Стивън Кинг
Големия шофьор (26)

26.

Тя провери дали експедишънът ще потегли, след което даде на таксиджията не десетачка, а двайсетачка. Той сърдечно й благодари и подкара към магистрала 84. Тес го последва, но не преди да включи Том в буксата на запалката и да го зареди.

— Привет, Тес — обади се Том. — Виждам, че поемаме на път.

— Само до вкъщи, Томи — отвърна тя и излезе от паркинга, като съзнаваше, че шофира с гума, сменена от човека, който едва не я беше убил. Ал — нещо полско. Камионджия и превозвач. — С една спирка по пътя.

— Не зная какви ги мислиш, Тес, обаче бъди внимателна.

Ако си беше вкъщи вместо в колата, Фрици щеше да направи този коментар и тя пак нямаше да е изненадана. От малка си измисляше гласове и диалози, въпреки че като осем-деветгодишна престана да го прави пред други хора, освен ако не беше на майтап.

— И аз не знам какви ги мисля — отвърна, ала не беше съвсем вярно.

Нагоре се намираше пресечката с шосе 47 и „Гас и Даш“. Тес сигнализира, зави и паркира експедишъна между двата телефонни автомата. Видя номера на „Роял Лимузин“, изписан на прашната стена между тях. Цифрите бяха наклонени, разлети, изписани от пръст, който не е можел да се спре. Полазиха я тръпки и тя притисна ръце до гърдите си. После излезе и отиде до телефона, който още работеше.

Табелката с упътването беше издраскана — може би с ключ за кола от някой пияница, — но важната информация още се четеше: спешните повиквания са безплатни, просто вдигнете слушалката и наберете 911. Фасулско.

Тя натисна деветката, поколеба се, натисна единица и пак се поколеба. Живо си представи пинята^[1] и жена, която се кани да я удари с пръчка. В скоро време всичко, скрито вътре, щеше да се изсипе на показ. Нейните приятели и познати щяха да научат, че е била изнасилена. Патси Маклейн щеше да узнае, че спъването във Фрици в тъмното е лъжа, породена от срама… и че Тес не й е вярвала достатъчно, за да сподели истината. Но всъщност това не беше главното. Колко му е да изтърпи малко обществено внимание, ако така ще попречи на мъжа, наречен от Бетси Нийл Големия шофьор, да изнасили и да убие друга жена. Тес си даваше сметка, че дори може да я изкарат героиня — това й се струваше невъзможно снощи, когато така я болеше при уриниране, че й идваше да закрещи, а откраднатите гащички, стърчащи от джоба на великана, не й излизаха от ума.

Само че…

— Мен какво ме грее? — запита отново. Изрече думите много тихо, взирайки се в телефонния номер, изписан на прашната стена. — Мен какво ме грее?

После й дойде наум: „Имам револвер и умея да стрелям.“

Затвори телефона и се върна в колата. Погледна екрана на Том, който показваше пресечката на шосе 47 и Еленовия път.

— Трябва да го обмисля допълнително — каза Тес.

— Какво има да му мислиш? — попита Том. — Ако го убиеш и те хванат, ще отидеш в затвора. Нищо, че си била изнасилена.

— Точно това трябва да обмисля — рече тя и излезе на шосе 47, което щеше да я отведе до магистрала 84.

В събота сутрин движението на голямата магистрала не беше натоварено и Тес се чувстваше добре зад волана. Облекчена. Нормално. Том мълчеше, докато не подминаха табелата ИЗХОД 9 СТОУК ВИЛИДЖ 4 КМ.

— Сигурна ли си, че е било случайно?

— Кое? — Тя се сепна и подскочи. Беше чула думите на Том да излизат от нейната уста, изговорени с гърления глас, който винаги използваше въображаемото си „аз“ от въображаемите си диалози (този глас нямаше нищо общо с робогласа на Том Томтом), но мисълта сякаш не бе нейна.

— Да не казваш, че копелето случайно ме е изнасилило?

— Не — отвърна Том. — Казвам, че ако зависеше от теб, щеше да се върнеш по пътя, по който си дошла. По този път Магистрала 84. Но нали някой много знаеше? Някой знаеше пряк път.

— Да — съгласи се тя. — Рамона Норвил. — Обмисли възможността и поклати глава. — От девет кладенеца вода носиш, друже мой.

На това Том не отговори.