Стивън Кинг
Големия шофьор (16)

16.

Автомобилът — голям „Линкълн“ — дойде. Мъжът зад волана излезе и се огледа. Тес внимателно го прецени от укритието си до ъгъла. Той носеше костюм в убит цвят. Беше нисък човечец с очила, който не приличаше на изнасилвач… но, разбира се, не всички великани бяха изнасилвачи и не всички изнасилвачи — великани. Трябваше да му се довери. Ако искаше да се прибере вкъщи и да нахрани Фрици, нямаше избор. Затова хвърли мръсния си импровизиран шал край работещия телефон, и бавно, непоколебимо тръгна към колата. Светлината от витрините на магазина изглеждаше ослепително ярка след сенките в ъгъла, а Тес си даваше сметка какво представлява лицето й.

Първо ще ме попита какво се е случило, а после ще предложи да ме заведе в болница.

Но Мануел (който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща, това не беше изключено) само й отвори вратата с приветствието:

— Добре дошли в „Роял Лимузин“, мадам. — Лекият му испански акцент се връзваше с маслинената кожа и големите черни очи.

— Където съм кралска особа — допълни Тес. Опита да се усмихне. Подутите устни я заболяха.

— Да, мадам. — Нищо друго. Жив и здрав да е Мануел, който сигурно се беше нагледал на далеч по-лоши неща — може би в родния си край, може би на задната седалка на същата тази кола. Кой знае какви тайни пазят професионалните шофьори? В този въпрос може би се съдържаше цял роман. Не от романите, които тя пишеше, де… но кой знае какво може да пропише след това? Или дали въобще ще успее да напише нещо? Нищо чудно тазвечерното приключение да я лиши за известно време от тази самотна радост. Може би дори завинаги. Засега нищо не можеше да се каже.

Тя се качи на задната седалка, движейки се като стара жена с напреднала остеопороза. Когато се намести и той затвори вратата, Тес хвана дръжката и се загледа напред — държеше да се увери, че зад волана ще седне Мануел, а не великанът с гащеризона. В „Ужас на Еленовият път — 2“ там щеше да се появи великанът: поредният страховит обрат преди заключителните надписи. Малко самоирония е полезна за здравето.

Само че зад кормилото седна Мануел. Как иначе. Тя се отпусна.

— Даден ми е адрес Примроуз Лейн 19 в Стоук Вилидж. За там ли сме?

За миг Тес не можа да се сети. Беше набрала номера на фонокартата си от онзи телефон, без да се замисля, но сега забрави собствения си адрес.

Отпусни се. Свърши се. Това не е филм на ужасите, а животът ти. Преживя същински ужас, но се свърши. Затова се отпусни.

— Да, Мануел, за там сме.

— Ще желаете ли да се отбием някъде, или отиваме право у вас? — Възможно най-тактично шофьорът показа какво е видял, когато тя е минавала покрай силно осветените витрини.

Чист късмет беше, че все още взимаше противозачатъчни — късмет и може би малко оптимизъм, защото от три години не беше излизала с мъж за една нощ, освен ако не се брои тази нощ, — ала днес късметът й беше изневерил и тя се радваше и на малко. Не се съмняваше, че Мануел може да спре до някоя денонощна аптека, таксиметровите шофьори явно знаеха къде какво има, но тя нямаше сили да влезе там и да поиска хапчета против главоболие. Като видеше кървясалите й очи, аптекарят щеше да си помисли, че я мъчи махмурлук. Да не говорим, че нямаше пари.

— Никъде няма да се отбиваме, закарайте ме вкъщи, моля.

Скоро се носеха сред оживения трафик на магистрала 84, типичен за петъчната нощ. Еленовият път и изоставената бензиностанция бяха зад нея. Пред нея беше къщата й с охранителна система и с ключалка на всяка врата. Което беше прекрасно.