Джефри Арчър
Професионалистът (7)

7.

— Сигурен ли си, че може да се има доверие на Джаксън?

— Не, господин президент, не съм. Но съм уверен в едно. Джаксън мрази — повтарям — мрази Хелън Декстър също толкова, колкото и ние.

— Добре, това може да се приеме като препоръка — съгласи се президентът. — Какво друго те накара да го избереш? Ако омразата към Декстър е най-важното изискване човек да се заеме с работата, която предлагаме, вероятно броят на желаещите да я получат ще е доста голям.

— Той притежава и другите качества, които търсех. Ето досието му. Бил е офицер във Виетнам, оглавявал е контраразузнаването, да не говорим за безупречната му репутация като заместник-директор на ЦРУ.

— Тогава защо напусна така неочаквано, след като пред него имаше възможности за обещаваща кариера?

— Подозирам, че Декстър е на мнение, че кариерата му е твърде обещаваща, поради което е сериозен претендент за мястото й.

— Ако успее да докаже, че заповедта за убийството на Рикардо Гусман е нейна, наистина има шансове да заеме поста й. Изглежда, си избрал най-подходящия човек за тази работа, Анди.

— Джаксън ми каза, че има един още по-добър от него.

— Тогава нека го включим — съгласи се президентът.

— Имах същата идея, но се оказа, че той вече работи за Декстър.

— Е, поне няма да знае, че Джаксън работи за нас. Какво друго би могъл да знае?

Лойд отвори папката си и подробно го информира за разговора му с бившия заместник-директор на ЦРУ.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че трябва да стоя със скръстени ръце, докато Джаксън направи нещо?

— Такива бяха условията му, господин президент. Настоя той да се занимае с убийството, но имам чувството, че Джаксън не е човек, който си губи времето.

— Дано да е така, защото с всеки изминал ден все повече не мога да понасям Декстър. Да се надяваме, че този човек ще ни снабди с достатъчно информация, за да я обесим публично. Ще ми се екзекуцията да се състои в розариума.

Лойд кимна.

— Това може да ни донесе двойно предимство — ще накараме повече републиканци да гласуват за нас и за проектозакона за намаляване на уличната престъпност и на пътните произшествия.

Президентът се усмихна.

— Кой е следващият в програмата? — запита той.

Лойд погледна часовника си.

— Сенатор Бедел ви очаква от известно време във фоайето.

— Какво иска този път?

— Да разговаряте за последната му серия от поправки по законопроекта за ограничаване на въоръжението.

Президентът се намръщи.

— Забеляза ли колко много точки натрупа Жеримски при последното социологическо проучване?

 

 

Меги грабна телефонната слушалка, веднага щом влезе в малката къща в Джорджтаун. Конър се зае да разопакова багажа, слушайки едностранния разговор между жена му и дъщеря му.

— Обаждам ти се, за да знаеш, че сме се върнали. — Меги се опита да бъде съвременна майка.

Конър се усмихна на неубедителността й. Тара бе твърде съобразителна, за да се хване на уловката, но се включи в играта.

— Благодаря, че се обади, мамо. Радвам се да те чуя.

— Всичко ли е наред? — попита Меги.

— Да — отвърна Тара и започна да уверява майка си, че няма да извърши нищо необмислено.

Когато през следващите няколко минути Меги бе убедена, Тара попита:

— Татко там ли е?

— Да, до мен — подаде слушалката на Конър, който седеше от другата страна на леглото.

— Татко, ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Моля те, обясни на мама, че няма да направя нищо глупаво. Стюарт се обади два пъти, откакто се върнах, и планира — тук тя се поколеба — да дойде в Щатите за Коледа. Сигурна съм, че ще успея да издържа дотогава. Междувременно вече си избрах подаръка за Коледа.

— И какъв е той, скъпа?

— Да плащаш международните ми разговори през следващите осем месеца. Май ще излязат по-скъпи от онази стара кола, която ми обеща за защитата на магистърската ми степен.

Конър се засмя.

— Дано те повишат в службата, както спомена в Австралия, за да си спазиш обещанието. Дочуване, татко.

— Дочуване, скъпа.

Конър затвори телефона и се усмихна успокоително на Меги. Канеше се да й каже за десети път да не се тревожи, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, допускайки, че се обажда Тара, но не беше тя.

— Извинявай, че звъня в мига, в който пристигаш — каза Джоан, — но току-що се чух с шефа и, изглежда, е спешно. Колко бързо можеш да дойдеш?

