Джефри Арчър
Професионалистът (1)

1.

Когато отвори вратата, алармената инсталация се задейства.

Подобна грешка можеше да се очаква от аматьор. Учудващо бе, че Конър Фицджералд я допусна. Той се славеше като добър професионалист в бранша.

Фицджералд пресметна, че ще изминат няколко минути, преди местната полиция да реагира на сигнала от района на Сан Викторина.

Оставаха няколко часа до началото на ежегодния мач срещу Бразилия, но вече половината от телевизорите в Колумбия бяха включени. Ако Фицджералд бе влязъл с взлом в заложната къща след започването на мача, полицията вероятно не би предприела нищо, докато реферът не изсвири последния сигнал. Добре известно бе, че местните престъпници гледаха на мачовете като на деветдесетминутно неприкосновено време. Но неговият план относно тези деветдесет минути бе така да обърка полицията, че тя през следващите дни да преследва сянката си. Щяха да изминат седмици, дори месеци, преди някому да дойде наум каква е истинската цел на нахлуването с взлом през съботния следобед.

Алармата все още виеше, когато Фицджералд затвори задната врата и бързо премина през малкия склад към предната част на магазина. Той не обърна внимание на рафтовете с часовници, изложени на малки поставки, нито на смарагдите в целофанени пакетчета, нито на златните предмети с различна големина, разположени зад фино изработена решетка. Към всяка вещ бе прикрепено картонче с внимателно отбелязани име и дата, така че обеднелите собственици да могат да върнат в срок от шест месеца заемите си и да получат обратно семейните бижута. Малцина успяваха да го сторят.

Фицджералд отмести встрани завесата от мъниста, която разделяше склада от предната част на магазина, и спря зад щанда. Очите му се задържаха върху протрит калъф в центъра на витрината. На избелелия капак с полуизтрити златни букви бяха изписани инициалите „Д. В. Р“. Той остана напълно неподвижен, докато не се увери, че никой не гледа към витрината.

Когато Фицджералд бе донесъл ръчно изработения шедьовър по-рано същия ден, той бе обяснил, че желае да го продаде незабавно, тъй като няма намерение да се връща в Богота. Не бе изненадан, че предметът вече бе изложен на витрината. В целия град не можеше да се намери нищо подобно.

Канеше се да прескочи щанда, когато един младеж мина край магазина. Фицджералд замръзна на място, но вниманието на младежа бе напълно погълнато от малкото радио, притиснато до лявото му ухо. Той обърна толкова внимание на Фицджералд, колкото би обърнал на някой шивашки манекен. Когато младежът отмина, Фицджералд възседна щанда, прехвърли се през него и отиде до витрината. Огледа улицата в двете посоки, за да се увери, че наблизо няма случайни минувачи. Наистина нямаше никой. С бързо движение взе кожения калъф от стойката му и скочи обратно зад щанда. Още веднъж погледна назад към витрината, искаше да бъде сигурен, че няма свидетели на кражбата.

Фицджералд на два скока стигна до склада. Дръпна завесата от мъниста и се отправи към затворената врата. Алармата продължаваше да вие вече деветдесет и осем секунди. Той излезе на тясната уличка и се ослуша. Ако бе чул воя на полицейските сирени, щеше да завие наляво и да изчезне в лабиринта от улици зад заложната къща. Но освен писъка на алармата, всичко наоколо бе тихо и спокойно. Обърна се надясно и тръгна без да бърза в посока на Карера Септима.

С няколко крачки прекоси тротоара, озърна се, пресече платното и без да се обръща назад, се отправи към другия край на улицата. Влезе в претъпкан ресторант, където група шумни запалянковци седяха пред телевизор с голям екран.

Никой не го погледна. Бяха погълнати от безкрайните повторения на трите гола, които Колумбия бе вкарала миналата година. Той седна на масата в ъгъла. Въпреки че не виждаше добре екрана, имаше чудесен изглед към улицата. Следобедният бриз люлееше над заложната къща очукана табела с надпис: „Х. Ескобар. Монте де Пиедад, основана през 1946 г.“.

