският хеликоптер се приземи на южната морава и никой от тях не проговори по пътя към Белия дом. Секретарката на Лоурънс го очакваше притеснено пред вратата на Овалния кабинет.

— Добро утро, Рут — поздрави я президентът за трети път тази сутрин.

И двамата бяха останали будни през по-голямата част от нощта.

В полунощ министърът на правосъдието бе пристигнал неофициално и бе обяснил на Рут Престън, че е повикан от президента. Това посещение не бе отбелязано в бележника на секретарката. В два часа сутринта президентът, Лойд и министърът на правосъдието тръгнаха за болницата „Уолтър Рийд“. Тази визита не бе отбелязана никъде, нито пък името на пациента, когото щяха да видят. Върнаха се след час и прекараха деветдесет минути в Овалния кабинет. Президентът бе наредил никой да не го безпокои. Когато Рут пристигна в Белия дом в осем и десет на следващата сутрин, президентът вече бе на път към военновъздушната база „Ендрюс“, за да изпълни последния си ангажимент към Жеримски.

Въпреки че бе облякъл друг костюм, риза и вратовръзка, Рут се съмняваше, че президентът си е лягал тази нощ.

— Какво следва сега, Рут? — запита той, макар много добре да знаеше с кого е следващата му среща.

— Хората за срещата ви в десет часа чакат във фоайето от четиридесет минути.

— Така ли? Тогава ги покани.

Президентът влезе в Овалния кабинет, отвори чекмеджето на бюрото си и извади два листа и една аудиокасета. Остави листовете пред себе си, а касетата — в касетофона на бюрото. Анди Лойд дойде с две папки под мишница и зае мястото си до президента.

— Носиш ли клетвената декларация? — попита Лоурънс.

— Да, сър — отвърна Лойд.

На вратата се почука. Рут отвори и съобщи:

— Директорът и заместник-директорът на ЦРУ.

— Добро утро, господин президент — ведро поздрави Хелън Декстър на влизане в Овалния кабинет, следвана от заместника си.

Тя също носеше папка.

Лоурънс не отвърна на поздрава й.

— Мога да ви зарадвам — обяви тя, докато сядаше на един от столовете срещу президента. — Успях да се справя с проблема, за който се страхувахме, че може да възникне по време на визитата на руския президент. Всъщност имаме основателни причини да смятаме, че въпросният човек вече не представлява опасност за страната.

— Възможно ли е това да е същият човек, с когото разговарях по телефона преди няколко седмици? — запита Лоурънс, отпускайки се назад в креслото.

— Не съм напълно сигурна, че ви разбирам, господин президент — отвърна Декстър.

— Тогава позволете ми да ви осветля по въпроса — обади се Лоурънс.

Наведе се напред и натисна бутона на касетофона за прослушване.

„Сметнах, че е редно да знаете колко е важна за мен тази задача, защото не се съмнявам, че точно вие сте човекът, който ще я изпълни безупречно. Така че се надявам да се съгласите да поемете тази отговорност.

— Оценявам доверието ви в мен, господин президент, признателен съм, че отделихте време, за да ми се обадите лично…“

Лоурънс натисна стоп-бутона.

— Несъмнено имате някакво просто обяснение как и защо е проведен този разговор.

— Наистина не съм съвсем сигурна, че ви разбирам, господин президент. ЦРУ не е упълномощено да следи личните ви телефонни разговори.

— Това може да е вярно, а може и да не е — коментира президентът. — Но точно този разговор, както добре знаете, не се е водил от този кабинет.

— Нима обвинявате ЦРУ в…

— Не. Обвинението е насочено лично към вас.

— Господин президент, това някакъв вид шега ли е?

— Изглеждам ли ви така, сякаш се шегувам? — попита президентът и отново натисна бутона „старт“.

„Това е най-малкото, което мога да сторя при тези обстоятелства.

— Благодаря, господин президент. Въпреки че господни Гутенбърг ме увери, че сте много заинтересован, а директорът лично ми се обади този следобед, за да потвърди, аз се чувствам неспособен да поема задачата, без да съм сигурен, че заповедта идва лично от вас.“

Президентът се наведе напред и отново натисна стоп-бутона.

— Има още, ако искате да го чуете.

— Уверявам ви — започна Декстър, — че операцията, за която говори Фицджералд, не е нищо повече от рутинно упражнение.

— Да не би да се опитвате да ме накарате да повярвам, че убийството на руския президент сега се смята от ЦРУ за рутинно упражнение? — възкликна Лоурънс.

— Никога не сме имали намерение да убиваме Жеримски — остро възрази Декстър.

— Само че един невинен човек увисна на въжето — рязко отвърна президентът.

