Пени Винченци
Дилемата (14)

Глава 13

„Ковчезите винаги изглеждат толкова малки — помисли си Франческа. — Не можеш да си представиш, че човек когото си познавал, би могъл да се побере в тях.“ Какво беше станало с Дъги — този мъж, висок близо метър и деветдесет. Неговата твърде едра фигура беше като че ли скъсена в тази елегантна шестоъгълна кутия. Опита се да не мисли за тялото, което беше вътре. Беше непоносимо. Човекът в него беше безмълвен, блед като платно, затворен между стените на ковчега, приличаше на себе си и същевременно не беше същият, очите му бяха затворени, ръцете скръстени, беше облечен в някакви ужасни бели дрехи вместо в някое от вълнените си карирани сака или старомодните костюми на бизнесмен от лондонското Сити. Лежеше, затрупан от огромно количество цветя — бели и жълти рози и кремове, подредени, по настояване на Тереза, във формата на абсурдно огромен кръст. Франческа си мислеше за него като за човека, когото беше познавала — толкова любезен, сърдечен и с чувство за хумор. Стана й мъчно и се почувства засрамена от това, че в последния им разговор му обеща да заведе децата при него и не успя да изпълни обещанието си. Считаше се за твърде заета и потисната, а грижите си — за прекалено важни, за да отдели ден, или поне следобед, да му достави това толкова леснопостижимо удоволствие, за което беше копнял. Извиняваше се с Тереза, която и тя, и останалите не можеха да понасят. Казваше си, че Дъги сам си я беше избрал и се чувства напълно щастлив, а това, че те страняха от него и не обръщаха внимание на мъката му от отчуждението им, не беше толкова важно. Но собствените й наблюдения и здравият разум я караха да си мисли, че не е точно така. И когато най-сетне намери свободно време и се обади, за да се уточнят за посещението, се оказа, че е твърде късно.

Тя погледна към Тереза, която стоеше от другата страна на пътеката в мемориалния параклис. Беше много бледа, сините й очи бяха безизразни и вторачени в ковчега, беше облечена в черен копринен костюм, а върху сребристорусата коса си беше сложила голяма черна шапка с пера. До нея със сериозно изражение на лицето стоеше синът й Ричард. С хубав тен и красив по някакъв твърде стандартен начин. Дъщеря й, с която бяха в хладни отношения, не беше дошла.

После Франческа погледна към Бард. Лицето му беше сериозно и върху него съвсем ясно беше изписана мъката по загубата на най-стария му приятел и колега, с когото бяха делили не само лични несгоди и радости, но и професионални грижи, успехи и провали, рискове, спечелени позиции. Той познаваше Дъги още преди да се родят децата му, преди да почине Марион, преди дори да мечтае за сегашната корпорация „Чанинг“. Бард се сбогуваше не само с Дъги, но и с много неща от собствения си живот. В момента пееше с цяло гърло, въпреки немелодичния си глас, заедно с останалите „Боже, приеми душата ми“, решен да не се предава, да не проявява слабост. „Защо, след като е решила да има такава тежка погребална церемония, Тереза се е спряла на този параклис от пластмаса? — помисли си Франческа. — Защо не е избрала някоя достолепна и по-красива църква?“ След малко Бард трябваше да произнесе реч. Франческа се притесняваше, че няма да може да се справи, че ще се разстрои, но след това си каза, че без съмнение ще успее да го направи по блестящ начин. Бард можеше да се справи с всичко, нищо не беше в състояние да го сломи.

След смъртта на Дъги се беше отдалечил още повече от нея. Беше очаквала, че в скръбта си ще се обърне към нея, че отново ще се сближат, че ще може да го утеши, но, изглежда, че той беше решил да не споделя мъката си с нея и дори не си направи труда да й обясни защо. Първата нощ след смъртта на Дъги го завари в кабинета, хванал главата си с ръце, но когато влезе вътре и сложи нежно ръка на рамото му, той я махна рязко, дори грубо и каза: „Недей, недей Франческа. Искам да остана сам.“ Оттогава с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече от нея. Когато бяха заедно, й се искаше да разговаря с него за толкова много неща, за Дъги, за миналото, но беше невъзможно. Близостта, която чувстваше тези дни към Дъги, загубата му като приятел я караше сега, когато гледа към ковчега, да се чувства почти като вдовица.

Джес, която стоеше до нея, изведнъж я потупа по ръката и мило и се усмихна, като че ли усещаше колко самотна и тъжна се беше почувствала. Самата тя беше сломена от смъртта на Дъги. „За мен той беше нещо като втори син, Франческа“, бе казала тя. След смъртта му Джес изведнъж се състари, не изглеждаше толкова изправена и жизнена, сякаш част от силата й си бе отишла заедно с Дъги, а заедно със спомените — и част от живота й.

Почти не разговаряше с Тереза след онзи ужасен и крайно притеснителен случай, когато тя се бе държала абсолютно спокойно и дори надменно. Разбира се, Тереза се обади по телефона, за да ги покани на погребението и да помоли Бард да говори на церемонията. После пак се обади, за да го попита какво възнамерява да спомене и кои други хора да покани, но Франческа не можа да измисли какво да й каже, което да не й се стори банално или лицемерно. Изпрати й цветя и бележка, в която я уведомяваше, че е на разположение, ако има нужда от нея за компания или ако иска да си поговори с някого, макар да й беше добре известно, че е последният човек, който би бил избран за подобна цел. И това бе всичко.

Добре, че Пати не дойде. И тя беше поканена, но отказа, тъй като очевидно не беше в състояние да се изправи лице в лице с всички. Франческа би се възхитила на куража й, ако беше дошла, но напрежението щеше да се засили неимоверно много. Сред присъстващите имаше десетки хора, които тя не познаваше — колеги по бизнес и очевидно партньори на Дъги за голф. Изненада се, като видя, че тук е и Грейдън Таунсенд. Не можеше да си представи кой би могъл да го покани. Той наистина беше много красив. Онази вечер, когато разговаряха, не го беше забелязала. Беше облечен в изключително хубав костюм. Беше от мъжете, които най-много й допадаха, с интелигентно лице, леко наподобяващо ястреб. Твърде привлекателен. Точно нейният тип… докато не беше срещнала Бард. Патрик беше от този тип. Забеляза, че Грей не сваля очи от Кирстен. Но повечето мъже също я гледаха. Трудно беше да не я гледа човек.

Предположи, че при нормални обстоятелства Лайъм също щеше да дойде. Беше изпратил цветя и тя ги видя. Лично му съобщи новината. Той много се натъжи.

