Пени Винченци
Дилемата (9)

Глава 8

Първото нещо, което Грей направи в понеделник сутринта, беше да позвъни в холдинга „Чанинг“ и да поиска разговор с Кирстен. Предпазлив, но любезен глас го уведоми, че я няма в момента.

— Не можем да кажем със сигурност кога ще дойде.

„Така и предполагах“, помисли си Грей.

— Тогава мога ли да разговарям със Сам, моля? Обажда се Грейсън Таунсенд.

Сам се обади. Гласът й беше някак приглушен.

— Здравей, Грей.

— Добро утро, Сам. Просто се обаждам да ти кажа, че съжалявам за материала в „График“. Джуди Уот е отвратителна. Трябва да бъде натикана в миша дупка.

— Не знам — каза Сам с досада. — Кирстен е постъпила много глупаво.

— Да, така е, но тя е още много млада и неопитна.

— Знам. Чувствам се много отговорна.

— Не би трябвало, въпреки че дъртият едва ли ще е много доволен.

— Той се държи в типичния за него стил и, естествено, обвинява мен. Не може да разбере защо да не бъде публикувано опровержение.

— Да… много неприятна история. Съжалявам. Е, ако има нещо, което бих могъл да направя за теб…

— Благодаря ти, Грей, много си мил.

— Няма защо. Предполагам, че тази работа няма да помогне за разрешаването на моя проблем, нали? Искам да кажа за онова интервю, което трябваше да взема от него?

Сам за малко да се изсмее.

— Опасявам се, че не. Съжалявам, Грей.

— Добре, виж какво, кажи на Кирстен, че съм се обаждал. Просто да й поднеса съжаленията си.

— Да, разбира се. Чувам, че онази вечер сте пили заедно.

— Пихме, но не искам да се разпространяват разни мръснишки слухове по този повод. И без това у дома си имам достатъчно неприятности.

— Разбира се, че няма. Довиждане, Грей.

— Довиждане, Сам.

 

 

Грей обичаше понеделниците. Повечето журналисти от неделните вестници не работеха в понеделник, но той често го правеше. Беше подходящо време за размисъл, за внимателен преглед на всички други вестници, за преоценка на онова, което беше направил предишната седмица. Всичко това беше част от методичния му стил на работа, от желанието му да държи всичко под контрол и в пълен ред. Прекара по-голямата част от деня в преработване на една голяма статия, посветена на борбата в ръководството на Лейбъристката партия. В четири часа вече не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл за Бард Чанинг и извади от компютъра сведенията, които имаше за него. Още не можеше да се начуди как преди петнадесет години като млад журналист се ровеше из теченията на вестниците в библиотеката, а сега всичко се появяваше на екрана само с натискането на едно копче. Не беше сигурен, че го предпочита. Информацията, която минаваше на екрана, му се струваше безлична и едноцветна. Старите пожълтели изрезки от вестници и избледнелите снимки бяха по-живи, вдъхваха живот на хората и дори на финансовите институции. Новият начин обаче беше далеч по-ефикасен.

Започна с преглед на писаното за холдинга „Чанинг“ в печата през изминалата година. Материалите, дори само в английския печат, бяха цяла купчина. Човекът очевидно умееше да използва средствата за информация. Беше писано много за проекта в Нюкасъл, не малко за този в Доклендс и продължаващата икономическа неефективност на това място, бяха посочени някои изненадващо добри финансови резултати при приключването на годината, имаше информации за Франческа и новото бебе, та дори и за назначаването на Кирстен във фирмата. Но нямаше нищо, което да предизвика у него и най-слаб интерес.

Реши да се порови из материалите, съдържащи основните данни. Извика на екрана сведенията за холдинга „Чанинг“. Капиталът му се изчисляваше на 100 милиона лири, а приблизителната цена на една акция вече достигаше 3 лири. Твърде добро постижение. Прегледа списъка на директорите. И тук нямаше нищо неочаквано. Знаеше повечето от тях по име, а двама познаваше лично. Добрият стар Дъглас Буут, известен на всички като Дъги, който предпочиташе да прекарва времето си на игрището и беше типичен смотаняк, обаче имаше нюх като на ловджийско куче, когато станеше въпрос за установяване на връзки, финансовият директор Питър Барбър, старият досадник Пийт — типична карикатура на счетоводител с помпозни маниери и костюми от модна къща „Сивил Роу“. Човек трудно можеше да си го представи да прави дори секс без жилетка. Имаше и още трима в директорския борд, които не се занимаваха пряко с управлението на фирмата. Това бяха Хенри Уитингтън — симпатичен мъж, добро рекламно лице за Бард, юрист по професия; бригадният генерал от запаса сър Чарлс Форсит с неизменната си усмивка (Грей си помисли как такива обиграни хора като него си падат по титли и медали) и накрая Майкъл Самюълс — експерт по недвижими имоти. Имаше и дълъг списък на притежателите на акции — както отделни лица, така и компании. Някои от тях му бяха познати, други — не.

От тук не можеше да излезе никакво интересно журналистическо разследване.

Разбира се, имаше и списък на директорите на дъщерни компании като „Чанинг Норт“, „Чанинг Юропиън“, „Чанинг Отдих“. Тази компания не му беше много позната. Предположи, че става дума за центрове за отдих в някои от големите пазарни проекти. Може би си струваше да научи нещо повече за нея.

Грей се разходи замислен из новинарската зала, а после потърси в компютъра информационната банка на „Джордънс“ с богатата информация за компаниите, техните директори и притежателите на акции.

Чанинг притежаваше голям брой от акциите — 20 процента. Дъглас Буут имаше 10 процента, а Барбър — 5 процента. Така те безспорно държаха контролния пакет, което означаваше, че могат да правят с компанията каквото си поискат. Интересно беше, че Буут бе директор и на няколко други места. Не беше странно, защото той не бе на постоянна работа в холдинга „Чанинг“. Беше директор на компания за облекло за голф, на верига магазини за здравословни храни и на компания, която даваше имоти под аренда. Наричаше се „Тренълфакс“ и се представяше с рекламното име „Хоум тайм“. „Тревълфакс“, какво глупаво име. Какво ли представляваше? Той потърси името и компютъра. Регистрирана компания. Адресът й беше в Бирмингам. Звучеше напълно невинно, фирмата имаше още двама директори Тереза Дидкот и Анджела Фелпс. Очевидно две мадами, които се нуждаеха от мъжка помощ. Особено пък ако обектите, които се даваха под наем, се намираха в Португалия или в някое подобно място, един любител на голф щеше да им върши работа. Ето каква голяма полза има човек да играе голф. Деловият живот във Великобритания би бил твърде различен без него. Дори и днес. Той извика на екрана имената на двете дами: Тереза Дидкот беше изпълнителният директор, а Анджела Фелпс отговаряше за продажбите. Адресите и на двете бяха в Бирмингам. Тук нямаше нищо повече за научаване.

Грей отново се върна към другите директори в холдинга „Чанинг“.

Пийт Барбър беше припечелил 150 000 хиляди лири. И къде живееше?

О, боже, би могло да се предположи — на Бърууд Парк, Уейбридж, в Съри. Грей можеше да си представи къщата му голяма, луксозна, вероятно с плувен басейн, но нищо, което да е абсурдно скъпо. Ако някой се стараеше да живее според парите, които изкарваше, това беше Пийт. Хенри Уитингтън, бригадният генерал Форсит и Самюълс също бяха абсолютно предвидими. Всички получаваха стандартните заплати като членове на борда на директорите, които нямат изпълнителски функции, всички имаха сравнително скромни дялове от акциите. Но всички печелеха добре и щяха да продължат да печелят, ако „Чанинг“ преуспяваше.

Грей се върна при бюрото си отегчен. Нямаше нищо, за което да се захване. Може би инстинктът му го беше подвел. Може би остаряваше и беше изгубил дарбата си. Тази мисъл му подейства твърде потискащо. Предположи, че за това настроение отчасти е виновна и Бриони. Бриони и неговият несъществуващ бащински инстинкт.

Той въздъхна и погледна часовника си. Беше пет и половина, време да си върви вкъщи при Бриони и при домашните проблеми. Към хормоните. Проклетите хормони. Тя дори беше започнала да се въздържа от секс с него. Още не му се прибираше. Реши да остане малко повече.

