Джефри Арчър
Професионалистът (17)

17.

Три бели БМВ-та спряха пред хотела. Трима мъже, седнали до шофьора във всяка от колите, изскочиха и огледаха улицата. След като се увериха, че всичко е спокойно, задната врата на средната кола се отвори и от нея излезе Алексей Романов. Бе висок млад мъж, облечен в дълго черно кашмирено палто. Той бързо влезе в хотела. Тримата мъже го последваха, оформяйки полукръг около него.

По описанието, дадено по телефона, Романов веднага позна високия американец, застанал в средата на фоайето, и очевидно очаквайки някого.

— Господин Джаксън? — запита Романов с гърлено произношение.

— Да — отзова се Джаксън.

Бе готов да подаде ръка за поздрав, но Романов се обърна и се насочи обратно към изхода.

Моторите на трите коли работеха, вратите им все още бяха отворени, когато Джаксън излезе на улицата. Той бе поведен към задната врата на средната кола и седна между мъжа, който го заговори, и друг, също толкова мълчалив, но доста по-едър мъж.

Трите БМВ-та се плъзнаха в централното платно и като по магия всички други коли им правеха път, сякаш единствено светофарите не знаеха кои са.

Докато малката колона прекосяваше града, Джаксън отново се наруга. Всичко това нямаше да се случи, ако бе успял да се свърже с Лойд преди 24 часа. Да улучиш момента, помисли си той, е дарба, с която се раждат само политиците.

 

 

— Трябва да се срещнеш с Николай Романов — бе настоял Сергей.

Той набра номера на майка си и когато накрая тя отговори, момчето стана неузнаваемо. Джаксън никога не бе го виждал преди да се държи така. Отнасяше се с уважение, слушаше внимателно и нито веднъж не прекъсна майка си. Двадесет минути по-късно той затвори телефона.

— Мисля, че тя ще уреди срещата — съобщи той. — Проблемът е, че не можеш да станеш член на организацията на „Законните крадци“ или на мафията, както я наричаш ти, докато не си навършил четиринадесет. Същото бе и с Алексей Романов — единствения син на Царя.

Сергей обясни, че е успял да уреди среща на Джаксън с Царя — лидера на организацията. Тя бе основана, още когато Русия е била управлявана от истински цар, бе оцеляла, за да се превърне в най-страшната и най-уважаваната престъпна организация на света.

— Майка ми е от малкото жени, които говорят с Царя. Тя ще го помоли да те приеме — заяви Сергей.

Телефонът иззвъня и той веднага го вдигна. Слушаше внимателно какво му казва майка му, в един миг побледня и ръцете му затрепериха. Поколеба се, но накрая се съгласи с това, което тя му предлагаше. Ръката му още трепереше, когато затвори.

— Съгласил ли се е да ме приеме? — попита Джаксън.

— Да — тихо отвърна Сергей. — Двама мъже ще дойдат да те вземат утре сутринта — Алексей Романов, царският син, който ще заеме мястото на баща си, и Стефан Иваницки — негов братовчед, който е трети по ранг.

— Тогава какъв е проблемът?

— Тъй като не те познават, те са поставили условие.

— И какво е то?

— Ако Царя реши, че му губиш времето, двамата мъже ще се върнат и ще ми счупят единия крак, за да ми напомня да не ги безпокоя отново.

— Тогава по-добре да не си наоколо, когато се върна.

— Ако не съм тук, ще посетят майка ми и ще счупят нейния крак. А ако ме хванат по-късно, ще ми счупят и двата крака. Такъв е законът на мафията.

Джаксън се замисли дали да не се откаже от срещата. Не искаше заради него да се случи нещо със Сергей. Но момчето каза, че вече е твърде късно. Условията бяха приети.

 

 

Един поглед към Стефан Иваницки, племенника на Царя, който бе седнал от дясната му страна, бе достатъчен, за да убеди Джаксън, че чупенето на крак няма да му отнеме много време, и в същото време няма да го нарани душевно.

Когато излезе от покрайнините на града, малката автоколона увеличи скоростта на над сто километра в час. Докато се изкачваха по виещия се по хълмовете път, срещнаха още няколко коли. Минаха бързо покрай селяни със сведени глави и безизразни лица. Джаксън започна да разбира защо думите на Жеримски можеха да запалят в тях последните тлеещи искрици надежда.