— Беше толкова добър към мен — бе казал Лайъм, след дълго мълчание. — Беше ми като втори баща или по-скоро единствен баща, когато истинският ме предаде. — Погледна я и леко се усмихна. — Години наред той беше винаги с мен. Ходех при него през ваканциите, а той идваше да ме види в училище. Господи, срамота е. Ако можех да… — Гласът му секна и той престана да говори. Франческа се беше развълнувала от искрената му скръб.

Химнът свърши. Бард се изправи, пое дълбоко въздух или по-скоро въздъхна и отиде при ковчега.

 

 

„Е, поне я бяха поканили да седне заедно със семейството“, помисли си Рейчъл. Беше до Виктория, между Кирстен и Барнаби. Засега Франческа й беше простила. Но все още се държеше хладно и я отбягваше. Когато Рейчъл се върна от манастира, отиде право при нея с намерението да произнесе кратка реч и да се опита да й обясни. Но дъщеря й беше обляна в сълзи и разстроена от смъртта на Дъги. Безпокоеше се и за Барнаби, който беше болен. „Слушай, мамо, не сега. Каквото й да е това, което искаш да ми кажеш, бих искала да го отложим. Наистина не бих могла да понеса нищо друго в момента.“

Рейчъл бе уважила желанието й с облекчение. Беше осъзнала, че каквото и да кажеше на Франческа, трябваше да избере подходящ момент, да се чувства по-уверена и решителна, ако изобщо можеше да се надява на някакво разбиране от нейна страна. През следващата седмица обаче тя не можа да се доближи до нея. Нейните предложения да се грижи за Джек или да помогне в приготовленията бяха отхвърлени.

— Какви приготовления, мамо? — попита я хладно дъщеря й. — Аз не организирам погребение. Не съм натоварена с нищо, предложението ми да помогна не беше прието.

Така че днес беше първият ден, в който я виждаше след първата им твърде мъчителна среща. Рейчъл се обезпокои и дори се уплаши от пропастта между тях. Беше телефонирала на Бард и му беше изказала съболезнованията си, а той ги беше приел необичайно сърдечно и й беше благодарил за обаждането.

— Дъги много те обичаше, Рейчъл — й бе казал той. — Казваше, че си страхотна жена.

— Боже господи — изуми се Рейчъл, приемайки това като комплимент, а то очевидно бе казано с такава цел. — На мен той също много ми допадаше. Просто бих искала.

— Да, да, знам — каза Бард. — Всички бихме искали. Всички много бихме искали. Само че е твърде късно. Благодаря ти, че се обади, Рейчъл. Нали ще дойдеш на погребението и петък? Много бих искал да присъстваш.

Освен отчуждението на дъщеря си Рейчъл имаше и друга, още по-голяма и по-съществена грижа. Бард все още не беше взел окончателно решение за парите, не беше подписал формулярите за попечителство над благотворителното дружество, а времето напредваше. Имаше още много да се прави, а как би могла да му се натрапва при тези обстоятелства? Реши, че просто трябва да изчака, да има търпение, нещо, което винаги й се удаваше много трудно.

В този момент Бард започна да говори. Рейчъл хвърли бегъл поглед наоколо. Семейство Кларк бяха само през два реда зад тях. Оливър беше избрал много внимателно къде да постави инвалидната количка на майка си, за да може да вижда добре. Това момче е много мило, държането му е непринудено и необикновено предразполагащо. Хедър Кларк си беше свършила добре работата при ужасно трудните условия, в които е живяла. А освен това беше хубав и умен. Ето такъв син трябваше да има Бард, а не онзи пройдоха Барнаби. Въпреки че външно той изглеждаше великолепно и ако беше двадесет години по-млада, а дори и десет, щеше да бъде сериозно изкушена от него. Тези великолепни, дълбоки сини очи, загорялата от слънцето кожа, златисторусата коса, по-светла от тази на сестра му. Разбира се, беше прекалено дълга, въпреки че беше прибрана отзад заради погребението, а костюмът, който беше облякъл, като че ли му беше голям. Беше ужасно отслабнал без съмнение в резултат на пътуването му до Индия. Барнаби си беше направо кошмарен — безотговорен, мързелив; неприятностите, които причиняваше, не бяха по-малки от тези, свързани с Кирстен, но беше далеч по-симпатичен, а това сигурно още повече я ожесточава, помисли си тя. Рейчъл не харесваше Кирстен, а очевидно тя беше черната овца на семейството.

Барнаби видя, че го гледа и й се усмихна с широка и лъчезарна усмивка, а след това бързо придаде сериозно, по-подходящо за случая изражение на лицето си и впери поглед в баща си.

Тя последва примера му и насочи вниманието си към Бард. Неговият дрезгав, силно извисяващ се глас с все още доловим южнолондонски акцент стигаше безпрепятствено до всяко кътче на параклиса. Той говореше с много обич, но не сълзливо за Дъги. Разказваше смешни случки, описваше гафове, усмихваше се, докато говореше за страстта му към голфа като движеща сила в живота му, върна присъстващите години назад към времето, откогато датираше дружбата му с Дъги, отдаде заслуженото на лоялността му, на куража и постоянството му като приятел, на умението му да се шегува, на необикновената му доброта като човек. Посочи, че у Дъги никога не е имало нищо пошло, превзето и изкуствено. Той беше твърд като скала.

— Ще се опитаме да се справим по някакъв начин без него, но няма да бъде лесно — подчерта накрая Бард.

След това остана мълчалив повече от минута, с искрящи очи, вторачени в ковчега, и се върна при Франческа, седна, без да погледне нито нея, нито останалите, и наведе глава. „О, господи“, каза си наум Рейчъл и започна да рови в чантата за кърпичката си. От всяко кътче на параклиса идваха звуците на тъгата — приглушен говор, сдържано прокашляне, духане на носове. Виктория плачеше открито, а сълзите се стичаха по бузите й, Франческа хапеше устната си, а очите й се изпълниха със сълзи, дори ужасната Марша Грейнджър беше готова всеки момент да се разплаче. Тогава Тереза Буут се надигна бавно и зае мястото на Бард, огледа продължително и малко насмешливо присъстващите със сините си очи, преди да започне да говори.

Речта й беше шокираща. За всички. Освен това беше поднесена изключително умело. Без изобщо да каже нещо кой знае какво, тя успя да накара всички, или поне всички от семейството, да се почувстват ужасно. Беше абсолютно в разрез с общоприетите норми на гостоприемството, но те си го заслужаваха и тя го знаеше, а и те също.

