Джефри Арчър
Професионалистът (4)

4.

Когато Том Лоурънс влезе в препълнената зала, журналистите се изправиха.

— Президентът на Съединените щати — обяви секретарят по пресата, сякаш в залата би могло да има и посетители от други планети.

Лоурънс се изкачи на подиума и постави синята папка на Анди Лойд на катедрата. Покани с жест представителите на пресата да заемат местата си.

— Приятно ми е да обявя — започна президентът със спокоен глас, — че ще изпратя в Конгреса законопроекта, който обещах на американския народ по време на избирателната кампания.

Неколцина от главните кореспонденти на Белия дом, които бяха седнали на първия ред, записваха всяка негова дума, макар повечето от тях да знаеха, че ако ще има история, заслужаваща да бъде напечатана, то най-вероятно тя ще се появи, докато бъдат задавани въпроси, а не по време на предварително подготвените му изявления. За всеки случай, експозето на президента щеше да им бъде връчено на излизане от залата. Старите професионалисти прибягваха към предварителните си бележки, когато трябваше да попълват колоните във вестниците.

Това не възпря президента да им напомни, че прокарването на законопроекта за разоръжаването ще позволи пренасочването на повече постъпления към дългосрочни програми в здравеопазването, така че възрастните американци могат да очакват по-висок стандарт на живот през пенсионерските си години.

— Този законопроект ще бъде приветстван от всеки здравомислещ и съзнателен гражданин. Гордея се, че аз съм президентът, който ще го внесе в Конгреса. — Лоурънс огледа залата и се усмихна, доволен, че поне встъплението му е минало добре.

Виковете „Господин президент!“ се извисиха от всички страни, докато Лоурънс отваряше синята си папка и набързо преглеждаше вероятните тридесет и един въпроса. Вдигна поглед и се усмихна на познатите лица от първия ред.

— Барбара — каза той, обръщайки се към ветерана на „Ю Пи Ай“, журналистката, която като доайен на пресата имаше правото първа да зададе въпрос.

Барбара Ивънс бавно се изправи.

— Благодаря, господин президент. — Тя спря за миг, преди да изрече: — Можете ли да потвърдите, че ЦРУ не е замесено в убийството на колумбийския кандидат-президент Рикардо Гусман в Богота тази събота?

Залата се изпълни с развълнуван шепот. Лоурънс погледна към излишните тридесет и един въпроса и отговорите им, ядосан, че се бе отнесъл толкова небрежно към предложението на Лари Харингтън да се подготви по-добре за тази пресконференция.

— Радвам се, че ми зададохте този въпрос, Барбара — отвърна той, отбивайки удара. — Искам да знаете, че докато аз съм президент, подобно предположение въобще не може да съществува. Това управление никога, при никакви обстоятелства няма да попречи на демократичния процес в една суверенна държава. Тази сутрин инструктирах държавния секретар да се обади на вдовицата на Гусман и да поднесе личните ми съболезнования.

Лоурънс бе изпитал облекчение, когато Барбара Ивънс спомена името на покойния, тъй като едва ли щеше да си го спомни сам.

— Барбара, вероятно ще ви заинтересува и фактът, че вече помолих вицепрезидента да ме представя на погребението. Доколкото разбрах, то ще бъде в Богота през този уикенд.

Пит Даун, агент от тайните служби, завеждащ президентската охрана, веднага напусна стаята, за да предупреди вицепрезидента, преди журналистите да се нахвърлят върху него.

Барбара Ивънс не изглеждаше удовлетворена, но преди да успее да зададе втори въпрос, президентът насочи вниманието си към мъжа, седящ на задния ред. Надяваше се, че той няма да се интересува от президентските избори в Колумбия. Но когато журналистът зададе въпроса си, Лоурънс съжали, че не се провалиха надеждите му.

— Какъв шанс има да бъде прокаран законопроектът, ако Виктор Жеримски бъде избран за следващ президент на Русия?

През следващите четиридесет минути Лоурънс отговори на няколко въпроса във връзка със законопроекта за съкращаване на ядреното, биологичното, химическото и конвенционалното въоръжение, но те бяха разнообразени с питания за настоящата роля на ЦРУ в Южна Америка и за неговата стратегия, ако Виктор Жеримски стане следващият президент на Русия. След като разбраха, че Лоурънс не знае много повече от тях по двата последни въпроса, журналистите, надушили слабостта му, започнаха да му вадят душата, като се отказаха от всички останали теми, включително и от тази за законопроекта.

