Стивън Кинг
Големия шофьор (38)

38.

Ремаркето беше отлично прикритие, ала Тес не можеше да остане там. Нали беше дошла тук с определена цел. Предпазливо заобиколи къщата. Много се страхуваше да не задейства друга сензорна лампа, но чувстваше, че няма избор. Друга лампа нямаше, обаче луната се скри зад облак, Тес се спъна в капака за мазето и едва не си удари главата в ръчната количка, когато се изправи на колене. За момент, докато лежеше просната, се запита в какво се е превърнала. Беше известна писателка, а застреля една жена преди час и нещо. И то след като я намушка с нож в корема. „Започвам да откачам.“ После се сети как той я обиждаше, как я наричаше мрънкаща кучка и курва, и вече не й пукаше дали откача.

Стрелке наистина имаше градина зад къщата си, но тя бе малка и очевидно не си струваше да я пази със сензорна лампа от набезите на сърни и елени. Освен това в нея бяха останали само няколко загниващи тикви. Тес прекоси лехите, заобиколи ъгъла и се озова пред автовоза. Луната отново се беше показала и превръщаше хрома му в течното сребро на острите мечове от някое фентъзи.

Тя тръгна покрай тежкотоварното возило и коленичи до предното колело (което й стигна до брадичката). Извади Изстисквача от джоба си. Големия шофьор не можеше да влезе в гаража си, защото автовозът запречваше пътя. А и да не беше така, сигурно гаражът бе фрашкан с типичните за ерген боклуци: инструменти, риболовни такъми, приспособления за къмпинг, авточасти, каси газирана вода (купени с отстъпка).

Това са само догадки. Опасно е да гадаеш. Дорийн хубаво щеше да те нахока.

Щеше и още как, никой не познаваше дамите от Клуба по плетиво по-добре от Тес, но тези миловидни бабки със слабост към сладкишите рядко поемаха рискове. А когато рискува, човек, ще не ще, гадае.

Тес си погледна часовника и с учудване установи, че е само десет без двайсет и пет. Струваше й се, че е нагостила двойно Фрици преди четири години. Може би пет. Стори й се, че идва кола, после разбра, че й се е причуло. Жалко, че вятърът духаше силно, но… „Като не ми харесва, да духам аз.“ Никоя членка на Клуба по плетиво не би използвала цинизми — Дорийн Маркиз и нейните приятелки обичаха изрази като „Не се помайвай“, — но това за духането си беше вярно.

Може би той действително беше поел на път, нищо че беше неделя вечер. Може би още щеше да го чака, когато слънцето изгрее, премръзнала до кости (всяка от които я болеше) заради вятъра, непрестанно брулещ самотното баирче, където тя, лудата за връзване, се беше качила с всичкия си акъл.

„Не, той е лудият за връзване. Не помниш ли как танцуваше? Как сянката му се кривеше по стените? Не помниш ли как пееше? Квиченето му? Ще го чакаш, Теса Джийн. Ще го чакаш, докато адът замръзне. Стигнала си прекалено далеч, за да се отказваш.“

Всъщност тя точно от това се боеше.

„Няма начин да бъде благоприличие убийство в дневната. Нали ти е ясно?“

Ясно и беше. Това конкретно убийство — ако успееше да го извърши, — щеше да бъде от типа на „Предсмъртно желание“, а не на „Клубът по плетене от Уилоу Гроув гостува зад кулисите“. Той щеше да паркира тук, вероятно точно пред автовоза, зад който се беше скрила. Щеше да угаси фаровете на пикапа и преди очите му да свикнат с…

Този път не беше вятърът. Тя разпозна нестройното боботене на двигателя още преди фаровете да залеят със светлина завоя на алеята. Застана на едно коляно и нахлупи надолу шапката си, за да не я отнесе вятърът. Трябваше да се приближи до него, а това означаваше много внимателно да подбере най-подходящия момент. Ако се опиташе да го застреля от засада, най-вероятно щеше да пропусне въпреки близкото разстояние; инструкторът от стрелбището й беше обяснил, че може да разчита на Изстисквача само на дистанция от три метра или по-малко. Препоръчал й бе да си набави по-надеждно оръжие, но Тес така и не го послуша. А това не беше всичко. Първо трябваше да се увери, че в пикапа е самият Стрелке, а не брат му или някакъв приятел.

Нямат план.