Освен това не каза абсолютно нищо, което не беше истина.

Отбеляза само, че си дава сметка за това, че на нея все още не се гледа като на част от живота на Дъги както от страна на старите му приятели и колеги от корпорацията „Чанинг“, така и от семейство Чанинг. „А и как бих могла да го очаквам (това беше казано с мигновена усмивка). Бяхме женени само от две години, а той беше живял със Сюзън почти тридесет. Тя все още беше неговата съпруга за повечето от вас. Мога да го разбера. Знаех обаче, че с него не беше така. Бях негова съпруга и вярвам, че успях да го накарам да се чувства щастлив. Опитвах се да бъде така. Положих много усилия. Не по начина, по който го беше правила Сюзън, разбира се, а така, както аз го разбирах. Не беше лесно. Надявах се да облекча самотата му и до известна степен успях. Беше ни забавно заедно, правехме заедно неща, които той не беше правил преди, неща, които доставяха удоволствие и на двамата. Давам си съвсем ясна сметка, че появата ми в живота му не му се отрази добре във всяко отношение. Някои от вас, които го познаваха отдавна, не можаха да свикнат с промяната. Това неизбежно доведе до промяна на основите, върху които се беше крепил животът му. Не се опитах да застана между него и голфа — Боже опази — каза тя и се усмихна. — Никой мъж, а особено пък жена не би могла да разчита на успех. Това, което стана и само един глупак не би могъл да го забележи, бе, че той трябваше да се откаже от доста неща заради мен. От старите приятели, от старите привички и разбирания. Всъщност така става при всяка нова женитба. Но когато новата идва след един дългогодишен брак, е по-трудно. Това понякога ме безпокоеше. Казвах си, че вземам повече, отколкото давам, мислех си, че може би и другите са на това мнение. Но сега искам да ви кажа как аз гледам на всичко това, да ви кажа, че обичах Дъги и той ме обичаше и че той умря като един щастлив човек. Последните думи, които ми каза, бяха, че ме обича, и аз се гордея с това. Много се гордея. Така че вие би трябвало да се радвате както заради него, така и заради мен. Благодаря ви.“

Тя се върна обратно на мястото си на първия ред, синът й я прегърна, а Тереза го погледна почти радостно и дори не беше се просълзила. Настъпи продължително и тягостно мълчание. След това свещеникът стана и обяви началото на последния химн. Присъстващите с благодарност бързо се изправиха на крака.

„Един Бог знае защо тя постъпи така — помисли си Рейчъл, — какво перверзно удоволствие й достави тази изкусно произнесена реч, която, без да съдържа дума против тях, имаше ефекта на плесници за старите приятели на Дъги, за семейство Чанинг и бившите му колеги. Речта безцеремонно разруши топлата атмосфера на добронамереност, смирение и радост от хубавите стари спомени, която се беше възцарила след словото на Бард. Тя обаче прогони лицемерието и фалша и внесе някакъв елемент на откровение в ситуацията — помисли си шокирана Рейчъл. — Всъщност Тереза им каза, че не са били докрай добри приятели на Дъги, че са отбягвали дома му, че не са проявили желание да бъдат с него, да заведат децата си да ги види и с това са го направили още по-нещастен. Даде им да разберат колко добре й е известно отрицателното им отношения към нея и как не дава и пукната пара за това.“

Когато ковчегът бавно се плъзна между отвратителните сини завеси и Дъги ги напусна завинаги, наред с мъката, угризението и съжалението Рейчъл почувства и нещо друго — някакво възхищение от постъпката на Тереза Буут.

 

 

Моментът, който Кирстен винаги бе считала, че е променил животът й, настъпи много бързо и естествено. Това бе моментът, когато тя престана да заявява категорично, че не вярва в любовта, и допуска, че в края на краищата в това може би има нещо вярно. Тя бе завладяна от някакво напълно непознато чувство — нежно, приятно, задушевно. И то се появи в такъв отвратителен и зловещ момент и при такъв неподходящ случай. Това стана отпред пред параклиса, а защо погребалната церемония не беше извършена в църква, защо, защо? Стана, след като онази ужасна жена на Дъги се прояви откъм най-лошата си страна, когато всички се чувстваха потиснати, неловко и далеч по-зле, отколкото преди речта й. Тъкмо се канеха да изтърпят и приема. Франческа стоеше отпред, грациозна и обляна в сълзи, а нейната ужасна майка, нахлупила смешната си шапка, щъкаше насам-натам, разговаряше с всички, ръкува се и потупа Тереза по рамото, без да я интересува, че онази току-що се беше изгаврила с всички опечалени, целуна баща си и дори отиде при Барнаби, да бе, при Барнаби, целуна го, хвана го за ръката и тръгна с него надолу по алеята. Господи, беше направо кошмарна. Повърхностна, натрапчива и кошмарна лицемерка. Представи си какво би било, ако й беше дъщеря — за миг Кирстен изпита съчувствие към Франческа. Освен това беше вулгарна, нямаше друго по-подходящо определение, въпреки че говореше ужасно провлачено и въпреки името й, което бе символ на смирение и благородство. Посвоему тя беше не по-малко вулгарна от Тереза Буут. В нея нямаше и капчица искреност, Кирстен бе сигурна в това.

Опита се да не мисли за Рейчъл. Погледна към баба си Джес, която стоеше при входа и духаше доста силно носа си с голяма мъжка кърпа. Явно чакаше Бард да я вземе, но той разговаряше с Хедър Марк, навел се над инвалидната й количка. Защо ли толкова се интересуваше от тази жена и двете й деца? Кирстен забеляза още в параклиса как Мелинда хвърля погледи към Барнаби. Глупава крава.

Реши да отиде да поговори с баба си Джес и да се грижи за нея, докато се намери кола. Грей го нямаше. Може би беше отишъл да си вземе колата. Тя се изненада, че е дошъл на погребението, но той й беше казал по телефона, че Тереза специално го поканила и нарочно му позвънила.

— В същия ден имах насрочен обяд с Дъги и тя го знаеше. Каза, че след като получил удара, но все още не бил загубил съзнание, се притеснявал, че не може да дойде. Казал й да ми се обади. Това били едни от последните му думи. Горкият — добави той.

— Да, разбирам — бе казала Кирстен. — А защо щеше да обядваш с него?

— Щяхме да разговаряме за бизнеса, за някои тенденции в търговията с недвижими имоти, за такива неща — отвърна той според нея прекалено небрежно. — Както и да е. Госпожа Буут ме помоли да дойда и си казах, че това е най-малкото, което мога да направя.

