Пени Винченци
Дилемата (23)

Глава 22

Кирстен стоеше в банята и гледаше корема си. Беше съвсем гладък и това я успокои. Опита да не се паникьосва. Разбира се, че не беше бременна, не можеше да бъде. Беше невъзможно, абсолютно невъзможно. Вземаше си редовно хапчетата. Наистина ли съвсем редовно? Е, може да се каже, почти. Понякога, разбира се, забравяше, а тъй като напоследък нямаше никакви сексуални контакти, беше станала твърде небрежна в това отношение. Но през повечето време ги вземаше. Вероятно мензисът й закъсняваше заради общото й състояние и за това, че когато забравяше, след това вземаше по две, дори по три наведнъж. Сигурно от това ще е. Не й се гадеше. Последния път, когато забременя, ужасно й се повръщаше. А и гърдите й си бяха абсолютно същите. Спомни си, че тогава бяха наедрели и я боляха. Това са глупости. Не си струваше дори да прави тест. Но все пак може би щеше да прибегне и до него, за да се успокои. Беше минал само един месец, е, месец и половина. Да, щеше да направи теста и той сигурно щеше да го предизвика. Съжаляваше, че се безпокои за такива неща дори не се тревожеше, а беше по-скоро разсеяна. Това беше развалило вечерта й с Оливър и беше осуетило плановете й най-после да го прелъсти. Той като че ли предугади нещо и дори я попита, малко смутен, дали се чувства добре. Сигурно си е казал, че й е дошъл мензисът. Каква ирония! Днес трябваше да се срещнат. Преди това реши да направи теста, аптеката беше през няколко къщи на същата улица. Когато разбереше, че всичко е наред, можеха пак да отидат на подобна разходка извън града и да се открие нова подходяща възможност. Тя се усмихна доволна, взе бръснача и започна да си бръсне краката.

 

 

Сутринта игуменката получи две писма. Беше й трудно да каже кое я развълнува повече. Първото беше от Рейчъл, в което тя й обясняваше, че за съжаление вече няма никаква надежда Бард Чанинг да вложи пари в техния проект. Посочваше й причината. Рейчъл я уведомяваше, че е писала лично на банката да се извини, обяснила как стоят нещата и им благодарила за проявеното търпение. Пишеше също, че Бард й посочил няколко души, които биха могли да помогнат.

„Но, честно казано, ако решим да започнем всичко отначало, ще изгубим много време и няма да имаме никакъв шанс да купим къщата или поне мястото. Попечителят и без това ни изчака доста дълго и сега сигурно ще ускори продажбата. Много съжалявам, майко. Г-н Чанинг ме помоли също да ти предам извиненията му и да ти кажа, че тези дни възнамерява да ти пише лично. Мисля, че нещата при него се развиват твърде зле и проблемите му са изключително сериозни и сложни. Моля те да му простиш, ако писмото му все пак се забави. Предай много поздрави на Мери от мен. Не мога да напускам Лондон и Франческа точно в този момент, но до няколко седмици ще дойда.

Твоя Рейчъл“

Второто писмо беше от Министерството на здравеопазването и социалните грижи и в него се казваше, че през следващите няколко седмици г-н Ръдърфорд ще се обади на майка Фелиция, за да обсъдят с нея някои проблеми по поддържането на манастира и на колонията в светлината на новите разпоредби на Европейския съюз, които се отнасяха до подобни случаи. Предлагаха да се обади по телефона на г-н Ръдърфорд на посочения номер, за да уточнят взаимно приемлива дата за срещата. Това на практика означаваше, въпреки сложните граматични конструкции, че времето за ликвидиране на Дома наближава и че щастието и сигурността на неговите обитатели са застрашени.

Игуменката отиде в параклиса да потърси Божията помощ, а след това, много притеснена, седна и написа отговор на Рейчъл, в който я уведоми, че разбира необходимостта тя да остане в Лондон, но я моли да дойде спешно в манастира, за да обсъдят какво да правят по-нататък.

 

 

— Бард — попита предпазливо Франческа, — има ли изобщо нещо, което би искал да правиш този уикенд?

Той й хвърли гневен поглед.

— Всъщност няма, освен ако имах възможност да взема една ловна пушка с рязана цев и да изтрепя онези тъпанари, които се ровят из руините на компанията ми.

— Е, ако такава възможност не ти се удаде, би ли искал да отидем в лятната къща? Това може да те разсее.

— Да ме разсее? Не виждам как.

— Не знам, просто така все пак нещо ще правиш.

— Франческа, имам прекалено много неща за правене. Благодаря. Не мисля, че мотаенето и разговорите за розите ще ми се отразят чак толкова здравословно.

— Бард, ти никога не си говорил за розите, нито пък за нещо друго, свързано с градината, освен да се оплакваш от бедния господин Паркър.

— Искам да се кача на яхтата — каза изведнъж той. — Това наистина бих направил.

Тя знаеше защо го каза — за да я уязви, защото беше сигурен, че няма да отиде с него.

— Добре — отвърна Франческа спокойно, — нямам нищо против. Вземи Чарли или Хенри, сигурна съм, че те…

— Чарли и Хенри си имат собствен живот. Няма да зарежат всичко, след като им го казвам в последния момент, и да дойдат с мен на яхтата.

Франческа не му изтъкна, че при други обстоятелства Бард би очаквал всеки да си изостави работата и да направи онова, което той иска. Тя само му се усмихна и каза:

— Тогава какво ще кажеш за Барнаби? Той обича ветроходството.

— Ами… — Бард се поколеба — мога да го попитам, но мисля, че той има по-интересни неща за правене. Къде е сега?

— Предполагам, че спи. Още е само десет и половина, а сутрините са за това, когато си на двадесет години.

— Но това е смешно. Когато бях на неговата възраст, не спях толкова. Нито ми разрешаваха, нито пък го исках. Трябва вече да е станал, да започне да си подрежда живота, а не да се излежава и да не прави нищо. Решил ли е вече къде ще се запише за следващия семестър?

— Не знам, Бард, той е твое дете. Не бих могла…

— Да, знам, че много обичаш да ми го натякваш, особено когато не прави онова, което би трябвало. А това ми напомни, че трябва да се обадя на Кирстен. Проклетото момиче отново е забъркало една каша.

— Каква? — попита Франческа и в главата й минаха най-различни предположения — от арест до забременяване.

— Говорила е с журналисти. Знам, че ти е трудно да повярваш, но пак го е направила.

— Какво? Но…

— Е, този път нещата не са чак толкова зле, а почти толкова. Уредила на онзи гадняр Таунсенд, твоя приятел, да се срещне с майка ми.

— Той не ми е приятел — отвърна Франческа, сдържайки с мъка гнева си, — но не виждам защо…

— Нито пък аз. Каквато и да е причината, която я е накарала, тя трябва да е малоумна. Вчера се опитах да я открия в работата й, но я нямаше. Сигурно се шляе някъде. Все пак ще отида да изритам Барнаби от леглото и ще видя дали мога да го накарам да отидем на яхтата.

Половин час по-късно Барнаби, мърморейки на глас, но явно доволен от перспективата, беше набутан в колата и те се отправиха към пристанището на Чичестър, където беше на котва най-новата играчка на Бард — една великолепна 15-метрова яхта с изключително малка водоизместимост. При един от многото случаи, когато се беше опитвал да придума Франческа да отиде с него, Бард й беше казал, че тя е невероятно бърза и така леко се плъзга по повърхността, че е почти като самолет. Но Франческа му отговори, че все пак предпочита повече да слуша за яхтата, отколкото да се качи на нея.

Бард беше обещал на Барнаби да му позволи сам да се увери в качествата на „Лейди Джек“ (за голямо неудоволствие на Джек, на когото все още не му разрешаваха да се качи) и ако има попътен вятър, да отидат до френския бряг и да прекарат нощта там.

Франческа въздъхна с облекчение и се помоли времето на връщане да е хубаво и вятърът да не е много силен, а след това реши да отиде при майка си.

 

 

Оливър затвори телефона. Чувстваше се потиснат. Беше очаквал с нетърпение да се види с Кирстен, смятаха да отидат с колата на дълга разходка извън града и да обядват в някое приятно място, а след това се надяваше да се случи и нещо друго. Беше започнал да изпитва твърде силно физическо увлечение по Кирстен и това го измъчваше. Не беше лесно човек да запази хладнокръвие при такава близост с нея. Той я желаеше, и то много, искаше да преспи с нея и да се увери, че това й харесва. Но същевременно отношението й към секса с него му харесваше. Беше наясно, че тя невинаги е проявявала такава сдържаност, но това му показваше, че държи на него. Беше доста странно. Това до известна степен го учудваше, но в крайна сметка той го смяташе за правилно.

Все още беше леко изненадан от онова, което се беше случило между тях. Все още се чувстваше учуден, че това красиво и претенциозно момиче, което беше израсло пред очите му и което той не одобряваше, се беше превърнало в нещо съвсем друго за него, в нещо интересно, в жена, с която му беше приятно, забавно, с която беше станал твърде интимен. Да, отношенията им наистина бяха доста интимни. Е, не бяха лягали в леглото, но бяха прекарали много часове заедно. Той вече знаеше какво е отношението й към работата, какво я прави щастлива и какво тъжна, кое й беше приятно и кое я дразнеше. Веднага усещаше кога е в добро и кога в лошо настроение, знаеше какви са възгледите й за много неща, какво мисли за това кое е важно и кое — не. Знаеше, че тя е едно кълбо от противоречия, че физически е невъздържана, предпазлива в емоционално отношение, твърде своенравна и несигурна в себе си, че имаше неизтощима физическа енергия и беше интелектуално мързелива, че беше великодушна и с добро чувство за хумор, но само докато не се ядосаше. А когато това се случеше, ставаше неразумна, припряна и избързваше в преценките. Трудно променяше възгледите си, беше безкомпромисна към онези, които не харесваше, и много лоялна към приятелите си. Той знаеше също, че тя го харесва и че го желае. