Стивън Кинг
Големия шофьор (8)

8.

Когато Тес лека-полека се свести за трети път, светът беше станал черно-сребрист, а тя плаваше във въздуха.

Значи това било да си мъртъв.

После усети ръцете под себе си — големи ръце, неговите ръце — и болката, която се впиваше в шията й като халка от бодлива тел. Онзи не я беше удушил, ала тя носеше формата на ръцете му като огърлица: дланите отпред, пръстите отстрани и по тила.

Бе нощ. Луната беше изгряла. Пълна луна. Той я носеше през паркинга на изоставения магазин. Подмина пикапа си. Тес не видя експедишъна. Нейният експедишън го нямаше.

Къде си ти, Том?

Той спря в края на пътя. Миризмата на потта му я облъхваше, Тес чувстваше надигането и отпускането на гърдите му. Нощният хлад галеше босите й крака. Зад нея рекламата цъкаше: ХАРЕСВАШ ГО ХАРЕСВА ТЕ.

Смята ли, че съм умряла? Не може да мисли, че съм мъртва. Още кървя.

Или не? Трудно беше да се прецени. Лежеше безжизнено в ръцете му с чувството, че е момиче от филм на ужасите, което Джейсън, Майкъл, Фреди, или както там му е името, отнася, след като е убил всички други. Отнася я в леговището си, изровено нейде вдън горите, където ще я окове за кука на тавана. В онези филми по таваните винаги има куки и вериги.

Той отново тръгна. Тежките му ботуши тропаха по закърпения асфалт на Еленовия път: тупур-джас-тупур. После от другата страна на шосето пак нещо задрънча и заскърца. Той разритваше гредите, които тя толкова внимателно беше струпала в канавката. Цъкащата реклама вече не се чуваше, но за сметка на това някъде шуртеше вода. Не много, не на струя, само вадичка. Той приклекна и тихо изпухтя.

Сега непременно ще ме убие. Поне вече няма да слушам ужасното му пеене. Както би се изразила Рамона Норвил, това е сладката част.

— Хей, момиче — добродушно подвикна великанът.

Тес не отговори, но видя как той се привежда над нея и се взира в премрежените й очи. Постара се да не примигне. Ако той зърнеше клепачите да потрепват дори съвсем мъничко… или пък блесналите сълзи…

— Хей. — Той я плесна по бузата с опакото на ръката си. Главата й се килна встрани.

— Хей! — Този път той най-брутално я зашлеви, само че по другата буза. Главата й се килна обратно.

Той я ощипа по зърното, само че не си беше дал труда да й свали блузата и сутиена, затова не я заболя особено. Тес безжизнено лежеше.

— Извинявай, че те нарекох кучка — продължи той все така добродушно. — Ти беше добро парче. Падам си по малко по-дъртички.

Тес осъзна, че не е изключено той наистина да я мисли за умряла. Направо не беше за вярване, но би могло да е истина. Тутакси я обзе неистова жажда за живот.

Той отново я вдигна. Миризмата на мъжки чорапи я удари в главата. Наболата му брада я гъделичкаше по лицето и тя едва не се извърна. Той я целуна по ъгълчето на устата.

— Ще ме извиняваш, че бях грубичък.

Той отново я понесе. Звукът от течаща вода се чуваше по-силно. Лунната светлина угасна. Появи се миризма — по-точно смрад — на изгнила шума. Той я положи в десет-петнайсет сантиметра дълбока вада. Водата беше много студена и Тес едва не извика. Онзи я натисна по стъпалата и тя остави коленете си да се свият. Разплута. Да остана разплута. Те скоро се блъснаха в набраздена метална повърхност.

— Майната му — замислено рече той. И натисна. Тес остана неподвижна даже когато нещо — някакъв клон — изписа линия от болка по гръбнака й. Коленете й се удряха в релефния метал. Дупето й забърса някаква пихтия и миризмата на леш се усили. Идваше й да повърне. Под кръста й се насъбра рогозка от влажни листа, подобно на подгизнала от вода възглавничка.

Ако сега се издам, ще се съпротивлявам. Ще го ритам, ритам, ритам…

Обаче нищо не се случи. Дълго време не смееше да отвори по-широко очи или съвсем леко да трепне с клепачи. Представяше си го как клечи там, взира се в канала, където я е набутал, наклонил е въпросително глава и чака точно такъв ход. Как така не беше разбрал, че е жива? Сигурно беше чул биенето на сърцето й. А какво щеше да постигне с ритници срещу великана от пикапа? С една ръка той щеше да сграбчи босите й крака, да я измъкне навън и наново да започне да я души, само че този път нямаше да спре.