Последва дълго мълчание, преди той да добави:

— И по този начин отпада всяко доказателство, че именно вие сте тази, която е поръчала убийството на Рикардо Гусман в Колумбия.

— Господин президент, мога да ви уверя, че ЦРУ няма нищо общо с…

— Рано тази сутрин Конър Фицджералд не каза точно това — прекъсна я Лоурънс.

Декстър онемя.

— Може би ще си направите труда да прочетете клетвената декларация, която той подписа в присъствието на министъра на правосъдието.

Анди Лойд отвори първата папка и подаде на Декстър и Гутенбърг копия от декларацията, подписана от Конър и заверена с подписа на министъра на правосъдието. Щом двамата започнаха да четат, Лоурънс забеляза, че капки пот избиха по челото на Гутенбърг.

— Вслушах се в съвета на министъра на правосъдието и упълномощих специалните служби да ви арестуват по обвинение в държавна измяна. Обясниха ми, че за това дават една-единствена присъда.

Декстър стисна устни, но заместникът й потрепери.

— Разбира се, има вероятност Ник да не е имал представа, че директорът няма необходимите правомощия за издаването на подобни заповеди.

— Абсолютно вярно, сър — побърза да потвърди Гутенбърг. — Всъщност тя ме накара да повярвам, че инструкциите да се убие Гусман идват направо от Белия дом.

— Знаех си, че това ще кажеш, Ник — отбеляза президентът. — И ако сметнеш, че можеш да подпишеш този документ — той бутна по бюрото един лист — министърът на правосъдието ми даде да разбера, че смъртното наказание може да бъде заменено с доживотен затвор.

— Не го подписвай, каквото и да е! — заповяда Декстър.

Гутенбърг не й обърна внимание. Извади писалка от джоба си и подписа своята оставка като заместник-директор на ЦРУ, която влизаше в сила от девет часа същата сутрин.

Декстър го изгледа свирепо с неприкрито презрение.

— Ако беше отказал да се оттеглиш, те нямаше как да те принудят. Мъжете са такива безгръбначни влечуги.

Тя му обърна гръб и застана с лице към президента, който побутна втория лист по бюрото. Декстър сведе поглед и прочете собствената си оставка като директор на ЦРУ, влизаща в сила също от девет часа сутринта. Вдигна предизвикателно очи към Лоурънс и заяви:

— Няма да подпиша нищо, господин президент. Би трябвало да сте разбрали досега, че не се плаша толкова лесно.

— Ваша работа, Хелън, но ако откажете да постъпите благородно като Ник — предупреди я Лоурънс — ще бъде приведена в действие заповедта за арестуването ви. Пред вратата на този кабинет двама агенти ви очакват.

— Не можете да ме подведете, Лоурънс — гневно извика Декстър и се изправи.

— Господин Гутенбърг — обърна се към него Лойд, щом тя тръгна към вратата, без да подпише оставката си. — Смятам, че доживотен затвор, без надежда за освобождаване, е твърде висока цена при дадените обстоятелства. Особено ако са ви изиграли и не сте имали представа за действията на началника си.

Гутенбърг кимна. Декстър почти стигна до вратата.

— Бих помислил за присъда от шест или може би седем години, а с малка помощ от Белия дом, ще останете в затвора не повече от три-четири.

Декстър се закова на място.

— Но естествено, това означава да се съгласите да…

— Съгласен съм с всичко. Всичко — запелтечи Гутенбърг.

— … да станете свидетел на обвинението.

Гутенбърг кимна пак, а Лойд извади други два листа с писмени клетвени декларации от втората папка. Бившият заместник-директор бързо прочете документа, преди да се подпише в долния край на втората страница.

Директорът задържа ръката си върху дръжката на вратата, сетне се обърна и бавно се върна на мястото си. Отправи последен поглед, пълен с отвращение, към бившия си заместник, преди да вземе писалката и надраска подписа си в отбелязаното с кръстче място.

— Ти си глупак, Гутенбърг — изсъска тя. — Никога нямаше да рискуват да изправят Фицджералд на свидетелското място в съда. Всеки горе-долу нормален адвокат би го разкъсал на парчета. А без Фицджералд няма процес. Сигурна съм, че министърът на правосъдието вече им го е обяснил.

Тя отново се обърна и тръгна към вратата.

— Хелън е напълно права — заяви Лоурънс, като взе трите документа и ги подаде на Лойд. — Ако делото изобщо стигнеше до съдебната зала, никога не бихме могли да използваме Фицджералд.

Декстър замръзна на място за втори път — мастилото на подписа й още не бе изсъхнало.

— За съжаление — започна президентът. Той помълча малко и след това продължи. — Трябва да ви информирам, че Конър Фицджералд почина в седем часа и четиридесет и три минути.