Стивън Кинг
Големия шофьор (29)

29.

Тя отиде в кухнята да пийне вода, но само с вода нямаше да стане. Преполовена бутилка текила се мъдреше в дъното на кухненския шкаф незнайно откога. Тес я извади, помисли да вземе чаша, но направо надигна шишето. Текилата опари устата и гърлото й, но иначе й подейства добре. Отново отпи, този път по-малко, и прибра текилата. Не смяташе да се напива. Точно днес имаше нужда да е с трезва глава.

Гняв — най-големият, най-истински гняв, откакто беше зрял човек — я завладя като треска, но тази треска нямаше нищо общо с изкараните досега. Тя циркулираше в тялото й като странен серум — първо студено отдясно, после горещо отляво, където е сърцето. Сякаш не засягаше главата й, която беше бистра. И то по-бистра, след като си пийна текила.

Направи няколко бързи кръгчета из кухнята, навела глава, масажирайки с ръка пръстена от синини по шията си. Не й хрумна, че обикаля кухнята, както обикаляше изоставения магазин, след като изпълзя от канала, който Големия шофьор бе нарекъл за нейна гробница. Действително ли смяташе, че Рамона Норвил я е изпратила — нея, Тес — при сина си психопат като един вид жертвоприношение? Имаше ли такава вероятност? Нямаше. Всъщност откъде да е сигурна, че двамата са майка и син, съдейки по една лоша снимка и по памет?

Обаче имам слонска памет. И съм добра физиономистка.

Е, тя така мислеше, но вероятно същото се отнасяше за всички хора. Нали?

Да, а идеята е шантава. Не си криви душата.

Не си кривеше душата, но беше виждала по-шантави неща по програмите за истински престъпления (които редовно следеше). Жените от кооперацията в Сан Франциско, които години наред убивали своите възрастни наематели, за да присвояват пенсиите им, и ги заравяли в задния двор. Пилотът, който изпратил в отвъдното съпругата си и замразил трупа във фризера, за да го прекара през дърворезачката зад гаража. Мъжът, който упоил децата си с газолин и ги сготвил като бройлери, за да е сигурен, че жена му никога няма да упражнява родителските права, които й били присъдени. Майка да изпраща жертви на сина си беше потресаващо и невероятно… обаче не и невъзможно. Щом нещата опираха до двусмислената (без)образност на човешкото сърце, границите май не важаха.

— И таз добра! — Ужас и гняв се преплитаха в гласа й. — И таз добра, и таз добра, и таз добра!

Разбери. Разбери със сигурност. Ако можеш.

Тес се завърна при своя благонадежден компютър. Ръцете й силно трепереха и тя на три пъти се опита да въведе ПРЕВОЗВАЧИ КОУЛИЧ в полето на търсачката. Накрая успя, натисна ентър и резултатът се появи отгоре в списъка: АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ. Оттам влезе в уебсайта на фирмата, където я посрещна лоша анимация на голям камион с червен ястреб отстрани и смахнат, ухилен шофьор зад волана. Камионът прекоси екрана отдясно наляво, обърна се, прекоси отляво надясно, после пак се обърна. Безкрайно пътуване на чомпи. Мотото на фирмата проблясваше в червено, бяло и синьо над рисуваното камионче: УСМИВКИТЕ ИДВАТ С ОБСЛУЖВАНЕТО!

За желаещите да пътешестват отвъд гостоприемния екран имаше четири-пет възможности, в това число телефонни номера, ценоразпис и отзиви на доволни клиенти. Тес ги пропусна и кликна върху последния ред, който гласеше: ВИЖТЕ НАЙ-НОВОТО ПОПЪЛНЕНИЕ В НАШИЯ АВТОПАРК! Щом картинката се появи, и последното парченце се намести.

Снимката беше много по-добра от тази на Рамона Норвил на стъпалата пред библиотеката. Изнасилвачът на Тес седеше зад волана в лъскавата кабинка, на чиито врата с причудливи букви бе написано: АВТОПРЕВОЗИ ЧЕРВЕН ЯСТРЕБ КОУЛИЧ, МАСАЧУЗЕТС. Той не носеше кафявата шапка с пръски от белина, а русата остра къса коса подсилваше едва ли не зловещо приликата с майка му. Неговата жизнерадостна, предразполагаща усмивка бе същата, което Тес помнеше от вчерашния следобед. Същата, с която й каза: Вместо да ти сменям гумата, що да не те изчукам? А?

От взиране в снимката цикълът на странния серум на гнева, който протичаше в системата й, се ускори. В слепоочията й се появи бучене, което не беше точно главоболие. Всъщност бе приятно.

Той носеше пръстена с червеното стъкълце.