Конър погледна часовника си.

— Ще дойда след двадесет минути — отвърна той и затвори.

— Кой беше? — попита Меги, продължавайки да разопакова багажа.

— Джоан. Имат нужда от мен, трябва да подпиша няколко договора. Няма да ми отнеме много време.

— По дяволите! — възкликна Меги. — Забравих да й купя подарък.

— Ще взема нещо на път към офиса.

Конър бързо напусна стаята, затича се надолу по стълбите и излезе от къщата, преди Меги да му зададе още въпроси. Качи се на старата семейна тойота, но известно време не можа да запали мотора. Накрая успя да се справи със „стария танк“, както я наричаше Тара. Петнадесет минути по-късно той зави наляво по улица „Ем“, направи отново ляв завой и изчезна в един подземен гараж без никаква маркировка.

Когато Конър влезе в сградата, пазачът козирува усмихнато и каза:

— Добре дошъл, господин Фицджералд. Не очаквах да ви видя до понеделник.

— И аз не очаквах да се появя по-рано — отвърна на поздрава Конър.

Отправи се към редицата от асансьори. Взе един до седмия етаж. Във фоайето го поздрави усмихната администраторка, седнала зад бюро, над което с големи букви бе изписано: „Мериленд иншурънс къмпани“. На упътването в партера можеше да се прочете, че известната фирма заема седми, осми, девети и десети етаж на сградата.

— Радвам се да ви видя, господин Фицджералд — каза администраторката. — Имате посетител.

Конър се усмихна и кимна, след което тръгна по коридора. Като зави зад ъгъла, видя Джоан да стои пред вратата на кабинета му. По израза на лицето й разбра, че чака там от известно време. Сетне се сети какво му каза Меги, преди да излезе от дома си — не че Джоан непременно очакваше подарък.

— Шефът пристигна преди няколко минути — съобщи Джоан и отвори вратата.

Конър влезе в кабинета си. От другата страна на бюрото му бе седнал човек, който никога не почиваше.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Имаме проблем — бе всичко, което съобщи Хелън Декстър, плъзгайки една папка по бюрото.

 

 

— Само ми дай прилична улика, аз ще свърша останалото — каза Джаксън.

— Ще ми се да можех, Крис — отвърна шефът на полицията в Богота, — но някои твои колеги ми дадоха ясно да разбера, че си изпаднал в немилост.

— Никога не съм мислил, че отдаваш значение на подобни неща — каза Джаксън и поръча още едно уиски на полицая.

— Крис, знаеш, че докато беше официален представител на правителството си, всичко бе наред.

— Включително твоите комисионни, ако правилно си спомням.

— Но, разбира се — заяви невъзмутимо полицейският шеф. — Ти пръв би разбрал, че разходите все пак трябва да бъдат посрещани.

Той отмести кристалната чаша.

— Знаеш много добре, че инфлацията в Колумбия е доста висока. Моята заплата не покрива дори дневните ми разходи.

— От малката ти проповед — обобщи Джаксън — останах с впечатлението, че цената остава същата, дори ако някой е персона нон грата?

Шефът на полицията допи последната глътка уиски, изтри мустаците си и отговори:

— Крис, президентите и в двете страни идват и си отиват, а старите приятели трябва да се подкрепят.

Джаксън се усмихна отегчено, преди да извади плик от вътрешния си джоб и да го пъхне под масата. Шефът на полицията го пое, погледна вътре, после разкопча джоба на куртката си и го прибра.

— Виждам, че новите ти господари не проявяват, уви, същата щедрост, когато става дума за разходите.

— Дай ми прилична улика — това е всичко, което искам от теб — повтори Джаксън.

Шефът на полицията вдигна празната чаша и изчака, докато барманът не я напълни догоре. Отпи голяма глътка.

— Винаги съм вярвал, Крис, че ако искаш да направиш добра сделка, няма по-добро място за това от заложната къща в района на Сан Викторина. — Той се усмихна, пресуши чашата и се надигна от масата. — И когато се сещам за дилемата, пред която си изправен сега, стари ми приятелю, не бих си дал труд за нещо повече от витрината на този магазин.

 

 

Когато Конър прочете в подробности строго секретния документ, той го върна на директора. Първият й въпрос го изненада:

— Още колко време ти остава до пенсия?

— Ще ме свалят от списъка на действащите служители на 1 януари следващата година, но естествено се надявам да остана в компанията.