Изминаха няколко минути, преди полицейската кола да спре с писък пред магазина. Когато видя двамата униформени полицаи да влизат в зданието, Фицджералд напусна заведението през задната врата и тръгна по друга тиха и опустяла улица. Махна на първото свободно такси и каза с груб южноафрикански акцент:

— „Белведере“ на площад „Боливар“, ако обичате.

Шофьорът кимна рязко, сякаш за да подчертае, че няма намерение да се впуска в разговор. Когато Фицджералд се настани на задната седалка в очуканото жълто такси, шофьорът пусна радиото.

Фицджералд отново погледна часовника си. Един и седемнадесет. Малко изоставаше от графика. Речта вече трябваше да е започнала, но тъй като обикновено речите продължаваха повече от четиридесет минути, все още разполагаше с достатъчно време да изпълни това, за което бе дошъл в Богота. Премести се с няколко сантиметра надясно, за да се увери, че шофьорът го вижда ясно в огледалото за обратно виждане.

След като полицията започнеше разследването, Фицджералд щеше да има нужда от всекиго, видял го в този ден, за да даде приблизително едно и също описание на бял мъж, около петдесетте, малко над метър и осемдесет, около сто килограма, небръснат, с тъмна буйна коса, облечен като чужденец и с чужд акцент, но не американски. Надяваше се поне един от свидетелите да успее да идентифицира южноафриканския носов акцент. Акцентите винаги му се бяха удавали. В гимназията постоянно имаше неприятности, защото обичаше да имитира учителите си.

Радиото в таксито продължаваше да бълва мненията на експерти за изхода на мача. Фицджералд мислено изключи от съзнанието си испанския, той в момента не го интересуваше, въпреки че неотдавна прибави няколко футболни термина в ограничения си речник.

Когато седемнадесет минути по-късно малкият фиат спря пред „Белведере“, той подаде банкнота от десет хиляди песо и се измъкна от таксито, преди шофьорът да успее да му благодари за щедрия бакшиш. Не че таксиметровите шофьори в Богота се славеха с дълги благодарствени излияния.

Фицджералд бързо се изкачи по стълбите пред входа на хотела, мина покрай облечен в ливрея портиер и се вмъкна през въртящите се врати. Отправи се направо към асансьорите срещу рецепцията. Трябваше да почака малко, докато един от четирите асансьора се върне на партера. Когато вратите се отвориха, той влезе и светкавично натисна бутона за осмия етаж, както и другия за затваряне на вратите, за да не допусне някой друг да се качи с него. А щом вратите отново се отвориха на осмия етаж, Фицджералд тръгна по изтънялата пътека към стая 807. Прекара пластмасовата карта през процепа и изчака зелената светлина, преди да натисне дръжката. Веднага щом вратата се отвори, постави табелката с надпис „Моля, не ме безпокойте“ от външната страна, влезе в стаята и заключи.

Отново погледна часовника си — два без двадесет и четири. Изчисли, че вероятно полицаите вече са напуснали заложната къща, тъй като са стигнали до заключението, че тревогата е фалшива. Щяха да се обадят на господин Ескобар в провинциалната му къща, за да го информират, че всичко е наред, и щяха да го помолят щом се върне в града в понеделник, да им съобщи, ако липсва нещо. Но много преди това Фицджералд щеше да е върнал на витрината протрития кожен калъф.

В понеделник сутринта Ескобар щеше да установи, че липсват само няколко пакетчета необработени смарагди, задигнати от полицаите на излизане. Колко време ще им отнеме, за да се сетят за едничкото нещо, което наистина няма да е на мястото си? Ден? Седмица? Месец? Фицджералд вече бе решил да остави улика, която да ускори този процес.

Свали сакото си и го окачи на близкия стол, взе дистанционното от масата до леглото, включи телевизора и седна на канапето пред него. Лицето на Рикардо Гусман изпълни екрана.