Без предупреждение, първата кола внезапно зави наляво и спря пред масивна порта от ковано желязо с герб от кръст и сокол с разперени крила. Двама мъже с калашници пристъпиха напред и първият шофьор отвори прозореца на колата, за да надникнат вътре. Това напомни на Джаксън за спирането пред главната квартира на ЦРУ — с тази разлика, че охраната на Лангли трябваше да се задоволи с пистолети в кобурите си.

След като трите коли бяха прегледани, един от охранителите кимна и портите се отвориха. Колите бавно продължиха пътя си по чакълената алея, извиваща се през гъста гора. Изминаха още пет минути, преди Джаксън да зърне къщата, въпреки че сградата, изплувала от мрака, изобщо не можеше да се нарече така. От няколко века в този дворец живеел императорският първороден син. Сега той се обитаваше от далечен родственик, който също вярваше в наследствените права.

— Не заговаряй пръв Царя, остави го той да започне разговора — го бе предупредил Сергей. — И винаги се отнасяй към него като към императорски наследник.

Джаксън предпочете да не казва на Сергей, че няма представа как да се държи с член на руското царско семейство.

Колите спряха пред главния вход. Висок, елегантен мъж с дълъг черен редингот, бяла риза и папийонка ги чакаше на най-горното стъпало. Той се поклони на Джаксън, който се помъчи да си придаде невъзмутим вид. Все пак, веднъж се бе срещнал с Ричард Никсън.

— Добре дошли в Зимния дворец, господин Джаксън — поздрави го икономът. — Господин Романов ви очаква в Синята галерия.

Алексей Романов и Стефан Иваницки придружиха Джаксън през отворената врата. Джаксън и младият Романов последваха иконома по мраморния коридор, а Иваницки остана до вратата. Джаксън би искал да може да спре и да разгледа възхитителните картини и статуи, с които би се гордял всеки музей по света, но бързите крачки на Алексей Романов не му позволяваха. Икономът спря, щом стигнаха пред две бели врати, високи почти до тавана, в дъното на коридора. Той почука и отвори едната от тях, отстъпи крачка встрани и направи път на Джаксън да влезе.

— Господин Джаксън — обяви той и напусна, затваряйки вратата зад себе си.

Джаксън пристъпи в огромната, богато мебелирана стая. Подът бе застлан с килим, за който някой турчин би дал живота си. От стол в стил „Луи XIV“, тапициран с червен плюш, се надигна възрастен мъж, облечен в тъмносин костюм на тънки райета. Косата му бе сребриста, а бледата му кожа подсказваше дългогодишно заболяване. Слабото му тяло бе леко прегърбено. Той пристъпи напред и подаде ръка на госта си.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте чак дотук, за да ме видите, господин Джаксън — непринудено започна разговора той. — Моля да ме извините, че съм позабравил малко английския. Бях принуден да напусна Оксфорд през 1939, когато започна Втората световна война. Нали разбирате, англичаните никога не са имали голямо доверие в руснаците, въпреки че по-късно ни станаха съюзници. — Той се усмихна приветливо. — Боя се, че имат същото отношение и към американците.

Джаксън не знаеше какво да каже.

— Моля, седнете, господин Джаксън — покани го възрастният мъж и посочи с ръка друг стол, съвсем същия като неговия.

— Благодаря — промълви Джаксън.

Това бяха първите му думи, откакто бе излязъл от хотела.

— Сега, господин Джаксън — извести Романов, бавно отпускайки се на стола, — ако ви задам въпрос, постарайте се да ми отговорите искрено. Ако имате съмнения, помислете, преди да отговорите. Защото ако решите да ме излъжете — как да се изразя — ще откриете, че не само тази среща ще бъде прекратена.

Джаксън си даваше сметка, че възрастният мъж вероятно е единственият човек на земята, който може да измъкне Конър от затвора „Разпятие“.

— Добре — продължи Романов, — сега бих искал да науча малко повече за вас, господин Джаксън. Един поглед ми е достатъчен, за да отгатна, че работата ви е свързана с прилагане на закони, и тъй като сте в моята страна — той наблегна на думата „моята“ — предполагам, че сте служител по-скоро на ЦРУ, отколкото на ФБР. Прав ли съм?