Отново включи компютъра и се загледа в него със смесено чувство на възхищение и раздразнение. То го обхващаше винаги когато нещата не вървяха добре. Машинката си седеше там и правеше каквото й кажеше, разказваше му разни неща, показваше му други, напомняше му, че трябва да запаметява от време на време, да не я изключва от мрежата и да не прави два еднакви файла, но въпреки това не можеше да му помогне с нищо. Не и в случаите, когато мозъкът беше направил всичко, което е по силите му, но то се беше оказало недостатъчно. Изведнъж си спомни съвсем ясно един съвет, който му беше дал стар и много способен журналист от „Дейли Мейл: В тази игра това, на което трябва да разчиташ, е способността ти да убеждаваш хората да ти разкажат неща, които не би трябвало да ти казват.“ Джуди Уот очевидно я бива доста в тази работа, след като е убедила Кирстен Чанинг да й каже нещо, което не е трябвало. С кого би могъл да се заеме той? Кой би могъл да му каже нещо за Чанинг? За самия Бард Чанинг? Стоеше при бюрото и чертаеше с молив кръгове върху лист хартия, напрягаше мозъка си, за да измисли нещо под диктата на волята си. Това беше номер, който бе научил като студент. Всичко беше някъде в главата му, само трябваше да го открие и да го накара да излезе навън. Би могъл да опита с Кирстен, би могъл, когато раните й от преживяното започнеха да позарастват. Сега я беше яд на баща й повече от всякога. Сам беше прекалено предпазлива и прекалено лоялна. Виж, сигурно ще е интересно да поговори с Франческа Чанинг. Със съпругите беше винаги интересно да се поприказва. Те обикновено знаят повече, отколкото сами предполагат. Би поговорил с Франческа. Намираше я много привлекателна. Разбира се, тя щеше да бъде крайно предпазлива пред представителите на пресата в момента. Но вестникът му се ползваше с репутация на авторитетен и отговорен, а той беше редакторът му по финансовите въпроси. Някоя случайна среща, един приятен разговор, няколко унищожителни думи за долнопробния печат. Знае ли човек? Би могъл да опита и с Дъги. Но той беше спец по това да не казва нищо или почти нищо. Грей никога не беше сигурен дали го прави нарочно, но при всички случаи беше много добър в тази работа. Пийт Барбър? Не и Пийт. Той беше толкова общителен, колкото оракулът от Делфи. И въпреки това, знае ли човек? Понякога тъкмо мълчаливците ти казват най-много. Просто по грешка. Струва си поне да опита. Разбира се, Марша Грейнджър, старият дракон, би могла да му разкаже не една и две истории. Старомодни секретарки като нея, които имаха голямо мнение за себе си и бяха постоянно в отбранителна поза, винаги имаха какво да кажат. Но да се изкопчи от нея нещо, беше по-трудно, отколкото да се изцеди вода от камък. Освен всичко друго тя вероятно е почти влюбена в Бард и би отишла на кладата заради него. Буут, изглежда, беше най-добрият избор. Заслужаваше си да опита.

Буут. Буут. Това име му говореше нещо. Той търпеливо започна да анализира какво. Проследи нишката в мозъка си, като натискаше все по-силно върху хартията с молива и правеше все по черни кръгове. Буут, Дъги Буут. Какво беше то, къде беше, как да го открие? И после се сети. Спомни си гласа на Бриони в деня, когато за първи път засегнаха темата за бебето, как отговори на телефона в зимната градина и му каза: „За теб е. Някоя си Тереза Буут.“ Тереза Буут. Имаше ли тя някаква връзка с Дъги? Беше възможно. Буут не беше рядко фамилно име, но въпреки това. Може да е съвпадение. Тогава си спомни и за още една Тереза. Включи отново компютъра, изруга го, докато започне да действа. Започна да си проправя път през различните файлове. И то се появи: Тереза Дидкот от „Тревълфакс“. Нямаше посочен телефон на Тереза Дидкот. Когато се опита да го открие, установи, че го няма в указателя. Е, към това можеше да се подходи сравнително лесно по друг начин. Обади се по телефона на фирмата. „Тревълфакс“. Никой не отговори. Разбира се, че няма да отговори, отдавна минаваше шест часът. Имаше само телефонен секретар, който го подкани да остави името и телефонния си номер, за да му се обадят. Реши да опита отново на другия ден, вместо да се издава толкова скоро. Утре щеше да разбере дали Тереза Буут наистина беше госпожа Тереза Буут от Дипъндейл, Лордс Кресънт, близо до Абингтън. И защо тя беше решила в даден момент да му каже нещо, а след това бързо бе променила решението си.

 

 

Изведнъж настроението му рязко се подобри и дори изпита сексуално желание. Остави на Бриони съобщение на телефонния секретар, в което я увери в любовта си, заяви, че много съжалява за държанието си от предишния ден, каза й, че би искал да я заведе на вечеря, и отиде да си измие чашата. Оказа се, че устройството, което би трябвало да сварява водата, просто не работи, беше го захвърлил и сега се опитваше да пие билков чай. Оплака се на Бриони, че до този момент не беше открил нито един, който да няма вкус на конска пикоч. Тя обаче не бе проявила интерес. Точно си обличаше едно много шикозно ленено сако, което му беше подарила за последния му рожден ден, когато телефонът иззвъня. Беше Кирстен Чанинг.

— Обаждам се само да ти благодаря за любезността — каза тя. Твърдението й му прозвуча съвсем искрено. — Всички останали като че ли ме забравиха.

Гласът й потрепери. Грей се засмя и каза, че тъкмо се кани да излиза, но биха могли да пийнат по едно. Попита я откъде се обажда.

— От къщи. Във Фулъм.

— Виж какво, аз съм член на „Харбър клъб“, защо да не се срещнем там?

Когато се появи, изглеждаше много бледа, а под очите си имаше сенки. Беше с дънки и прекомерно голяма за нея фланелка. Набързо изпи две чаши вино и се разплака.

Грей се премести до нея, сложи ръка на рамото й и й подаде кърпичката си.

— Но това е коприна — изненада се тя, след като вече си беше издухала няколко пъти носа в нея. — Не става за сълзи и сополи.

— Съжалявам. Следващия път ще се запася специално с кутия много здрави обикновени носни кърпи.

— Не, не — каза тя и сълзите й отново рукнаха. — Не ме разбра. Съжалявам, че я изцапах.

— Не се безпокой, имам дузини такива кърпички — увери я Грей. — А и не е нужно да се разстройваш толкова много. Не можеш да си представиш колко бързо забравят такива неща хората. До три седмици, а може би и по-рано Уелският принц, Фърджи или Мадона ще шокират обществеността с нещо скандално и вече никой няма да си спомня за теб и твоето без съмнение трудно семейство.

— Не го вярвам — усъмни се тя. — Не и баща ми. Той никога нищо не забравя, освен това, което сам е сторил. А и никой от семейството ми не разговаря с мен, с изключение на баба Джес. Това е майката на баща ми. Тя беше много мила и днес ме покани на обяд. Каза, че разговаряла с баща ми. Голяма моралистка е. Смята, че не е трябвало да изоставя майка ми и че вината е изцяло негова.

— Бих се осмелил да кажа, че тя има своите основания — отбеляза Грей. — Честно казано, Кирстен, не мисля, че трябва да се безпокоиш толкова много. Баща ти ще го преживее. След като те е изгонил от работа и не живееш при него, с течение на времето ще му мине.

— Да, може би, но аз нямам никакви пари. Абсолютно никакви. Намирам се в безизходно финансово положение.

— Какво наистина би искала да работиш? — попита я Грей.

— Не знам. Още ми се иска да се занимавам с право, но…

— Каква степен си получила в университета?

— Трета — отвърна Кирстен и отново се разплака.

— Ти си умно момиче, защо не можа да се справиш по-добре?

— Защото се мотаех. Не учех, пиех много, вземах наркотици. Имах късмет, че ми дадоха и трета степен.

— Е, тук не бих могъл да ти помогна. Ето, вземи пак кърпичката ми.

— Не съм и очаквала да можеш — отвърна тя и пак си издуха носа.

Грей се замисли за момент и си спомни за един свой приятел, който имаше компания за връзки с обществеността. Беше готов да даде какво ли не Кирстен Чанинг да стои в офиса му.

— Онзи ден ми казваше, че му е нужен някой, който да прилича на теб.

— В какъв смисъл? — попита Кирстен малко обезпокоена.

— Е, не искам да ти казвам точно в какъв, защото може да се възгордееш, а може и да се обидиш. Става дума за секретарка, по която мъжете да се захласват. Няма нищо общо с работата ти при Чанинг. Там ще изпълняваш най-вече функциите на домакиня, но поне ще имаш работа и ще получаваш заплата. Подобно нещо устройва ли те?

— За момента всичко ме устройва — отвърна Кирстен.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Работата може да ти се стори твърде досадна и изобщо не може да се каже, че е нещо много престижно, но…

— Не ме интересува — отвърна тя. — Никак не ми пука. Честно казано, мисля, че не ставам за нещо престижно. — Тя го погледна и леко се усмихна. После внезапно каза: — Ти си много мил, Грей. Прояви се като истински приятел. Аз нямам много такива.

— О, я остави.

— Не, така е. Нямам много истински приятели. Държа се толкова лошо, че това не е никак чудно.

— Ако поне половината от онези глупости, които бяха изписани, са верни, не се учудвам на държанието ти. Така ли е било наистина?

— А, да. Беше много по-лошо, отколкото е описано.

Настъпи мълчание, след което тя каза:

— Е, ти трябва да тръгваш. Още веднъж ти благодаря за всичко. За почерпката и за това, че ме изслуша и че ми обеща да се обадиш на приятеля си. И аз бих искала да направя нещо за теб в знак на благодарност.

Грей мислено се наруга, но тъй като не беше човек, който изпуска предоставилата му се възможност, замълча за момент и после каза:

— Всъщност можеш да направиш две неща.

— Какви?

— Да ми кажеш нещо. Знаеш ли случайно дали новата съпруга на Дъглас Буут се казва Тереза?