Фицджералд знаеше, че Гусман ще навърши петдесет през април, но със стройната си фигура (бе висок около метър осемдесет и пет), с гъстата си черна коса, можеше спокойно да каже на обожаващата го тълпа, че още няма четиридесет и всички биха му повярвали. Все пак малцина колумбийци очакваха, че техните политици казват истината за каквото и да било, дори и за възрастта си.

Рикардо Гусман, фаворитът в предстоящите президентски избори, бе шеф на картела „Гали“, който контролираше осемдесет процента от търговията с кокаин в Ню Йорк, и печелеше повече от милиард долара на година. Никой не знаеше колко смъртни случая в Манхатън бяха пряко причинени от операциите на картела. Фицджералд не се натъкна на подобна информация в нито един от трите национални вестника, вероятно защото сведенията в пресата се контролираха също от Гусман.

— Първата акция, която ще предприема като ваш президент, ще бъде да национализирам всяка компания, в която американците са основни акционери.

Малката група, заобиколила стъпалата пред зданието на Конгреса на площад „Боливар“, изразяваше одобрението си с крясъци. Съветниците на Рикардо Гусман му бяха казали неколкократно, че ще е загуба на време да произнася слово в деня на футболния мач, но той не бе ги послушал, защото знаеше, че милиони телевизионни зрители ще превключват каналите, докато търсят на кой канал е мачът, и така ще попаднат на него, макар само за миг. Същите тези хора щяха да бъдат изненадани, когато само час по-късно се появи на претъпкания стадион. Футболът отегчаваше Гусман, но той знаеше, че появата му там миг преди колумбийският отбор да излезе на игрището ще отклони вниманието на тълпата от Антонио Херера, вицепрезидент и негов основен съперник в изборите. Херера щеше да бъде във ВИП ложата, но Гусман бе избрал да застане сред тълпата зад една от вратите. Очевидно искаше да си създаде образ на човек от народа.

Фицджералд пресметна, че остават още шест минути от словото. Вече бе слушал речите на Гусман поне дузина пъти — в претъпкани зали, в полупразни барове, на улицата, дори на автогарата, където кандидатът се обръщаше към местните граждани от задната част на автобуса. Фицджералд издърпа кожения калъф изпод леглото и го сложи на коленете си.

— … Антонио Херера не е кандидат на либералите — изсъска Гусман, — а на американците. Той не е нищо повече от марионетка, чиито конци се дърпат от човека в Овалния кабинет.

Тълпата отново нададе одобрителни възгласи.

Пет минути, изчисли Фицджералд. Отвори калъфа и се вгледа в „Ремингтон 700“. Не бе го виждал само от няколко часа.

— Как смеят американците да допуснат, че ние винаги ще се съгласяваме с техните желания? — излая Гусман. — Смятат се за господари само заради силата на всемогъщия долар. По дяволите доларите им!

Тълпата изпадна в екстаз, когато кандидатът за президент извади от портмонето си еднодоларова банкнота и я разкъса на парчета.

— Мога да ви уверя в едно нещо — продължи Гусман, разпръсквайки парченцата зелена хартия като конфети над слушателите си.

— Бог не е американец… — Фицджералд движеше безмълвно, но изразително устните и челюстите си, сякаш произнасяше думите без глас.

— Бог не е американец! — изкрещя Гусман.

Фицджералд внимателно изтегли от кожения калъф дръжката от фибростъкло.

— След две седмици на гражданите на Колумбия ще бъде дадена възможността да изкажат мнението си пред целия свят — изкрещя Гусман.

— Четири минути — прошепна Фицджералд, докато гледаше към екрана и имитираше усмивката на кандидат-президента.

Той взе барабана от неръждаема стомана от мястото му в калъфа и го завинти здраво към дръжката. Пасна като ръкавица.

— Каквито и срещи на високо равнище да се състоят по света, Колумбия отново ще седне на масата за конференции. Вече няма само да четем във вестниците какво се е случило. За година ще накарам американците да ни третират не като страна от Третия свят, а като равна на тях държава.

Тълпата крещеше, когато Фицджералд вдигна оптическия мерник „Леополд 10“ от мястото му в калъфа и го плъзна в двата малки канала, намиращи се над цевта.

