Пени Винченци
Дилемата (35)

Глава 34

Бард застана пред гишето на бразилските авиолинии. Започваше да се чувства по-уверен. Всичко като че ли беше наред. При контролния пункт на летището не видя полицаи. Погледна часовника си: беше два и четиридесет. Оставаше малко повече от час, ако нямаше някакво забавяне. Помисли си как ще седне в самолета, как той ще стои на пистата, ще го чака да тръгне и ще се ослушва дали по уредбата няма да повикат името му и му прилоша.

Той беше следващият. Извади паспорта и билета си. Момичето му се усмихна.

— Добър ден, господин Чанинг — каза тя малко на завален английски.

— Добър ден — отвърна той.

Името му, изглежда, не й направи никакво впечатление. Тя не посегна към звънеца и дори не го погледна.

— Само едно парче багаж ли имате?

— Да, това е всичко.

— Делово пътуване ли е?

— Да.

„Стой спокойно, не се нервирай, Чанинг. Тя просто се държи любезно, това е всичко.“

— Пушачи или непушачи?

— Непушачи, ако обичате.

Настъпи дълга пауза, докато тя тракаше по клавиатурата на компютъра. Това продължи безкрайно. Той погледна часовника си: вече беше два и петдесет минути английско време. Господи! Летенето беше ужасна работа, дори и когато човек се опитва да се измъкне от страната.

— А — каза накрая тя, — един момент.

Мамка му! Ето че го хванаха. Той с мъка се усмихна.

— Някакъв проблем ли?

Последва дълго мълчание, след това тя каза:

— Не, ето, намерих едно място. Откъм прозореца или откъм пътеката?

— Откъм пътеката, ако обичате.

— Добре, готово. Ето ви бордната карта, господин Чанинг. Наблюдавайте екраните, за да разберете пред кой вход да застанете. Пътниците ще започнат да се качват след половин час. Приятно пътуване.

Да, приятно пътуване. Може би почти го направи. Беше три без пет.

 

 

Филип Дрю реши да се обади за последен път на Бард, за всеки случай. Човек никога не знае…

 

 

Питър Стейнфорт погледна часовника си. Беше три без пет. Реши, че е чакал достатъчно. Имаше доста да плаща, ако го оставеше да се измъкне. Реши да се обади още веднъж на Дрю, просто за всеки случай, и след това да пристъпи към действие.

Дрю му харесваше. Беше опитен и се изразяваше ясно. Посегна към телефона и обърна чашата с чая. Течността бавно се разля по бюрото му, върху един доклад, който четеше, и върху току-що взетия от химическо чистене костюм.

— Мамка му! — ядоса се Питър Стейнфорт и започна бързо да рови из чекмеджетата за нещо, с което да избърше.

 

 

— Моля те, моля те — каза Франческа, като гледаше към небето, обръщайки се към всяка сила, която би могла да я чуе, да й помогне, докато обикаляше болницата „Сейнт Ендрюс“. — Моля те, Бард, обади се! Моля те!

 

 

На Мики Брент му беше скучно. Полетът за Калифорния се беше отложил вече два пъти и той беше изчерпал всичко, което летището можеше да му предложи. За едно деветгодишно момче то не беше кой знае колко. Вече си беше купил нов транзистор, бейзболна шапка, на която пишеше „Париж“, и пуканки. Изяде и два двойни хамбургера с пържени картофи и изпи два млечни ягодови шейка. Сега ходеше на зигзаг между редиците от отегчени и изнервени пътници, усмихваше им се, като влачеше ръката си по облегалките на седалките, спъвайки се от време на време в нечий багаж или и нечии крака. Това беше третата му обиколка и хората вече го познаваха, заставаха нащрек, прибираха багажа към себе си и го гледаха сърдито. Оглеждаха се ядосано за родителите му, а двама дори го попитаха къде са те. Мики посочи неопределено към другия край на салона, където те наистина бяха, и продължи обиколката.