— Може би в момента няма да е толкова лесно да открием приложение на особените ти таланти — делово каза Декстър. — Имам обаче едно свободно място, за което мога да те препоръчам. — Тя замълча. — Като директор на офиса в Кливланд.

— Кливланд?

— Да.

— След двадесет и осем години служба в компанията — отбеляза Конър — по-скоро се надявах, че ще можете да ми намерите нещо във Вашингтон. Сигурен съм, че знаете, че съпругата ми завежда отдела по приема на студентите в Джорджтаунския университет. Ще бъде почти невъзможно да се намери подобно място в… Охайо.

Последва дълго мълчание.

— Бих искала да помогна — каза Декстър със същия равен тон, — но засега няма нищо подходящо. Ако решиш да приемеш назначението в Кливланд, може би след няколко години ще стане възможно да те върна обратно.

Конър се взираше в жената от другата страна на масата. Беше й служил през последните двадесет и шест години. Болезнено осъзна, че сега тя използва срещу него същото смъртоносно оръжие, което бе употребила срещу толкова други негови колеги в миналото. Но защо? Та той винаги изпълняваше заповедите й безпрекословно? Конър отново погледна папката. Дали президентът не настояваше някой да бъде пожертван, след като журналистите го бяха разпитвали толкова подробно за дейността на ЦРУ в Колумбия? Кливланд ли щеше да бъде неговата награда за двадесет и осем години служба?

— Съществува ли някаква алтернатива? — попита той.

Директорът не се поколеба.

— Можеш да се пенсионираш по-рано без проблем. — Тонът й бе толкова безразличен, сякаш предлагаше пенсиониране на шестдесетгодишен портиер в сградата, в която живее.

Конър остана безмълвен, неспособен да повярва на ушите си. Бе отдал целия си живот на компанията и като много други неведнъж бе рискувал живота си.

Хелън Декстър се изправи.

— Надявам се да ме уведомиш, когато стигнеш до някакво решение. — Тя напусна стаята, без да изрече нито дума повече.

Конър остана сам, седна на бюрото си, опитвайки се да проумее недомлъвките в думите на Декстър. Припомни си разказа на Крис Джаксън за един почти идентичен разговор преди осем месеца. Тя му бе предложила работа в Милуоки. Тогава бе казал на Крис, че на него подобно нещо никога няма да му се случи. „Аз съм редови играч в отбора. Кой би си помислил, че се стремя към нейния пост“ — бяха думите му. Но изглежда Конър бе извършил още по-ужасен грях. Като изпълняваше заповедите на Декстър, той несъзнателно бе станал причина за вероятния й провал. Може би, ако изчезнеше от обкръжението й, тя щеше да оцелее с по-голяма сигурност. Колко ли други добри служители бяха пожертвани в нейно име през изминалите години, чудеше се той.

Мислите на Конър бяха прекъснати от влизането на Джоан в кабинета. Не бе необходимо да й казва, че срещата бе протекла зле.

— Мога ли да помогна с нещо? — тихо попита тя.

— Не, нищо, благодаря, Джоан.

След кратко мълчание той добави:

— Знаеш ли, скоро ще трябва да прекратя активната си дейност.

— От 1 януари — допълни тя. — Но с твоето досие компанията сигурно ще ти предложи по-голям пост, нормално работно време и вероятно дългокрака секретарка.

— Изглежда не е така — отвърна Конър. — Единствената работа, която Декстър има за мен, е да оглавя офиса в Кливланд, а дългокрака секретарка изобщо не бе спомената.

— Кливланд? — скептично повтори Джоан.

Конър кимна.

— Кучка!

Конър с изумление погледна дългогодишната си секретарка. Тя никога не си бе позволявала подобни думи през деветнадесетте години, в които бяха работили заедно, да не говорим — по отношение на директора.

Джоан го погледна в очите и попита:

— Какво ще кажеш на Меги?

— Не зная. Но след като я мамих през последните двадесет и осем години, сигурно и сега ще измисля нещо.

 

 

Когато Крис Джаксън отвори вратата, иззвъня камбанка. Тя предупреждаваше продавача, че е влязъл клиент.

В Богота имаше стотици заложни къщи, повечето от тях — в Сан Викторина. Джаксън не бе вървял толкова много пеш от времето, когато бе младши агент. Бе започнал да се пита дали шефът на полицията не го бе пратил за зелен хайвер. Но продължаваше да търси, защото знаеше, че полицаят разчита и в бъдеще на пликове, пълни с банкноти, така че едва ли би го измамил.

