Джефри Арчър
Професионалистът (21)

21.

Осъденият не изяде закуската.

Кухненският персонал се бе постарал да махне мухъла от хляба за последното хранене за затворника. Човекът погледна предложената му храна и постави калаената чиния под койката си.

Няколко минути по-късно в килията влезе руски православен свещеник. Той обясни, че макар и да не е от същото религиозно направление, е готов да изповяда затворника.

Светото причастие бе единствената храна, която щеше да получи този ден. След като свещеникът изпълни кратка церемония, те коленичиха заедно на студения под. След къса молитва свещеникът го благослови. И го остави сам.

Той легна на койката и се вгледа в тавана, без нито за миг да съжали за решението си. Когато изложи аргументите си, Болченков ги прие без коментар, дори кимна рязко, преди да напусне килията му. Това бе знак, макар и сдържан, че шефът се възхищава от куража на този мъж.

Затворникът вече веднъж се бе изправял пред смъртта. Сега това не го ужасяваше толкова много. В онзи далечен ден мислеше за жена си и за детето, което никога нямаше да види. Но сега можеше да мисли единствено за родителите си, починали наскоро един след друг. Той беше доволен, че си отидоха, преди да изпадне в това положение.

За тях неговото завръщане от Виетнам бе истински триумф. Те се зарадваха, когато сподели намерението си да служи на родината. Можеше дори да стане директор, ако тогавашният президент нямаше неприятности и не бе решил да назначи на поста жена, с надеждата кампанията му да успее. Не беше успял обаче.

Въпреки че Гутенбърг опря ножа в гърлото му, нямаше съмнение кой му го е подал — тя сигурно се е наслаждавала от ролята си на лейди Макбет. Щеше да отиде в гроба, знаейки, че малцина от сънародниците му ще разберат за неговата саможертва. Именно това обаче я правеше още по-достойна.

Нямаше да има церемония, на която да се сбогуват с него. Нито ковчег, покрит с националното знаме. Приятели и роднини нямаше да застанат на гроба му, за да чуят словото на свещеника, в което се възхваляваха верността му към родината и заслугите му спрямо обществото. Без морски пехотинци, които да стрелят гордо във въздуха. Без салют с двадесет и една пушки. А сгънатият флаг нямаше да бъде връчен на роднините му от името на президента.

Не. Бе обречен да бъде просто един от невъзпетите герои, за които говореше Том Лоурънс.

Оставаше му само да бъде обесен в една чужда за него страна, която не обичаше. С бръсната глава и татуиран номер на китката, с неизвестен гроб.

Защо бе взел това решение, развълнувало дори лишения от чувства началник на полицията? Нямаше време да му обяснява какво бе преживял във Виетнам, но точно там жребият бе хвърлен безвъзвратно.

Вероятно трябваше да застане тогава с лице срещу взвода за екзекуции и да ги остави да го застрелят в онази далечна страна. Но той бе оцелял. Сега нямаше кой да го спаси в последния миг. И беше твърде късно да променя решението си.

 

 

Руският президент се събуди в лошо настроение тази сутрин. Първия човек, на когото си го изкара, бе готвачът. Хвърли закуската си на пода и изкрещя:

— Това ли е гостоприемството ви в Ленинград?

После изскочи от стаята. В кабинета един притеснен служител остави на бюрото му за подпис документи, които даваха право на полицията да арестува граждани, без да е необходимо да ги обвинява в някакви престъпления. Но и това не промени лошото настроение на Жеримски. Знаеше, че мерките са насочени срещу дребни джебчии, продавачи на наркотици и престъпници. А той искаше главата на Царя. Ако министърът на вътрешните работи продължаваше да се проваля, трябваше да обмисли замяната му с друг.