— Радвам се, че и ти ще присъстваш — бе казала Кирстен и си беше помислила, че би трябвало да е така, но се беше почувствала странно. Явно беше, че не могат да седнат един до друг. На приема, или както му казват там, хората биха се учудили, ако ги видеха заедно. Всички гости трябваше да се отправят към къщата на Буут, или „резиденцията“, както онази глупава икономка я беше нарекла по телефона. Тя все още се чувстваше неловко с него, продължаваше да съжалява за това, което беше направила, за начина, по който го беше прелъстила почти изцяло, за да засегне Тоби, въпреки че го харесваше и го намираше привлекателен. Не можеше да се каже, че е кой знае колко интересен в леглото, но всичко беше както трябва. Да, дори повече от както трябва, дори добре. Но постъпката й не беше хубава, особено като знаеше, че се чувства нещастен и объркан. Беше й разказал накратко за приятелката си, за това, че са скъсали. Тъжна история. Всъщност Грей я беше изненадал. Тя го мислеше за съвсем праволинеен, малко старомоден и бащински настроен, но човек никога не знае. При всички случаи не трябваше да ляга с него. Господи, тя си е една мръсница, егоцентрична, глупава мръсница. Все още се държеше, сякаш е на петнадесет години, трябваше най-после да порасне. Но не искаше това. От него нямаше никаква полза. По дяволите, какво ставаше с нея? Внезапно тя се замисли за майка си, която също никога не порасна и чийто алкохолизъм беше отчаян опит да се спаси от поемането на отговорност, беше място, където се чувстваше сигурна, за нея се грижеха, не се налагаше да се сблъсква с реалността. И тя ли щеше да върви по нейния път? Но не с алкохола, а със секса. Това ли щеше да бъде нейното убежище?

Обзе я паника и същевременно някакво перверзно желание да бъде с майка си, както и тъга за Дъги, който беше толкова свързан с детството й. Очите й отново се напълниха с горещите сълзи на отчаянието и когато реши да ги избърше, разбра, че няма кърпичка, защото я беше дала на Тори по време на службата в параклиса. Докато ровеше отчаяно из джобовете си и се опитваше да намери някаква кърпа, носът й потече. И точно тогава то се случи, моментът настъпи, когато тя всъщност скришом си бършеше носа с ръкав, молейки се никой да не забележи. Един глас, един много приятен, леко закачлив глас каза:

— Ето, вземи, ако искаш, моята.

Тя се обърна и видя Оливър Кларк, който й подаваше носната си кърпа, а в очите му се четеше искрено съчувствие.

Първият й инстинкт беше просто да откаже и след като му благодари, да се махне. Никога не го беше харесвала, винаги го беше смятала за сладкодумен мазник, а също й беше втръснало да слуша от баба си Джес и от баща си колко чудесни са той и сестра му. Но това щеше да бъде твърде груб жест, а от негова страна беше изключително любезно да забележи затруднението й. Малко с нежелание тя се усмихна, взе кърпичката и тогава забеляза, че ръката й силно трепери.

— Добре ли си? — попита той с искрена загриженост в гласа. — Изглеждаш много бледа.

— Да, да, добре съм. Само малко съм разстроена.

— Ужасно, нали? Толкова несправедливо! Той беше един много приятен стар човек. Винаги се беше държал много любезно с мен и с всички нас.

— Да — каза тя, като подсмръкна и издуха носа си. — Към мен също. Беше ми като втори баща. Прав си, не е справедливо.

— Но самият живот е такъв — каза той. — Или по-скоро смъртта е такава.

— Да, така е. Няма никаква справедливост. — В този миг тя осъзна, че го наблюдава, и то внимателно, а не му хвърля просто един бегъл поглед. За първи път го наблюдаваше много внимателно. Той гледаше към майка си и изразът на лицето му беше много мил, издаваше загриженост, желание всичко с нея да бъде наред. Очевидно това беше естественото му държане — загриженост и нежност. Въпреки резервите си, тя се почувства трогната. После Оливър се обърна и й се усмихна.

— Извинявай — каза той, — просто проверявам как е майка ми.

Първото и най-силно впечатление от него беше устата му — широка, дори прекалено широка, и равните му зъби. Кирстен обичаше хубавите зъби — това беше едно от нещата, които първо забеляза у Тоби. Но зъбите на Тоби бяха прекалено съвършени и заслугата за това беше на зъботехника. Тези на Оливър си бяха съвсем естествени. Брадичката му също беше широка и някак предразполагаща, а носът му беше изключително правилен, което също й хареса. Не можеше да понася мъже с вирнати носове, а още по-малко с гърбави. И тогава тя се спря на очите. Винаги беше мислила Оливър за рус, а и косата му наистина беше руса, но не светла, а светлокестенява със златист оттенък. Очите му обаче бяха тъмни, не черни, като на баща й, а тъмнокафяви и някак меки, с дълги черни мигли над тях, които би трябвало да му придават малко женствен вид, но не беше така. Другото нещо, което й хареса много, бяха луничките — не много на брой, а няколко добре изразени на носа и на челото. Те му отиваха. „Странно е, че мислиш за луничките му“, помисли си сконфузена тя и отново издуха силно носа си, за да прикрие факта, че го наблюдава толкова внимателно. Но луничките на Оливър си бяха такива. Те просто придаваха още по-завършен вид на лицето му и го правеха да изглежда не толкова официално и по-жизнено. „За бога, Кирстен — каза си тя, какво ти става? Та това е Оливър, влечугото Оливър.“ Но не можеше да спре и продължаваше да го гледа изпитателно, да запаметява всяка негова черта. Забеляза също, че е висок, по-висок от нея с три-четири сантиметра, а тъмносиният му костюм и синята риза му стояха много добре. И когато той каза: „Сега по-добре ли си“, сякаш чуваше гласа му за първи път. „Непринуден, без абсолютно никакъв акцент, малко като този на Грей помисли си тя несъзнателно, — само дето в него се усещаше по-голяма топлина.“

— Да — отвърна Кирстен. Господи, тя трябваше да престане, бедното момче щеше да си помисли, че е абсолютна тъпанарка. — Да, благодаря ти.

Сега пък той я погледна по-внимателно, но много учтиво и съвсем за кратко, но въпреки това с изучаващ поглед. За да наруши мълчанието, тя каза малко смутено:

— Беше много мило от твоя страна, че ми дойде на помощ.

— Е, няма нищо — усмихна се отново той. — Просто те забелязах и в този момент не бях зает с нищо.

— О!

— Много е неприятно да нямаш кърпичка и да ти потече носът. Миналата седмица ми се случи, когато бях на едно интервю за работа. Просто не знаех какво да правя.

— И какво направи?

— Ами подсмръкнах. И не ми дадоха работата — добави той.

— Защо търсиш друга работа? — попита тя.

— Просто за да убивам времето — каза шеговито той, но тя забеляза, че се подразни от въпроса й.

— Съжалявам. Не беше нарочно. Мислех, че си се утвърдил в „Чанинг“.

— Всъщност не. Работя по малко за Питър Барбър — отвърна той — и за да си изкарвам хляба, докато намеря нещо друго. Това е официалното обяснение — добави Оливър, явно желаейки да й покаже, че не работи на две места.

— Така ли?

— Да. Всъщност не искам да работя дълго време за баща ти, колкото и любезен да е към мен.

Явно беше, че държи тя да разбере това, и то я заинтересува.

— Е, не е много лесно да се работи при него. Знам го от личен опит.

— Да. — Настъпи мълчание, след което той каза: — Речта беше доста впечатляваща, нали? Имам предвид тази на госпожа Буут.

— Да, ако е искала да се почувстваме зле, наистина успя. Аз се почувствах ужасно. И без това изпитвах вина, че никога не намерих време да го посетя, а той непрекъснато ме канеше. След речта й ми стана много по-зле.

— Е — каза той малко по-весело, — нали затова са погребенията. Трябва да се връщам при майка ми.

Кирстен беше толкова впечатлена от това, което той каза, че искаше да продължат темата и точно се канеше да го последва до инвалидната количка на Хедър и да я поздрави, когато до нея изведнъж се появи Грей.

— Здравей, Кирстен.

— Здравей, Грей. Запознай се с Оливър Кларк, един… един приятел на семейството. Оливър, Грей Таунсенд.

— Здравейте — каза Оливър и после добави: — Извинете ме. Може би ще се видим в къщата. Задръж кърпата — каза той, когато тя му и подаде. — Имам друга.

— Симпатичен младеж — отбеляза Грей.

— Да — отвърна тя разсеяно, докато гледаше как той се отдалечава, отбелязвайки походката му — с малко бърза, но решителна крачка, отбелязвайки много дългите му крака…

— Добре ли си?

— Да, благодаря. Точно се канех да отида при баба. Би ли взел и нея…

В този миг Оливър се обърна и погледна от отсрещната страна на паркинга над главите на повечето хора, застанали там, и се усмихна, но не както преди любезно и предпазливо, а с широка и топла усмивка, която накара Кирстен да се почувства необикновено. Усети, че току-що беше направила откритие, беше узнала нещо много важно, само нямаше представа какво може да бъде то. Тя отвърна на усмивката му и каза на Грей:

— Хайде да се махаме от тук. — И без дори да се замисли какво прави и как би могло да се изтълкува, го хвана за ръка и бързо го целуна, защото и той беше много мил. Отправиха се заедно към колата му.

 

 

— Грейдън, скъпи! — Беше Тереза, която му се усмихваше от другата страна на огромния луксозен хол на къщата в стил „Тюдор“. — Грейдън, би ли ми помогнал да раздадем тези сандвичи? Не съм си направила добре сметката с прислугата и сега виждам, че ще имам проблеми. А те взеха, че дойдоха всичките, лешоядите им с лешояди. Дори с посраните си задници пак искат да опитат от най-хубавото шампанско на Дъги.

— Ами… да — отвърна Грейдън и внезапно й се усмихна.

Всъщност речта й му беше допаднала. Стори му се много умела и вероятно тези, към които беше отправена, го заслужаваха. Тези кланове му бяха добре известни и беше сигурен, че Тереза не е била приета твърде добре от семейство Чанинг. Не че тя не можеше да се грижи за себе си. Никой с поведение, подобно на нейното в такава ситуация, не би трябвало да се нуждае от състрадание. Тя беше доста корава жена, но въпреки това той се вгледа по-внимателно в нея и забеляза сенките под искрящите й сини очи, малко пресилената усмивка под лекия грим и леко разтрепераната й заоблена ръка, докато палеше цигара. Почувства се засрамен от себе си. Без съмнение беше обичала Дъги по свой начин и го преживяваше много по-тежко, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Разбира се, че ще ти помогна.

— Ела в кухнята. Всичко е готово.

Той я последва.

Кухнята беше просторна и натъпкана с техника. Дървенията беше в убито бледорозово по сегашната мода, а подът представляваше сложна плетеница от теракотени плочки. На прозорците висяха тежки, плътно спуснати завеси, а до тях имаше кошница с два ръмжащи пудела. Съвсем естествено беше тя да има пудели.

— Отвратителни малки създания — каза Тереза. — Не са мои, а на братовчедка ми. Аз обичам истинските кучета. Съвсем наскоро ходих да гледам едни току-що родени кученца от английска овчарка.

— Така ли? — възкликна Грей.

— Дъги беше против тях. Опасяваше се, че ще му съсипят поляната, и казваше, че ще влязат вкъщи само през трупа му. — В този момент очите й се напълниха със сълзи и тя се подпря на стената. — Съжалявам, Грейдън, съжалявам.

— Няма нищо — отвърна той, рязко затвори с крак вратата и я прегърна. Усети тежкия, омайващ аромат на парфюма й, същата възбуждаща топлина, която го беше впечатлила още в „Риц“. — Поплачи си, ти се държа толкова смело.

— Досега беше лесно — каза тя. — Имаше да се свършат много неща и всичко беше толкова драматично. Трудното започва от тази нощ, когато всички си отидат.

— Ами… — каза той изумен и почти ядосан на себе си, когато се чу да произнася думите: — Ако имаш нужда да поплачеш на рамото на някого, моето е винаги на разположение. Имаш ли телефона ми?

— Благодаря ти, Грейдън. Много мило от твоя страна. Имам чувството, че ще се нуждая от приятели. А рамото е толкова хубаво — добави тя, като го потупа леко по гърдите. — И костюмът ти е прекрасен. Ето, вземи тези два подноса, а аз ще отида да намеря проклетата филипинка и ще й извия врата.

Беше приятно да може човек да се движи навсякъде из хола и да разговаря с когото поиска. Той размени няколко думи със Сам Илингуърт, която току-що бе пристигнала, и с Питър Барбър, който изглеждаше ужасно пребледнял и изтощен. Той го запозна с Марша Грейнджър и каза:

— Без нея сме загубени. Нали така, Марша? Предполагам, че не познаваш Грейдън Таунсенд от „Нюз он Сънди“.

