Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eleventh Commandment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Джефри Арчър. Професионалистът

Американска. Първо издание

ИК „БАРД“ ООД, София, 1999

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

5.

— Едва ли очаквате да повярвам, че ЦРУ не е знаело за убийството.

— Но е точно така, сър — най-спокойно отвърна шефът на ЦРУ, — секунди след като узнах за него, се свързах със съветника по националната сигурност, който, доколкото разбрах, лично ви е докладвал в Кемп Дейвид.

Президентът закрачи из Овалния кабинет.

— А когато господин Лойд се обади и ми съобщи, че искате повече подробности, помолих заместника си, Ник Гутенбърг, да се свърже с нашите хора в Богота и подробно да проучи какво точно се е случило в събота следобед. Гутенбърг предаде доклада си вчера. — Тя потупа папката в скута си.

Президентът бе открил, че непрекъснатото обикаляне из кабинета не само му дава повече време за размисъл, но и обикновено кара посетителите да се чувстват неловко. Повечето хора, които влизаха в Овалния кабинет, бяха нервни. Знаеше от секретаря си, че всеки четирима от пет посетители отиват до тоалетната, преди срещата с президента. Но сега се усъмни, че тази жена изобщо знае къде се намира най-близката тоалетна. Дори да паднеше бомба в градината с рози отвън, вероятно Хелън Декстър само би повдигнала вежди. Кариерата й, продължила през мандатите на трима президенти, бе неизменно успешна, макар да се носеха слухове, че всеки от тях поне по веднъж бе искал да получи оставката й.

Той спря пред портрета на Ейбрахам Линкълн, който висеше над камината. Извърна очи към тила на Хелън Декстър. Тя продължаваше да гледа право пред себе си.

Облечена бе в добре скроен, елегантен тъмен костюм и семпла кремава блуза. Рядко носеше бижута, дори при официални случаи. Нейното назначаване на поста заместник-директор на ЦРУ по времето на президента Форд, тогава тя бе на тридесет и две години, бе временна мярка, за да се спечели феминисткото лоби няколко седмици преди изборите през 1976 г. Оказа се, че и самият Форд е временна мярка. След поредица от бързи смени на директори, които или напускаха, или се пенсионираха, госпожа Декстър в крайна сметка се добра до силно желания от нея пост. В порядъчно нажежената атмосфера на висшите среди във Вашингтон се носеха слухове за нейните крайнодесни възгледи и за методите, с които си бе осигурила директорското място, но нито един член на Сената не посмя да оспори назначението й. Тя бе завършила summa cum laude[1] „Брайн Мор“ и Юридическия факултет в Пенсилвания. След дипломирането си бе постъпила в една от водещите адвокатски фирми в Ню Йорк. Няколкото скандала с Борда на директорите, отказал да удовлетвори амбициите й за партньорство във фирмата, поради краткия й стаж там, завърши с жалба, подадена в съда. Не й оставаше друго, освен да приеме предложението да постъпи в ЦРУ.

Започна работа като агент в Дирекцията по разработване на операции и бързо се издигна до неин заместник-директор. По време на службата си там успя да си спечели повече врагове, отколкото приятели, но, интересно, хората, които не я обичаха, изчезнаха от хоризонта твърде бързо — бяха или уволнени, или пенсионирани преждевременно. Когато я назначиха за директор, тя току-що бе навършила четиридесет. „Вашингтон Поуст“ я нарече „парашутист“, а букмейкърите правеха облози колко дни ще се задържи на поста. Не след дълго те смениха дните със седмици, а сетне — с месеци. Днес вече се обзалагаха дали тя няма да бие рекорда на Дж. Едгар Хувър във ФБР.

Скоро след като се настани в Белия дом, Лоурънс откри на какво е способна Декстър, за да го спре, в случай че навлезе в нейна територия. Поискаше ли информация по особено деликатни теми, често минаваха седмици, преди докладите да се появят на бюрото му. Те неизменно се оказваха дълги, скучни, разхвърляни и неактуални. Повикаше ли я в Овалния кабинет да хвърли допълнителна светлина върху въпросите, неизяснени в тези доклади, тя се правеше на глуха и няма. Ако я притиснеше проявяваше чудеса от изобретателност, за да печели време, явно разчитайки, че ще остане на поста си и след като мандатът му изтече.

Видя Хелън Декстър в най-ужасната й светлина, когато започна номинирането за свободното място във Върховния съд — тя непрестанно носеше папки в кабинета му, обясняваше изчерпателно защо един или друг от кандидатите е неприемлив.