Когато пристигна главният секретар, Жеримски бе подписал присъдите на стотина мъже, чието единствено престъпление бе, че са подкрепяли Чернопов по време на предизборната му кампания. Из Москва вече се носеха слухове, че бившият премиер смята да емигрира. В деня, в който той напусне страната, Жеримски щеше да подпише хиляди подобни заповеди, и да прати в затвора всеки, който някога бе служил на Чернопов.

Той хвърли химикалката си на бюрото. Всичко дотук бе постигнато за по-малко от седмица. Мисълта за опустошенията, които щеше да причини след месец или година, го накара да се почувства по-добре.

— Лимузината ви чака, господин президент — каза служител с ужасен вид, чието лице той не успя да види.

Усмихна се при мисълта за това, което несъмнено щеше да е най-хубавото нещо за днес. С нетърпение очакваше тази сутрин в „Разпятието“, както някои предвкусваха удоволствието от представление в „Киров“.

Той напусна кабинета си и тръгна към отворената врата по дългия мраморен коридор на новопостроения служебен блок. Хората му се движеха бързо пред него. Той спря за миг на горното стъпало и погледна надолу към блестящата колона от коли. Бе инструктирал партийните си служители, че неговите лимузини трябва да са с една повече от колите на предишния президент.

Настани се на задната седалка в третата кола и погледна часовника си — седем четиридесет и три минути. Полицията бе разчистила пътя преди час, така че автоколоната да премине, без да срещне никакво превозно средство и в двете посоки. Спирането на движението осведомява местните жители, че президентът е в града, обясни той на Титов.

Пътната полиция бе преценила, че пътуването, което обикновено би отнело двадесет минути, би трябвало да продължи малко по-малко от седем. Докато колата на Жеримски профучаваше по улиците, без значение каква е светлината на светофарите, той дори не погледна по посока на Ермитажа. Щом преминаха от другата страна на Нева, шофьорът на първата кола натисна педала на газта и се понесе със сто километра в час, за да е сигурен, че президентът ще пристигне навреме за официалния си ангажимент тази сутрин.

 

 

Докато лежеше на койката, затворникът чуваше как пазачите крачат по каменния коридор към неговата килия, а шумът от ботушите им ставаше по-силен с всяка тяхна стъпка. Чудеше се колко души са. Спряха пред килията му. В ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори. Когато остават броени минути живот, се забелязва всяка подробност.

Водеше ги Болченков. Затворникът бе впечатлен, че се е върнал толкова бързо. Началникът на полицията запали цигара и всмукна веднъж, преди да я предложи на осъдения. Той поклати отрицателно глава. Шефът вдигна рамене, хвърли цигарата на каменния под, стъпка я с ботуша си и си тръгна, за да чака президента.

След малко се появи свещеникът с голяма отворена библия, тихо мърморейки някакви думи, които затворникът не разбираше. Сетне дойдоха тримата мъже. Веднага ги позна. Този път не носеха бръснач, нито игла, а само белезници. Втренчиха се в него, сигурно очакваха да се съпротивлява, но за тяхно разочарование той спокойно сложи ръце зад гърба си. Белезниците щракнаха. Мъжете го изблъскаха от килията в коридора. В края на дългия сив тунел блестеше тънък слънчев лъч.

 

 

Президентът слезе от лимузината. Пред входа бе посрещнат от началника на полицията. Забавляваше го мисълта, че бе наградил Болченков с ордена „Ленин“ в същия ден, в който подписа заповедта за ареста на брат му.

Болченков поведе Жеримски към двора, където щеше да се извърши екзекуцията. Никой не предложи на президента да съблече палтото и да махне шапката си в такава студена сутрин. Щом пресякоха затворническия двор, малка група, сгушена до една от стените, започна да ръкопляска. Шефът забеляза как Жеримски се намръщи. Изглежда бе очаквал много повече хора да присъстват на екзекуцията на мъжа, изпратен да го убие.

Болченков предполагаше, че това може да се окаже проблем, затова се наклони към президента и му прошепна:

— Бях инструктиран да допусна само партийни членове.