В края на един ред седеше самотен човек и четеше вестник. Беше едър, не като бащата на Мики. Виждаше се, че е ядосан и изнервен. Непрекъснато поглеждаше часовника си, а след това и този в салона. Докато Мики го наблюдаваше, той внезапно стана и се отправи към тоалетните. Сакото му беше метнато върху облегалката на седалката до него. На минаване Мики го закачи и то падна на пода.

— Брей да му се не види — каза той, наведе се да го вдигне, доволен, че мъжът не го виждаше. От джоба на пода изпадна нещо тежко. Беше мобифон. Същият като на баща му, присъстваше в живота им навсякъде: на масата, при всяко пътуване. Майка му мразеше мобифона, чувстваше, като че ли се беше омъжила за него. Този беше изключен. Сигурно беше грешка. Ползата от мобифоните беше хората да могат да ти се обадят по всяко време. Бащата на Мики често му беше обяснявал това. Не трябва да го изключваш, защото някой може спешно да те потърси. Мики включи мобифона и той веднага иззвъня. Погледна към тоалетните, но мъжът не се виждаше. Реши, че сега е моментът да прояви инициатива. Баща му никога не би пропуснал телефонно обаждане. Може да е нещо спешно, за някакъв бизнес.

— Ало? — каза той.

— Бард — чу се един глас. Беше неясен и очевидно не беше от Париж. Парижките честоти бяха много добри, казваше баща му.

— Не, тук е Мики Бред.

— Мики Бред? А Бард Чанинг там ли е?

— В момента не е. Той е… — Мики се поколеба.

Баща му му беше казал никога да не казва, че е в тоалетната.

— Малко е зает в момента. Да му предам ли нещо?

— Мики, ти откъде се обаждаш?

— Намирам се на летище „Шарл дьо Гол“ в Париж. А, ето го, идва. — Той подаде телефона на мъжа. — Вие ли сте Бард Чанинг? Търсят ви.

 

 

Стейнфорт приключи с бърсането на чая, хвърли в кошчето за боклук изпоцапаните кърпички и посегна към телефона, за да се обади на Филип Дрю. Даваше заето.

 

 

Франческа се върна в болничната стая, Кити я нямаше. Бяха я взели и сега се намираше на друго място. Бодяха я с разни игли, пробиваха й артериите, вкарваха някакви странни течности в тялото й. Помисли си за болката, която изпитва, за страха, а и за това каква много по-голяма болка и страх трябваше да изтърпи на следващия ден. Запита се също дали има право да я подложи на всичко това. Ами ако не оцелее? Как щеше да се понася след това? Почувства се абсолютно самотна.

— А, госпожо Чанинг! — беше сестрата с правилното произношение. — Ето ви формуляра, с който давате съгласие. Трябва да го подпишете. Вижте…

— Не мога да го направя — каза безпомощно Франческа. — Съжалявам.

Тя погледна формуляра. Беше най-обикновено парче хартия. Предполагаше, че думите бяха написани на английски, но за нея бяха абсолютно неразбираеми. Беше само един бял лист. Погледна и писалката, която сестрата държеше, и се запита как едно толкова страшно, смъртоносно нещо можеше да изглежда толкова безобидно.

— Съжалявам — каза тя отново, — наистина не мога да го подпиша.

Сестрата я погледна, за миг в очите й се мярна пълно презрение и неприязън, които веднага изчезнаха и бяха заменени от хладно изражение.

— Но, госпожо Чанинг, господин Морисън-Смит не може да продължи без вашия подпис. Това е само една формалност, разбира се, но…

— Не — отвърна Франческа, — не е само формалност. Това е точно, което казахте. Той не може да продължи без моя подпис, а аз не съм абсолютно сигурна дали искам да го направи.

— Но, госпожо Чанинг, вие не разбирате…

— Млъкнете — каза ядосана Франческа, — просто млъкнете. Много добре разбирам. Само че не съм сигурна как да постъпя. Трябва да ми дадете още малко време. Много е важно. Тя е моето дете и не искам да ме карат да бързам. А сега, ако обичате, оставете ме сама, просто за една-две минути.