Лоурънс се опита да лансира своя кандидат — един от най-старите му приятели. Дни преди да поеме поста той бе намерен обесен в дома си. По-късно Лоурънс откри, че строго секретната папка с досието на приятеля му бе изпратена до всички членове на Избирателната комисия в Сената, но никога не успя да установи кой е отговорен за това.

Анди Лойд го бе предупредил няколко пъти, че за да се опита да отстрани Декстър, ще са му необходими солидни доказателства, с които да убеди обществото, но всъщност по-лесно би могъл да докаже, че Майка Тереза има тайна банкова сметка в Швейцария, в която мафията редовно внася пари.

Лоурънс бе съгласен с преценката му. Но сега имаше чувството, че ако излезе наяве връзката на ЦРУ с убийството на Рикардо Гусман, връзка, която Декстър бе скрила от него, би успял да я накара да опразни бюрото си за броени часове.

Върна се на стола и натисна бутона под плота на бюрото си, което позволи на Анди Лойд да слуша разговора или да го запише, за да бъде прослушан по-късно вечерта. Лоурънс осъзна, че Декстър знае точно какви са намеренията му. Същевременно подозираше, че легендарната й ръчна чанта, с която тя не се разделяше, едва ли съдържа само червило, пудра и парфюм. Вероятно тя също записваше всяка дума, разменена между тях. Независимо от това, за архива си той се нуждаеше от нейната версия за случилото се.

— След като сте така добре информирана — започна президентът и седна, — вероятно ще можете да ме осведомите подробно за случилото се в Богота миналата събота.

Хелън Декстър не обърна никакво внимание на сарказма в гласа му и взе папката от скута си. На бялата й повърхност до знака на ЦРУ бе написано: „Строго секретно. Лично за президента“.

Лоурънс се зачуди на колко ли папки в нейния кабинет се чете: „Строго секретно. Само за директора“.

Тя отвори папката.

— От няколко източника бе потвърдено, че убийството е извършено от един човек — прочете тя.

— Ще ми кажете ли имената на тези източници? — рязко запита президентът.

— Нашето културно аташе в Богота — отвърна тя.

Лоурънс повдигна вежди. Половината културни аташета в посолствата на САЩ по света бяха поставени на постовете си от ЦРУ, просто за да докладват директно на Хелън Декстър. Мнозина от тях биха сметнали „Лешникотрошачката“ за блюдо в менюто на луксозен ресторант.

Президентът въздъхна.

— А той знае ли кой е наел убиеца?

Декстър прелисти няколко страници, извади снимка и я постави на бюрото. Президентът погледна към добре облечения мъж на средна възраст с вид на преуспяващ бизнесмен.

— Кой е този?

— Карлос Велес. Той ръководи втория по големина наркокартел в Колумбия. Естествено Гусман беше начело на най-големия.

— Велес бил ли е арестуван?

— За нещастие той е бил убит няколко часа след като полицията е получила заповед за арестуването му.

— Колко удобно.

Шефът на ЦРУ дори не се изчерви. „Невъзможно й е, помисли си президентът, все пак изчервяването предполага наличие на кръв.“

— А самотният убиец има ли си име? Или също е умрял само няколко мига след като съдът е издал заповед за задържането му…

— Не, сър, още е жив — отвърна тя, също толкова саркастично. — Казва се Дирк ван Ренсберг.

— Какво ви е известно за него? — заинтересува се Лоурънс.

— Южноафриканец, доскоро живял в Дурбан.

— Доскоро?

— Да, веднага след убийството е изчезнал.

— Това явно е доста лесно, особено при положение, че никога не е излизал от нелегалност — каза Лоурънс.

Очакваше някаква реакция, но Декстър не помръдна. Накрая той попита:

— Властите в Колумбия съгласни ли са с тази версия, или нашето културно аташе е единственият източник на информация?

— Не, господин президент, сведенията получихме от шефа на полицията в Богота. Всъщност вече е заловен един от съучастниците на Ренсберг. Работел е като сервитьор в хотел „Белведере“, откъдето е стреляно. Арестували са го в коридора само миг след като е помогнал на убиеца да избяга с товарния асансьор.

— Знаете ли нещо за действията на Ренсберг след убийството?

— Изглежда се е качил на самолета за Лима под името Алистър Дъглас, а после е отлетял за Буенос Айрес със същия паспорт. След това не успяхме да го проследим.

— Съмнявам се, че някога ще го направите.

— О, не бих била такъв песимист, господин президент — възрази Декстър, без да обръща внимание на тона му.

