Стивън Кинг
Големия шофьор (23)

23.

Щом таксито излезе на Еленовия път, пулсът на Тес се учести. Докато стигнат до „Стагър Ин“, той сякаш превиши сто и трийсет удара в минута. Таксиджията сигурно забеляза нещо в огледалото за обратно виждане… а може би въпросът му се дължеше единствено на видимите следи от побоя:

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Всичко е супер — отговори тя. — Само дето не ми влизаше в сметките да се връщам тук на сутринта.

— С много хора е така — успокои я шофьорът. Той дъвчеше клечка за зъби, която извършваше бавно и философско пътешествие от единия до другия край на устата му. — Сигурно идвате за ключовете си. На бара ли сте ги забравили?

— О, не се притеснявам за ключовете — ведро заяви тя. — Обаче от бара разполагат с други мои вещи — жената, която телефонира, не уточни какви, а аз и понятие си нямам за какво може да става дума. — Божичко, все едно говори някоя от моите възрастни детективки.

Таксиджията превъртя клечката за зъби до начална позиция. В това се състоеше единственият му отговор.

— Ще ви дам още десет долара, за да ме изчакате, докато се върна — обеща Тес и кимна с глава към дискотеката. — Държа да видя, че колата ми ще потегли.

— Проблем никакъв — увери я мъжът.

А ако се разпищя, понеже той е там, идваш на пожар, разбрано?

Ала не би изрекла това даже ако имаше начин да го направи, без да прозвучи като пълно хахо. Шофьорът бе дебелак, навъртял петдесетака, и непрекъснато пъхтеше. Нямаше да се опре на великана, ако работата беше нагласена… както във филм на ужасите.

„Примамена обратно — унило си помисли Тес. — Примамена по телефона от приятелката на великана, която е луда като него.“

Глупава, параноична идея, но пътят до вратата на „Стагър Ин“ й се стори дълъг, а маратонките й сякаш силно тропаха по сбитата пръст: трак-троп-трак. Паркингът, който снощи представляваше море от коли, сега беше опустял с изключение на четири автомобилни островчета, сред тях и нейният експедишън. Намираше се съвсем в дъното на паркинга — естествено, че той не е искал да се набива на очи, докато го оставя — и Тес видя предната лява гума. Тя беше обикновена и стара и не се връзваше с останалите три, но иначе изглеждаше наред. Той й бе сменил гумата. Как иначе. Как иначе е преместил експедишъна от своята… от своята…

Почивна станция. Зона за убийства. Закарал го е тук, паркирал е, върнал се е в изоставения магазин и е отпрашил със стария си F-150. Пак добре, че не съм се свестила по-скоро; щеше да ме завари как обикалям като муха без глава и сега нямаше да съм тук.

Тя се озърна през рамо. В онези филми, за които сега не спираше да мисли, таксиджията непременно щеше да даде газ (изоставяйки ме на произвола на съдбата), но ето че още си стоеше там. Тес помаха на шофьора и той на свой ред й помаха. Засега й вървеше по мед и масло. Нейната кола бе тук, а великанът го нямаше. Великанът се намираше в дома си (в своето леговище) и най-вероятно отмаряше след снощните преживявания.

Табелката на вратата гласеше НИЕ СМЕ ЗАТВОРЕНИ. Тес почука, но никой не й отвори. Натисна бравата, която поддаде, и в главата й отново се заредиха зловещи филмови интриги. Най-глупавите сюжети, където бравата винаги поддава, а героинята извиква (с треперещ глас): „Има ли някой?“ Зрителите са наясно, че тя трябва да е луда, за да влезе, но точно това става.

Тес пак се озърна към таксиметровия шофьор, видя, че я чака, напомни си, че носи зареден револвер в чантата си, и влезе.