Стивън Кинг
Големия шофьор (1)

1.

Тес приемаше до дванайсет ангажимента за срещи с читатели — ако успееше да докара бройката. За всяка й плащаха по дванайсет стотачки и общо сумата надхвърляше четиринайсет хиляди долара. Това беше пенсионната й касичка. Клубът по плетене от Уилоу Гроув още се радваше на успех, но след дванайсет кримки тя не се залъгваше, че ще ги пише до седемдесет и кусур години. Ако раздуеше поредицата, какво щеше да изчопли накрая от мозъка си? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува в Тер Хот“? „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува на Международната космическа станция“? Не. Дори ако дамските литературни клубове, които съставляваха постоянната й аудитория, ги грабеха като топъл хляб (а вероятно щеше да е така). Не.

Тя беше работлива катеричка, която живее добре с парите, изкарвани от книжките… но си сбира жълъдчета за зимнина. През изминалите десет години ежегодно превеждаше между дванайсет и шестнайсет хиляди долара на своя фонд. Заради колебанията на борсата общата сума не беше толкова висока, колкото би й се искало, но тя си повтаряше, че труди ли се неуморно, вероятно ще издрапа — каквато си беше машина. Всяка година даваше поне три срещи гратис за успокоение на съвестта. Този често пъти дразнещ орган не би трябвало да я притеснява, че взема честно изкарани пари, но понякога тъкмо това се случваше. Вероятно защото да си чеше езика и да подписва книги не се вместваше в представата й за труд, получена с домашното възпитание.

Освен хонорар от поне хиляда и двеста долара тя поставяше едно друго изискване: до мястото на срещата да се стига с кола с максимум една нощувка по пътя. Това щеше да рече, че тя рядко пътуваше по на юг от Ричмънд или по на запад от Кливланд. Една нощувка в мотел беше досадна, но се търпеше; след две нощувки цяла седмица се чувстваше като парцал. А Фрици, нейният котак, мразеше сам да е стопанин на къщата. Показваше й го на прибиране, като започваше да й се пречка в краката на стълбите или пък се настаняваше в скута й, драскайки където свари. Въпреки че Патси Макклейн, услужливата съседка, идваше да го нахрани, той почти не хапваше преди завръщането на Тес.

Тя нито се боеше от летенето, нито се притесняваше да си поиска билет от организациите, които я ангажираха — точно както им изпращаше сметката за стаите в мотела (винаги удобни, никога луксозни). Просто й беше адски неприятно: суматохата, унизителните проверки със скенери, алчността на авиокомпаниите, които бяха направили платено това, което някога беше безплатно, закъсненията… и неизбежният факт, че ти не командваш. Това бе най-лошото. След безконечните контроли, след като най-сетне те допуснат на борда, ти си поверил най-ценното си притежание — своя живот — в чужди ръце.

Разбира се, същото се отнасяше за шосетата и магистралите, по които тя пътуваше: някой пияница можеше да загуби контрол над волана, да кривне в насрещното платно и да отнеме живота ти в челен сблъсък (той щеше да оживее; изглежда, пияниците винаги оживяваха), но когато тя седеше зад кормилото, поне имаше илюзията за контрол. Освен това обичаше да шофира. Действаше й успокояващо. Най-добрите идеи я спохождаха, когато беше на път с изключено радио.

— Сто на сто си карала камион в миналото си прераждане — подметна й веднъж Патси Макклейн.

Колкото до това, Тес не вярваше в минали прераждания, нито пък в бъдещи — метафизически казано, тя вярваше, че няма кой знае какво отвъд зримото с просто око, — но й се нравеше представата за живот, където не е миньонче с деликатно личице и свенлива усмивка, което пише старомодни криминалета, а мъжага с голяма шапка, засенчваща обветрено чело и прошарена брада, който кръстосва с пикапа си пътищата в страната. В този живот нямаше грижливо да подбира облеклото си, преди да се покаже сред хора, а щеше да го раздава с избелели джинси и каубойски ботуши. Тес обичаше да пише и нямаше нищо против срещите с читатели, но най обичаше да шофира. След изявата в Чикопи това увлечение й се стори шантаво… но не в смисъл на „забавно“. Изобщо не в този смисъл.