— Да, така се казва. Ужасна жена. Всички трябваше да отидем на сватбата им. Много месеста и доста пълна блондинка, слага си прекалено много парфюм, нали ги знаеш такива.

— Имам чувството, че не ти допада много — засмя се Грей.

— Не много — отвърна Кирстен и се усмихна, като подсмърчаше. — Тя също не ни харесва. Не харесва дори баща ми. Всъщност като че ли той най-малко й допада.

— Интересно, чудя се на какво ли се дължи това.

— Всички познаваме Дъги от много отдавна и обичахме Сюзън. Предполагам, че тя ревнува или нещо подобно.

— Аха. Тя има ли някаква компания за даване на имоти под наем?

— Да, има. Непрекъснато говори за нея. В действителност не знам с какво точно се занимава. Опитвам се да не я слушам. Ще ти кажа нещо, което ми се стори необичайно. Една нощ я видях да излиза много късно от „Чанинг хаус“. Беше сама, без Дъги. Видя ми се малко странно.

— Така ли? — Познатото чувство отново го връхлетя и той се развълнува. — Тя често ли ходи там?

— Не. Оттогава нито веднъж не съм я виждала да идва. Предполагам, че е била да вземе някакви документи на Дъги или нещо такова.

— Да, това е доста интересно.

— А какво е другото нещо?

— Бих искал да се срещна с твоята мащеха. С прекрасната Франческа.

— Мислех, че си я срещал вече.

— Да, така е, но само официално, на прием. Искам да се срещна с нея случайно. Да я поопозная.

Кирстен го погледна замислено.

— Защо?

— Да кажем, във връзка с едно журналистическо разследване.

— Никога няма да се съгласи да разговаря с теб за такива неща. Не и като с представител на печата. Особено след малкия гаф, който направих. Освен това в момента е много разстроена.

— Така ли? Има ли някаква конкретна причина?

— Да, бебето им е болно. Нещо му има на сърцето. Това ме кара да се чувствам още по-виновна. Тогава обаче не го знаех. Имам предвид, когато разговарях с Уот.

— Естествено, че не си го знаела — успокои я той. — Очевидно е, че сега те и двамата имат достатъчно грижи. Нещо сериозно ли е? Имам предвид болестта на бебето?

— Не знам със сигурност. Мисля, че е твърде сериозно.

— Колко тъжно. Е, тогава забрави за това, поне за момента.

— Ти какво разследване правиш?

— О — каза той небрежно, — става дума за моята голяма поредица от интервюта с видни фигури в търговията с недвижими имоти. Това е всичко. Тъй като баща ти отказа да ме приеме, ще трябва да направя очерка си за него от дистанция, така да се каже.

— Разбирам.

— Онази работа за Буут обаче ме интересува. Звучи ми твърде любопитно.

— Хм — тя го погледна замислено, — да не си замислил нещо лошо? Ставам много нервна от… когато…

— Когато става дума за представители на печата — допълни Грей. — Естествено. Не, не съм замислил нещо лошо, както се изрази. — Той леко се усмихна. — А сега, нали няма да плачеш повече, обещаваш ли?

Наведе се напред и леко я целуна по устните. Имаше намерение целувката да бъде само символична, почти бащинска. Но усети устните й меки и много влажни. Не издържа, неговите също се раздвижиха върху нейните и леко ги разтвориха. Той се отдръпна и я погледна. Очите й бяха много тъмни, а зениците й се бяха разширили. Явно беше, че и тя като него се бе развълнувала, колкото и мимолетна да беше целувката им.

— Някой ден бих искал да го направя пак — каза той. — А сега трябва да вървя.

Той обаче не си отиде вкъщи. Върна се в редакцията за малко и проведе няколко телефонни разговора.

 

 

В Стокхолм Йон Барток — главен директор на банка „Конингстрьом“, реши, след като прекара дълъг следобед в изучаване на някои цифрови данни, че е дошло време да разговаря лично с един от главните си клиенти.

— Искам да говоря с господин Чанинг от Лондон — каза той на секретарката си. — Свържете ме, ако обичате.

— Лично с него ли?

— Да, лично.

Пет минути по-късно секретарката му позвъни.

— Господин Чанинг не е на разположение в момента — уведоми го тя. — Личната му секретарка Марша Грейнджър не може да каже точно кога би могъл да ви се обади.

— Тази жена е цяло бедствие — ядоса се Барток. — Тогава ще бъдете ли така любезна да изпратите на господин Чанинг факс и да му кажете спешно да ми се обади?

— На обикновения номер ли?

— Не, имам номера на специалния му телефон. Предполагам, че ще имаме бърз резултат.

Пет минути по-късно Бард Чанинг беше на телефона. Барток изслуша внимателно обяснението му, а след това му каза, че иска да говори лично с него в следващите няколко дни.

— Не ме безпокои толкова сметката, която имате при нас. Там нещата изглежда, са наред, но трябва да си изясним някои неща. Може би няма да е зле, ако дойдете тук и разговаряме лично.

Бард Чанинг му каза, че според него това би било чудесно и ще нареди на секретарката си да разговаря със секретарката на Йон Барток, за да уговорят за подходяща дата и да уредят подробностите.

— Бих искал тази дата да бъде възможно най-скоро — намекна любезно Йон Барток. — Например в програмата ми за утре имам един прозорец за късния следобед. Много ще се радвам, ако се видим тогава или ако не успеете за това време, ще трябва да се видим най-късно на следващата сутрин.

Секретарката му беше в кабинета по време на разговора с няколко писма за подпис. Мина й през ум, че господин Барток няма практика да насрочва срещи с такова кратко предизвестие, особено пък с клиенти от чужбина. Изглежда, че ще е много обезпокоен, за да го стори, наистина твърде обезпокоен.

 

 

— Нали все още не си се отказал да дойдеш утре? — попита го Франческа. Към девет часа Бард слезе да си вземе един сандвич и пак се отправи нагоре по стълбите към кабинета си с купчина папки в ръце. Беше разсеян и дори изглеждаше изтощен.

— Да, разбира се, че ще дойда, въпреки че следобед трябва да летя за Стокхолм. Естествено, освен ако не ни кажат нещо… е, освен ако реша да не пътувам. Защо питаш?

— Не знам. Помислих, че след всичко това около Кирстен…

— Въпросът с Кирстен е приключен — каза той рязко. — Нямам намерение да изразходвам повече време и емоционална енергия за нея.

— Какъв любител на реда си — отбеляза Франческа. Знаеше, че би трябвало само да се съгласи с това, което й бе казал, и да бъде благодарна, че ще дойде, но думите му я ядосаха.

— Това пък какво би трябвало да означава?

— Искам да кажа колко умело си разделил семейството си на отделни килийки и парцели, точно както и компанията си.

— Не те разбрах.

— О, нищо.

— Франческа, бих искал да знам за какво говориш.

— Бард, току-що ти казах, че компанията ти е раздробена на части — Чанинг — Великобритания, Чанинг — Европа, пазарни центрове и какви ли не други неща и всички те се нуждаят от някакъв процент твое внимание. Същото е и в семейството ти. Сега Кирстен е в немилост, значи на нея й се полагат нула процента, Пати е настанена във Фулъм — за нея пет процента, в момента Кити се радва на доста проценти…

— Това е твърде гаден начин на изразяване.

— Не исках да ти прозвучи така. Просто изведнъж ми дойде наум.

— Можеш да запазиш подобни открития за себе си. Правя каквото мога, Франческа… за всички.

— Така е Бард, знам го. Съжалявам.

Беше искрена. Това бе третата им по-сериозна разправия след деня, в който бяха разговаряли с господин Лаудър. Тези скандали като че ли започваха от нищо, бяха опасни и с твърде опустошителен ефект. Разбира се, причината беше, че бяха много обезпокоени и се чувстваха прекалено изморени, но дори и да беше така, времето до следващата разправия се скъсяваше изумително бързо.

Той кимна леко с глава и изчезна нагоре по стълбите. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху това, което четеше — една статия в неделен вестник за борбата в ръководството на Лейбъристката партия. Въпросът никак не я интересуваше.

 

 

— Грей, ти не ме слушаш.

— Слушам те, Бриони.

— Не, не ме слушаш.

— Този разговор започва да става смешен — каза ядосан Грей.

Той седеше в зимната градина, пиеше чаша изключително добър портвайн, с който, както беше казал на Бриони, възнамеряваше да поеме концерта за пиано на Моцарт. Беше очевидно, че трябваше да се откаже от Моцарт. Изключи стерео уредбата, въздъхна и каза:

— Е, може би не всяка твоя дума. Започни отначало. Дали преди съм те слушал, или не, сега вече ще те чуя.

— Ще отсъствам няколко дни — уведоми го Бриони. — Ще отида при родителите си.

— Така ли? Не е ли малко внезапно?

— Да. Малко. Това, заради което отивам обаче, не е толкова внезапно.

— Предполагам, че ще е свързано с онази работа с бебето?

— Да, така е. Само че аз не гледам на това като на някаква работа, както ти се изрази.