„Значи това е Марша Грейнджър — помисли си Грей и я изгледа с любопитство, — бодигардът на Бард Чанинг, както й викаха.“ Беше висока, с изправена стойка, с огромен бюст, облечена в строг кафяв костюм. На главата си очевидно имаше прошарена перука, а върху плътните си стиснати устни беше сложила тъмночервено червило. Изгледа го с любезно пренебрежение.

— Нямам много вземане-даване с печата и мисля, че така е по-добре — каза тя.

Грей схвана, че това беше лек укор за обаждането му, съгласи се с нея, помоли да го извинят и отмина. Опитваше се да открие Франческа Чанинг, с която беше разменил няколко думи пред параклиса. Беше изненадана, че е дошъл на погребението. В този миг се намери близо до Кирстен. Тя стоеше заедно с брат си. „Определено не ми допада много — помисли си Грей. — В него има нещо прекалено натрапчиво и дори изкуствено.“ С тях беше една висока и слаба жена, облечена в черно. Кирстен му я представи като Джес Чанинг.

— Това е баба ми, която всъщност ме е отгледала — каза тя.

— Изглежда, че не съм успяла да се справя твърде добре с тази задача — отбеляза Джес Чанинг. Гласът й беше доста глух и със силен лондонски акцент, но въпреки това беше много приятен за слушане. — Барнаби, направи и ти нещо полезно. Вземи да помогнеш при поднасянето на сандвичите. Не виждаш ли, че горкичкият господин Таунсенд е прекалено натоварен.

— Е, бабо…

— Барнаби, прави каквото ти казвам. Откъде познавате семейство Буут, господин Таунсенд?

— Познавах се с Дъги служебно. Аз съм журналист и се занимавам с финансови теми.

— Грей, какво правеше преди минутка, като се беше заключил в кухнята с Тери Буут? — попита Кирстен.

— Тя беше разстроена.

— Така ли? — В гласа й се доловиха саркастични нотки, които не му допаднаха.

— Кирстен, не бъди груба — каза Джес Чанинг. — Не ти подхожда. Сигурна съм, че госпожа Буут е много разстроена. Освен това според мен словото й беше напълно справедливо. Всички страняхме от нея, а това беше погрешно. А Дъги беше много щастлив с Тереза, той ми го каза. Сега моля да ме извините, трябва да поговоря със сина си Исамбард — каза тя и се отдалечи. — Исамбард, бих искала да разменим няколко думи, ако обичаш.

Грей никога досега не беше чувал цялото име на Бард. Прозвуча му гротескно. Погледна към Кирстен и се усмихна.

— Бива си я!

— Да, нали ти казах, че е страхотна — отговори Кирстен.

— А ти как си?

— Ами… добре. Малко съм разстроена.

— Естествено. Вече говорите ли си с баща ти?

— Не още. Опитах се да разговарям с него за Дъги, но… — очите и изведнъж се напълниха със сълзи и тя започна да търси кърпичката си. С известна изненада той забеляза, че е искрено натъжена.

— Ти наистина си била привързана към него.

— Да, бях. Не мога да свикна с мисълта, че го няма и никога… никога… — Гласът й секна.

— Кирстен, ти си доста зле. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Нищо повече, само ще вечеряме, за да се поободриш малко. — „А може би и аз“, помисли си той, но доста се съмняваше.

Тя го погледна и внезапно се усмихна с необикновено приятната си усмивка.

— Не, няма да стане, Грей. Благодаря ти за поканата, но няма да съм добра компания, а…

— Не търся добра компания. Просто си помислих, че може да ти се отрази добре.

Тя се поколеба, явно изкушена. След това каза:

— Е, добре. Ще ми е приятно, но…

— Няма нищо — побърза да я успокои той. — Последния път схванах съвсем ясно предупреждението ти. Разбирам. Оставаме си само приятели. Не се безпокой, Кирстен. Ще те изпратя до вратата и дори няма да те целуна.

Тя се разсмя.

— Това пък никак няма да ми хареса. Е, добре, къде искаш да отидем? А може би… Знаеш ли какво? Защо да не ти сготвя нещо?

— Можеш ли да готвиш? — попита той предпазливо.

— Не, но все ще се справя с една пържола и…

— Аз ще ти сготвя — каза Грей, — защото мога и за мен няма нищо по-приятно от готвенето. Какво би предпочела? Италианска, френска кухня или…

— Английска — отвърна изненадващо тя.

— Добре. Какво ще кажеш за задушени бъбреци и пирог със стриди?

— Страхотно. Само да не ти дойдат някакви идеи от стридите — каза тя и се засмя.

— Кълна се, че няма — отвърна той и се отправи към кухнята за нов поднос. Когато се връщаше, се сблъска с Тери. Тя очевидно беше изпила доста шампанско и изглеждаше много по-весела.

— Ти си истински ангел — възкликна Тереза и го целуна леко по бузата.

— Благодаря ти.

— Преди да забравя, искам да ми се обадиш утре по телефона. Мисля, че имаме да довършваме един делови разговор.

— Така ли? — попита леко изнервен той.

— Да, точно така. Става въпрос за една история, свързана с Бард Чанинг.

— Боже господи!

Грей не беше забравил твърде странната покана на Дъги за обяд и намеците на Тереза за някаква история, но съзнателно се стараеше, да не мисли за тях. Сега мислите му се насочиха отново към въпроса, като към отдавна жадувано питие.

— Значи се разбрахме — каза той. — Ще ти се обадя сутринта.

— Оливър, моля те! Моля те, опитай!

— Какво? — попита ядосано Оливър. Той наблюдаваше как Кирстен Чанинг разговаря и се смее с онова мазно копеле журналиста и се чудеше защо това го дразни. Вероятно защото тя се държеше прекалено самоуверено. Е, беше разбираемо, като се има предвид как изглежда, наличието на парите на баща й, произходът й, който й даваше преимуществото всички да се съобразяват с нея. Всъщност беше една глупачка, която беше направила достояние на вестниците кирливите ризи на семейството си. Това само беше затвърдило мнението, което винаги беше имал за нея, че е повърхностна разглезена кучка, която не ценеше това, което има. Тъкмо поради…

— Оливър, моля те, ти не ме слушаш.

— Съжалявам. Какво има, Мел?

