Джефри Арчър
Професионалистът (29)

29.

Жеримски сърдечно подаваше ръка на всеки, на когото бе представен, дори се засмя на шегите на Джон Кент Куке. Помнеше имената на всички гости и с усмивка отговори на всички зададени му въпроси.

— Американците наричат това „неустоим чар“ — беше му обяснил Титов.

Жеримски си даваше сметка, че точно този чар, така щедро разпръскван наоколо, щеше да увеличи ужаса, който бе подготвил за тази вечер.

Вече можеше да чуе как гостите разказват на представителите на пресата: „Държеше се спокойно и весело, особено към президента, когото наричаше скъп и близък приятел и се обръщаше към него на малко име“. За Лоурънс гостите щяха да си припомнят, че не бе показвал същата топлота, а бе малко студен в държанието си към руския гост.

След представянето Джон Куке почука с лъжица по масата.

— Извинете, че прекъсвам подобно приятно събитие — започна той, — но времето напредва, а това вероятно ще е единствената възможност в моя живот да говоря пред двама президенти.

Разнесе се смях.

— Да започваме.

Той сложи очилата си и започна да чете от лист, който му връчи неговият секретар по връзки с обществеността:

— В единадесет и двадесет ще придружа двамата президенти до южния вход на стадиона, а в единадесет тридесет и шест ще ги въведа на игрището.

Вдигна поглед.

— Уредил съм оглушително посрещане — каза той с усмивка.

Рита също се засмя, само че малко височко.

— Когато стигнем до центъра на игрището, ще представя президентите на двамата капитани, те от своя страна ще ги представят на своите помощник-капитани и треньорите. После президентите ще бъдат представени на официалните лица, които ще присъстват на мача.

— В единадесет и четиридесет всички ще се обърнат с лице към западния сектор, където оркестърът на „Редскинс“ ще изсвири първо руския национален химн, а след кратка пауза и американския.

Точно в единадесет четиридесет и осем нашият почетен гост, президентът Жеримски, ще хвърли сребърен долар. След това ще изведа двамата господа от игрището и ще ги доведа тук, където, надявам се, всички ще наблюдават как „Редскинс“ ще победи „Пакърс“.

Двамата президенти се засмяха.

Куке погледна към гостите, усмихвайки се с облекчение, че първата част от изпитанието му е приключила. После попита:

— Имате ли някакви въпроси?

— Да, Джон. Имам един въпрос — обади се Жеримски. — Не обясни защо ще хвърлям монетата.

— Защото капитанът, който отгатне дали е ези или тура, открива играта.

— Каква чудесна идея — възкликна Жеримски.

 

 

Колкото повече време минаваше, толкова по-често Конър поглеждаше часовника си. Не му се искаше да стои вътре в „Джъмбо Трон“ нито миг повече, отколкото бе необходимо, но се нуждаеше от време, за да свикне с пушката. Такъв модел не бе използвал от години.

Отново погледна часовника си. Единадесет и десет. Трябваше да изчака още седем минути. Колкото по-нетърпелив ставаш, толкова повече се увеличава рискът да се провалиш.

Единадесет и дванадесет. Замисли се за Крис Джаксън и за неговата саможертва, която му даваше шанс сега да е тук.

Единадесет и четиринадесет. Спомни си Джоан и за жестоката и ненужна смърт, на която я бе осъдил Гутенбърг, само защото бе негова секретарка.

Единадесет и петнадесет. Образите на Меги и Тара се появиха в съзнанието му. Ако успееше този път, може би щяха да заживеят спокойно. Ако се провалеше, надали щеше да ги види отново.

Единадесет и седемнадесет. Конър плъзна вратата на аварийния изход и бавно се измъкна от тясното пространство. Събра сили, преди да провеси крака от гредата и силно я стисна между бедрата си. Отново, без да поглежда надолу, бавно започна да се придвижва към пътеката.

Когато стигна до ръба, той се надигна и стъпи. Хвана се за парапета и няколко секунди остана неподвижен, за да се успокои. След това направи серия упражнения, за да раздвижи схванатите си стави.

Единадесет и двадесет и седем. Дълбоко пое въздух и отново преповтори наум плана си. Бързо тръгна към видеоекрана, спирайки единствено, за да вдигне празната кутийка от кока-кола, която бе оставил на стъпалото.

Почука силно на вратата. Без да чака отговор, той я отвори, влезе и извика, опитвайки се да надвие шума от вентилационната система:

— Аз съм.

Арни надникна над ръба, в дясната си ръка държеше пистолет.

— Изчезвай! — извика той. — Казах ти да не идваш, докато президентите са на игрището. Извади късмет, че не те надупчих.

— Извинявай — опита се да го успокои Конър. — Просто се сетих колко е горещо тук горе и ти донесох още една кола.

Той подаде нагоре празната кутия и Арни се наведе, за да я вземе със свободната си ръка. Когато пръстите му я докоснаха, Конър я пусна, сграбчи с всичка сила китката му и го дръпна надолу.

Арни изпищя ужасено, падна и удари главата си на металния под. Пушката му се плъзна встрани.

Конър скочи върху противника си, преди той да успее да се изправи. Когато Арни повдигна глава, Конър го удари от лявата страна на челюстта, сетне грабна белезниците, които висяха на колана му и ги щракна върху китките. По-скоро усети коляното, което се бе насочило към чатала му, но се измести бързо наляво и почти успя да избегне удара. Когато Арни се опита да се изправи на крака, Конър го удари още веднъж, този път в носа. Конър чу изхрущяването на костта, а по лицето на Арни потече кръв. Краката му се подкосиха и той се отпусна на пода. Конър отново го атакува и когато Арни се опита да се надигне, той го удари по дясното рамо. Този път той се сгромоляса на пода и остана неподвижен.

Конър разкъса дългата бяла престилка, свали бързо ризата, вратовръзката, панталоните, чорапите и шапката. Хвърли ги на купчина в ъгъла, сетне отключи белезниците на Арни и бързо съблече униформата му. Когато я облече откри, че обувките са два номера по-малки и че панталоните са му къси. Нямаше друг избор, освен да обуе отново чорапите си и спортните си обувки, които поне бяха черни. Не смяташе, че в хаоса, който се канеше да предизвика, някой би си припомнил, че агент от тайните служби не е носил униформени обувки.

Конър взе вратовръзката си от купчината с дрехи в ъгъла и здраво завърза глезените на Арни. Вдигна мъжа, който бе в безсъзнание, подпря го на стената, обви ръцете му около една желязна греда, която минаваше по ширината на „Джъмбо Трон“ и щракна белезниците. Накрая извади носната си кърпа, смачка я на топка и я натика в устата на Арни. Горкият кучи син, нямаше да се чувства добре няколко дни. Малка компенсация за него щеше да бъде загубата на онези няколко излишни килограма, за които му натякваха началниците.

— Нищо лично, приятелю — каза Конър.

Когато стигна до вратата, той си сложи шапката и слънчевите очила на Арни и вдигна пушката — М-16, както бе предположил. Не му харесваше кой знае колко, но щеше да свърши работа. Бързо се изкачи по стъпалата до площадката на втория етаж, където Анри бе стоял на пост, вдигна бинокъла и през процепа между панела и видеоекрана започна да разглежда тълпата долу.

Единадесет и тридесет и две. Бяха изминали три минути и тридесет и осем секунди откакто Конър бе влязъл. Беше си отпуснал четири минути за тази акция. Започна да диша дълбоко и равномерно. Неочаквано чу глас зад себе си.

— „Херкулес 3“.

Отначало не можа да осъзнае откъде идва звукът, но се сети за малкия радиопредавател, прикачен към колана на Арни. Бързо го откачи от там.

— „Херкулес 3“ слуша.

— За минута си помислих, че сме загубили връзка, Арни — казаха от специалните служби. — Всичко наред ли е?

— Да — отвърна Конър. — Просто отидох да пусна една вода. Помислих си, че е по-добре да не го правя над тълпата.

— Правилно — разсмя се Брайтуайт. — Продължавай да оглеждаш своя район. След малко „Червената светлина“ и „Водопада“ ще излязат от игрището.

— Тъй вярно — потвърди Конър с акцент, за който майка му би го наказала.

Линията прекъсна.

Единадесет и тридесет и четири. Огледа стадиона. Почти всички червени и жълти седалки бяха заети. Опита се да не се разсейва от краката на мажоретките на „Редскинс“, които се вихреха точно под него.

Когато отборите излязоха от тунела в южния край на игрището, по стадиона се понесе рев. Състезателите тичаха бавно към центъра, а тълпата започна да скандира: „Ура за Редскинс“.

Конър вдигна бинокъла на Арни и погледна към осветителните кули над стадиона. Почти всички агенти гледаха към тълпата долу, дебнеха и за най-малкия признак за нещо нередно. Никой от тях не проявяваше интерес към посоката, откъдето щеше да дойде изстрелът. Конър забеляза младия Брад, който гледаше с бинокъл надолу към северния сектор, проверявайки го ред по ред. Момчето изглеждаше на седмото небе от щастие.

Конър се извърна и спря погледа си върху капитаните, застанали един срещу друг.

Единадесет и тридесет и шест. Нова вълна от аплодисменти се надигна, когато Джон Кент Куке гордо поведе двамата президенти към игрището. Следваха ги дузина телохранители, почти толкова едри, колкото и играчите. От пръв поглед Конър забеляза, че Жеримски и Лоурънс носят предпазни жилетки.

Искаше му се да насочи пушката към Жеримски и да вземе на мушка главата му, но не можеше да рискува някой от снайперистите на осветителните кули да го забележи. Знаеше, че са тренирани да се прицелват и стрелят за по-малко от три секунди.

Докато представяха играчите на президентите, Конър насочи вниманието си към знамето на „Редскинс“, което се развяваше над западната част на стадиона. Провери пушката и откри, както бе и очаквал, че тя е в идеално състояние и напълно заредена. Шумът от затварянето на цевта му подейства като сигнален изстрел и неочаквано усети, че сърцето му силно тупти.

Единадесет и четиридесет и една минута. Двамата президенти разговаряха с официалните гости. През бинокъла Конър видя как Джон Кент Куке нервно поглежда часовника си, навежда се и прошепва нещо в ухото на Лоурънс. Американският президент кимна, докосна лакътя на Жеримски и го поведе към пространството между двата отбора. Там, на тревата, имаше два малки бели кръга — единият с нарисувана вътре мечка, а другият с орел, така че двамата лидери да знаят къде точно да застанат.

— Дами и господа — изрече глас по високоговорителя. — Моля станете за руския национален химн.

Чу се потропване от седалки, хората се надигнаха от местата си, мнозина свалиха шапките си с емблемата на „Редскинс“, докато се обръщаха с лице към оркестъра и хора в западния край на игрището. Диригентът вдигна палката, направи пауза, сетне неочаквано я размаха с жар. Разнесе се мелодията, която малцина от зрителите бяха чували преди.

Въпреки че Конър в миналото бе стоял много пъти по време на руския национален химн, той трябваше да признае, че малко оркестри извън Русия знаеха в какво темпо трябва да бъде изсвирен и колко куплета има. Реши да изчака американския химн, преди да направи решителната крачка.

Когато руският химн завърши, играчите започнаха да правят упражнения на място за успокоение на нервите си. Конър изчака диригентът да вдигне палката си още веднъж, което щеше да му послужи за знак да се прицели в Жеримски. Погледна към знамето на пилона в далечната страна на стадиона. То сега висеше неподвижно, показвайки, че вятърът е стихнал.

Диригентът вдигна палката си за втори път. Конър постави пушката в процепа между триъгълната табела за реклами и видеоекрана, използвайки дървената рамка за опора. Разгледа игрището през оптичния мерник, сетне се прицели внимателно в задната част на главата на Жеримски.

Прозвучаха встъпителните звуци на американския химн и двамата президенти видимо замръзнаха по местата си. Конър издиша. Три… две… едно. Бавно натисна спусъка и точно в този момент Том Лоурънс вдигна дясната си ръка и я постави на сърцето си. Стреснат от внезапното движение, Жеримски се извърна наляво и куршумът прелетя безобидно покрай дясното му ухо. Седемдесет и осем хиляди фалшиви гласа потвърдиха, че никой не е чул тупването на парчето метал в тревата отвъд петдесетметровата линия.

Легнал по корем на платформата на осветителната кула, високо над свитата от официални лица, Брад гледаше напрегнато през бинокъла си надолу в тълпата. Очите му се спряха на „Джъмбо Трон“. На огромния екран се виждаше в едър план как президентът Лоурънс пееше националния химн с ръка на сърцето.

Брад продължи наблюдението си по-нататък, сетне внезапно върна бинокъла назад. Сторило му се бе, че е видял нещо в процепа между триъгълното табло за реклама и екрана. Погледна още веднъж… беше дулото на пушка, насочена към центъра на игрището от мястото, където преди малко бе видял Арни. Донастрои бинокъла си и различи лицето, което бе зърнал сутринта. Не се поколеба нито за миг.

— Там има пушка.

Брад говореше с такава настойчивост и авторитет, че Брайтуайт и двамата снайперисти моментално насочиха биноклите си към екрана. За миг се прицелиха в Конър, който се готвеше да стреля за втори път.

— Отпусни се — шепнеше си Конър. — Не бързай. Имаш достатъчно време.

Главата на Жеримски отново запълни кръгозора му. Конър подреди малките точици на оптичния мерник и отново издиша. Три… две…

Куршумът на Брайтуайт го удари в лявото рамо и го отхвърли назад. Вторият куршум прелетя там, където бе главата му преди миг.

Националният химн свърши.

Двадесет и девет годишният опит бе подготвил Конър за подобно развитие на нещата. Всичко в тялото му крещеше да избяга. Той незабавно започна да изпълнява план А, като се опитваше да преодолее измъчващата го болка в рамото. Залитайки стигна до вратата и тръгна по коридора. Искаше да побегне към вратата в далечния край, която водеше към публиката на стадиона, но откри, че се нуждае от цялата си сила само за да се движи. Четиридесет секунди по-късно, точно когато двамата президенти бяха изведени от игрището, той стигна до вратата. Чу рева на тълпата, когато „Редскинс“ се подготвиха да започнат играта.

Конър отключи, залитна към товарния асансьор и натисна бутона няколко пъти. Чу лекия шум от мотора, когато асансьорът започна бавно да се движи към седмо ниво. Очите му неспокойно оглеждаха наляво и надясно, търсейки и най-малката опасност. Болката в рамото ставаше все по-силна, но той знаеше, че засега не може да стори нищо. Първите места, които всеки агент от службата му би проверил, бяха местните болници. Погледна в шахтата и видя как таванът на асансьора се приближава. Бе на около петнадесет секунди разстояние от него. Но точно тогава внезапно спря. Изглежда някой товареше или разтоварваше на нивото с официалните ложи.

Инстинктивната реакция на Конър бе да се откаже от плана си за действие при непредвидени усложнения — нещо, което не бе правил никога в миналото. Знаеше, че не може да се мотае повече наоколо — ако чакаше още няколко секунди, някой щеше да го забележи.

Придвижи се обратно до вратата, която водеше към „Джъмбо Трон“ — дотолкова бързо, доколкото му позволяваха силите. Товарният асансьор потегли отново. След няколко секунди се появи табла със сандвичи, парче торта и кока-колата, която Арни бе очаквал.

Конър отново премина през вратата с табелка „Вход забранен“, оставяйки я отворена. Трябваше да събере цялата си сила и воля, за да прекоси седемдесетте метра. Знаеше, че агентите от отдела за разузнаване и защита щяха да влязат след броени секунди.

Двадесет и четири секунди по-късно Конър стигна до масивната носеща греда, която поддържаше целия екран. Хвана здраво парапета с дясната си ръка и се отпусна над ръба на платформата, точно когато вратата към коридора се отвори с трясък. Плъзна се под платформата и чу два чифта крака да тичат над него и да спират пред вратата на съоръжението. През един процеп видя как някакъв офицер с пистолет в ръка отваря вратата и, без да пристъпва вътре, се опитва да напипа ключа на осветлението.

Конър изчака светлината да светне и двамата офицери да влязат вътре в „Джъмбо Трон“, след което започна да лази по гредата, за трети път този ден. Но сега можеше да се държи само с едната ръка, което означаваше, че напредва доста бавно. От друга страна, се стараеше кръвта, която капеше от рамото му, да пада долу на земята от петметровата височина, а не върху гредата, където щяха лесно да я забележат.

Когато първият агент от тайните служби влезе в „Джъмбо Трон“, веднага забеляза окования с белезници за парапета Арни. Бавно започна да се приближава, оглеждайки се внимателно наоколо, докато не стигна до него. Партньорът му го прикриваше през цялото време. Отключи белезниците на Арни и внимателно го положи на земята, сетне извади кърпата от устата му и провери пулса. Беше жив.

Арни вдигна очи към тавана, но не проговори. Първият агент незабавно се втурна нагоре по стъпалата към второто ниво, а вторият го прикриваше. Офицерът внимателно се промъкна зад огромния екран. „Редскинс“ бяха отбелязали гол и над стадиона се разнесе оглушителен рев, но той сякаш не го чу. Стигна до другата стена, обърна се и кимна. Вторият офицер започна да се изкачва към най-горното ниво, където повтори същите движения.

Двамата агенти се върнаха, проверявайки още веднъж всяко възможно място за криене, когато по радиостанцията дойде съобщение.

— „Херкулес 7“.

— „Херкулес 7“ слуша.

— Има ли някаква следа от него?

— Няма никой, освен Арни, който бе закопчан за една греда по бельо. Двете врати бяха отключени и има капки кръв навсякъде, така че определено си го улучил. Трябва да е някъде наоколо. Носи униформата на Арни, няма да е трудно да бъде забелязан.

— Не разчитай на това — възрази Брайтуайт. — Ако е човекът, за когото си мисля, все още може да е съвсем близо до теб.