— О, Бри, знаеш какво имам…

— Да, зная какво имаш предвид, Грей. Виж какво, в момента не искам да се впускаме в дълги дискусии по въпроса. Проявих голямо търпение, а изминаха три месеца, откакто ти казах какво искам. Опитвах се много пъти да не мисля за това, но не се получава. Мисля, че ти ми дължиш отговор. Ама не от сорта „О, Бри“, а истински отговор. Трябва да знам какъв е той.

— Какво точно трябва да знаеш, Бриони? — Усети обзелата го досада в гласа си. Опита се да я прикрие. Видя, че виното в чашата му го нямаше, а не си спомняше кога го беше изпил.

— А ти какво мислиш? Имам предвид, че ако кажеш „да“ — е, може би след година или дори след две, но да е нещо окончателно, тогава бих могла да почакам. Но ако не можеш да кажеш и това, тогава трябва наистина да се замисля.

— Бриони, не можем ли да обсъдим спокойно въпроса. Не искам да бъда подлаган на такъв натиск…

— Грей, вече няма какво да обсъждаме. Съжалявам, че го чувстваш като някакъв натиск, но трябва да знам. Прекалено важно е за мен, за да оставя този въпрос нерешен. Хайде да не говорим повече за това, става ли?

Грей мълчеше и мислеше напрегнато. Усети се притиснат в ъгъла и му стана неприятно. Пресуши още една чаша вино и погледна към Бриони, която стоеше изправена пред него. Беше облечена в черни ленени шорти и бяла фланелка с къси ръкави. Краката й бяха загорели от слънцето, на лицето си нямаше никакъв грим и луничките й едва забележимо се виждаха. Изглеждаше толкова прекрасна и той така я обичаше, че чак го заболя. Защо не можеше да разбере, че просто я обича и иска да бъде само негова, не желаеше да я разделя с някой друг. Не искаше да споделя живота си с когото и да било, особено пък с някакво малко, шумно и изискващо вниманието им същество, което, както личеше по всичко, щеше да разруши не само професионалния и обществения, но и сексуалния им живот.

Тя се приближи към него, наведе се и леко го целуна. Миришеше великолепно на лято и на нещо сладко. Той я хвана за китката и се опита да я привлече към себе си.

— Не, Грей, вече закъснях.

— Тази вечер ли ще тръгнеш? — Той се стресна, почувства се така, сякаш го бяха ограбили.

— Да, мисля, че така ще е най-добре. Решила съм го. Казах на мама, че ще пристигна около единадесет часа, и тя много ще се безпокои. Освен това не искам повече да имам нищо общо с теб, докато… е, докато. Довиждане. Ще се видим, да кажем, след седмица. Мисля, че ще е достатъчно дълго.

Тя взе големия си брезентов сак и излезе.

— Мамицата му! — изруга Грей. — Мамка му, мамка му, мамка му!

 

 

— Включена съм в краткия списък на кандидатите за една работа в Единбург — каза Наоми. — Мисля, че ще приема, ако ме одобрят.

— Така ли? Много интересно. Интересува ли те моето мнение?

— Не мисля, че то ще е от особено значение.

— А решила ли си какво ще правят останалите членове на семейството? Ще трябва ли да дойдем там с теб, или да останем тук и да чакаме да ни посетиш?

— Очевидно вие ще трябва да дойдете при мен. Ще заминем всички заедно.

— Разбирам. А ако аз не искам да замина и да живея в Единбург?

Тя сви рамене.

— Откровено казано, Лайъм, не мисля, че имаш кой знае какъв избор.

— Това, което ми казваш и дори ми го подчертаваш, е, че само ти можеш да ни изхранваш, така ли е?

— Да, точно това искам да кажа. А има ли някой друг, който би могъл да го направи?

— Много те бива да се изразяваш по възможно най-деликатния начин — отвърна той и излезе от стаята.

Беше права, разбира се. Лайъм нямаше кой знае какъв избор. Продължаваше да кандидатства за най-различни работи и те неизменно биваха давани на други хора. Цялата тази история започна да се превръща в един ужасен кошмар.

Материалът в неделния вестник го ядоса и разстрои. Там имаше един пасаж за него, изписан в курсив и озаглавен „Синът и наследникът на Бард Чанинг“, който информираше читателите на „График“, че Лайъм Чанинг е адвокат, живее в малка къща в Северен Лондон със съпругата си Наоми и двете си деца. Не говори с баща си от години, а майка му починала още когато бил малко момче и Бард Чанинг нямал много време за него. Изпратили го в частен пансион на осем години, точно когато Чанинг се оженил повторно. Това било нещо като прелюдия към изпитанието, на което щяла да бъде подложена по-късно и Кирстен. Животът на Лайъм Чанинг не бил лек, имал много малко клиенти и семейството било принудено да живее от това, което изкарвала жена му.

Материалът беше направил положението му обществено достояние. В него нямаше неверни неща, но цялата картина беше представена във фалшива светлина и го изкарваше като някакъв глупак, тъпанар и безнадежден неудачник. В онзи ден трябваше да ходят на един обяд, който Наоми отказа да отменят, заявявайки, че там ще има важни за нея хора, с които трябва да установи контакт. Но същевременно беше очевидно, че повечето от другите гости бяха чели материала. Във въздуха се усещаше някакво неудобство, една превзета сърдечност, нежелание да разговарят с него повече от няколко минути. Той успя някак да го преживее, продължи любезно да се усмихва и да проявява очарователен интерес към всеки от присъстващите, към техните успешни кариери и луксозния им начин на живот, защото те можеха да се окажат полезни за него и за Наоми, да се преструва, че е един от тях, че положението му е толкова сигурно и безметежно, колкото тяхното. Всъщност ги мразеше, мразеше и Наоми, която само временно не се радваше на успехи, мразеше Кирстен, която беше отговорна за незавидното му положение в този ден, а най-вече мразеше баща си и копнееше да си отмъсти на всичките.

По обяд беше се излегнал на канапето и четеше, когато Наоми влезе и го изгледа доста хладно.

— Предполагам, че ще можеш да вземеш децата след училище — каза тя. — Ще ходя да обядвам навън и вероятно ще закъснея.

— Да, разбира се. Доволен съм, че мога да бъда полезен с нещо — отвърна той, като се опитваше да си придаде възможно най-безгрижен вид. — С кого ще обядваш?

— С Дик Марш.

— Че защо пък ще се срещаш с него?

Дик Марш беше някогашен колега на Наоми. Беше многословен, припрян и небрежно вулгарен. Намираше я привлекателна и много обичаше да го казва на Лайъм. Той го ненавиждаше.

— Защото може да е забавно.

— Сигурен съм, че ще е. Има ли някаква конкретна причина да обядваш с него?

— Мисля, че да. Искам да поговорим за това предложение за работа.

— Разбирам. Значи ти предпочиташ да говориш с него, но не и с мен.

— Мисля, че мнението му ще е по-съществено — отвърна тя хладно.

— Наоми, мама му стара…

— Не ругай, Лайъм, моля те.

— Ще ругая, когато си поискам. Защо ще разговаряш за бъдещето си… с този чукундур?

— Искам да ми каже какво мисли за работата. Как би се отразила тя на кариерата ми.

— Господи боже мой — провикна се Лайъм и запрати книгата в другия край на стаята. После се изправи и каза: — Ти наистина не си наред, Наоми. Даваш ли си сметка какво е отношението ти към мен? Като че ли съм някакъв прислужник, някоя платена помощница, която може само да получава заповеди и нейното мнение е без значение не само в случая, но и за абсолютно всичко. Писна ми, направо ми писна.

Тя го изгледа мълчаливо за момент и после каза още по-хладно:

— От платената помощница има малко повече полза, Лайъм.

— Благодаря ти за комплимента. Много ти благодаря. Ако си имала намерение да ме унижиш още повече, мисля, че се справи прекрасно.

— Съжалявам — каза тя, — но грешката за онова, което ти се случи, не е моя.

— Предполагам, че не е. Отношението ти към мен обаче е отвратително. Усещам, че нямаш никакво уважение към мен.

Тя замълча.

— Не е ли така? — попита той. Надигащият се гняв в гърдите му го задушаваше. — Можеш ли да отречеш? Отговори ми, моля те.

— Да, така е — отвърна тя бавно. — Мисля, че не те уважавам. Не мога да те уважавам, защото у теб няма нищо, което заслужава уважение. Тук не става въпрос, че нямаш работа, че финансовият ти принос не е достатъчен. Въпросът е най-вече за отношението ти. Ти ужасно се самосъжаляваш, според теб за това са виновни всички други, но не и ти самият. Непрекъснато се връщаш към нещастното си детство, към онзи копелдак баща ти, към проклетата ти мащеха. Нищо не зависи от теб, не е ли така? А в действителност ти си един некадърен адвокат, който според мен никога няма да може да си пробие път, и това няма нищо общо с проклетия ти баща. Сега излизам и не знам кога ще се върна. И може би, Лайъм, ще трябва да обсъдим въпроса за нашия развод. От този брак като че ли вече нищо не остана.