— Да, да, разбира се, но…

— Моля ви! Вървете — каза Франческа.

Сестрата излезе от стаята. Беше хубава широка стая с легло за нея и малко креватче за Кити, имаше гардероб, шкаф и хубави завеси, а също радио и телевизор. Никак не приличаше на стая за мъчение. Франческа седна на леглото, което беше малко високо и твърдо, и се вгледа в ръцете си. Каза си, че става смешна, че тези хора всъщност са много загрижени за Кити, че тя трябва да бъде оперирана, че няма да се оправи без това. Дори успя да си каже, че бебетата са много издръжливи. Но въпреки това разбра, че не можеше да даде съгласието си.

Някой влезе в стаята. Беше друга сестра. Вдигна подноса, в който беше обядът й, не беше го докоснала.

— Трябваше да хапнете нещо, госпожо Чанинг — каза със съчувствие сестрата. — Да ви донеса ли малко чай?

— Не, благодаря — отвърна Франческа. — Много сте любезна, но…

— Е, добре, ако промените решението си, позвънете ми ето тук. — Тя се усмихна и се отправи към вратата. После се обърна и каза: — Телефон ли звъни?

— Телефон ли? — учуди се Франческа, като се питаше какво ли би могла да има предвид.

— Да, чувам, че звъни телефон.

— Не, едва ли.

Момичето си излезе, преди Франческа да разбере, че телефонът звъни. Беше нейният мобифон в чантата. Отначало тя пристъпи малко неуверено, след това се забърза, защото си помисли, че този, който се обаждаше, може и да се откаже. Започна да рови в голямата чанта и да го търси. Накрая го намери, извади го. Към него бяха залепнали мокри кърпички и една рецепта за нещо. Опита се да натисне копчето, но първия път не успя. Ръката й трепереше. Най-после го натисна.

— Ало? — каза тя. — Ало?

Телефонът мълчеше. Който и да беше, се беше отказал. Ами ако беше Бард? Може да е бил и той. Просто е опитал още веднъж да разговаря с нея. Вече сигурно няма да се обади, отказал се е. Тя пак го беше предала, беше го загубила, а и Кити го беше загубила. Той беше загубен и за двете и вината беше нейна. Постъпката й беше глупава, некомпетентна и арогантна. Мобифонът лежеше в ръката и, безнадеждно замлъкнал.

— Проклето нещо! — извика тя и го запрати в другия край на стаята. — Проклето нещо!

Седна на леглото и се разплака. Чу вратата да се отваря, вдигна очи и видя господин Морисън-Смит. Имаше сериозен вид, когато влезе, отиде при мобифона, взе го и й го подаде.

— Мисля, че е счупен — каза той малко развеселен. — Няма значение.

— Всъщност има — каза Франческа и го изгледа ядосана. По някаква необяснима причина се беше почувствала по-добре. — Ако сте дошли да ме карате да подпиша проклетия формуляр, няма да го подпиша.

— Не, не съм — отвърна Морисън-Смит. — Всъщност дойдох да ви предам съобщение от съпруга ви.

— О! — възкликна Франческа. Не й дойде нищо друго наум.

— Опитвал се да се свърже, да се обади на мобифона ви. Каза, че пристига със следващия самолет от Париж и че няма защо да го посрещате, тъй като, доколкото му е известно, полицията ще го направи. Предполагам, че е някаква шега.

— Не, не е — отвърна Франческа. Сега й стана ясно какво имат предвид хората, когато казват, че не знаят дали да се смеят, или да плачат, защото в момента правеше и двете. — Няма значение. Той каза ли нещо друго?

— Да, каза. Поиска да ви предам, че му е трудно да повярва, че можете да бъдете толкова глупава, и че много ви обича. Освен това каза, че в никакъв случай не трябва да подписвате формуляра, защото той сам ще го подпише, след като поговори с мен. Разбрахте ли?

— Да, разбрах — отвърна Франческа. — Стана ми съвсем ясно. Благодаря. Той е ужасно арогантен — добави тя, без да се обръща конкретно към някого.