— За сто дни ще видите такива промени в нашата страна, каквито Херера не би повярвал, че е възможно да станат и за сто години. Защото, когато аз стана ваш президент…

Фицджералд бавно намести приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Почувства го като стар приятел. Но в края на краищата така трябваше и да бъде, всяка част бе ръчно изработена по негово точно описание.

Той повдигна оптическия мерник към образа на телевизионния екран и подреди в една линия малката редица от хиляда точки, докато те се центрираха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента.

— … да се справим с инфлацията…

Три минути.

— … да надвием безработицата…

Фицджералд издиша.

— … и така да победим бедността…

Фицджералд преброи „три… две… едно“, после бавно натисна спусъка. През глъчката навън едва чу прещракването.

Фицджералд свали пушката, стана от леглото и остави кожения калъф на пода. Щяха да изминат още деветдесет секунди, преди Гусман да стигне до ритуалното заклеймяване на президента Лоурънс.

Взе куршум от малкия кожен прорез в капака на калъфа. Отвори цевта и го пъхна в патронника, сетне затвори цевта с уверено движение нагоре.

— Това е последният шанс за гражданите на Колумбия да преодолеят напълно пагубните провали от миналото — извика Гусман, а гласът му се извисяваше с всяка изречена дума. — Така че трябва да сме сигурни в едно…

— Една минута — промърмори Фицджералд.

Можеше да повтори дума по дума речта на Гусман през финалните шестдесет секунди. Откъсна очи от телевизионния екран, бавно прекоси стаята към френските прозорци.

— … да не пропилеем златната възможност…

Фицджералд дръпна дантеленото перде, което скриваше гледката, и се взря към северната част на площад „Боливар“, където кандидат-президентът стоеше на най-горното стъпало пред сградата на Конгреса, гледайки надолу към тълпата. Канеше се да нанесе решаващия си удар.

Фицджералд чакаше търпеливо. „Никога не оставай за дълго на открито, ако това не се налага.“

— Да живее Колумбия! — изкрещя Гусман.

— Да живее Колумбия! — отвърна френетично тълпата, въпреки че мнозина бяха платени клакьори, стратегически инсталирани сред множеството.

— Обичам родината си — заяви кандидатът.

Оставаха тридесет секунди от речта. Фицджералд отвори френските прозорци и силните викове на тълпата, повтаряща всяка дума на Гусман, нахлуха в стаята.

Кандидат-президентът снижи гласа си до шепот:

— И нека всички ме разберат — това е единствената ми причина да желая да ви служа като ваш президент.

За втори път Фицджералд бавно придърпа приклада на „Ремингтон 700“ на рамото си. Всички гледаха към кандидат-президента, когато той извика:

— Бог да пази Колумбия!

Шумът бе оглушителен и Гусман вдигна двете си ръце високо във въздуха сякаш да насърчи ревовете на привържениците си, които му отвръщаха със същите думи:

— Бог да пази Колумбия!

Ръцете на Гусман останаха триумфално вдигнати за няколко секунди, както правеше в края на всичките си речи. И, както винаги, за няколко мига той остана абсолютно неподвижен.

Фицджералд подреди малките точки, докато те стигнаха на три сантиметра над сърцето на кандидат-президента, издиша и стисна с пръстите на лявата си ръка приклада.

— Три… две… едно — промърмори той, преди внимателно да натисне спусъка.

Гусман все още се усмихваше, когато куршумът се заби в гърдите му. Секунда по-късно той се отпусна на земята като парцалена кукла. Частици кост, мускули и тъкан се разхвърчаха във всички посоки. Кръвта шуртеше и пръскаше стоящите около него. Последното, което Фицджералд видя, бяха вдигнатите ръце на кандидат-президента, сякаш се предаваше на непознат враг.

Фицджералд свали пушката, разглоби приклада и бързо затвори прозореца. Задачата му бе изпълнена.

Единственият му проблем сега бе да не наруши Единадесетата заповед.