Така го бяха изтощили, че когато накрая Фил Ансенч му зададе подходящ въпрос относно законопроекта, Лоурънс даде дълъг объркан отговор и сетне без предупреждение закри пресконференцията, усмихвайки се за довиждане на разочарованите журналисти с обичайните любезности:

— Благодаря ви, дами и господа. Беше удоволствие за мен, както винаги.

Без нито дума повече той им обърна гръб, бързо напусна стаята и се отправи към Овалния кабинет.

В мига, в който Анди Лойд го настигна, президентът тихо изръмжа:

— Трябва незабавно да говоря с Лари Харингтън, а докато разговарям с него, обади се в Лангли. Искам директора на ЦРУ в кабинета си до един час.

— Господин президент, дали няма да е по-разумно… — започна Лойд.

— До час, Анди — каза президентът, без дори да го погледне. — Ако разбера, че ЦРУ има нещо общо с това убийство в Колумбия, ще разкарам Декстър от мястото й.

— Ще помоля държавния секретар да дойде веднага, господин президент — рече Лойд и изчезна в страничния кабинет, вдигна слушалката на най-близкия телефон и набра номера на Лари Харингтън.

Дори по телефона тексасецът не беше в състояние да скрие удоволствието си, че толкова бързо се доказа правотата му.

След като затвори телефона, Лойд се отправи към собствения си кабинет, затвори вратата и седна мълчаливо на бюрото си. Когато обмисли това, което трябваше да каже, набра директния телефонен номер на шефа в ЦРУ.

— Слушам — бе всичко, което Хелън Декстър успя да произнесе.

 

 

Конър Фицджералд подаде паспорта си на австралийския митничар. Щеше да бъде истинска подигравка, ако чиновникът се усъмнеше в документа, защото за пръв път от три седмици насам Конър използваше истинското си име. Униформеният служител провери данните в компютъра си, погледна монитора, сетне натисна още няколко клавиша.

Не се появи нищо нередно, така че удари печат върху туристическата виза и каза:

— Надявам се да прекарате добре в Австралия, господин Фицджералд.

Конър благодари и тръгна към залата за получаване на багажа, където седна и зачака куфарът му да се появи на подвижната лента. По принцип избягваше да преминава пръв през митническия контрол, дори когато нямаше нищо за деклариране.

Вчера самолетът му се бе приземил в Кейптаун и на летището го чакаше старият му приятел и колега Карл Койтър. През следващите няколко часа Карл го бе запознал подробно с обстановката, след което обядваха и обсъждаха развода на Карл и намеренията на Меги и Тара. Втората бутилка „Рустенберг Каберне Совиньон“ от 1982 година едва не стана причина Конър да изпусне самолета за Сидни. В безмитния магазин той набързо купи подаръци за съпругата и дъщеря си. На стоките ясно се четеше щемпелът: „Произведено в ЮАР“. В паспорта му дори не бе отбелязано, че е пристигнал в Кейптаун през Богота, Лима и Буенос Айрес.

Докато седеше в залата, очаквайки появата на багажа си, той започна да мисли за живота, който бе водил през последните двадесет и осем години.

Конър Фицджералд бе израснал в семейство, в което законът и редът стояха над всичко. Дядо му Оскар бе имигрирал в Америка от Килкени в началото на века. Часове след слизането си от кораба на Елис Айлънд, той се бе отправил към Чикаго, за да се присъедини към братовчед си, който работел в полицията в този град.

По време на сухия режим Оскар Фицджералд бе сред малцината полицаи, отказали да вземат подкуп от мафията. Поради тази причина той не бе успял да се издигне повече от сержант. Но Оскар бе благословен с петима сина и се отказа от повече деца, едва когато местният свещеник му обясни, че Господ няма да го дари с дъщеря. Съпругата му бе благодарна за мъдрите слова на отец О’Райли — беше достатъчно трудно да изхраниш петима младежи със заплатата на сержант. При това трябва да се подчертае, че ако Оскар й дадеше дори един цент повече от определената за домакинството сума, отделяна от седмичната му заплата, Мери щеше да поиска най-подробни обяснения за произхода на парите.

