Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Eleventh Commandment, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Ракъджиева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2015)
Издание:
Джефри Арчър. Професионалистът
Американска. Първо издание
ИК „БАРД“ ООД, София, 1999
Редактор: Олга Герова
История
- — Добавяне
30.
Тримата мъже седяха в Овалния кабинет и слушаха касетата. Двама бяха облечени в официални костюми, а третият — в униформа.
— Как я намерихте? — попита Лоурънс.
— Беше в купчината дрехи, които Фицджералд е оставил във видеоекрана — обясни специалният агент Брайтуайт. — В задния джоб на джинсите му.
— Колко души са я чули? — запита Лойд, опитвайки се да прикрие тревогата си.
— Само ние тримата в тази стая, сър — отвърна Брайтуайт. — Щом я изслушах, веднага се свързах с вас. Дори не съм информирал шефа си.
— Благодарен съм ти за това, Бил — увери го президентът. — Но какво ще кажеш за хората, които са станали свидетели на инцидента в стадиона?
— Освен мен, само пет души знаят за случилото се и мога да гарантирам за тяхната дискретност — обясни Брайтуайт. — Четирима от тях работят при мен от десет и повече години и знаят достатъчно тайни, за да компрометират последните четирима президенти, да не говорим за половината конгресмени.
— Всъщност някой видя ли Фицджералд? — попита Лойд.
— Не, сър. Двамата агенти, които претърсиха „Джъмбо Трон“ веднага след инцидента, не откриха никакви следи от него, освен купчина дрехи, много кръв и един от моите хора, закопчан с белезници за една греда. След като изслушах касетата, се разпоредих да няма писмен или устен доклад за случая.
— Ами мъжът, който е висял на гредата? — попита президентът.
— Дадох му един месец отпуск по болест. Просто е загубил опора и се е плъзнал по корниза на сградата.
— Спомена за пети човек — подсети го Лойд.
— Да, сър, студент от колежа, който бе горе с нас на осветителната кула.
— Откъде можеш да си сигурен, че няма да проговори? — полюбопитства Лойд.
— Молбата му да постъпи в тайните служби е на бюрото ми — съобщи капитанът. — Смятам, че се надява да бъде назначен в моя отдел, веднага щом приключи с изпитите.
Президентът се усмихна и попита:
— А куршумът?
— След срещата разкопахме цялото игрище — отговори Брайтуайт и подаде на президента сплескано парче метал.
Лоурънс се надигна от бюрото си и се загледа през прозореца. Над Капитолия бе паднал здрач. Втренчи се в моравата, докато размишляваше за онова, което щеше да каже.
— Важно е да осъзнаеш едно нещо, Бил — накрая изрече той. — Гласът на касетата определено звучи като моя, но никога не съм предлагал на никого да убива Жеримски, или който и да било друг.
— Не се съмнявам в това, господин президент, иначе нямаше да съм тук. Но аз също искам да бъда откровен с вас. Ако някой от тайните служби бе разбрал, че точно Фицджералд е бил в „Джъмбо Трон“, вероятно щяха да му помогнат да избяга.
— Що за човек е този, който може да внуши такава лоялност? — възкликна Лоурънс.
— Във вашия свят навярно това е Ейбрахам Линкълн — обясни Брайтуайт. — В нашия — Конър Фицджералд.
— Бих искал да се запозная с него.
— Ще бъде трудно, сър. Дори да е жив, изглежда е изчезнал от лицето на земята. Не бих искал кариерата ми да зависи от неговото арестуване.
— Господин президент — намеси се Лойд, — закъснявате вече със седем минути за вечерята в руското посолство.
Лоурънс се усмихна и се ръкува с Брайтуайт.
— Още един добър човек, за когото не мога да кажа на американския народ — усмихна се горчиво той. — Предполагам, че пак ще сте дежурен тази вечер.
— Да, сър. Назначен съм да отговарям за сигурността по време на визитата на президента Жеримски.
— Тогава ще се видим по-късно, Бил. Ако научиш нещо ново за Фицджералд, бих желал да го чуя веднага.
— Разбира се, сър. — Брайтуайт се обърна и напусна кабинета.
Лоурънс и Лойд тръгнаха мълчаливо към южната част, където ги очакваха девет лимузини със запалени мотори. Веднага щом президентът седна на задната седалка в шестата кола, той се обърна към Анди:
— Къде може да е той сега, Анди?
— Нямам представа, сър. Но ако имах, сигурно щях да се присъединя към хората на Брайтуайт и да му помогна да избяга.
— Защо някой като него не оглавява ЦРУ?
— Можеше да е така, ако Джаксън бе жив.
Лоурънс се обърна да погледне през прозореца. Нещо го измъчваше откакто бе напуснал стадиона, но когато моторизираният ескорт мина през вратите на руското посолство, все още не бе дошъл до никакво заключение.