— Работих за ЦРУ двадесет и осем години, но неотдавна бях… преместен. — Джаксън подбираше думите си внимателно.

— Противоестествено е жена да ви бъде шеф — отбеляза Романов, без дори намек за усмивка. — Организацията, която ръководя, никога не би допуснала подобна глупост.

Възрастният мъж се наведе към масичката от лявата му страна и взе малка чаша с безцветна течност, която Джаксън не бе забелязал досега. Отпи и върна чашата на мястото й, преди да зададе следващия си въпрос:

— За друга подобна агенция ли работите сега?

— Не — твърдо отвърна Джаксън.

— Значи сте излезли на свободна практика? — предположи Романов.

Джаксън не отговори.

— Разбирам — отвърна вместо него възрастният мъж. — От вашето мълчание заключавам, че не сте единственият, който не се доверява на Хелън Декстър.

Джаксън пак не каза нищо. Но бързо разбра, че няма смисъл да лъже Романов.

— По какъв въпрос искате да говорим, господин Джаксън?

Джаксън бе уверен, че Романов съвсем точно знае причината за посещението му, но продължава играта на отгатване.

— Дойдох да помогна на мой приятел, който поради моята глупост бе арестуван и в момента се намира в затвора „Разпятие“.

— Заведение, което не се слави с хуманност. Особено ако става дума за пускане под гаранция или удовлетворяване на молби.

Джаксън кимна в знак на съгласие.

— Зная, че вашият приятел не е отговорен за разпространената в пресата информация, че моята организация му е предложила голяма сума, за да отстрани Жеримски от изборите. Ако случаят бе такъв, пазачите щяха да го намерят обесен в килията му много отдавна. Дори подозирам, че човекът, разпространил тази дезинформация, е някой от любимците на Хелън Декстър. Ако бяхте дошли по-рано, господин Джаксън, щях да ви предупредя за Мичел.

Той отпи глътка от чашата си и продължи:

— Един от малцината ваши сънародници, които бих привлякъл в моята организация. Виждам, че сте учуден от сведенията, с които разполагам.

Джаксън си мислеше, че на лицето му не е помръднал нито мускул.

— Господин Джаксън, може би ще се учудите, но имам свои хора във висшите ешелони на ЦРУ и ФБР. — На устните на Романов се появи тънка усмивка. — И ако преценя, че е необходимо, бих намерил човек, който да работи за мен в Белия дом. Но тъй като президентът Лоурънс отговаря откровено на всички зададени въпроси на седмичните пресконференции, това не се налага. Което води до следващия ми въпрос. Вашият приятел работи ли за ЦРУ?

Джаксън не отговори.

— Да, разбирам, така си и мислех. Е, можете да бъдете сигурен, че Декстър няма да му се притече на помощ. Не и в този случай.

Джаксън отново не отговори.

— Добре — уточни Романов, — сега зная какво очаквате от мен — той замълча, — но не ми стана ясно какво ми предлагате в замяна.

— Нямам представа каква ще е цената — призна Джаксън.

Романов се засмя.

— Предполагам, че нито за миг не сте си помислили, че съм ви докарал чак до тук, за да говорим за пари, нали? Огледайте се и ще видите, че колкото и да ми предложите, няма да е достатъчно. „Нюзуик“ бе твърде далеч от истината в предположенията си за властта и богатството, които притежавам. Само през последната година организацията ми има оборот от 187 милиарда долара — повече от този на Белгия или Швеция. Сега имаме действащи клонове в повече от сто четиридесет и две страни. Нов клон се открива всеки месец, ако трябва да парафразирам мотото на Макдоналд. Не, господин Джаксън, не ми остават още много дни живот, за да си губя времето в приказки за пари с беден мъж.

— Тогава защо се съгласихте да се срещнете с мен? — попита Джаксън.

— Не вие задавате въпросите, господин Джаксън — остро реагира Романов. — Можете само да отговаряте. Изненадан съм, че не са ви предупредили как да се държите.

Романов отпи от безцветната течност, преди да каже какво точно очаква в замяна на помощта, която би оказал на Конър да избяга. Джаксън знаеше, че няма право да приема условията на Романов от името на Конър, но както го бяха инструктирали, се въздържа от въпроси. Остана безмълвен.

— Вероятно ще ви е нужно време, за да обмислите предложението ми, господин Джаксън — продължи възрастният мъж, — но ако вашият приятел се съгласи с условията, а впоследствие реши да не ги спази, трябва да знае до какво ще го доведат действията му. — Той си пое дълбоко въздух. — Искрено се надявам, господин Джаксън, че той не е човек, който, след като подпише споразумение, няма да го спази, а ще разчита на някой хитър адвокат да открие „вратичка“, освобождаваща го от дадената дума. Сигурно сте разбрали, че тук аз съм и съдията, и съдебните заседатели, а синът ми Алексей е прокурорът. Алексей ще проследи дали този договор ще бъде изпълнен до последната буква. Вече съм дал разпореждане той лично да ви придружи с вашия приятел до Съединените щати. Хората ми няма да се върнат, докато споразумението не бъде изпълнено. Надявам се, че съм се изразил ясно, господин Джаксън.

 

 

Кабинетът на Жеримски не би могъл да е в по-голям контраст с двореца на Царя в Санкт Петербург. Комунистическият лидер заемаше третия етаж на олющена сграда в северните предградия на Москва. Че луксът не му е чужд, знаеха само посетителите на дачата му край Волга.

Последната бюлетина бе пусната в десет предишната вечер. Сега единственото, което можеше да стори, бе да чака преброяването. Много добре знаеше, че в някои райони хората ще гласуват по няколко пъти. В други — бюлетините просто нямаше да стигнат до кметството. Бе убеден също, че имаше реален шанс да победи, когато се споразумя с Бородин за оттеглянето на генерала от кампанията. Но бе реалист и разбираше, че след като мафията подкрепя Чернопов, са му необходими поне половината от гласовете, за да има дори минимален шанс за победа. Поради тези причини той реши да си намери съюзник в лагера на Царя.

Резултатите от изборите нямаше да са известни още няколко дни, тъй като в повечето части на страната бюлетините се брояха на ръка. Не беше необходимо да му се припомня често повтаряната забележка на Сталин: „Не е важно кой гласува, а кой брои гласовете“.

Приближените на Жеримски дежуреха на телефоните и се осведомяваха какво става в огромната страна. Не всички председатели на комисии горяха от желание да дават информация. През този ден комунистическият лидер удряше по масата повече, отколкото през цялата изминала седмица, и се затваряше за дълго в кабинета си, за да води лични разговори.

— Това са добри новини, Стефан — каза Жеримски, — поне докато се погрижиш за проблема на братовчед си.

Той слушаше отговора на Иваницки, когато на вратата се почука.

Затвори телефона в мига, в който се появи секретарят му. Жеримски не искаше той да разбере с кого е разговарял.

— От пресата питат дали могат да те интервюират — съобщи Титов, надявайки се шефът му да се разсее за няколко минути.

Последният път, когато Жеримски се срещна с журналистите, тези лешояди, както ги наричаше той, беше по време на гласуването му предишната сутрин.

Жеримски кимна неохотно и последва Титов по стълбите до улицата. Бе инструктирал служителите си да не разрешават на пресата да влиза в сградата — от страх да не открият с колко малък персонал разполага и да не видят оскъдната мебелировка. Това бе нещо, което щеше да промени, щом сложи ръка върху държавните средства. Не бе споделил дори с Титов, че ако победи, това ще са последните избори, на които руснаците гласуват, поне докато той е жив. Не даваше пет пари за протестите в чуждестранния печат. Много скоро те нямаше да се разпространяват на изток от Германия.

Когато Жеримски излезе на тротоара, бе посрещнат от най-многобройната тълпа журналисти, която бе виждал откакто бе започнала предизборната кампания.

— Сигурен ли сте в победата, господин Жеримски? — извика някой, дори преди той да успее да ги поздрави.

— Ако спечели този, за когото са гласували повечето хора, то аз ще съм следващият президент на Русия.

— Но председателят на международната комисия на наблюдателите твърди, че това са най-демократичните избори в историята на Русия. Не приемате ли това изявление?