— Искам да ме заведеш при Барнаби. Измисли някакъв повод…

— Мелинда, ставаш смешна. Не е нужно да си губиш времето с този тъпанар. От него можеш да очакваш само неприятности.

— От къде знаеш?

— Просто знам.

— Ти разговаряше със сестра му. И имам впечатлението, че ти беше много приятно.

— Не е вярно — отвърна с досада Оливър. — Просто се опитах да бъда любезен.

— А, така ли?

— Да. Знаеш прекрасно какво е отношението ми към Кирстен. Не мога да я понасям.

— На мен не ми се стори така. Поне не и този път.

— Този разговор започва да става прекалено глупав. Не можем ли да го прекратим?

— Можем, ако ме заведеш да си поговоря с Барнаби.

— За бога. Виж, той носи два подноса със сандвичи, защо не отидеш при него и не му предложиш да вземеш единия?

— Не мога — отвърна Мелинда и силно се изчерви. — Наистина не мога.

— Тогава иди и го помоли да занесе два сандвича на мама. Тя разговаря с баба му и няма да бъде толкова трудно.

— Оливър, ти си умник. Да, добре. Ще го направя. Пожелай ми късмет!

„Бедна малка глупачка — помисли си Оливър. — Трудно е човек да повярва, че е на двадесет и една. През повечето време се държи като че ли е на шестнадесет.“ Много се надяваше Барнаби да не направи или да не каже нещо, което би й дало и най-слаба надежда. Защото, ако го направеше, той щеше…

— Оливър! Колко се радвам да те видя. Как си?

— О, здравейте, госпожо Буут. Благодаря, много добре. — Страхуваше се от този момент, знаеше, че той ще настъпи.

— Много мило от твоя страна, че дойде и че доведе майка си.

— Не, ние нямаше да идваме… искам да кажа… че съжалявам, госпожо Буут. За господин Буут. Той беше толкова… мил.

— Да — отвърна тя. — Това е точната дума. Той беше един мил човек. Много ще ми липсва. Но… какво да се прави, животът продължава. О, господи… — Тя му се усмихна. — Не биваше да казвам това, съжалявам. — Той разбра, че е пияна. Тя протегна ръка и го потупа по бузата. Трябваше да положи неимоверни усилия, за да не дръпне ръката й. — Успяха ли да ти предложат нещо за хапване, Оливър?

— Да, да, благодаря. Всичко е наред.

— Добре. Надявам се, че Барнаби няма да започне да се усуква около хубавата ти малка сестричка. Ако питаш мен, той е голям боклук. — Господи, ама тя никак не се церемони.

— Ами… за нея е страхотен хубавец. Пада си по него.

— Глупаво момиче. Че е хубав, това е безспорно, въпреки че не може да се сравнява със сестра си.

— О… не знам.

— Тя е направо великолепна — каза Тери Буут, като гледаше към Кирстен, която в момента разговаряше с баба си и Хедър Кларк. — На мен не ми допадат точно този вид красавици, предпочитам по-младите, но тя наистина е изключителна.

— Да, хубава е — съгласи се от учтивост Оливър.

— Всъщност нямам нещо кой знае какво против нея — отбеляза за негова изненада Тери. — Мисля, че е честно момиче. Всички намират за много ужасно това, че е говорила пред вестниците, но не я обвинявам. Сигурно й е било доста трудно с тази майка. Не е за учудване, че е започнала да пие, след като е била женена за Бард Чанинг…

— Госпожо Буут, аз трябва да…

— Съжалявам, Оливър. — Тя му се усмихна, потупа го по рамото и махна един косъм от ревера на сакото му. — Не бива да говоря така пред теб. Малко съм… преуморена. Майка ти добре ли е, добре ли се грижат за нея? Може би в края на краищата ще можем двете да се сприятелим.

— Да, може би — отвърна Оливър.

Тя го погледна замислена за момент.

— Ти работиш за господин Барбър, нали? Сигурно е много интересно. Тези вътрешни игрички, а? Вероятно е страхотно. Никога не знаеш какво можеш да изровиш от там.

— Съжалявам, не зная…

— Не ми обръщай внимание. Говоря каквото ми падне. Прекалено много вълнения за една стара жена. Но все пак си дръж очите широко отворени, Оливър. А сега трябва да поздравя скъпата Франческа, преди да ми е поднесла неубедителните си извинения и да си е тръгнала.

„Направо е скандална“, помисли си Оливър. Домъчня му много за нея, но наистина го накара да се почувства неловко. И пак му говореше с намеци. Реши следващия път, ако има такъв, направо да я попита какво точно цели.

— Оливър! Здравей отново. — Беше Кирстен. — Тъкмо си тръгвах. Грей… Грей Таунсенд ще отведе баба Джес до дома й, а аз ще отида с него, за да му показвам пътя.

— Разбирам. — Защо ли си мисли, че това го интересува? Тъпа кучка.

— Просто исках да… да ти благодаря отново за кърпичката. И за твоята любезност. Трогната съм.

— Няма защо.

— Бих могла да ти я изпратя. Какъв е адресът ти?

— Не е нужно.

— Не, настоявам. — Тя му се усмихна. Гледаше го съвсем приятелски. Ухаеше главозамайващо на някакъв много секси парфюм. Не го беше забелязал преди. Сигурно го е сложила заради онзи лигльо. Господи тя наистина беше много красива. Никога досега не му се беше налагало да си има работа с истински красиво момиче, но беше познавал такива. Особено в библейския смисъл. Изведнъж Оливър съвсем ясно си представи голото тяло на Кирстен пред себе си, как докосва гърдите й, закръглени и твърди, как разтваря безкрайните й бедра, тези… За бога, Кларк, я се опомни. Усети, че се изчервява. Той беше по-тежък случай дори от Мелинда. Само че за разлика от нея досега не беше заинтригуван от Кирстен Чанинг в библейския или небиблейския смисъл. Просто тя му се беше сторила… малко по-симпатична. Не толкова коравосърдечна, по-уязвима.

Даде й адреса си, набързо се сбогува и отиде да помогне на Мелинда и Барнаби да настанят Хедър в колата. Да му се не види, точно пък на Барнаби, всичко започна да се превръща в някакъв кошмар.

— Много ти благодаря — каза Мелинда. — Беше много мило от твоя страна, Барнаби.

— За мен беше удоволствие — отвърна той и й се усмихна. Белите му зъби се откроиха ясно върху загорялото му лице. — Беше ми много приятно да те срещна отново. Пак ще се видим.