— Защо изглежда толкова ядосан? — учуди се Лоурънс, забелязвайки Жеримски нервно да крачи пред посолството.
Лойд погледна часовника си:
— Закъснели сте със седемнадесет минути, сър.
— Това едва ли е толкова важно. Откровено казано, този проклетник трябва да е доволен, че остана жив.
— Не мисля, че това е нещо, което можете да използвате като извинение, сър.
Автоколоната спря пред руския президент. Лоурънс излезе от колата и се обърна към него:
— Здравейте, Виктор. Извинете, че закъсняхме с няколко минути.
Жеримски не направи опит да скрие недоволството си. След хладно ръкостискане, той поведе почетния си гост нагоре по стъпалата до пълната приемна, без да промълви нито дума. Сетне се извини формално и остави президента на САЩ на египетския посланик.
Лоурънс огледа залата, докато посланикът се опитваше да го заинтригува с изложбата на древноегипетски предмети, открита наскоро.
— Да, опитвах се да намеря „прозорец“ в графика си, за да я посетя — постара се да бъде любезен президентът, без да се замисля. — Всеки, който я е видял, твърди, че е великолепна.
Египетският посланик грейна от задоволство. В този миг Лоурънс съзря човека, когото търсеше. Наложи се да поговори с още трима посланика, с две от съпругите на дипломати и с политическия кореспондент на „Правда“, преди да успее да се добере до Хари Ноърс, без да предизвика подозрение.
— Добър вечер, господин президент — поздрави министърът на правосъдието. — Сигурно сте доволен от резултата на мача този следобед.
— Разбира се, Хари — сърдечно отвърна Лоурънс. — Винаги съм казвал, че „Пакърс“ ще пометат „Редскинс“ по всяко време и на всяко място.
Той сниши глас.
— Искам да дойдеш в кабинета ми в полунощ. Нужен ми е съветът ти по един правен въпрос.
— Разбира се, сър — тихо отвърна министърът на правосъдието.
— Рита — каза президентът, като се обърна надясно, — беше ми приятно да се видим този следобед.
Госпожа Куке отвърна на усмивката му. Прозвуча гонг и икономът обяви, че вечерята е сервирана. Разговорите утихнаха и гостите се отправиха към трапезната зала.
Лоурънс бе настанен между госпожа Петровска, съпругата на посланика, и Юри Олгивич, новоназначения ръководител на руската търговска делегация. Президентът скоро откри, че Олгивич не знае нито дума английски — още един от тънките намеци на Жеримски относно мнението му за разширяване на търговските взаимоотношения между двете страни.
— Сигурно сте доволен от резултата на мача — започна разговор съпругата на руския посланик, докато пред президента поставиха купа с борш.
— Така е, но смятам, че по-голямата част от публиката не споделяше радостта ми, Олга.
Госпожа Петровска се усмихна.
— Успявахте ли да разберете какво става на терена? — попита Лоурънс, взимайки лъжицата за супа.
— Не съвсем — призна тя. — Но имах щастието да седя до господин Пъг Уошър, който нямаше нищо против да отговаря на въпросите ми.
Президентът изпусна лъжицата си, преди да е преглътнал супата. Потърси с очи Лойд, който седеше от другата страна, и подпря с юмрук брадичката си — този знак означаваше, че се налага да говори с него спешно.
Лойд измърмори някакво извинение на жената от дясната му страна, сетне сгъна салфетката си, остави я на масата и тръгна към президента.
— Трябва незабавно да се видя с Брайтуайт — прошепна Лоурънс. — Мисля, че знам как да открием Фицджералд.
Лойд излезе от стаята, без да каже нито дума, а супата на президента бе отнесена светкавично.
Лоурънс се опита да се съсредоточи върху това, което му говореше съпругата на руския посланик, но не можеше да престане да мисли за Фицджералд. Тя бе казала нещо от типа колко ще й липсват Щатите, когато съпругът й се пенсионира.
— И кога ще бъде това? — попита президентът, без изобщо да се интересува от отговора й.
— След около осемнадесет месеца — отвърна госпожа Петровска.
Пред президента поставиха чиния със студено говеждо. Той продължи разговора, докато един сервитьор не поднесе някакви зеленчуци, а друг — картофи. Вдигна ножа и вилицата си в момента, в който Лойд влезе в стаята. Миг след това той бе до президента:
— Брайтуайт ви очаква в задната част на „Стейджкоуч“.
— Надявам се, че нямате проблем — каза госпожа Петровска, щом Лоурънс сгъна салфетката си.
— Не е нещо важно, Олга — увери я Лоурънс. — Просто не могат да намерят речта ми. Не се притеснявай, зная съвсем точно къде съм я сложил.
Той стана и напусна залата. Жеримски проследи с поглед всяка негова стъпка.