Надписът под снимката гласеше: „Ал Стрелке, управител на фирма за автопревози «Червен ястреб», зад волана на последната придобивка на фирмата: Питърбилт 389 от 2008. Могъщият автовоз Пит сега е на разположение на всичките ни клиенти, които са НАЙ-ГОТИНИТЕ В СТРАНАТА. Вижте само! Ал не прилича ли на горд татко?“

Чу го как я обижда, че е кучка — мрънкаща курва и кучка, — и сви ръце в юмруци. Усети как ноктите й се забиват в дланите и стисна още по-здраво, наслаждавайки се на болката.

Горд татко. Очите й неизменно се връщаха на този израз. Горд татко. Гневът все повече се ускоряваше и обикаляше тялото й, както тя беше обикаляла кухнята. Както тя беше обикаляла магазина снощи, ту идвайки на себе си, ту изключвайки напълно — като актриса, която ту изчезва на сцената, ту се мярка под светлината на някой прожектор.

Ще си платиш, Ал. А ченгетата да си гледат работата. Ще се разплащаш с мен.

Налице беше и въпросът с Рамона Норвил. Гордата майка на гордия татко. Въпреки че Тес още не се бе уверила нейното съучастие. Донякъде това се дължеше на нежеланието да повярва, че една жена би допуснала нещо толкова ужасно да се случи на друга жена, но също така имаше по-невинно обяснение.

Чикопи не беше Бог знае колко далеч от Коулич и Рамона сигурно винаги минаваше напряко по Еленовия път.

— За да погостува на сина си — кимна Тес. — За да погостува на гордия татко с лъскавия автовоз Пит. Като нищо може тя да го е снимала зад волана.

Та защо да не препоръча любимия си маршрут на гостуващата авторка?

Но защо не каза: „Всеки път минавам оттам, когато отивам на гости при сина си.“ Нямаше ли да е естествено?

— Може би не разговаря с непознати за Стрелке-фазата от живота си — предположи. — Фазата, преди да открие късата коса и удобните обувки. — Не беше изключено, но как да обясни гредите с гвоздеи? Капанът. Норвил я изпрати по онзи път, а капанът е бил заложен предварително. Дали му се е обадила? Обадила се е с думите: „Пращам ти едно сочно парче, не я изпускай?“

Това все още не означава, че е била замесена… съзнателно замесена. Колко му е гордият татко редовно да се осведомява за гостуващите автори?

— Нищо работа — изкоментира Фрици, след като скочи върху картотеката. Заблиза едната си лапичка.

— А ако си е харесал снимка… на една сравнително привлекателна писателка… вероятно се е досетил, че майка му ще я изпрати по… — Тес млъкна. — Не, тук нещо не се връзва. Без входяща информация от мамчето как ще е разбрал, че ще се връщам с кола до дома си в Бостън? Или че ще летя със самолет до дома си в Ню Йорк?

— Ти го провери в Гугъл — обади се Фрици. — Може би и той те е проверил там. Както и тя. В последно време всичко го има в интернет; ти сама го каза.

Това вече се връзваше, макар и доста хлабаво.

Тес реши, че има само един начин да узнае със сигурност. Като посети ненадейно Норвил. Като я погледне в очите. Ако в тях не се четеше нищо освен изненада и любопитство какво е провокирало завръщането на създателката на Уилоу Гроув… ще навести Рамона не в библиотеката, а в дома й… това едно на ръка. Но ако прочете в очите й страх, който може би е породен от мисълта защо си тук, а не в ръждясалия канал под Еленовия път… тогава…

— Тогава ще е различно, Фрици. Нали?

Той впери в нея лукавите си зелени очи, като продължаваше да ближе лапичката си. Тази лапичка изглеждаше безобидна, ала в нея се криеха нокти. Тес ги беше виждала, а понякога и усещала.

Разбрала е къде живея; да видим дали ще мога да й върна услугата.

Пак заработи с компютъра, като този път потърси уебсайта на „Букс & Браун Бегърс“. Беше напълно сигурна, че ще го открие — днес куцо и сакато имаше уебсайт, даже затворници с доживотни присъди имаха уебсайтове — и го откри. Веригата книжарници публикуваше интересни бележки за своите членове, рецензии за книги и неофициални резюмета — не точно протоколи — от организираните срещи с автори. Тес избра тях и започна да превърта. Не след дълго откри, че срещата от десети юни се е провела в дома на Рамона Норвил в Брустър. Тес никога не беше ходила в градчето, но знаеше къде е: вчера на път за ангажимента си беше подминала неговата зелена табела на магистралния разклон. То се намираше само на две-три отбивки южно от Чикопи.

След това влезе в данъчните регистри на община Брустър и плъзна курсива надолу, докато не откри името на Рамона. Предишната година тя беше платила 913,06 долара данък недвижими имоти. Адресът на въпросния имот беше Лейсмейкър Лейн, 75.