Тес лежеше сред изгнилата шума в мудната вадичка, взираше се в нищото с притворени очи и съсредоточено се правеше на умряла. Изпадна в някакво сиво състояние, което не беше точно безсъзнание, и пребивава в него известно време, което й се стори дълго, но вероятно не беше. Щом чу двигател — пикапът му, сигурно неговият пикап — тя си помисли: „Въобразявам си този звук. Или го сънувам. Той още е тук.“

Обаче неравномерният тътнеж на двигателя първо се усили, а после заглъхна по Еленовия път.

Номер е.

Това беше кажи-речи истерия. А и да не беше, не можеше да остане тук цяла нощ. Когато надигна глава (потръпвайки от болката, която прониза израненото й гърло) и погледна към отвора на канала, зърна единствено сребърен кръг струяща лунна светлина. Тес запълзя към него, после спря.

Номер е. Не ме интересува какво си чула, той още е тук.

Този път внушението бе по-могъщо. Това, че отворът на канала бе свободен, го правеше такова. В някоя кримка това щеше да е мигът на лъжливо спокойствие преди голямата кулминация. Или пък в страшен филм. Бялата ръка, която се подава от езерото в „Освобождение“. Алан Аркин, който се нахвърля на Одри Хепбърн в „Изчакай до мръкнало“. Тес не обичаше страшни книги и филми, но същевременно изнасилването и близостта на смъртта изглежда бяха отключили цял склад със спомени от страшни филми. Сякаш витаеха ето тук, във въздуха.

Той би могъл да я причаква. Ако например си е имал съучастник, който е откарал пикапа му. Би могъл да клечи отстрани на канала с привичната за селяните търпеливост.

— Сваляй тези гащи — прошепна тя и затисна устата си. Ами ако я беше чул?

Минаха пет минути. Биха могли да са пет. Водата беше студена и Тес затрепери. Скоро зъбите й щяха да затракат. Ако той беше навън, щеше да я чуе.

Той си замина. Чу го.

Може би. Може би не.

А може би не беше задължително тя да излиза по същия път. Каналът минаваше под шосето и щом под нея шуртеше вода, значи не бе запушен. Би могла да изпълзи по него и да огледа паркинга на изоставената бензиностанция. Да се увери, че пикапът му го няма. Нямаше да е в безопасност, ако е намесен съучастник, но рационалното съзнание, скрито някъде дълбоко в нея, й нашепваше, че няма съучастник. Иначе и той би се възползвал. Освен това великаните действаха сами.

Ами ако си е отишъл? Тогава какво?

Не знаеше. Не можеше да си представи живота след този следобед в безлюдния магазин и тази вечер в канала с гниещата шума под кръста й, а може би не трябваше. Може би бе по-разумно да се съсредоточи върху това да се завърне у дома и да нахрани Фрици с пакетче „Пиршество за котки“. Съвсем ясно виждаше кутията с „Пиршество за котки“. Стоеше си кротко на лавица в килера й.

Преобърна се по корем и се изправи на лакти с намерението да изпълзи нататък. Тогава видя с кого дели тръбата на канала. Единият труп беше почти скелет (сякаш умоляващо протегнал костеливи ръце), но по главата още имаше достатъчно коса, за да стане ясно, че е труп на жена. Другият би могъл да е на обезобразена манекенка от витрина на универсален магазин, ако не бяха облещените очи и изваденият език. Този беше по-пресен, но животните го бяха опоскали. Даже в мрака се виждаха ухилените зъби на мъртвата жена.

От косата на „манекенката“ излезе бръмбар и залази по носа й.

Пищейки прегракнало, Тес се измъкна от канала и се изправи; от кръста нагоре мокрите дрехи се залепиха за тялото й. От кръста надолу беше гола. Въпреки че не припадна (поне така й се струваше), за известно време нейното съзнание странно напомняше на счупена играчка. Когато по-късно мислено се връщаше назад, тя оприличаваше изминалия час на затъмнена сцена, осветявана спорадично от прожектори. Понякога под светлината на тези прожектори се появяваше пребита жена със счупен нос и окървавени бедра. После изчезваше обратно в мрака.