За план беше твърде късно, понеже това беше пикапът, и когато лампата се включи, тя зърна кафявата шапка с пръските от белина. Видя как Големия шофьор се мръщи и примигва и разбра, че за миг ярката светлина е заслепила и него. Или действаше сега, или никога.

Аз съм Храбрата жена.

Без план, даже без мисъл в главата си, тя излезе иззад автовоза — не тичаше, а вървеше спокойно, с широки крачки. Вятърът се извиваше на пориви и плющеше в панталона й. Тес отвори пътническата врата на пикапа и забеляза на ръката му пръстена с червения камък. Той стискаше книжна кесия, в която прозираше нещо с формата на правоъгълна кутия. Бира, вероятно в опаковка от дванайсет кутии. Той се обърна към нея и се случи нещо ужасно: тя се раздвои. Храбрата жена видя животното, което я изнасили, души и натика в канал с два разложени трупа. Тес видя малко по-широкото лице, както и бръчиците около устата и очите, които ги нямаше в петък следобед. Но още докато осмисляше тези подробности, Изстисквача на лимони гръмна два пъти. Първият куршум продупчи гръкляна на Стрелке малко под брадичката. Вторият отвори черна дупка над едната рунтава вежда и разби прозореца от страната на шофьора. Стрелке рухна върху вратата и ръката, която стискаше книжната кесия, се отпусна като отсечена. Чудовищна тръпка разтърси тялото му и ръката с пръстена се удари във волана, като наду клаксона. Кучето в къщата пак се разлая.

— Не, това е той. — Тя държеше оръжието и се взираше през отворената врата. — Сигурно е той!

Изтича пред пикапа, загуби равновесие, падна на коляно, изправи се и дръпна вратата на шофьора. Стрелке се строполи навън, главата му се удари в асфалтираната алея. Шапката му се изхлузи. Дясното му око, избодено от куршума, пронизал главата, се пулеше на луната. Лявото се пулеше на Тес. Накрая я убеди не лицето — лицето с бръчици, които наистина виждаше за пръв път; лицето с белези от акне, които липсваха в петък следобед.

„Голям ли беше, или същинска грамада?“ — беше попитала Бетси Нийл.

„Същинска грамада“ — беше отговорила Тес и той наистина бе грамаден… само че не колкото застреляния мъж. Когато нейният изнасилвач излизаше от пикапа (от този пикап, в това нямаше капчица съмнение), тя бе преценила, че е висок два метра. Бездънен в корема, налят в бедрата и широк като порта. А този мъж беше висок поне два и десет. Беше дошла да си отмъсти на великан, а уби левиатан.

— О, Господи! — възкликна и вихърът отнесе думите й надалеч. — Боже Господи, какво направих?

— Ти ме уби, Тес — обади се простряният на земята мъж… което беше логично при двете дупки в главата и гърлото му. — Уби Големия шофьор точно както си беше наумила.

Силите я напуснаха. Тя коленичи до него. Луната грееше от буреносното небе.

— Пръстенът — прошепна Тес. — Шапката. Пикапът.

— Той носи пръстена и шапката, когато е на лов — каза Големия шофьор. — Тогава кара и пикапа. Когато той е на лов, аз съм на път, карам автовоз на „Червен ястреб“ — и ако някой го зърне, особено като е седнал — мисли, че вижда мен.

— Защо го прави? — попита тя мъртвеца. — Ти си му брат.

— Защото е луд — търпеливо обясни Големия шофьор.

— И защото преди номерът е минавал — намеси се Дорийн Маркиз. — Като са били непълнолетни, Лестър е загазил с полицията. Въпросът е дали Роскоу Стрелке се е самоубил заради онзи първи проблем, или защото Рамона е накарала баткото Ал да поеме вината. А може би Роскоу е щял да каже истината и Рамона го е убила. Инсценирала е самоубийство. Кое е било, Ал?

Но Ал запази мълчание по въпроса. Мъртвешко мълчание, ако трябва да бъдем точни.

— Ще ти кажа какво се е случило според мен — продължи Дорийн Маркиз. — Рамона си е давала сметка, че ако братчето ти се озове на разпит при полицай, който има поне капка мозък в главата, като нищо ще признае далеч по-тежък грях от това, че е опипвал някое момиче в училищния автобус или че е надничал в колите на местната любовна алея — каквото и да е било кокошкарското обвинение. Теб е придумала да поемеш вината, а мъжа си е убедила да мълчи. По-вероятно го е заставила. Или защото полицията никога не е провела разпознаване с момичето, или защото то не е повдигнало обвинения, работата се е потулила.