Лоурънс слезе по дървената стълба, мина през парадния вход на посолството и бързо скочи на задната седалка на третата кола.
Лойд и шофьорът стояха до лимузината, заобиколена от дузина агенти на тайните служби, които се оглеждаха във всички посоки.
— Бил, има един човек, който със сигурност знае къде е скривалището на Фицджералд, ако той все още е на стадиона. Намери Пъг Уошър, и мога да се обзаложа, че ще откриеш и Фицджералд.
След няколко минути президентът отвори вратата на колата и излезе.
— Добре, Анди — измърмори той, — да се връщаме, преди да са открили с какво се занимаваме.
— А с какво се занимаваме? — попита Лойд, следвайки президента по стълбите.
— После ще ти кажа — отвърна Лоурънс, влизайки в балната зала.
— Но, сър, все пак трябва да…
— Не сега — сряза го Лоурънс, заемайки мястото си до съпругата на посланика, като се усмихваше извинително.
— Открихте ли я? — запита тя.
— Какво да открия?
— Вашата реч — напомни му госпожа Петровска, докато Лойд поставяше една папка между тях.
— Разбира се — каза Лоурънс, потупвайки папката. — Впрочем, Олга, как е дъщеря ви? Наташа се казваше, нали? Още ли изучава Фра Анджело във Флоренция?
Той отново посегна към ножа и вилицата.
Президентът погледна към Жеримски, в този миг сервитьорите отново се появиха, за да отнесат чиниите. Той остави приборите си, взе някакво твърдо хлебче, тънко намазано с масло, и се заслуша в разказа за първата година от следването на Наташа Петровска във Флоренция. Не можеше да не забележи, че руският президент става все по-нервен, колкото повече наближава времето за речта му. Веднага предположи, че Жеримски ще произнесе още една от неговите непредвидими и бомбастични речи. Тази мисъл му развали апетита и той не дояде суфлето от малини.
Когато Жеримски най-после се изправи, за да поздрави гостите си, дори най-ревностните му привърженици бяха принудени да признаят, че думите му са банални. Хората, които го наблюдаваха особено внимателно, се учудиха защо се обръща предимно към голямата статуя на Ленин, поставена на балкона над балната зала. Лоурънс помисли, че вероятно е нова, тъй като би могъл да се закълне, че тази скулптура липсваше на прощалната вечеря на Борис.
Очакваше Жеримски отново да се спре на темата от посланието си към Конгреса от предишния ден, но той не го направи. За облекчение на Лоурънс, той се придържаше стриктно към учтивия текст, който бе изпратен в Белия дом този следобед. Лоурънс погледна към собственото си слово, обсъдено набързо с Анди в колата. Той бе надраскал няколко предложения по полетата, но нямаше никакви остроумни фрази, нито запомнящи се абзаци в цялата реч. Но в интерес на истината, Анди бе зает през целия ден.
— Разрешете ми да завърша, като изкажа благодарността си към американския народ за гостоприемството и топлото посрещане, което получих навсякъде по време на моята визита във великата ви страна, особено от господин президента, Том Лоурънс.
Аплодисментите, които се разнесоха след речта, бяха толкова силни и продължителни, че Лоурънс вдигна очи от бележките в папката. Жеримски отново бе застанал неподвижно, загледан в статуята на Ленин. Чакаше аплодисментите да затихнат, преди да си седне на мястото. Не изглеждаше никак доволен, което не изненада Лоурънс, тъй като по негово мнение речта бе приета далеч по-великодушно, отколкото заслужаваше.
Лоурънс се изправи да отговори. Неговата реч бе приета с любезен интерес, но едва ли — с ентусиазъм. Той завърши с думите:
— Нека се надяваме, Виктор, че това е само първото от множеството посещения, които ще направите у нас. От името на всички гости, пожелавам ви утре добър полет за дома.
Лоурънс мислеше, че две лъжи в едно изречение е малко прекалено дори за политик, и му се искаше да бе намерил време да прочете текста предварително. Седна след почтително ръкопляскане, но това бе нищо в сравнение с овациите, които получи Жеримски за също толкова баналната си реч.
След като сервираха кафето, Жеримски стана от мястото си и отиде до двойните врати в отдалечения край на залата. Скоро той започна да се сбогува на висок глас, давайки ясно да се разбере, че желае гостите да напуснат помещението колкото е възможно по-бързо.
Малко след като няколко часовника в посолството биха десет часа, Лоурънс се изправи и бавно се запъти към домакина си. Но подобно на Цезар на Капитолия, непрекъснато го спираха различни граждани, желаещи да се докоснат до крайчеца на императорските одежди. Когато най-после стигна до вратата, Жеримски му се поклони леко, преди да го придружи по стълбището до първия етаж. Тъй като руснакът не проговори, Лоурънс се загледа в статуята, изобразяваща Христос на кръста, поставена на първата площадка. Сега, когато бе с гръб към Ленин, той се учуди как ли е оцелял Христос. В долната част на каменното стълбище той се обърна, за да махне на домакина си, но Жеримски вече се бе скрил вътре в посолството. Ако си бе направил труда да изпрати Лоурънс навън, щеше да види агентите от специалните тайни служби, които го чакаха да се качи в лимузината си.
Брайтуайт не каза нищо, докато вратата не се затвори.
— Бяхте прав, сър.
Първия човек, когото Жеримски видя, когато се върна в посолството, бе посланикът. Негово Превъзходителство се усмихна многообещаващо.
— Тук ли е Романов? — изрева Жеримски, неспособен да крие гнева си нито миг повече.
— Да, господин президент — отвърна посланикът, догонвайки своя лидер. — Той…
— Доведи го при мен незабавно.
— Къде да ви намеря?
— Там, където бе вашият кабинет.
Петровски забързано се отправи в обратната посока.
Жеримски тръгна по дългия мраморен коридор, едва задържайки крачката си, отвори вратата на кабинета на посланика с един удар с юмрук. Първото нещо, което видя, бе пушката, поставена върху бюрото. Той седна на големия кожен стол, на който обикновено се настаняваше посланикът.
Докато нетърпеливо чакаше пристигането му, вдигна пушката и започна да я изучава внимателно. Загледа се в барабана, където куршумът си стоеше все още на мястото. Когато допря приклада до рамото си, усети перфектния баланс на оръжието и за пръв път осъзна защо Фицджералд бе готов да прелети половин Америка, за да открие пушка като тази.
Тогава забеляза, че ударникът е сменен.
Жеримски чу забързаните стъпки на двамата мъже по мраморния коридор. Непосредствено преди да стигнат до кабинета, той свали пушката в скута си.
Те почти се втурнаха в стаята. Жеримски безцеремонно им посочи два стола от другата страна на бюрото.
— Къде е Фицджералд? — кресна той, преди Романов да успее да седне. — Уверихте ме в тази стая, че той ще бъде тук в четири днес следобед. „Нищо няма да се обърка“, похвалихте се вие. Това са точните ви думи.
— Такова бе нашето споразумение, когато разговарях с него малко след полунощ, господин президент.
— Е, какво се случи между полунощ и четири часа?
— Когато хората ми го придружиха до града рано тази сутрин, шофьорът бил принуден да спре на един светофар. Фицджералд скочил от колата, побягнал към другата страна на пътя и се хвърлил в някакво минаващо такси. Преследвали са таксито до летище Дълес, но когато са го настигнали пред входа на летището, се оказало, че Фицджералд не е бил в него.
— Истината е, че сте му позволили да избяга — сърдито коментира Жеримски. — Ето това се е случило!
Романов сведе глава и не отвърна нищо. Гласът на президента се сниши до шепот:
— Доколкото знам в мафията си имате кодекс — каза той, щраквайки задната част на цевта, — тези, които се провалят при изпълнение на договор ги чака смърт.
Романов погледна с ужас към Жеримски, който вдигна пушката и я насочи в гърдите му.
— Така ли е, или не? — тихо запита президентът.
Романов кимна. Жеримски се усмихна на мъжа, който бе приел присъдата на собствения си съд, и спокойно натисна спусъка. Куршумът разкъса гърдите на Романов на сантиметър под сърцето, силата на удара отхвърли отпуснатото му тяло към стената, където се задържа минута-две, преди да се смъкне на килима. Частици от мускули и кости се бяха разлетели във всички посоки. Стените, килимът, костюмът на посланика и бялата му плисирана риза бяха опръскани с кръв.
Жеримски бавно се извърна, заставайки лице срещу лице с бившия си пратеник във Вашингтон.
— Не, не — извика Петровски и падна на колене. — Ще си подам оставката, ще я подам.
Жеримски натисна спусъка втори път. Щом чу прещракването, той си спомни, че в цевта имаше само един куршум. Надигна се от стола, на лицето му се изписа разочарование.
— Трябва да дадеш костюма си за чистене — отбеляза той, сякаш посланикът бе изцапал с жълтък ръкава си.
Президентът остави пушката обратно на бюрото.
— Приемам оставката ти. Но преди да почистиш кабинета си, погрижи се това, което е останало от Романов, да бъде събрано и изпратено в Санкт Петербург. — Той тръгна към вратата. — И го направи бързо — искам да съм там, когато ги погребват заедно с баща му.
Петровски, все още на колене, не отговори. Повръщаше му се и се страхуваше да отвори уста.
Когато Жеримски стигна до вратата, той се извърна и погледна свития от страх дипломат.
— При тези обстоятелства, може би ще е най-разумно да се погрижиш тялото да бъде изпратено обратно с дипломатическата поща.