— Ще го приема, ако аз съм безспорният победител — отвърна Жеримски.

Журналистите любезно се засмяха на шегата му.

— Ако бъдете избран, след колко време ще посетите президента на САЩ, господин Лоурънс, във Вашингтон?

— Веднага, след като той ме посети в Москва — бе незабавният отговор.

— Ако станете президент, каква ще бъде съдбата на човека, който се опита да ви убие на Площада на свободата и бе затворен в „Разпятието“?

— Това ще реши съдът. Но бъдете уверени, че ще получи справедлив съдебен процес.

Неочаквано Жеримски се отегчи. Той се обърна и влезе обратно в сградата, без да обръща внимание, че журналистите имаха още въпроси.

— Предложихте ли пост на Бородин в кабинета си?

— Какво ще предприемете по отношение на Чечения?

— Мафията ли ще бъде първата ви грижа?

Докато бавно се изкачваше по изтърканите стъпала до третия етаж, той реши, независимо дали ще победи, или ще загуби, че това е последният случай, в който говори с журналисти. Не завиждаше на Лоурънс, че ръководи страна, където към журналистите се държаха като към равноправни граждани. Когато стигна до кабинета си, той се отпусна на единствения удобен стол в стаята и заспа за пръв път от много дни насам.

 

 

Ключът се превъртя в ключалката и вратата на килията се отвори. Болченков влезе, носейки голям спортен сак и стара кожена чанта за документи.

— Върнах се, както виждате — заяви той и седна срещу Конър. — Следователно можете да предположите, че искам да си поговорим неофициално. Въпреки че трябва да кажа, надявам се на по-ползотворен разговор от предишния.

Шефът се вгледа в мъжа, седнал на койката. Конър изглеждаше доста отслабнал.

— Виждам, че още не сте привикнали към нашата изискана кухня — отбеляза Болченков и запали цигара. — Признавам, че наистина са необходими няколко дни дори за измета на Санкт Петербург, за да хареса менюто в това заведение. Но накрая се примиряват, след като осъзнаят, че ще са тук до края на живота си и нямат друг избор.

Той силно дръпна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.

— Всъщност — продължи той — вероятно сте чели наскоро във вестниците, че един от вашите другари по съдба е изял съкилийника си. Но предвид недостига на храна и липсата на легла, решихме, че няма смисъл да си губим времето с разследване на подобни тривиални проблеми.

Конър се усмихна.

— О, виждам, че все още сте жив — констатира шефът. — Сега трябва да ви кажа, че от предишната ни среща се случиха едно-две неща, за които смятам, че бихте искали да научите.

Той постави сака и куфарчето на пода.

— Тези две чанти са докладвани като непотърсен багаж от главния портиер в хотел „Национал“.

Конър повдигна вежди.

— Точно както си мислех — изрече шефът. — И за да бъда откровен, когато му показах ваша снимка, портиерът потвърди, че помни мъж, отговарящ на описанието, да оставя сак, но за куфарче не си спомняше. Независимо от това, подозирам, че не е необходимо да ви описвам съдържанието му.

Болченков го отвори, вдигна капака, показа се „Ремингтон 700“. Конър гледаше право пред себе си с пълно безразличие.

— Макар да съм сигурен, че сте държали такъв вид оръжие и преди, убеден съм, че никога не сте виждали точно тази пушка, въпреки инициалите П. Д. В., отпечатани на калъфа. Дори новобранец може да разбере, че са ви натопили.

Болченков силно дръпна от цигарата си.

— ЦРУ навярно смята, че сме най-тъпите полицаи в света. Да не мислят, че не знаем истинската професия на Мичел? Културно аташе ли? — изсумтя той. — Вероятно смята, че Ермитажът е голям супермаркет. Имам още една новина за вас, която може да ви заинтересува. — Той отново дръпна от цигарата си. — Виктор Жеримски победи на изборите и официално ще бъде обявен за президент в понеделник.

Конър слабо се усмихна.

— И тъй като предполагам, че той няма да ви предложи място на първия ред за официалната церемония — настоя шефът, — вероятно е дошло времето да ми разкажете вашата версия на цялата история, господин Фицджералд.