Стивън Кинг
Големия шофьор (13)

13.

На около километър и половина след като подмина табелата за Коулич, Тес чу ниско, ритмично бучене, от което пътят под краката й сякаш вибрираше. Първо се сети за мутантите морлоци на Хърбърт Уелс, които работят на машините си дълбоко в земните недра, но след пет минути стана ясно, че звукът идва от въздуха, не от земята. При това беше познат: сърдечният ритъм на баскитара. Останалите инструменти се сливаха около него, докато тя вървеше. Видя светлинка на хоризонта — не фарове, а бялото на флуоресцентни лампи и червеното на неон. Съставът свиреше „Мустангът Салй“, носеше се смях. Смехът беше пиянски и красив, насечен от радостни подвиквания. Дощя и се отново да си поплаче.

Локалът край шосето, голям стар хамбар с огромен неасфалтиран паркинг, който изглеждаше препълнен, се наричаше „Стагър Ин“. Тес намръщено застана встрани от ослепителното сияние на паркинга. Защо имаше толкова много коли? После се сети, че е петък вечер. Очевидно „Стагър Ин“ беше хитовата дискотека, ако си от Коулич или съседните градове. Тук със сигурност имаше телефон, обаче беше претъпкано с хора. Те щяха да забележат насинената й физиономия, изкривения нос. Трябваше да дава обяснения, а не й беше до разправии. Поне не още. Даже телефонна будка не й вършеше работа, защото навън също се мяркаха хора. При това много. Че как? Вече трябваше да излизаш, за да изпушиш една цигара. Освен това…

Той би могъл да е там. Нима по някое време не се кълчеше, тананикайки песен на „Ролинг Стоунс“ с ужасния си глас? Допускаше, че може да е сънувала това — или да е халюцинирала, — ала не й се вярваше. Нима не бе възможно да е скрил колата и да е дошъл право тук, в „Стагър Ин“, готов да куфее цяла нощ?

Бендът подхвана доста приличен кавър на едно старо парче на Крампс: „Кой кого“. Той мен, помисли си Тес. Предишната Тес нямаше да одобри подобна шега, а новата я намираше за адски готина. Тя дрезгаво се изсмя и се премести от другата страна на пътя, където светлините на паркинга не блестяха толкова силно.

До другия край на дискотеката забеляза стар бял ван, паркиран до рампата на склада. Тук нямаше ярки лампи, но на лунната светлина се виждаше скелетът, който думка по кексчетата-барабани. Нищо чудно, че шофьорът на вана не беше спрял да разчисти пътя от опасните греди. Зомби-хлебарите са закъснявали за участие. Лоша работа, защото в петък вечер „Стагър Ин“ се напушваше и изпушваше, изтрещяваше и изтрезняваше, отпускаше му края и намираше колая.

— Кой кого? — запита Тес и придърпа около врата си мръсното парче мокет. То не беше хермелинов шал, но в тази хладна октомврийска нощ бе по-добро от нищо.