Стивън Кинг
Големия шофьор (47)

47.

Срещнаха се за обяд в градския парк на Коулич. Седнаха на една пейка близо до естрадата за оркестъра. Тес не беше гладна, но Бетси Нийл я накара да си вземе сандвич и тя задъвка настървено, което я подсети как Губър нагъваше хамбургера на Лестър Стрелке.

— Започни отначало — нареди Бетси. Тес си помисли, че тя е почти неестествено спокойна. — Започни отначало и ми разкажи всичко от игла до конец.

Тес започна с поканата от „Букс & Браун Бегърс“. Бетси Нийл почти не продума, само от време на време добавяше по някое „аха“ или „така значи“ за да покаже, че слуша. Докато разказваше, Тес ожадня. Добре че Бетси носеше две кутийки безалкохолно „Доктор Браун“. Тес жадно изгълта едната.

Когато свърши, минаваше един часът. Малцината, дошли да обядват в парка, се бяха разотишли. Две жени разхождаха бебета в колички, но те се намираха доста далеч.

— Дай да обобщим — каза Бетси Нийл. — Щяла си да се самоубиеш, но някакъв призрачен глас ти е нашепнал вместо това да се върнеш в къщата на Алвин Стрелке.

— Да — отвърна Тес. — Където си намерих чантата. И изцапаното с кръв пате.

— А гащичките ти са били в къщата на малкия брат.

— Да, в къщата на Малкия шофьор. Сега са в експедишъна. Както и дамската ми чанта. Искаш ли да ги видиш?

— Не. А револверът?

— Той също е в колата. В него е останал един патрон. — Тя любопитно се взря в Нийл, като си мислеше: „Момичето с очи от портрет на Пикасо“ — Не те ли е страх от мен? Ти си единствената жива свидетелка. Или поне единствената, за която се сещам.

— Тес, седнали сме в градския парк. Освен това самопризнанията ти са записани на телефонния ми секретар.

Тес примигна. Още една подробност, за която не беше помислила.

— Даже ако някак си успееш да ме убиеш, без онези две майки да забележат…

— Вече не се наемам да убивам когото и да е. Тук или където и да било.

— Радвам се да го науча. Защото дори да се погрижиш за мен и касетката от телефонния ми секретар, рано или късно някой ще издири таксиметровия шофьор, който събота сутринта те е взел от дискотеката. А щом от полицията се доберат до теб, ще те освидетелстват и ще те уличат заради синините.

— Да. — Тес докосна най-страшната синина. — Така е. И сега какво?

— Първо, ще е разумно да не си показваш носа навън, преди хубавото ти лице отново да изглежда хубаво.

— Вече си измислих алиби за синините. — Сподели с Бетси историята, която беше съчинила за пред Патси Маклейн.

— Доста находчиво.

— Госпожице Нийл… Бетси… вярваш ли ми?

— О, да — разсеяно отвърна тя. — А сега ме чуй. Слушаш ли?

Тес кимна.

— Ние сме две жени, които са си устроили скромен пикник в парка, и в това няма нищо лошо. Но след днешния ден няма да се видим вече. Така ли е?

— Щом казваш — отговори Тес. Чувстваше мозъка си изтръпнал като челюстта си, след като зъболекарят й инжектираше конска доза новокаин.

— Казвам. А ти трябва да скалъпиш друго обяснение, в случай че ченгетата разговарят или с шофьора, който те е закарал вкъщи, или…

— Мануел. Казваше се Мануел.

— … таксиджията, който те е закарал в „Стагър Ин“ събота сутринта. Едва ли някой ще те свърже със Стрелке, освен ако полицията не открие личната ти карта, но убийствата ще станат голяма новина и не можем да разчитаме, че разследването няма да те засегне. — Тя се наведе и чукна веднъж Тес над лявата гърда. — На теб разчитам то никога да не засегне мен. Защото не го заслужавам.

Не. Тя съвършено не го заслужаваше.

— Какво можеш да съчиниш за пред ченгетата, мила? Убедителна история, в която аз не фигурирам. Напъни се, все пак си писателка.

Тес мисли цяла минута, която Бетси й отпусна.

— Ще кажа, че след срещата с читателите Рамона Норвил, ме е посъветвала да мина по Еленовия път за по-пряко — което е истина — и че там съм видяла „Стагър Ин“. Няколко километра по-нататък съм се отбила да вечерям, после съм решила да се върна и да се почерпя. Да послушам групата.

— Добре. Те се казват…

— Знам как се казват — прекъсна я Тес. Може би действието на новокаина отминаваше. — Ще обясня, че съм се запознала с едни мъже, че съм си пийнала доста и съм решила, че не бива да шофирам. Теб те няма в историята, тъй като не работиш вечер. Също така мога да кажа…

— Недей, това е достатъчно. Като загрееш, направо се развихряш. Само не украсявай много.