Лайъм полежа на канапето известно време, след като тя излезе. Чувстваше, че му се повдига, опитваше се да не мисли какво му беше казала, но непрекъснато отново и отново го чуваше, то се набиваше като с чук в мозъка му. Не мислеше за това, че бе поискала развод, а за твърдението й, че обвинява всеки друг, но не и себе си, и че е скапан адвокат. От този момент и тя стана обект на неговата омраза, която бе в основата на нещастието му. Несправедливостта й беше изумителна. Той не беше некадърен адвокат, знаеше го. Всъщност би могъл да бъде и беше великолепен адвокат — имаше остър ум, имаше стил и красноречие. Не му се беше предоставяла възможност, но когато тя се появеше, той нямаше да се посрами. Наоми, а и никой друг, нямаше представа точно какво беше изтърпял, какво трябваше да преживее през цялото време, докато растеше. Разбира се, че това беше дало отражението си във всяка сфера на живота му. Самотата, отчуждението, липсата на обич, ужасното чувство, че към него са се отнесли несправедливо. Беше обичал толкова много майка си, а със смъртта си тя бе отнесла всичко със себе си: щастието, смеха, нежността, загрижеността. Едва седемгодишен беше оставен сам на себе си, самичък сред заобикалящия го свят, отпратен далеч от баща си, който нямаше време за него и не го обичаше. Беше изпратен в училище, където му се подиграваха, тормозеха го и го биеха. И Наоми се осмеляваше да пренебрегва всичко това. Той погледна часовника си. Така му се прииска да си пийне. Нямаше много пари, но достатъчно за една халба. Взе последния брой на „Таймс“, отиде в една кръчма, поръча си халба черна бира и седна да я изпие, като се опитваше да се концентрира върху това, което беше написал Бърнард Левин. Не му се удаваше. Не беше закусил и когато стана, се почувства леко замаян. По-добре беше да излезе и да се поразведри. Разходката пеш до дома — намираше се в Хайбъри — можеше да му се отрази добре. Не стана така обаче. Когато пристигна вкъщи, беше напълно изтощен. Отиде право към барчето с напитките и извади бутилка уиски. В нея беше останало доста. Пестяха го за неочаквани гости. Наля си повече от половин чаша, добави лед, излегна се и се загледа в телевизора. След като толкова много го убеждаваха, че е лентяй и неудачник, можеше да започне да се държи като такъв.

 

 

Господин Морисън-Смит не беше толкова общителен, държеше се по-официално, отколкото господин Лаудър. Беше висок, много слаб и с мрачно изражение на лицето. Говореше много бързо и изключително енергично. Изобщо приличаше на човек, напомпан с енергия. Дори когато седеше до бюрото си, местеше непрекъснато разни неща върху него. Драскаше върху хартията пред себе си, мърдаше на стола, ставаше, за да вдигне телефона и отново сядаше, когато престанеше да говори. Франческа не беше сигурна, че го харесва, но видя, че допадна на Бард.

— Да, добре. Запознах се с резултатите от изследванията, преслушах много внимателно сърцето на бебето ви и ще ви кажа точно какво мисля. Естествено, предупреждавам ви, че нищо не може да се твърди с абсолютна сигурност. В тези неща не можем да сме толкова сигурни, колкото бихме искали. — Франческа погледна в очакване Бард, но лицето му остана любезно безизразно. — Това е една много малка дупчица. Много малка.

— Това вече ни го казаха — обади се Франческа.

— Така ли?

— Казаха ни, че е малка. — Определението й се струваше твърде нелепо. „Колко смешен начин да се говори така неопределено за нещо толкова съдбоносно“, помисли си тя.

— Да, малка е, разбира се, но тези неща са относителни. И самото сърце е твърде малко — той се усмихна на двамата, — а и Кити, на която то принадлежи, също е малка. Дупчицата обаче е там и създава проблеми, въпреки че тя се държи геройски. Дори бих казал много добре при тези обстоятелства. Не се предава. Но сега е твърде малка и не наддава бързо, а когато започне да ходи, може да започне лесно да се задъхва. Много е възможно.

— О! — възкликна Франческа. Това започна да й дотяга и тя погледна към Бард. Той гледаше в пода.

— Междувременно обаче много е възможно да се наложи да притегнем до операция. Въпреки че аз не бих си и помислил за такова нещо в момента, докато тя е толкова малка и не е абсолютно наложително. Не искам да си мислите, че проблемът не търпи отлагане. Не е така.

— Разбирам — каза Франческа. Стори й се по-лошо, отколкото беше очаквала. Бард продължаваше да мълчи.

— Това, което мисля да направя, е да й дам някои лекарства, които доста ще й помогнат. Първото, което ще направим, е да й дадем някои диуретични средства. Лошото на кекавото сърце, дори и на съвсем леко кекавото, е, че течностите започват да се задържат в тялото, така че за начало това би й помогнало малко. Освен това ще и дадем и нещо, което се нарича дигоксин. Той укрепва сърцето, помага му да си върши работата. — Той отново ги окуражи с усмивка. — Това ще подобри кръвообращението и ще премахне проблема с малките студени крачета и ръчички. Мисля, че общото й състояние ще се подобри значително. Искам да я доведете отново при мен след три месеца. Ще направим нова ехо кардиограма, ще огледаме още веднъж обстойно нещата и тогава ще правим заключения. Да се надяваме, че междувременно няма да се наложи да оперираме. Разбира се, ако се простуди, получи някаква инфекция на дихателните пътища и изобщо каквото и да било, ще я лекуваме много сериозно. Искам да уведомите вашия интернист веднага и да му кажете да се свърже с господин Лаудър или с мен, ако има и най-малките съмнения. Разбрахме ли се? Това е много важно.

— Да, разбира се — отвърна Франческа. Вече не можеше да си представи, че и при най-малката гримаса върху личицето на Кити няма веднага да се втурне към клиниката за спешна помощ.

Господин Морисън-Смит я погледна и се усмихна с любезната си, малко сдържана усмивка.

— Важно е — каза той, отгатвайки безпогрешно как се чувства — тя, а и всички вие да водите колкото е възможно по-нормален живот. Детето няма да има полза от прекомерни грижи и страхове. Ако се простуди, имаме средства да се справим с това, така че не я изолирайте от други деца. Опитайте се да й се радвате и не принуждавайте другите братчета и сестричета да гледат на нея като на китайска порцеланова статуетка. Бебетата са много, ама много издръжливи. Дори и онези, които са малко слабовати. Какво ще бъде ежедневието й, е от изключително важно значение.

— Да, разбирам — отвърна Франческа и му се усмихна. Употребените от него старомодни думи като „кекави“ и „слабовати“ й подействаха окуражаващо. С тях той поставяше болестта на Кити в рамките на нормалното. Кошмарът започна като че ли да й изглежда не толкова страшен.

— Добре. Желая ви късмет. Моля ви, опитайте се да не се безпокоите. За такова малко бебе тя се справя добре. Ще се видим след три месеца.

— Да — каза Франческа. — Довиждане.

Бард отново не каза нищо.

Когато вече бяха в приемната, той рече, леко притеснен:

— Свестен мъж. Хареса ми.

— Да. И аз го харесах — отвърна тя, като се опитваше да си вярва.

— А и положението не е чак толкова лошо. Имам предвид това, което ни каза.

— Не, наистина — съгласи се странно раздразнена Франческа. — Но не е и твърде добро и очевидно е по-сериозно, отколкото господин Лаудър допускаше. Освен това не ми се ще да я тъпчем с тези лекарства.

— Да, знам. Но ако засега вършат работа, какво значение има?

— Не съм сигурна. Кой знае какви поразии могат да направят. Но, както и да е. Можеше да бъде и много по-зле.

— Много.

Тя го погледна. Признаците й бяха познати. Очакваше с нетърпение да си тръгне. „Получихме си нашия процент — помисли си Франческа. — Няма смисъл да го молим за повече.“

— Предполагам, че ще отидеш на онова пътуване?

— Да, ако нямаш нищо против.

— Нямам, разбира се. Всъщност имам. Не бих искала да те няма точно сега.

— Ще се справиш ли сама?

— Свикнала съм да се оправям сама, Бард. — Опита да не се държи хладно, но не успя. Той усети настроението й и престана да бъде толкова настоятелен.

— Франческа, нали чу какво каза той. Тя трябва да води колкото е възможно по-нормален живот. Ние също. Аз се безпокоя не по-малко от теб, обаче…

— Всъщност не мисля, че се безпокоиш чак толкова.

— Това не е справедливо — възмути се той. — И не ми харесва твоя… — Не се доизказа, очевидно все още склонен да се помирят. — Виж какво, Франческа, кавгите помежду ни няма да помогнат.

— Разбира се, че няма. — Той я докосна по ръката. — Така че… — Мобифонът му пронизително иззвъня и засили още повече напрежението. — Да? Добре. Да, знам. Разбира се. Идвам. — Той я погледна и се усмихна малко виновно. — Съжалявам. Трябва да вървя.

— Кой беше?

— Какво?

— Попитах кой беше.

— Марша. Съвещанието започва. Вече закъснях.

— Е, няма смисъл да се разправяме повече — каза тя малко по-приветливо. — По-добре е да тръгваш. Ще оставиш някакъв адрес в Стокхолм, нали?

— Да, разбира се.

— И кога се връщаш?

— О… в петък. Рано вечерта.

— Добре. Ще ми липсваш — каза тя, но думите й прозвучаха малко неискрено.