Ескобар вдигна очи от вестника. Смяташе, че винаги може да познае, дори преди клиентът да е стигнал до щанда, дали е купувач, или продавач. По израза на очите, по кройката на дрехите, дори по начина, по който върви към него. Бе му нужен само един поглед към този господин, за да е доволен, че днес не затвори рано.

— Добър вечер, сър — поздрави Ескобар, ставайки от стола. Той винаги добавяше „сър“, когато сметнеше, че пред него стои купувач. — С какво мога да ви услужа?

— Оръжието на витрината…

— О, да, виждам, че имате набито око. Това е колекционерска вещ. — Ескобар вдигна капака на щанда и отиде до витрината. Взе калъфа и го постави на щанда, за да може клиентът да го огледа отблизо.

Джаксън се нуждаеше само от бегъл поглед към ръчно изработената пушка, за да е наясно с произхода й. Изобщо не се изненада, когато откри, че един от патроните е бил изстрелян.

— Колко искате за пушката?

— Десет хиляди долара — отвърна Ескобар, разпознавайки американския акцент. — Не мога да я дам за по-малко. Вече получих доста запитвания.

След три дни бродене из горещите, задушни улици на града, Джаксън не бе в настроение да се пазари. Но нямаше толкова пари в себе си, а нямаше как да напише чек или да представи кредитна карта.

— Може ли да оставя капаро и да взема оръжието утре сутринта? — попита той.

— Разбира се, сър — съгласи се Ескобар. — Въпреки че точно за този артикул бих искал десет процента депозит.

Джаксън кимна и извади портфейла си от вътрешния джоб. Преброи употребяваните банкноти и ги постави пред Ескобар.

Продавачът бавно огледа десетте банкноти от по сто долара, постави ги в касата и написа разписка.

Джаксън погледна към отворения калъф, усмихна се, извади празната гилза и я сложи в джоба си.

Възрастният мъж се учуди не от действията на Джаксън, а защото би се заклел, че дванадесетте куршума си бяха непокътнати по местата, когато бе купил пушката.

 

 

— Бих опаковала багажа си и бих дошла при теб — каза тя, — ако не бяха родителите ми.

— Сигурен съм, че ще разберат — опита се да я убеди Стюарт.

— Вероятно — не искаше да му противоречи Тара. — Но ще се чувствам виновна за жертвите, които баща ми направи, за да мога да следвам. Да не говорим за майка ми. Сигурно ще получи инфаркт.

— Но ти каза, че ще говориш с твоя научен ръководител да ти позволи да завършиш доктората си в Сидни.

— Той не е проблем — увери го Тара.

— А кой, деканът ли?

— Да. Когато научният ми ръководител е обсъдил идеята с него вчера, той е казал, че и дума не може да става за това.

Настъпи продължително мълчание, преди Тара да попита:

— Още ли си там, Стюарт?

— Да — отвърна той и въздъхна толкова дълбоко, че и Ромео би му завидял.

— Остават само осем месеца — напомни му Тара. — Всъщност мога дори да ти кажа и колко дни са. Не забравяй, че ще дойдеш за Коледа.

— Очаквам пътуването с нетърпение — оживи се Стюарт. — Само дано родителите ти не ми се разсърдят. Все пак няма да те виждат известно време.

— Не ставай глупав. Ще са доволни, когато им съобщя, че ще дойдеш. Мама те обожава, както знаеш, а си единственият мъж, за когото татко е казал добра дума.

— Той е забележителен човек.

— Какво имаш предвид?

— Предполагам, че знаеш много добре.

— По-добре е да затварям, иначе татко ще има нужда от повишение, за да плати телефонните ми разговори. Впрочем следващия път е твой ред.

Стюарт се престори, че не забелязва как Тара неочаквано промени темата.

— Винаги ми се е струвало странно — продължи тя, — че ти работиш, когато аз спя.

— Е, мога да измисля начин да променим нещата.

 

 

При отварянето на вратата, алармата се включи. Един часовник във вътрешното помещение удари два пъти, когато той отметна встрани завесата от мъниста и влезе в магазина. Отправи се към витрината. Пушката не беше там.

Отне му няколко минути да я намери. Беше скрита под тезгяха.

Провери всяка част и забеляза, че един патрон липсва. Взе калъфа под мишница и бързо напусна магазина. Не се тревожеше, че ще го заловят — шефът на полицията го бе уверил, че влизането с взлом няма да бъде съобщено поне тридесет минути. Погледна към настолния часовник, преди да затвори вратата зад себе си. Бе два часа и дванадесет минути.