Ал нищо не отговори.

Тес си помисли: „Клеча тук и разговарям с въображаеми гласове. Превъртяла съм.“

Да, но някак съзнаваше, че се опитва да запази разума си. Затова трябваше да разбере, а историята, която разказваше с гласа на Дорийн, или беше вярна, или се доближаваше до истината. Градеше се на догадки и калпава дедукция, но имаше смисъл. Връзваше се с това, което Рамона бе признала в последните си мигове.

Тъпа путко, не знаеш какво говориш!

И: Не разбираш. Има грешка.

Добре, имало е грешка. Всичко, което тя направи тази вечер, е било грешка.

Не, не всичко. Рамона е била съучастничка. Знаела е.

— А ти знаеше ли? — обърна се Тес към мъжа, когото бе убила. Пресегна се да го хване за ръката, но се спря. Плътта под ръкава още щеше да е топла. Още щеше да е като на жив човек. — Знаеше ли?

Той не отговори.

— Нека аз — намеси се Дорийн Маркиз. С най-милия си и предразполагащ тон на възрастна дама, който действаше безотказно в книгите, тя попита: — Колко знаехте, господин Шофьор?

— Понякога подозирах — отвърна й. — Общо взето, не му мислех много. Движех бизнеса.

— Някога питал ли си майка си?

— Може и да съм — отвърна той и по чудато изкривеното му око Тес отсъди, че той увърта. Ала откъде да е сигурна на тази подивяла лунна светлина?

— Когато са изчезнали момичетата ли? Тогава ли я попита?

Големия шофьор не отвърна, може би защото Дорийн беше започнала да звучи като Фрици. И като Том Томтом, разбира се.

— Обаче никога не е имало доказателства, нали? — Този път гласът беше на самата Тес.

Но ето че той й отговори:

— Не. Никакви доказателства.

— А ти не искаше доказателства, нали?

Този път нямаше отговор, затова Тес стана и колебливо се приближи до кафявата шапка с белите пръски, която вятърът беше отвял чак на ливадата. Точно когато я вдигаше, сензорната лампа отново угасна. Кучето в къщата престана да лае. Това я наведе на мисълта за Шерлок Холмс и докато стоеше, брулена от ветровития лунен блясък, нададе най-печалния смях, излизал от човешко гърло. Свали своята шапка, напъха я в джоба на якето си и нахлупи неговата. Беше й прекалено голяма, затова я свали, за да затегне лентата отзад. Върна се при мъжа, когото беше убила; същият, за когото отсъди, че може би не е съвсем невинен… но все пак твърде невинен, за да заслужава наказанието, изпълнено от Храбрата жена.

Тя почука с пръст по козирката на кафявата шапка и попита:

— Този ли носиш, когато си на път?

Отговори не Стрелке, а Дорийн Маркиз, доайен на Клуба по плетиво:

— Разбира се, че не. Когато шофираш за дружеството, носиш шапка с червен ястреб, нали?

— Да — каза Стрелке.

— Също така не носиш пръстена, нали?

— Не. Много е кич. Не върви за пред клиентите. Да не говорим, че рискувах някой пияница или наркоман от мизерните мотели да го вземе за истински. Не биха ме нападнали открито, аз съм прекалено голям и силен — поне бях до тази вечер, — но можеха да ме застрелят като куче. А аз не заслужавам такава съдба. Нито заради фалшивия рубин, нито заради гнусотиите, които брат ми е сътворил.

— Заедно с брат ти никога не шофирахте едновременно за дружеството, нали, миличък?

— Не. Когато той беше на път, аз се занимавах с канцеларска работа. Когато аз бях на път, той… Е, май се сещаш какви ги вършеше, когато пътувах.

— Трябвало е да кажеш! — кресна Тес. — Даже само да си подозирал, е трябвало да кажеш!

— Страхувал се е — рече Дорийн с благия си глас. — Нали, миличък?

— Да — отвърна Ал. — Страхувах се.

— От брат ти ли? — попита Тес, която или не вярваше, или не желаеше да повярва. — Било те е шубе от братчето!

— Не от него — отговори Ал Стрелке. — От нея.