— И ти на мен. Довиждане, Франческа.

Той се наведе да я целуне, но тя леко извърна лицето си и му предложи бузата, а не устните си. Срещна погледа му и видя в очите му болка, но въпреки това не можа да направи нещо повече, да му каже, че не е искала да бъде враждебна, нуждае се от него и иска той да е при нея. Докато гледаше как се отдалечава, почувства, че някаква физическа връзка между тях е прекъсната.

 

 

Грей караше прекалено бързо мотоциклета си към редакцията. Знаеше, че е глупаво да го прави и ако го спрат, може би няма да мине безнаказано алкохолната проба, защото беше пил твърде много предишната вечер, когато Бриони си отиде. Познаваше няколко души, които сутрин бяха пострадали от подобна непредпазливост. Но се чувстваше така потиснат и съкрушен, че нищо не го интересуваше. Запита се с кого би могъл да поговори за всичко. Чувстваше, че не може да се справи сам с тази работа. Безспорно не трябваше да е някой от редакцията. Само след два часа щеше да се разчуе из цялата сграда. Предположи, че не може да бъде и някой мъж, защото нямаше приятели, с които би могъл да води подобни разговори до късно през нощта на чаша какао. Доверените му лица открай време бяха жени, а те всички щяха да застанат на страната на Бриони. Поне така му се струваше. Дори и да се сетеше с кого би могъл да разговаря, той очевидно нямаше да е наблизо.

— Проклетите хормони — изсумтя той може би за стотен път, докато паркираше мотоциклета.

Отиде в кабинета си, викна на Триша да му донесе чай и включи телефонния секретар. Може пък Бриони да се беше разколебала и да се е обадила, за да му каже, че не е имала намерение думите, които му каза, да прозвучат така.

Не се беше обаждала. По телефона го бяха търсили трима души: единият беше много настоятелен собственик на компания за връзки с обществеността, който искаше да обядват заедно, другата беше Кирстен Чанинг, за да му каже, че приятелят му я е взел на работа и би искала да го почерпи и да му благодари, и третата беше Тереза Буут.

Грей веднага се отърси от летаргията и обхваналата го депресия, от възмущението, че животът се беше отнесъл твърде сурово към него. Аха, Тереза Буут! А можеше да я назове и с другото й име — Тереза Дидкот, изпълнителен директор на „Хоум тайм“, а още по-преди известна като Тереза Карфакс.

Той набра номера. Някой веднага вдигна слушалката. Гласът, който каза „Тереза Буут на телефона“, беше леко дрезгав и подчертано изтънчен.

— Госпожо Буут, обажда се Грейдън Таунсенд.

— Ааа, да. Господин Таунсенд, каква игра сте започнали?

Той леко се смути, но същевременно се почувства почти облекчен от нейната прямота. Щеше да си спести много предисловия.

— Не ви разбрах?

— Първо ме търсите под името, което използвам в деловите си отношения, а после вкъщи. Между другото, откъде успяхте да вземете телефонния ми номер?

— От указателя — отвърна той, без да му мигне окото.

— Господин Таунсенд, него го няма в указателя.

— Така ли? Уверявам ви, че…

— Сигурно сте прибягнали до услугите на някой частен детектив, на някое бивше ченге. Те винаги са в състояние да ви кажат някои телефонни номера, които ги няма в указателя.

— Госпожо Буут, аз…

— А освен това сте будалкали партньорката ми с някаква заплетена история за статия относно отдаването на имоти под наем…

— Това е самата истина. Възнамерявам да пиша такава.

— Много се съмнявам, но все пак се надявам, че сте получили необходимите ви материали, които бедното момиче ви е изпратило.

— Още не, но сигурно ще пристигнат. Компанията ви много ме заинтересува.

— А след това сте започнали да я разпитвате дали всъщност съм Тереза Буут, или не съм. Какво общо би могло да има това със статията ви, господин Таунсенд?

— Твърде общо. В крайна сметка Дъги е един от директорите в управителния ви съвет.

— Това ще се спомене ли в статията?

— Не съм сигурен, може и да се появи.

— Ако самата тя изобщо види бял свят.

— Не ви разбрах.

— Господин Таунсенд, не съм вчерашна, както ще се уверите, ако се срещнем. Не мисля, че изобщо имате намерение да пишете нещо за компанията ми.

— Тук грешите — отвърна Грей. — Темата за имотите под наем ме интересува, особено това, как търсенето им ту се засилва, ту спада.

— Така ли? И това ли е единствената причина за интереса ви към мен?

— Не, разбира се. Ще ви кажа защо исках да разбера дали вие сте Тереза Буут. Една неделя, преди около два месеца, вие ме търсихте по телефона, а след това се отказахте. Спомняте ли си?

Тя се поколеба малко и каза:

— Не, не съм била аз. Трябва да е била някоя друга. Това е често срещано име.

— Разбира се, че е. Както и да е, аз наистина бих искал да науча нещо повече за компанията ви.

— Сериозно?

— Да. Мисля, че ще ми е интересно.

— Е, добре — каза тя и той позна по гласа и, че е решила да продължи играта. — Тази вечер съм свободна за едно питие.

— Чудесно. Къде бихте искали да отидем — попита Грей.

— Не, вие решете. Аз съм старомодна и обичам да правя това, което кажат мъжете.

— Приличате ми на жена, която посещава хотел „Риц“. — Господи, надяваше се, че няма да се наложи да флиртува с нея. — В бара на терасата в шест?

— Много добре — отвърна тя. Предложението не й направи никакво впечатление. Значи изобщо не беше от лесните.

 

 

Лайъм беше изпил много уиски. Не беше го разбрал, докато не звънна звънецът на външната врата, тогава видя, че бутилката е почти празна. Майката на един съученик на сина му стоеше на прага с Джаспър.

— Той каза, че ще дойдеш да го прибереш, Лайъм, ние почакахме доста. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не, разбира се, че не. Благодаря. Как можах да забравя, съжалявам.

— Е, стават такива неща. Какво ли не трябва да помним. Предполагам, че Наоми е на работа? Колко е умна и енергична. Засенчва всички ни.

— Да, бива си я — отвърна Лайъм, като внимаваше да произнася ясно думите. Изведнъж се сети за Хети. Къде ли, по дяволите, е пък тя? Господи, да не би и тя да го чака пред училище? Не, Наоми беше споменала, че е на гости у някаква приятелка, която живее малко по-надолу по улицата.

— Вижте — каза той, — извинете ме, но трябва да отида да прибера Хети.

— Да, разбира се — отвърна майката и му се усмихна очарователно. Очите й огледаха хола и кухнята. Сигурно е видяла бутилката от уиски. Може и да е усетила, че мирише на алкохол.

— Още веднъж ви благодаря — каза той, нетърпелив да се отърве от нея.

— Лайъм, винаги съм на разположение. Не се притеснявай.

Той изтича до къщата, където беше Хети. Бавачката му каза, че си играят много добре, и му предложи Хети да остане още малко.

— Тя много се забавлява, господин Чанинг Уверявам ви.

— Не — отвърна той, — по-добре ще е да я прибера.

— Той ме забрави — похвали се весело Джаспър на Хети. — Имаш късмет.

Наоми се върна с такси към пет и половина. Той гледаше сериала „Съседи“ заедно с децата. Беше пресушил бутилката и се опитваше да изтрезнее, като пиеше кафе, но то, изглежда, не му помагаше.

Тя го изгледа хладно.

— Здравей.

— Здрасти. — Изправи се и усети, че е малко нестабилен. — Добре ли мина обядът?

— Да, благодаря. Изглеждаш ужасно.

— Той пи уиски — каза Хети.

— Колко отговорно от негова страна — отбеляза с ледена ирония Наоми. — Успя ли да прибереш Джаспър от училище?

Не си струваше да я лъже. Все едно щеше да разбере.

— Не, забравих.

— Забравил си. Боже господи! Не мога да разчитам на теб за нищо. По-добре ще е да се посъвземеш. Тази вечер сме канени на вечеря.

— Така ли? Къде?

— В семейство Макмилън.

Семейство Макмилън живееха в Хампстед. Бяха много добре материално. Тя беше преводачка, а той — хирург. Само при мисълта да седне на масата им и да бъде обслужван от тяхната прислужничка филипинка му стана още по-зле.

— Няма да дойда.

— Лайъм, трябва да дойдеш. Много е късно да откажем.

— Наоми, аз няма да дойда. Не си спомням да си ме питала дали искам да ходя и просто не бих могъл да издържа.

— Добре, чудесно. Ще отида сама. Поне няма да харчим пари за детегледачка. Би ли се обадил по телефона да й кажеш да не идва? Отивам горе да си взема душ и да се преоблека. Трябва да отида там по-рано, защото Мери иска да поговорим за нейните инвестиции, преди да са дошли другите гости.

— Да, добре — съгласи се той. Прегърна децата. Те се облегнаха удобно на него, засмукаха палци и се загледаха в следващия сериал. Обикновено Наоми не им позволяваше да го правят. Беше задрямал, когато го събуди свистенето на чайника.

— Хайде, време е за чая. Какво искате да ядете?

— Не можем ли да хапнем риба с пържени картофи? — попита с надежда в гласа Хети.