— Да — отвърна Мелинда. — Ще се видим, Барнаби. — Тя му помаха прекалено енергично, когато колата потегли. — Мислиш ли, че той го каза на сериозно, мамо, дали го каза на сериозно?

— Не знам, скъпа — отвърна Хедър Кларк и се облегна назад. Изглеждаше много уморена. — Бедната госпожа Буут. Беше наистина много разстроена. Когато се сбогува с мен, ми изглеждаше направо съсипана. Дожаля ми за нея. Сигурно е от шока, че стана така внезапно.

— Да, сигурно е така, мамо. Харесва ли ти Барнаби?

— Много е симпатичен, мила. Държа се изключително любезно с мен. Бедната Кирстен също бе по-мила, отколкото очаквах. Разговаряхме с баба й за нея. Каза ми, че всъщност тя е много мила, но просто е твърде объркана. Кирстен се държа направо очарователно с мен. Каза ми, че според нея ти си изглеждал изключително добре, Оливър, че не го била забелязала преди и че и е било приятно да разговаря с теб.

— Не ме карай да повърна — ядоса се Оливър. — Колко отвратително се изрази.

— Съжалявам.

В съзнанието му се беше настанила някаква необичайна, но приятна топлина, едно напълно смехотворно желание да продължат да говорят за Кирстен.

— И защо й беше нужно да разговаря с теб? Какво толкова успя да ти каже? Освен това, че съм невероятно чаровен.

— О, не много. Всъщност дойде да разговаря с баба си. Обеща също да дойде да ме види. Мисля, че няма да го направи, но е много мило от нейна страна дори само че си го е помислила.

— Ако Кирстен Чанинг дойде да те види — каза Мелинда, излизайки за миг от бленуването си по Барнаби, — аз ще отида в манастир.

— Като говорим за манастири — обади се Оливър, — господин Чанинг става попечител на някакъв манастир в Девън. Онзи ден видях документите. Ангажирал се е с построяването на нов Дом за бавноразвиващи се. Не ти ли се струва твърде необичайно?

— Съвсем не. Той наистина е един от най-милите хора на света — отвърна Хедър.

— Мамо — обади се Мелинда, — понякога си мисля, че си влюбена в Бард Чанинг. Или пък си била някога.

— Не ставай смешна — отвърна й Хедър.

 

 

Франческа минаваше покрай розовата кухня на Тери на път за тоалетната, когато чу един от пуделите да лае. Обичаше кучета. Влезе вътре и се наведе да го погали.

— Здравей — каза усмихната тя. Пуделът я ухапа. Не силно, но достатъчно, за да се стресне и да отдръпне рязко ръката си.

— Но това е ужасно — скара му се тя. Всъщност никога не беше харесвала пуделите — глупави малки рунтави същества.

— Франческа, скъпа, добре ли си? — Беше Тери, която стоеше на прага с цигара в едната ръка и чаша шампанско в другата. „Не ми изглежда да е сломена от скръб. По ми прилича на пудела си“, помисли си Франческа и това я ядоса още повече.

— Да, благодаря. Един от пуделите ти ме ухапа.

— Не са мои, скъпа, но все пак съжалявам. По-добре ще е да си измиеш ръката. Сигурна съм, че не е болен, но знае ли човек.

— Да се надяваме — отвърна малко по-любезно Франческа и отиде при умивалника. Тери застана до нея и пусна крана.

— Хубаво се измий. Ще ти донеса нещо за дезинфекция. Ето — каза тя, след като порови в едно чекмедже. Подаде й някаква туба.

— Благодаря.

— Изглежда, че не е успял да ти пусне кръв. — В гласа й се чувстваше лека ирония, дори насмешка.

— Не, не, разбира се. Просто се изненадах. Благодаря ти… Тери… — Усещаше, че трябва да се обърне така към нея, независимо от чувствата, които изпитваше, и колкото и да не одобряваше арогантната й реч в параклиса. — Просто исках да ти кажа още веднъж, че съжалявам за Дъги. Ти сигурно си…

— Сигурно съм какво?

— Ами — продължи леко смутена Франческа — сигурно ти е много мъчно. Вероятно се чувстваш самотна, изоставена. Аз…

— Да, предполагам, че така ще се почувствам, Франческа — отвърна още по-рязко Тереза. — В момента обаче не изпитвам нищо, което може би е по-добре.

— Да, разбира се — съгласи се Франческа. — Е, ако има нещо, което да направя…

Настъпи мълчание.

След това Тереза каза:

— Не, не мисля, че ще има. — Тя вдъхна дълбоко дима от цигарата си. — Просто не мога да си представя какво може да е то.

— Разбирам — отвърна Франческа. Не знаеше как да излезе от неловкото положение след тази странна, почти открита враждебност.

— Всъщност най-доброто, което би могла да направиш за мен, Франческа, е същото, което правеше досега. През цялото време, докато бях омъжена за Дъги. Стой настрана. Не се занимавай с мен. Пренебрегвай ме. На мен това не ми допадаше, както не ми допадаше и това, което съпругът ти стори на Дъги. Но сега така ще ми е по-добре.

— Тереза, какви ги приказваш, какво е направил Бард?

— Много малко — отвърна тя и пресуши чашата си с шампанско. — Там е цялата работа. Разбира се, ако погледнем нещата от по-друг ъгъл, направил е много. Ако погледнем собственото му добре очертано гнездо, без да му пука за останалите. Известно ми е отношението на съпруга ти, Франческа, и то не ми харесва. Независимо от трогателните думи, които каза днес по време на церемонията. Всички го гледаха и му се възхищаваха. От всяка негова дума личеше, че това е великият Бард Чанинг. Такъв иска да изглежда той в очите на хората, нали?

— Тереза…

— Мисля, че ще е по-добре да си вървиш — каза тя. — В противен случай мога да ти наговоря още доста неща, а това няма да се хареса и на двете ни. Мисля, че най-доброто, на което можеш да се надяваш от моя страна, е никога да не чуеш нещо повече за мен и никога да не ме видиш. Но ако бях на твое място, нямаше да разчитам много на това. Сега дойде време да свалим маските, след като вече няма защо повече да се безпокоя за Дъги…

— Съжалявам, Тереза — каза Франческа, изненадана от хладното спокойствие, което се чувстваше в гласа й, въпреки че в действителност й беше много неловко, — но аз наистина нямам представа за какво говориш.

— Нямаш ли? — отвърна Тереза и се вгледа внимателно в лицето й. За момент в очите й се мярна нещо като съчувствие, примесено с презрение. — Всъщност наистина мисля, че нямаш.