След завършване на гимназия трима от синовете на Оскар постъпиха в чикагската полиция и скоро получиха повишението, което баща им беше заслужил. Четвъртият стана свещеник, което достави голямо удоволствие на Мери, а най-малкият, бащата на Конър, завърши съдебна криминалистика в Де Пол. След като приключи обучението си той започна работа в ЦРУ. През 1949 г. се ожени за Катрин О’Кийфи, тяхна съседка. Те имаха само едно дете — син, когото кръстиха Конър.

Конър бе роден на 8 февруари 1951 г. и още преди да тръгне на училище стана ясно, че от него ще излезе добър футболист. Бащата на Конър се радваше, че момчето му стана капитан на отбора в гимназията „Маунт Кармел“, но майка му го караше да работи до късно през нощта, за да е сигурна, че си е написал домашните.

— Не можеш да играеш футбол през целия си живот — непрестанно му повтаряше тя.

Комбинацията от баща, който ставаше, щом в стаята влезе жена, и майка с призвание на светица, направи Конър, въпреки физическата му сила, срамежлив в присъствието на жени. Няколко момичета от гимназията доста ясно му подсказваха, че го харесват, но той не загуби девствеността си, докато не срещна Нанси през последната си година в гимназията. През един есенен ден, в който бе повел отбора си към още една победа, Нанси го отмъкна зад скамейките за зрители и го съблазни. Ако тя се бе съблякла, това със сигурност щеше да е първият път, когато вижда гола жена.

Месец по-късно Нанси го попита дали иска да се люби с две момичета наведнъж.

— Никога не съм бил с две момичета дори поотделно — й отвърна той.

Нанси не каза нищо и отмина въпроса.

Когато Конър спечели стипендия и започна да учи в колежа „Нотр Дам“, той продължи да не приема любовните предложения, които се сипеха като дъжд върху целия състав на отбора. Неговите съотборници, изглежда, се гордееха с интимните си връзки и драскаха имената на момичетата от вътрешната страна на шкафчетата си. В края на първия семестър Брет Колеман бе изписал седемнадесет имена. Правилото, обясни той на Конър, е да се брои само нормалният секс.

— Вратите на шкафчетата не са толкова големи, че да се отбелязва и оралният секс — пошегува се той.

В края на първата година името на Нанси бе все още единственото, което Конър бе записал. След тренировката една вечер той погледна в другите шкафчета и откри, че нейното име фигурира почти навсякъде, понякога свързано с името на друго момиче. Останалите момчета от отбора сигурно щяха ужасно да го подиграват, ако не беше най-добрият защитник в „Нотр Дам“ от години.

В началото на втората му година в колежа за Конър всичко се промени.

Когато се появи, както обикновено, в Ирландския танцов клуб, тя се обуваше. Не успя да види лицето й, но това не бе от значение, защото бе неспособен да откъсне поглед от дългите й, стройни крака. Като футболен герой бе свикнал момичетата да го заглеждат, но сега единственото момиче, на което искаше да направи впечатление, изглежда, не знаеше за съществуването му. Стори му се, че нещата се развиват още по-зле, щом тя стъпи на дансинга — неин партньор бе Диклан О’Кейси, а той нямаше равен в танците. Двамата танцуваха с изправени гърбове, а краката им се движеха с лекота, каквато Конър рядко бе виждал.

Когато танцът завърши, Конър все още не бе научил името й. А тя и Диклан си тръгнаха, преди да намери някого, който да го запознае с нея. В отчаянието си той реши да ги проследи до спалнята на момичетата в общежитието, вървейки на петдесет метра зад тях и криейки се в сенките, точно както го бе учил баща му. Правеше недоволни гримаси, докато те бъбреха щастливо. Щом стигнаха до входа, тя целуна Диклан по бузата и изчезна вътре. Дали, чудеше се той, да не посвети повече време на танците, вместо на футбола?