— Ами…

— О, хайде, татко, моля те.

— Добре де, добре — усмихна се той и я потупа по нослето. — Но да си остане между нас. Майка ви не трябва да узнае. Когато излезе, ще отидем да купим.

— Това е върхът — зарадва се Джаспър.

Наоми влезе в стаята.

— Аз излизам. Вероятно ще се върна късно. Не ме чакай.

— Няма — отвърна той.

Те отидоха до магазина за риба и пържени картофи. На връщане купи бутилка уиски от двеста и петдесет грама. Не можеше да си позволи по-голяма. Чувстваше, че я е заслужил. Изведнъж се почувства съвсем друг, сигурен в себе си. В бъдеще щеше да прави това, което му харесва. Нямаше абсолютно никакъв смисъл да се опитва да се хареса на когото и да било.

Изядоха рибата и картофите, а след това сложи децата да спят. Седна да гледа новините по Четвърти канал в седем и половина и да пийне още уиски. Вече знаеше всичко, което се беше случило по света в този ден. Беше изгледал и изслушал не един информационен бюлетин, но отново искаше да гледа новини. Действаха му странно успокояващо. Изпадна в неспокойна дрямка.

 

 

Грей беше подранил специално и я чакаше, когато тя пристигна. Веднага я позна и продължи да я наблюдава известно време, докато тя се озърташе наоколо и го търсеше. Имаше хубав тен, беше облечена в разкошен розов копринен костюм. Изпод деколтето й се подаваше доста от загорялата й гръд, а полата й беше твърде къса, за да покрие добре заоблените й бедра. По себе си имаше твърде много бижута: няколко златни верижки на врата и на китките, два пръстена с диаманти, вероятно съвсем истински „Ролекс“ на ръката. Обувките й бяха черни с много високи токчета, а чантата марка „Шанел“ бе твърде голяма и висеше на верижка на рамото й. „По нея има няколко хиляди лири“, помисли си Грей. Или „Хоум тайм“ много преуспяваше, а той знаеше, че не е така, или Дъги печелеше по-добре, отколкото Грей предполагаше.

Изправи се и посочи към стола до себе си. Тя се приближи, усмихна се, подаде му ръка и седна. „Много е секси по свой, твърде разточителен начин — помисли си той. — Вероятно ще знае как да направи човека щастлив. Този Дъги е късметлия. Чудно как го е харесала. Едва ли е нейният тип. Прави се на по-богат, отколкото е. Е, тя сигурно е попрехвърлила четиридесетте. Може и да не е много лесно да намери някой по-богат.“

Той поръча бутилка шампанско. Келнер с абсолютно невъзмутим вид напълни чашите и на двамата. Тереза Буут вдигна своята.

— Наздраве — каза тя. — А сега бихте ли ми казали какво в действителност искате?

— О, вижте — каза той малко стреснат от бързата атака, — това-онова. — Внезапно се почувства по-добре. Усмихна й се, а тя също му отвърна с усмивка.

— Нека да започнем с това тогава. После можем да преминем към онова.

— Добре. — Реши да се придържа към своята версия. За начало беше добра като всяка друга. — Разкажете ми за „Хоум тайм“. Как започнахте?

— Дадено — отвърна тя и се усмихна заговорнически. — Да играем както вие искате. Основах я в началото на осемдесетте години. През 1986–1987 година направих удар и спечелих много пари. Загубих доста през 1989 година. Когато срещнах Дъги, нещата бяха тръгнали твърде зле. Той вложи малко пари във фирмата…

— Достатъчно, за да се задържи на повърхността, така ли? Или да я направи печеливша?

— Крепи се.

— А защо продължавате да я държите? Това наистина ме интересува. Дъги може да ви осигури живота, на който сте свикнали, че дори и по-добър.

— Харесва ми — изненада го тя. — Парите не са всичко на този свят. Отегчавам се. Синът ми си има собствен живот. Дъщеря ми не ми говори…

— Защо?

— О, не бих искала да говорим за това, господин Таунсенд. Майка ми ме е учила да не разговарям с непознати журналисти. Имате ли нещо против, ако запаля?

— Не, разбира се — отвърна Грей, въпреки че беше ужасно против пушенето.

Тя извади пакет цигари, предложи му една и запали своята със златна запалка „Картие“.

— Няма значение. Каквато и да е причината, ние се разделихме. Тя живее във Флорида. Опитах се да се помирим, но е упорита. Метнала се е на майка си. — Тя се засмя. Смехът й беше много секси.

— А синът ви?

— Той е съвсем различен. С него сме много близки. Много разговаряме. Но не живее в Лондон. Сега е в Марбела и се грижи за имотите ми там.

— Трябва да накарате Бард Чанинг да му даде работа във фирмата си — каза небрежно Грей.

— Мога и да го направя — отвърна тя. Отговорът й му се стори малко странен. Не каза, че работи по въпроса или че би искала да стане така, а просто намекна, че изборът е неин. Това го заинтригува.

— Значи пак старата причина. Синдромът на отегчената домакиня — отбеляза Грей.

— Може и така да се каже.

— Не играете ли голф с Дъги?

— Не. Мразя голфа.

— Как се запознахте с него?

— За първи път на някакво парти. Бях с бившия си съпруг.

— Извинете. Мислех, че сте вдовица.

— Не, не съм. Копелето ме изостави… преди четири години. Заради някаква двадесет и една годишна фльорца. Така че парите на Дъги ми дойдоха като някаква компенсация.

— Значи пак сте налетели на Дъги?

— Да, точно така. Срещнах го просто случайно. Жена му беше починала и… Женен ли сте, господин Таунсенд?

— Какво? О, не. Не точно женен. Но това е дълга история.

— Защо не ми я разкажете?

— Не — отвърна той бързо. — Не искам да ви занимавам с моите работи.

— Аз съм добър слушател — каза тя. — Ще се изненадате.

Грей се вгледа в искрящите й сини очи, които изразяваха необикновена загриженост под натежалите от грим мигли.

— Не мисля, че ще се изненадам.

Тя му се усмихна.

— Няма значение. Да се върнем към въпросите ви. Това е горе–долу всичко, което мога да ви кажа за „Хоум тайм“. Фирмата се справя добре. Пази ме…

— От лудории?

— О, не — отвърна тя през смях. — Не бих казала. А какво беше другото нещо, което искахте да знаете?

Грей изкара възможно най-умното изражение на лицето си.

— Правя разследване във връзка с един материал, посветен на търговията с недвижими имоти, включително и на холдинга „Чанинг“. Опитвам се да отговоря на въпроса кога, ако изобщо това стане някога, този бизнес ще се измъкне от рецесията. Как оцеляват големите фирми, а също и малко по-малките като „Чанинг“. Разговарям с колкото може повече хора. Очаквах да говоря с Дъги, а се натъкнах на вас, фигуративно казано, разбира се.

Тереза Буут го гледа мълчаливо известно време и след това се разсмя.

— Господин Таунсенд, би трябвало да можете да измислите нещо далеч по-добро. Хайде, опитайте пак. Какво бихте искали да знаете?

— Е, добре — съгласи се с усмивка Грей. — Искам да знам защо ми се обадихте онзи ден. Това ме заинтригува. Вие бяхте, нали?

Тереза запали друга цигара, пое дълбоко дима и го издуха.

— Да — каза тя накрая. — Аз бях.

— И защо ми се обадихте?

— Нека просто да приемем, че съм мислила да ви разкажа една история. По-скоро не история, а да ви насоча по една следа. Но след това се отказах.

— Историята с „Чанинг“ ли е свързана?

— Би могло и така да се каже.

— Искате ли да ми я разкажете сега?

— Не, не искам.

— Защо не?

— Ами… нещата се промениха.

— Госпожо Буут, вие наистина умеете да изтормозите човека — каза Грей с най-добрия си американски акцент.

— Упражнявам се отдавна в това. И, моля ви, наричайте ме Тери. С „и“ накрая.

— Добре. Благодаря. Само ако и вие ме наричате Грей. С „е“ по средата.

Келнерът им наля още шампанско. Бутилката беше почти празна.

— Може би ще е по-добре да поръчаме още една или вие бързате?

— Не — отвърна тя. — Не бързам. Забавлявам се.

Незабелязано се приближи по-близко до него. Левият й крак, преметнат небрежно върху другия, едва докосваше неговия. Чувството не беше съвсем неприятно.

— Така — каза Грей. — А сега ми кажете може ли някога да дойде време, когато отново ще ме потърсите, за да ми разкажете някоя история. Може би онази, за която ми се обадихте по телефона?

— О, не знам — отвърна тя. — Може би не точно онази.

— Добре. Тогава някоя друга. Знаете ли какво мисли Дъги за начина, по който се справя холдингът „Чанинг“? Онзи нов проект на север е малко рискован, не е ли така? А и се говори, че са възникнали някакви проблеми. От проекта в Доклендс се губят много пари, а крайбрежният комплекс в Кардиф се оказа едно разочарование. И…

— Ще трябва да питате него за това, Грейдън.

— Много бих искал. Може би вие ще го помолите да ми се обади.

— Няма да го направя. Ще трябва сам да му се обадите. Разбира се, Дъги не е от големите мислители, което обаче не означава, че не е доста ловък. Дъглас има инстинкт. Насочва се към парите като предварително програмирана ракета. Но не разговарям много с него за бизнес. Не и за „Чанинг“. Не обича да говори за това.

— Защо? — попита Грей.

— Защото обича, когато играе, да държи близо картите до гърдите си, затова. Това е и причината да се справя толкова успешно през всичките тези години. От самото начало, откакто се е захванал с бизнеса. Мълчи си и трупа пари.

— А Бард Чанинг разпределя всичко на хубави малки парчета, нали?

— Да, има нещо такова. Те имат много добро малко партньорство. По-скоро голямо партньорство.

— Да, така е. Но според вас Дъги знае къде са заровените няколко трупа, ако бих могъл да се изразя фигуративно. Това ли искате да кажете?

Тя го погледна внезапно с искрящите си сини очи, но те не изразяваха абсолютно нищо.

— Интересно сравнение, но би могло и така да се каже.

Грей я дари с най-чаровната си усмивка.

— А усещате ли миризмата, която се носи от труповете?

— Не питате ли твърде много?

— Предполагам, че е така, но затова и ви поканих тук.

— Да, разбирам. Но не напредвате много, нали? — каза тя, усмихна му се и се наведе напред, за да й напълни отново чашата, разкривайки още повече кафявите си гърди.

— Боя се, че сте права. Можете ли да ми кажете какво е мнението ни за Чанинг? Имам предвид като човек.

Очакваше някакъв уклончив отговор, но тя каза:

— Не го харесвам много. Даже изобщо не го харесвам. Не харесвам и жена му. Но точно сега няма защо да се впускаме в такива подробности. Защо не ми разкажете за вашата… как я описахте — „не точно съпруга“?

За негова голяма изненада, насърчен доста от втората бутилка шампанско, Грей й разказа. Тя го изслуша внимателно, без да го прекъсне. Когато той свърши, Тереза се облегна назад и го погледна. Погледът й беше много пронизващ. Премина от очите към устата му, после нагоре към косата, а след това огледа и цялото му тяло. Почувства се странно смутен и дори му стана интересно.

— Според мен трябва да кажете на своята красива приятелка, която очевидно много обичате, че отговорът е „не“. И моят бивш съпруг не искаше да имаме деца, но аз настоях и това се отрази твърде зле на отношенията ни. Не можеше да ги понася. Опитах се, боже, колко усилия положих, да не му се натрапват, но не се получи. Те си бяха там и нищо не можеше да се направи. Ако човек харесва децата, няма нищо по-приказно от това, Грейдън, но ако не ги харесва, те са просто едно бреме. Истина е.

— Но в такъв случай аз ще я загубя.

— Да, така е — съгласи се тя и гласът й стана изненадващо нежен, — но ако тя роди, ще изгуби вас.

— Благодаря, че ме изслушахте. Беше ми приятно.

— На мен също — отвърна тя и се изправи. — Сега ще е по-добре да тръгвам. Имам да ходя на разни места, да върша разни работи.

— Аз също — каза Грей с въздишка. — Утре ще трябва да замина за Глазгоу.

— Така ли? Можете пътьом да минете покрай Дъги. Той играе там голф.

— Знаете ли, можем да обединим информацията си. Така ще е много по-добре.

— Може би. Ще трябва да помисля по въпроса, ако нещата станат по-интересни. Довиждане, Грейдън. Благодаря за почерпката. Беше ми забавно. — Беше твърде висока жена. Трябваше да се понадигне съвсем леко, за да го целуне по бузата. От нея идваше много топлина, а ароматът на парфюма й беше тежък и много силен. „Може и да е на хиляди мили от моя тип жени — помисли си малко объркан Грейдън, — но тя наистина е ужасно секси. Старият Дъги е късметлия. Заслужава си всички тези диаманти.“

Той взе такси, но не си тръгна към къщи, защото нямаше смисъл, а към редакцията. Думите на Тереза Буут „от самото начало“ го бяха заинтригували. Ето това трябваше да направи. Да се върне от самото начало. От самото начало. Включи компютъра и извика на екрана холдинга „Чанинг“. Започна търпеливо да преглежда и най-старите сведения, които имаше за него. Но това бяха данни само отпреди десет години. Трябваше да прегледа някои по-стари сведения, ала не разполагаше с тях в момента. Нямаше какво да прави повече, освен да се прибере вкъщи. В една празна къща.

Остана дълго да седи в зимната градина, да гледа как небето потъмнява и да слуша как един кос се прави на важен, чуруликайки в дървото на поляната отсреща. Помисли си дали и неговата половинка го тормози да си имат деца. Разбира се, косът не би имал кой знае какъв избор и така може би е по-добре. Той обаче имаше и това беше най-гадното. Заспивайки в креслото, още чуваше думите на Тереза Буут да каже „не“ на Бриони и се запита дали би имал смелостта да го направи. Или пък да избере другия вариант — да й каже „да“.

 

 

Лайъм се събуди, чувайки, че Хети го вика. Погледна часовника си. Беше още само десет часът.

— Татко, боли ме коремчето. Много ме боли. Искам лекарство.

Понякога Хети имаше стомашни болки. Диагнозата на лекаря беше детски колики. Беше й предписал капки.

— Ще го донеса. Искаш ли топло мляко?

— Да, ако обичаш.

Капките бяха свършили. Спомни си, че при последната криза шишенцето беше почти празно. Беше обещал на Наоми да купи и забрави. Както обикновено. Занесе млякото в стаята на Хети.

— Съжалявам, мила. Няма капки. Опитай само с мляко.

— Няма да ми мине. Знам, че няма да ми мине. — Тя започна да плаче и да се превива. — Татко, боли, наистина боли.

— Е, добре. — Знаеше, че не трябва да кара колата до аптеката, защото нямаше да се чувства сигурен на волана.

— Семейство Дънкън от съседната къща сигурно имат — обади се Джаспър, който се беше появил на вратата. — Запасили са се заради бебето. Веднъж мама взе назаем от тях.

— Добре. Грижи се за Хети, Джас, става ли?

— Да, разбира се.

Отиде до съседната къща. Чувстваше се ужасно объркан. Вратата се отвори и Мартина Дънкън, която беше счетоводителка, любезно му се усмихна.

— Лайъм! Каква приятна изненада. Влез да пийнем нещо.

— Не — отвърна той, — наистина не мога. Идеята не е лоша, но… по-добре не. Аз… Хети не се чувства добре. Има стомашни болки и Джаспър се сети, че може би вие имате капки. Наоми не е вкъщи и аз не мога… Искам да кажа, че не мога да изляза… до магазина. До аптеката…

Тя се загледа втренчено в него. Стана й ясно, че е пиян.

— Да, така е. Влез.

Той влезе в хола и изведнъж усети как неудържимо му се повръща. Успя да изскочи навън тъкмо навреме и повърна на стъпалата. Погледна какво беше направил. Мартина също. Опита се да бъде любезна.

— Лайъм, не се притеснявай. Дъки ще го почисти. Сигурно ти е много зле. — Изчезна вътре и затвори вратата.

— Съжалявам — провикна се той. — Съжалявам, остави капките.

„Боже господи. Боже господи — помисли си Лайъм, като погледна стъпалата и обувките си, — каква гадория.“ Как щеше да се оправдае сега? Наоми щеше да побеснее. А и той трябваше да намери проклетите капки. Каквото и да става, Хети трябваше да ги има. Дължеше й това. Но нямаше намерение да ходи на други рисковани срещи със съседите. Щеше да отиде с колата до Кинг Крос. Там наблизо имаше отворена аптека. Сега, след като беше повърнал, се чувстваше твърде изтрещял. До там имаше само пет минути път с кола. Върна се в къщата, викна на Джаспър да стои при Хети, грабна ключовете и кутия с кока-кола и влезе в колата.

Усети, че се чувства по-добре, и подкара внимателно надолу по улицата. Беше трезвен като краставичка. Отпи няколко глътки от колата и отвори прозореца. Така беше много по-добре. Много по-добре. Господи, ама каква я забърка. Какво става бе… мама му стара, тази кола е отишла направо в насрещното движение. Рязко завъртя волана. Колелата изсвистяха и двигателят гневно изръмжа. Тъп лайнар. Напоследък шофьорите станаха много агресивни. Как му викаха на това явление? Имаше си официално наименование, както всичко останало днес. О, да, шофьорски бяс.

Спускаше се по широкия прав булевард по посока на Сейнт Панкрас и навлезе в еднопосочното движение. И тогава се случи. Много близо зад него се движеше кола и го заслепяваше с фаровете. Копелдак такъв, защо прави така? Натисна газта и взе завоя доста по-бързо. Нямаше избор. Всичко беше наред. Караше тази кола толкова отдавна, познаваше я като петте си пръста. Ха така. Мамка му онова копеле пак го заслепяваше и… Боже господи, какво прави този идиот по средата на пътя? Той натисна рязко спирачките, колата се плъзна, удари се в един стълб и два пъти се претърколи. Миг преди да изгуби съзнание, с изненадваща яснота го прониза мисълта какво ще пишат на другия ден вестниците: „Безработен син на магнат, проверен за алкохол след автомобилна катастрофа.“