— Падна ли ми, скъпа — рече Тес.

— Трябва да обмислиш как ще действаш — посъветва я Фрици. — И колко далеч искаш да стигнеш.

— Ако съм права — отговори тя, — може би доста далеч.

Понечи да изключи компютъра, но се сети, че не е зле да провери още нещо, въпреки че сигурно щеше да удари на камък. Отиде на страницата на „Уикли Римайндър“ и кликна върху НЕКРОЛОЗИ. Имаше поле, където да въведеш името, което търсиш, и Тес написа СТРЕЛКЕ. Излезе само едно съвпадение, мъж на име Роскоу Стрелке. Според некролога от 1999 той починал внезапно у дома си на четирийсет и осем годишна възраст. Оставил съпруга Рамона и двама сина: Алвин (23) и Лестър (17). За писателка на криминални романи, пък било и от безкръвния вид, известен като „уютни домашни кримки“, внезапната смърт действаше като червен флаг. Тес потърси в общата база данни на вестника, но не откри нищо повече.

Заседя се за момент, барабанейки неспокойно с пръсти по страничните облегалки креслото, както правеше, когато работеше и не можеше да намери дума, фраза или начин да опише нещо. После потърси списък с вестниците в Западен и Южен Масачузетс и попадна на спрингфийлдския „Републиканец“. Написа името на съпруга на Рамона Норвил и заглавието, което се появи беше грубо и рязко: БИЗНЕСМЕН ОТ ЧИКОПИ СЕ САМОУБИВА.

Стрелке бил намерен в гаража си, увиснал от една дъска. Нямало оставена бележка и Рамона не се цитираше, но една съседка споменала, че господин Стрелке бил много разстроен от „някакви неприятности, в които се забъркал големият син“.

— Какви ги е надробил Ал, че така си се разстроил? — запита Тес компютърния екран. — Да не е свързано с момиче? Може би изнасилване? Сексуално посегателство с побой? Още тогава ли е действал мащабно? Ако затова си се обесил, значи си бил пилешка курешка, тате.

— Може би на Роскоу са му помогнали — предположи Фрици. — Знаеш я Рамона. Едра, силна жена. Какво да ти разправям, виждала си я.

Това отново не прозвуча като гласа, с който обикновено си приказваше наужким. Сепнато погледна Фрици. Той също я погледна: зелени очи, питащи кой, аз ли?

Това, което Тес искаше, бе направо да отиде с колата до Лейсмейкър Лейн, с револвера в дамската си чанта. Това, което Тес трябваше да направи, бе да престане да се изживява като детективка и да се обади в полицията. Нека те да се оправят. Старата Тес би постъпила така, само че тя вече не беше онази жена. Онази жена сега й се струваше далечна роднина, на която изпращаш коледна картичка и забравяш за нея до следващата Коледа.

Понеже не можа да реши — и понеже навсякъде я болеше — тя се качи на горния етаж и си легна. Спа четири часа и се събуди така вдървена, че едва се изправи. За подсилване изпи още два тиленола, изчака да подействат и отиде с колата до видеотеката. Носеше Изстисквача на лимони в дамската си чанта. Реши, че винаги ще го носи, докато шофира сама.

Добра се до видеотеката малко преди да затвори и поиска филма с Джоди Фостър „Храбрата жена“. Служителят (който беше със зелена коса, ухото му бе продупчено с безопасна игла и я имаше осемнайсет години, я не) снизходително я уведоми, че филмът всъщност се казва „Смелата“^[1]. Господин Ретропънк я светна, че за още петдесет цента може да си тръгне и с торбичка пуканки за микровълнова фурна. Тес се канеше да откаже, но размисли.

— Що пък не? — насочи въпроса си тя към господин Ретропънк. — Нали живеем само веднъж?

Той се сепна, видя я по различен начин и усмихнато се съгласи, че е точно така.

Вкъщи Тес приготви пуканките, пъхна дивидито в устройството и се настани на дивана, като подпъхна една възглавница зад кръста си, където беше охлузеното място. Фрици се намести при нея и двамата изгледаха как Джоди Фостър преследва мъжете (боклуците, както във фразата доволен ли си, боклук такъв), които бяха убили приятеля й. Междувременно Фостър видя сметката и на други боклуци с револвера си. „Смелата“ в значителна степен беше халтура, но въпреки това Тес го хареса. Реши, че е много съдържателен. Освен това реши, че дълги години нещо й е липсвало: простият, но автентичен катарзис, предлаган от такива филми. Щом го изгледа, се обърна към Фрици с думите:

— Ще ми се Ричард Уидмарк да беше заварил Джоди Фостър вместо старата дама в количката, а ти?

Фрици се съгласи на хиляда процента.