Жеримски кимна. Болченков не добави колко трудно бе да доведе дори тези няколко души в „Разпятието“ тази сутрин. Много от тях вярваха на слуховете, че ако веднъж влезеш там, никога повече не излизаш.

Шефът спря до плюшения стол от осемнадесети век, който Екатерина Велика бе купила от английския министър-председател Робърт Уолпол през 1779, и който бе изискан от Ермитажа предишния ден. Президентът се отпусна на удобната седалка, точно пред новоиздигнатата бесилка.

Само след секунди Жеримски започна да нервничи, чакаше затворникът да се появи. Погледна към тълпата и очите му се спряха върху едно момче, което плачеше. Това никак не му допадна.

В този миг затворникът излезе от мрачния коридор на ярката утринна светлина. Голата глава със следи от засъхнала кръв и тънката сива затворническа униформа му придаваха странна анонимност. Бе забележително спокоен за човек, на когото му остават още няколко минути живот.

Осъденият вдигна очи към слънцето и потръпна, когато някакъв офицер от охраната го хвана за лявата китка с номер 12995. Сетне офицерът се обърна с лице към президента и прочете на глас присъдата.

Докато офицерът извършваше необходимите формалности, затворникът огледа двора. Видя изтръпналите хора, по-голямата част от които се страхуваха да помръднат от страх да не последват осъдения. Очите му се задържаха на момчето, което все още плачеше. Ако имаше възможност да направи завещание, би оставил всичко на това дете. Той хвърли поглед към бесилката, сетне се втренчи в Жеримски. Очите им се срещнаха. Въпреки че бе ужасен, затворникът не отклони взор. Бе твърдо решен да не му достави удоволствието да разбере колко уплашен е. Ако президентът за миг бе отклонил вниманието си към земята, той щеше да забележи влажното петно между краката на осъдения, което би издало страха му.

Офицерът, изпълнил задължението си, нави свитъка на руло и се отдалечи. Това бе знак за двамата палачи да се приближат. Грабнаха затворника за двете му ръце и го поведоха към бесилката.

Той мина спокойно край президента. Когато стигна до първото дървено стъпало, вдигна поглед към часовниковата кула. Беше осем без три минути. Малцина, помисли си той, знаят точно колко ще живеят. Почти изпита желание часовникът да удари осем часа. Бе чакал двадесет и осем години, за да изплати дълга си. Сега, в тези последни мигове, спомените нахлуха в него.

Бе гореща, задушна майска утрин в „Нам Дин“. Някой трябваше да бъде разстрелян за наказание, като старши офицер, трябваше да бъде той. Вторият след него по чин пристъпи напред и доброволно предложи да заеме мястото му. И като страхливец, какъвто изглежда си бе, той не протестира. Виетконгският офицер се изсмя и прие идеята, но по-късно реши, че и двамата трябва да застанат срещу стрелците на следващата сутрин.

В полунощ същият лейтенант дойде при него и настоя да опитат да избягат. Нямаше да имат друг шанс. Охраната на лагера бе винаги небрежна, защото на сто километра на север се простираше джунгла, пълна с виетконгци, а на юг имаше около двадесет и пет километра непроходимо блато. Неколцина мъже бяха изпробвали късмета си по този маршрут, но без успех.

Лейтенантът заяви, че по-скоро би се удавил в блатата, отколкото да застане срещу стрелците и да се обрече на сигурна смърт. Щом той изчезна в мрака, капитанът неохотно го последва. Когато няколко часа по-късно слънцето изгря над хоризонта, лагерът все още се виждаше. Над смърдящото, пълно с комари блато те чуваха как пазачите се смеят, редувайки се да стрелят във въздуха в тяхна посока. Те се гмуркаха под повърхността на водата, но само след няколко секунди изплуваха обратно, полузадушени. Най-после този безкраен ден свърши. Мръкна. Бе помолил лейтенанта да продължи без него, но той отказа.

В края на втория ден съжали, че не застана срещу стрелците, вместо да умре в това забравено от бога блато, в тази изоставена от бога страна. Младият офицер обаче продължаваше напред. Единадесет дни и нощи не ядоха нищо, пиеха само дъждовна вода. На дванадесетата сутрин стигнаха до твърда земя и, не на себе си от умора и изтощение, той загуби съзнание. По-късно научи, че лейтенантът го е носил още четири дни през джунглата.

Следващият му спомен бе военната болница.

— Откога съм тук? — попита сестрата, която се грижеше за него.

— От шест дни. Имате късмет, че сте жив.

— А приятелят ми?

— Той е на крака от няколко дни. Вече ви посети тази сутрин.

Той отново заспа, когато се събуди, помоли сестрата за молив и хартия. Прекара остатъка от деня седнал в болничното си легло да пише и преписва официален доклад. Щом го написа четливо, той помоли да бъде изпратен на командващия офицер.

Шест месеца по-късно, застанал на поляната пред Белия дом между Меги и баща й, изслуша доклада, който бе прочетен на глас. Лейтенант Конър Фицджералд пристъпи напред и президентът му връчи почетен медал.

Докато изкачваше стъпалата към бесилката, той си помисли за единствения човек, който щеше да тъгува за него, като разбере какво се е случило. Беше предупредил да не му казват, защото знаеше, че ако той научи, ще наруши договора, ще се предаде и ще се върне в „Разпятието“. „Трябва да разберете, бе им обяснил той, че си имате работа с извънредно честен човек. Така че направете всичко възможно часовникът да е ударил осем, преди той да открие, че друг е загинал вместо него.“

При първия камбанен звън тялото му потрепери и мислите му се върнаха към действителността.

При втория удар, момчето, което плачеше, се втурна към бесилката и падна на колене.

При третия, шефът постави ръка върху рамото на младия ефрейтор, направил крачка напред, за да дръпне момчето от основата на бесилката.

При четвъртия, затворникът се усмихна на Сергей сякаш той бе единственият му син.

При петия, двамата палачи го блъснаха напред, така че да застане точно под провесеното въже.

При шестия, поставиха примката на шията му.

При седмия, той погледна право към президента на Русия.

При осмия, палачът дръпна ръчката и капакът под краката му се отвори.

Щом тялото на Кристофър Ендрю Джаксън се залюля над него, Жеримски започна да ръкопляска. Част от тълпата неохотно се присъедини.

След минута палачите отнесоха безжизненото тяло от бесилката. Сергей се втурна да им помогне да го поставят в грубия дървен ковчег, сложен наблизо.

Болченков придружи президента обратно до лимузината и автоколоната прекоси затворническите порти, преди дори да бъде закован капакът на ковчега. Четирима затворници вдигнаха тежкия сандък на раменете си и се отправиха към гробището. Сергей вървя с тях до изкопания гроб и обратно до затвора. Дори на мъртвите не бе позволено да избягат от „Разпятието“.

Ако Сергей бе погледнал назад, щеше да види как хората бързат да излязат през затворническите порти, преди те да се затворят.

Четиримата, които носеха ковчега, спряха до един гроб, току-що изкопан от други затворници. Пуснаха сандъка безцеремонно в дупката, без молитва или поне кратка пауза, и се заловиха да го заровят.

Момчето не помръдна, докато не завършиха работата си. Няколко минути по-късно пазачите поведоха затворниците обратно към килиите. Сергей падна на колене, чудейки се колко време ще му позволят да остане до гроба.

Миг след това някаква ръка го потупа по рамото. Момчето вдигна поглед и видя шефа на полицията. Свестен човек, както някога бе казал на Джаксън.

— Добре ли го познаваше? — попита Болченков.

— Да, господине — отвърна Сергей. — Беше мой партньор.

Началникът кимна.

— Познавах мъжа, за когото пожертва живота си — изрече той. — Ще ми се да имах такъв приятел.