— Наемните убийци обикновено са самотници, изчезват за няколко месеца след подобна поръчка, а щом решат, че обстановката е спокойна, отново се появяват.

— Добре — съгласи се президентът, — уверявам ви, че този път няма да оставя нещата така. Когато се срещнем следващия път, вероятно ще разполагам със собствена информация, която ще ви предоставя да обмислите.

— С нетърпение ще я очаквам — отвърна Декстър с тон на недисциплиниран ученик, който съзнателно дразни директора на училището.

Президентът натисна друг бутон под бюрото си. Миг след това на вратата се появи Анди Лойд.

— Господин президент, след минута имате среща със сенатор Бедел — заяви той, без да обръща внимание на Декстър.

— Тогава ще тръгвам, господин президент — изправи се Декстър.

Остави папката на бюрото му, взе чантата си и напусна кабинета без нито дума повече.

Президентът не проговори, докато шефът на ЦРУ не затвори вратата след себе си. Тогава се обърна към Лойд.

— Не вярвам на нито една нейна дума — каза той и постави папката в касетата за изходяща поща.

Лойд мислено си отбеляза да я вземе, веднага щом шефът му напусне кабинета.

— Предполагам, че най-доброто, на което можехме да се надяваме, бе да я поуплашим, за да не предприема други операции, поне докато съм в Белия дом.

— Като имам предвид досието й, не бих се обзаложил, че сме успели.

— След като не мога да наема убиец да я премахне, ти имаш ли някакво друго предложение?

— Според мен тя ви оставя само две възможности, господин президент. Трябва или да я уволните и да се изправите пред неизбежното разследване на Сената, или да приемете провала си, да се съгласите с нейната версия за случилото се в Богота и да се надявате, че следващия път ще се справите с нея.

— Има и трети начин — тихо изрече Лоурънс.

Лойд се заслуша напрегнато, без да прекъсва шефа си. Бързо му стана ясно, че президентът е обмислил добре как би могъл да отстрани Декстър от поста й директор на ЦРУ.

 

 

Конър се опита да подреди мислите си и вдигна поглед към светналия екран на багажното отделение. Конвейерната лента бе започнала да бълва багажа на пътниците от този полет. Някои вече пристъпваха напред и взимаха чантите си.

Мисълта, че бе пропуснал раждането на дъщеря си, все още не му даваше мира. Конър бе патриот като всички в семейството си, въпреки че имаше определени резерви към политиката на САЩ спрямо Виетнам. Независимо от това се записа доброволец в армията и завърши школата за младши офицери, докато чакаше Меги да се дипломира. Те едва имаха време за сватбена церемония и за четиридневен меден месец, преди младши лейтенант Фицджералд да тръгне за Виетнам през юли 1972 г.

Двете години във Виетнам сега бяха някъде далеч в спомените му. Произвеждането му в чин лейтенант, залавянето му от виетконгците и успешното бягство, при което спаси живота на свой другар — всичко това му изглеждаше толкова далечно, сякаш не бе се случило с него. Пет месеца след като се върна у дома, президентът го награди с най-високото военно отличие — почетен медал, но преживяният ужас през двете години във Виетнам го караше да се чувства щастлив, че е останал жив и че е отново с жената, която обича. В мига, в който съзря Тара, Конър се влюби за втори път.

Седмица след завръщането му в Щатите, Конър започна да търси работа. Вече бе ходил на интервю в чикагския отдел на ЦРУ, когато капитан Джаксън, негов взводен командир по време на войната, се появи неочаквано и го покани в специалната военна част, която оглавяваше. Конър бе предупреден, че присъедини ли се към елитния екип на Джаксън, няма да може да обсъжда и споделя с никого, дори със съпругата си, някои аспекти от новата си работа. Когато научи какво се очаква от него, той поиска малко време за размисъл, преди да вземе решение. Обсъди положението си с отец Греъм, семейния свещеник, който просто го посъветва: „Никога не върши нещо, което смяташ за безчестно, дори да е в името на родината ти“.

Когато на Меги й предложиха работа в Джорджтаунския университет, Конър осъзна колко сериозна подкрепа му оказва Джаксън. Още на следващия ден му писа, че с удоволствие ще се присъедини към него. Официално фирмата, в която постъпи, се казваше „Мериленд иншурънс“.

Така се сложи началото на измамата.

Конър, Меги и Тара се преместиха в Джорджтаун няколко седмици по-късно. Намериха малка къща на „Ейвън Плейс“, депозитът за която бе покрит от армейските чекове, които Меги бе внасяла в банковата сметка на Конър, отказвайки да повярва, че е мъртъв.

Единствената им тъга в онези първи години бе, че Меги два пъти пометна и гинекологът й я посъветва да свикне с мисълта, че ще има само едно дете. След третото помятане Меги се примири.

Въпреки че бяха женени вече тридесет години, Конър все още се изпълваше с желание от всяко нейно докосване. Знаеше, че когато излезе от митницата и я види сред посрещачите в залата, щеше да изпита същото усещане, както при първата им среща. Усмихна се при мисълта, че тя е на летището поне час преди самолетът да се приземи.

Неговият куфар се появи. Взе го от конвейера и се отправи към изхода.

Конър мина по зеления коридор, убеден, че дори ако багажът му е отварян, митничарят не би се заинтересувал от дървена газела с надпис отдолу „Произведено в ЮАР“.

Когато излезе в чакалнята, веднага забеляза съпругата и дъщеря си сред тълпата. Забърза към тях и се усмихна на жената, която обожаваше. Защо изобщо се бе съгласила да се омъжи за него? Усмивката му стана още по-широка, когато я прегърна.

— Как си, скъпа? — попита я той.

— Сякаш възкръсвам, когато се върнеш жив и здрав от задача — прошепна тя.

Опита се да не обръща внимание на думата „жив“, пусна я и сграбчи в прегръдките си другата жена в живота си. Малко по-висока от майка си, със същата дълга червена коса и блестящи зелени очи, но по-спокойна по темперамент. Единственото му дете го целуна по бузата, което го накара да се почувства с десет години по-млад.

Когато кръщаваше Тара, отец Греъм помоли Господ да благослови детето с външния вид и ума на Меги. Като ученичка в гимназията, Тара събираше погледите на младежите, с което се доказа, че отец Греъм е не само свещеник, но и пророк. Много скоро Конър се отказа да отбива потока обожатели, които чукаха на външната врата на малката им къща в Джорджтаун, и дори си правеше труда да отговаря на телефона — почти винаги се обаждаше някой срамежлив младеж, който канеше дъщеря му на среща.

— Как беше в Южна Африка? — попита Меги, докато прегръщаше съпруга си.

— Положението е още по-несигурно след смъртта на Мандела — отвърна Конър.

Бе информиран за проблемите в страната от Карл Койтър по време на дългия им обяд в Кейптаун, а и бе изчел доста вестници по време на полета си до Сидни.

— Нивото на престъпността е толкова високо в повечето важни градове, че вече не се смята за нарушение да караш на червено след мръкване. Мбеки прави каквото може, но се страхувам, че препоръката ми към компанията ще бъде да прекрати инвестициите си в тази част на света — поне докато не се уверим, че Гражданската война е под контрол.

— „Нещата се разпадат и няма сила да ги задържи. В света е хаос, навсякъде анархия цари“ — усмихна се Меги.

— Смятам, че Йейтс[2] не е ходил в Южна Африка — каза Конър.

Колко често бе искал да каже на Меги истината и да обясни защо толкова дълго е живял в лъжи. Но не бе толкова лесно. Обичаше я много, но бе поел пред работодателите си обещанието, че ще пази мълчание. През годините се бе опитвал да се убеди, че за нея е по-добре да не научи нищо. Но когато тя, без да се замисли, използваше думи като „задача“ и „жив“, имаше усещането, че Меги знае много повече, отколкото признава. Дали не говореше на сън? „Скоро, помисли си той, няма да е необходимо вече да лъжа пред нея.“

Меги още не знаеше, но Богота бе последната му мисия. По време на почивката им той щеше да й каже, че е повишен в службата и ще пътува по-малко.

— Ами сделката? — попита Меги. — Успя ли да я уредиш?

— Сделката ли? О, да, всичко стана по план — отвърна Конър. Този отговор бе най-близо до истината.

Конър започна да обмисля как ще прекара следващите две слънчеви седмици. Когато минаха покрай будката за вестници, малко заглавие в „Сидни морнинг хералд“ привлече погледа му.

Американският вицепрезидент ще присъства на погребение в Колумбия

Меги пусна ръката на мъжа си, едва когато излязоха от залата на свежия летен въздух и се отправиха към паркинга.

— Къде беше, когато избухна бомбата в Кейптаун? — запита Тара.

Койтър не бе споменал нищо за бомба в Кейптаун. Вечно ли щеше да е нащрек?

Бележки

[1] Summa cum laude — с отличие (лат.). — Б.ред.

[2] Йейтс, Уилям Бътлър (1865 — 1939) — ирландски поет и писател, нобелов лауреат за 1923 г. — Б.ред.