— Няма — обеща Тес. — Освен това е възможно изобщо да не се стигне дотам. Щом стигнат до Стрелке и техните жертви, ще търсят много по-различен убиец от миньонче, което пише книжки.

Бетси Нийл се усмихна.

— Да, бе, да. Не си никакво миньонче, което пише книжки, а зла кучка. — Тогава видя стреснатото изражение на Тес. — Какво? Какво пък има сега?

— Нали ще успеят да свържат жените в канала с двамата Стрелке? Поне с Лестър?

— Той сложи ли си презерватив, преди да те изнасили?

— Ами! Не. Когато се прибрах, още бях оплескана със семето му. — Тес потрепери.

— Значи го е правил на голо и с другите. Доказателства ще има колкото искаш. Полицаите ще съберат две и две. Стига тези лоши момчета наистина да са унищожили личните ти документи, би трябвало да ти се размине. Безсмислено е да се безпокоиш за нещо, което не зависи от теб, нали?

— Да.

— Колкото до това… нали не смяташ да се прибереш у вас и да си прережеш китките във ваната? Или да използваш последния патрон?

— Не. — Тес се замисли как сладко ухаеше нощният въздух, докато седеше в пикапа, захапала късата цев на Изстисквача. — Не, няма.

— Тогава е време да тръгваш. Аз ще поседя още малко.

Тес се изправи и отново седна.

— Има нещо, което трябва да знам. При това положение ти ми ставаш съучастничка. Защо рискуваш толкова много заради жена, която почти не познаваш? Жена, която си видяла само веднъж?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че баба ми обича книгите ти и много ще се разочарова, ако влезеш в затвора за тройно убийство?

— Ни най-малко.

Известно време Бетси мълча. Вдигна кутийката си с „Доктор Браун“ и я остави.

— Много жени са жертви на изнасилване, нали така? Тоест ти не си уникална в това отношение.

Не, Тес не беше уникална в това отношение, но фактът, че го знае, не облекчаваше болката и унижението. Нито би й помогнал да преодолее нервността, докато чака резултатите от изследването за СПИН, което скоро щеше да си направи.

Бетси се усмихна. В усмивката нямаше нищо любезно. Или хубаво.

— Докато говорим, жени по цял свят са изнасилвани. В това число и момичета. Някои от тях без съмнение си имат любими плюшени играчки. Някои ги убиват, някои оцеляват. От оцелелите колко според теб се оплакват в полицията?

Тес поклати глава.

— Аз също нямам представа — каза Бетси, — но зная какво пише в Държавния доклад за изследване на престъпността, защото проверих в Гугъл. Според изнесените данни шейсет процента от изнасилванията въобще не стигат до полицията. Три от всеки пет. На мен това ми се струва занижено, но кой знае? Извън часовете по математика е трудно да докажеш отрицателна величина. Всъщност невъзможно.

— Кой те е изнасилил? — попита Тес.

— Пастрокът ми. Бях дванайсетгодишна. Държеше нож пред лицето ми. Аз не помръдвах — бях адски уплашена, — но когато той свърши, изпусна ножа. Вероятно не нарочно, ала кой знае?

Бетси дръпна долния клепач на лявото си око. Сложи ръка под него и стъкленото око се изтърколи в дланта й.

— Болката бе… просто неописуема. Сякаш настъпваше краят на света. Кървях. Обилно. Майка ми ме заведе на лекар. Подучи ме да кажа, че съм тичала по чорапи и съм се подхлъзнала на пода в кухнята, защото тъкмо го била лъснала с восък. Била съм си избола окото в ръба на шкафа. Обясни ми, че лекарят щял да поиска да разговаряме насаме и че разчитала на мен. „Зная, че те е насилил — каза тя, — но ако хората разберат, ще обвинят мен. Моля ти се, миличка, направи каквото ти казвам и нищо лошо няма да ти се случи отново.“ Затова излъгах лекаря.

— И онова повтори ли се?

— Още три-четири пъти. А аз не помръдвах, защото ми беше останало само едно око. Слушай, приключихме ли, или не?

Тес понечи да я прегърне, но Бетси се отдръпна. „Като дявол от светена вода“ — помисли си Тес.

— Недей — прошепна Бетси.

— Но…

— Зная, зная, мучо грасияс, солидарност, вечна дружба, дрън-дрън-дрън. Не обичам да ме прегръщат и точка по въпроса. Приключихме ли, или не?

— Приключихме.

— Върви тогава. Изхвърли оръжието в реката, сега ти е на път. Изгори ли самопризнанията?

— Да. И още как.

Бетси кимна:

— Аз пък ще изтрия съобщението ти от телефонния си секретар.

Тес си тръгна. Погледна веднъж назад. Бетси Нийл седеше на пейката. Отново си беше сложила окото.