Шефът на полицията едва ли можеше да бъде обвинен, че старият му приятел не е имал достатъчно пари, за да купи пушката веднага. Във всеки случай се радваше, че получава двойно възнаграждение за една и съща информация. Особено когато бе в долари.

 

 

Тя му сипа второ кафе.

— Меги, смятам да се оттегля от компанията и да си потърся работа, която не предвижда чести пътувания.

Той погледна към жена си от другата страна на масата, за да види как ще реагира.

Меги постави каната с кафе на подложката и отпи глътка от чашата си, преди да заговори:

— Защо точно сега? — запита просто тя.

— Директорката ми каза, че е възможно да ме отвлекат срещу откуп, така че ще бъда подменен с по-млад човек. Такава е политиката на компанията за хората на моя възраст.

— Но в компанията трябва да има още много длъжности за човек с твоя опит.

— Директорката има идея — горчиво промълви Конър. — Тя ми предложи да оглавя офиса в Кливланд.

— Кливланд? — изрече Меги невярващо.

Остана мълчалива известно време, сетне тихо зададе почти реторичния въпрос:

— Защо директорката толкова бърза да ти види гърба?

— О, положението не е толкова лошо. Ако й откажа, все още мога да се пенсионирам — увери я Конър, без да се опита да отговори на питането й. — Във всеки случай, поне според Джоан, съществуват големи застрахователни компании във Вашингтон, които биха били щастливи да назначат човек с моя опит.

— Но сред тях не е тази, в която работиш сега — отбеляза Меги, гледайки съпруга си право в очите.

Конър издържа погледа й, но не можа да измисли убедителен отговор. Последва още по-тягостно мълчание.

— Не смяташ ли, че е дошло времето да разкриеш пред мен цялата истина? — попита Меги. — Или от добрата съпруга се очаква да продължава да вярва във всичко, което кажеш?

Конър наведе глава и не отговори нищо.

— Никога не си крил факта, че „Мериленд иншурънс“ е прикритие на ЦРУ. И аз никога не съм настоявала да ми кажеш нещо повече по този въпрос. Но напоследък твоите тайнствени пътувания оставяха по малко кал на обувките ти.

— Не съм сигурен, че те разбирам — отвърна кротко Конър.

— Когато взех костюма ти от химическо чистене, ми казаха, че са намерили това в джоба ти. — Меги постави малка монета на масата. — Осведомиха ме, че няма стойност извън Колумбия.

Конър се взря в монетата от десет песо, с която можеше да се плати градски телефонен разговор в Богота.

— Много съпруги веднага стигат до някакво заключение, Конър Фицджералд — продължи Меги, — но не забравяй, че те познавам от почти тридесет години, и съм напълно наясно, че не си способен да ми изневериш.

— Обещавам ти, Меги…

— Зная, Конър. Винаги съм приемала, че трябва да има основателна причина да не бъдеш напълно откровен с мен през всички тези години.

Тя се наведе над масата, хвана ръката на съпруга си и обидено запита:

— Но ако сега те захвърлят на боклука без основание, не смяташ ли, че имам право да зная какво точно си правил през последните двадесет и осем години?

 

 

Джаксън каза на шофьора на таксито да спре пред заложната къща и да изчака. Щеше да се забави само няколко минути, преди да продължи към летището.

Веднага щом го видя да влиза в магазина, Ескобар припряно излезе от вътрешната стая. Изглеждаше развълнуван. Когато се увери, че той е клиентът, се поклони и без да каже нито дума, натисна един бутон, за да се отвори чекмеджето на касата. Бавно извади десетте стодоларови банкноти и ги подаде на Джаксън.

— Трябва да ви се извиня, сър — каза той, гледайки нагоре към високия американец, — страхувам се, че пушката е била открадната тази нощ.

Джаксън не каза нищо.

— Странното е — продължи Ескобар, — че крадецът не е взел никакви пари.

Джаксън запази мълчание. Дълго след като клиентът бе напуснал магазина, Ескобар продължи да мисли защо той изобщо не изглеждаше изненадан.

Когато таксито се насочи към летището, Джаксън бръкна в джоба на сакото си и извади празната гилза от патрона. Може би нямаше да успее да докаже кой е дръпнал спусъка, но вече нямаше съмнение кой е дал заповедта за убийството на Рикардо Гусман.