Стивън Кинг
Големия шофьор (25)

25.

Ако гласът беше на мъж, Тес щеше да изпищи. Навреме сподави вика си, ала се извъртя толкова бързо, че залитна. Жената, застанала в нишата на гардероба — нисичка и тънка като вейка, да я духнеш, ще падне — примигна изненадано и отстъпи назад.

— Ехей, по-спокойно.

— Стреснахте ме — каза Тес.

— Видях. — Лицето на мъничката жена представляваше съвършен овал сред облак тупирана черна коса. В облака беше забоден молив. Пронизителните сини очи изглеждаха разногледи. „Момиче на Пикасо“ — помисли си Тес.

— Бях в офиса. А вие госпожата с експедишъна ли сте, или госпожата с хондата?

— Експедишъна.

— Да носите документ за самоличност?

— Даже два, но само един е с моя снимка. Паспортът ми. Всичко друго беше в чантата. В другата ми чанта. Реших, че може би е при вас.

— Не, съжалявам. Може би сте я пъхнали под седалката или кой знае къде. Ние гледаме само в жабките, а дори това не можем да направим, когато колата е заключена. Вашата не беше, а телефонният ви номер беше изписан на талона със застраховката. Досещате се, че така сме ви открили. Може би ще си намерите чантата вкъщи. — Гласът на Нийл внушаваше, че това е малко вероятно. — Паспортът ще свърши работа, стига да си приличате със снимката.

Нийл отведе Тес до една врата в дъното на гардероба и оттам я преведе по тесен, криволичещ коридор, който заобикаляше централното помещение. По стените бяха окачени още снимки на музикални формации. По едно време ги лъхнаха хлорни изпарения, които раздразниха очите на Тес и разраненото й гърло.

— Ако ви се струва, че сега тоалетната мирише, трябва да дойдете тук, когато купонът е в разгара си — подхвърли Нийл и добави: — Уф, забравих — вече сте идвали.

Тес отмина забележката без коментар.

В края на коридора имаше врата с надпис СЛУЖЕБЕН ВХОД. Офисът беше просторен, приятен, огрян от утринната светлина. На стената над лепенка с лозунга ДА, НИЕ МОЖЕМ беше закачена снимка на Барак Обама. Тес не виждаше таксито си — сградата пречеше, — обаче виждаше сянката му.

Така ми харесваш. Чакай там и си заработи десетачката. А ако аз не изляза, ти недей да влизаш след мен. Просто извикай полицията.

Нийл седна зад бюрото в ъгъла.

— Дайте документите.

Тес отвори чантата си, забави се за кратко с револвера 38-ми калибър и измъкна паспорта и картата си от писателската гилдия. Нийл бегло погледна снимката на паспорта, но щом зърна картата, очите й се ококориха.

— Вие пишете кримките за Уилоу Гроув!

Тес радостно се усмихна. Устните я заболяха.

— Виновна по обвинението. — Гласът й беше пресипнал, сякаш беше прекарала тежка настинка.

— Баба ми обича тези книги!

— Много баби ги обичат — съгласи се Тес. — Когато обичта най-сетне се прехвърли към следващото поколение — което не живее с едната пенсия, — ще си купя замък във Франция.

Понякога тази реплика й спечелваше усмивка. Не и от госпожа или госпожица Нийл.

— Дано това не се е случило тук. — Не се изрази по-конкретно, нямаше нужда. Тес знаеше какво има предвид, а Бетси Нийл знаеше, че тя знае.

Тес едва не повтори историята, с която бе минала пред Патси: бибипкащата аларма за дим, котаракът в краката й, ударът в носещата колона, но прецени, че няма смисъл. Тази жена изглеждаше оправна и вероятно гледаше да не се мотае тук, когато заведението работи — очевидно не хранеше илюзии какво става по малките часове, когато гостите на „Стагър Ин“ се напият. Та нали тя идваше рано събота сутрин, за да се обади за колите. Вероятно се беше наслушала на история със среднощни препъвания и падания, подхлъзвания под душа и прочие, и прочие.

— Не беше тук — успокои я Тес. — Не се безпокойте.

— И на паркинга ли не беше? Ако сте пострадали там, ще се наложи господин Ръмбъл да си поговори с охраната. Той е шефът, а охраната е длъжна редовно да следи мониторите в натоварените вечери.

— Случи се, след като си тръгнах.

Наистина трябва да се обадя анонимно, ако въобще се обадя. Защото сега лъжа, а тя ще запомни.

Ако въобще щяла да се обади? Разбира се, че щеше. Нали така?

— Много съжалявам. — Нийл млъкна, сякаш бе в разногласие със себе си: — Не искам да ви засегна, но на първо място изобщо не сте имали работа на място като това. Случило ви се е нещо грозно и ако новината излезе по вестниците… е, на баба ще й е много мъчно.

Тес се съгласи. И понеже умееше да съчинява истории (та нали с този талант си плащаше сметките), сега съчини една:

— Кофти гадже е по-отровно от змийски зъб. Мисля, че е казано в Библията. Или пък в шоуто на доктор Фил. Така или иначе скъсах с него.

— Много жени го казват, после се размекват. А мъж, който е посегнал веднъж…

— Пак ще посегне. Да, знам, бях много глупава. Щом чантата ми не е у вас, с какви мои вещи разполагате?

Бетси Нийл се завъртя на стола си (слънцето озари лицето й, като за миг открои тези необикновени сини очи), отвори един шкаф и извади Том Томтом. Тес се зарадва да види старото си другарче в пътешествията.

— Нямаме право да вадим каквото и да било от колите на клиентите, само взимаме адреса и телефонния номер, ако можем, после заключваме, обаче не ми се искаше да оставям това. Крадците като нищо биха счупили прозореца, за да се доберат до такава апетитна мръвка, а джипиесът беше отгоре на таблото.

— Благодаря ви. — В очите на Тес зад тъмните очила напираха сълзи, но тя ги спря с усилие на волята. — Много добре сте се сетили.

Бетси Нийл се усмихна, което мигновено преобрази строгото й изражение, и премина на „ти“:

— Моля, няма защо. А когато гаджето ти допълзи, молейки за втори шанс, помисли за баба ми, за всичките си верни читатели и му кажи да си обира крушите. — Тя се замисли. — Само че веригата на вратата да е сложена. Защото зло гадже наистина е по-отровно от змийски зъб.

— Много разумен съвет. Слушай, трябва да тръгвам. Помолих таксито да ме изчака, докато не стане ясно, че наистина ще си взема колата.

Всичко щеше да приключи така — наистина така, — но тогава Нийл с подобаващо смирение я помоли да даде автограф за баба й. Тес естествено се съгласи и напук на всичко, което й се беше струпало на главата, с настроение проследи как Нийл измъква някакъв стар документ и откъсва с линия логото на „Стагър Ин“ преди да й го подаде.

— Напиши „На Мери, истинска почитателка.“ Може ли?

Можеше. Добавяше датата, когато й дойде вдъхновение.

— Един мъж ми помогна, когато с гаджето ми се… кажи го де… борехме. Ако не беше той, сигурно щях да пострадам по-лошо. — Да! Даже можеха да ме изнасилят! — Бих му благодарила, само че не му зная името.

— Едва ли ще успея да ти помогна. Аз съм само служителка в офиса.

— Обаче живееш наблизо, нали?

— Да…

— Срещнах го край малкия магазин на пътя.

— „Гас и Даш“ ли?

— Май така се казва. Там се скарахме с гаджето. За колата. Аз не исках да карам, а и на него не давах. Непрекъснато спорехме, докато вървяхме по пътя… препускахме по пътя… препускахме като елени по Еленовия път.

Другата жена се усмихна, сякаш много пъти беше чувала шегата.

— Мъжът се появи с един стар син пикап, с онези пластмасови уплътнения срещу ръжда на гривните…

— „Бондо“ ли?

— Май така се казва. — Прекрасно знаеше, че така се казва. Баща й използваше толкова много кит да кърпи старото си возило, че компанията спокойно можеше да се издържа само от неговите поръчки. — Както и да е, спомням си, че щом излезе от пикапа, ми хрумна, че той не го кара, а го носи.

Побутна хартийката с автографа обратно към Бетси Нийл и видя, че тя широко се усмихва.

— Охо, май се сещам кой е.

— Сериозно?

— Голям ли беше или същинска грамада?

— Същинска грамада — отговори Тес. Изпита някакво особено, бдително щастие, което сякаш бе разположено не в главата й, а в центъра на гърдите. Така се чувстваше, когато брънките на някакъв странен сюжет започваха да се затягат здраво, като дръжки на плетена чанта. Винаги се чувстваше хем изненадана, хем не, когато това се случваше. Не съществуваше подобно удовлетворение.

— Случайно забеляза ли дали има пръстен на кутрето си? С червен камък?

— Да! Като рубин! Само че прекалено голям, за да е истински. Носеше кафява шапка…

Нийл кимна:

— С пръски от белина. От десет години носи този парцал. Описваш Големия шофьор. Не знам къде живее, но е тукашен — или от Коулич, или от Нестор Фолс. Засичам го ту в супермаркета, ту в железарията, ту в „Уолмарт“ — на такива места. А такъв образ не се забравя. Истинското му име е Ал — нещо полско. Фамилията му е трудна за произнасяне — Стрелкович, Станковиц, нещо от този род. Обзалагам се, че ще го намеря в телефонния указател, защото с брат му държат фирма за автопревози. Мисля, че се казва „Ястреб“. Или пък „Орел“. Във всеки случай беше някаква птица. Да проверя ли?

— Не, благодаря — любезно отвърна Тес. — Ти ми свърши достатъчно услуги, а таксито ме чака.

— Добре. Бъди така добра да стоиш далеч от това твое гадже. Както и от тази дискотека. Разбира се, ако споменеш пред някого, че съм ти го казала, ще трябва да те намеря и да те убия.

— С пълно право — усмихна се Тес. — Така ще ми се пада. — На прага тя се обърна. — Може ли още една услуга?

— Ако ми е по силите.

— Ако случайно видиш Ал — нещо полско, не му споменавай, че сме разговаряли. — Усмихна се още по-широко. Усмихна се, въпреки че устните я заболяха. — Държа да го изненадам. С някое подаръче или нещо подобно.

— Няма проблем.

Тя се позабави още малко на прага.

— Направо се влюбих в очите ти.

Нийл се усмихна и вдигна рамене.

— Мерси. Малко съм разногледа, нали? Някога много се впрягах, а сега…

— А сега ги смяташ за плюс — завърши Тес. — Дораснала си за тях.

— Предполагам. Двайсетгодишна даже поработих като модел. Но знаеш ли какво? Понякога е по-добре да надраснеш нещата. Например вкуса към мъже-побойници.

По това нямаше какво да се каже.