След като Диклан се отправи към мъжките спални, Конър започна да се разхожда небрежно напред-назад под прозорците на общежитието, мислейки дали има нещо, което би могъл да стори. Накрая я зърна по пеньоар да дърпа пердето. Разходи се още малко, преди да се върне неохотно в стаята си. Седна на леглото и започна да пише писмо на майка си. Написа й, че е срещнал момичето, за което ще се ожени, нищо, че още не е говорил с нея и дори не знае името й. Когато запечата писмото, Конър се опита да се убеди сам, че Диклан О’Кейси не е нищо повече от партньор в танците.

През седмицата той се постара да открие колкото се може повече информация за нея, но разбра само, че се казва Меги Бърк, че е спечелила стипендия за „Сейнт Мери“ и че следва първа година История на изкуствата. Прокле факта, че никога през живота си не бе влизал в галерия; всъщност най-близкият му допир с рисуването бе, когато по молба на баща си боядиса оградата в малкия заден двор на Саут Льоуи стрийт. Оказа се, че Диклан излиза с Меги от първата й година в училище, че бе не само най-добрият танцьор в клуба, но го смятаха и за най-способния математик в Университета. Вече няколко института му предлагаха аспирантура, макар резултатите от държавните изпити да не бяха още обявени. Единственото, което оставаше на Конър, бе да се надява, че много скоро на Диклан ще му предложат неотразимо място някъде далеч от Саут Бенд.

Следващия четвъртък Конър дойде пръв в танцовия клуб и когато Меги се появи от съблекалнята с кремавата си памучна блуза и къса черна пола, той се изправи пред дилемата дали да се потопи в зелените й очи, или да плъзга поглед надолу, по дългите й крака. И тази вечер Диклан й партнира, докато Конър седя безмълвен на пейката, опитвайки се да скрие интереса си към нея. След последния номер, двамата си тръгнаха. Конър отново ги последва до общежитието, но този път той забеляза, че тя не държи ръката на Диклан.

След дълъг разговор и още една целувка по бузата Диклан изчезна по посока на мъжките спални. Конър седна на пейката срещу прозореца й и се загледа в балкона на момичешките стаи. Реши да почака, докато тя дръпне пердетата, но явно бе задрямал, защото не видя появата й на прозореца.

Следващото нещо, което си спомняше, бе, че се буди от сън, а Меги стои пред него, облечена в пижама и халат.

Той се стресна, загледа се невярващо в нея, скочи и подаде ръка:

— Здравей, аз съм Конър Фицджералд.

— Зная — отвърна тя и пое ръката му. — Аз съм Меги Бърк.

— Зная — каза той.

— Ще ми направиш ли място на пейката?

От този миг Конър никога не погледна друга жена.

Следващата събота Меги за пръв път в живота си отиде на футболен мач и видя как той създаде няколко забележителни голови положения, сякаш ги посвещаваше само на един зрител от препълнения стадион.

В четвъртък двамата с Конър танцуваха заедно цяла вечер, докато Диклан седеше неутешим в ъгъла. Изглеждаше още по-нещастен, когато двамата, хванати за ръце, си тръгнаха заедно. Пред общежитието Конър я целуна, коленичи и й предложи да се оженят. Меги се засмя, изчерви се и избяга вътре. Докато вървеше към мъжките спални Конър също се смееше. В този миг зърна Диклан да се крие зад едно дърво.

От тази вечер Конър и Меги прекарваха всяка минута от свободното си време заедно. Тя научи доста футболни термини, а той — кои са Белини, Бернини и Люини^[1].

През следващите три години Конър коленичеше и й предлагаше брак всеки четвъртък вечер. Когато неговите съотборници го питаха защо не е написал името й от вътрешната страна на шкафчето, той отговори:

— Защото ще се оженя за нея.

В края на последната за Конър година Меги се съгласи да стане негова съпруга. Единственото условие, което постави, бе той да вземе изпитите си преди сватбата.

— Трябваше да ти направя сто четиридесет и едно предложения, докато се съгласиш най-после — каза той, щастлив от победата си.

— Не бъди глупав, Конър Фицджералд — отвърна му тя. — Разбрах, че ще прекарам живота си с теб още в мига, в който седнах на онази пейка.

Те се ожениха две седмици, след като Меги се дипломира с отличен. Десет месеца по-късно се роди Тара.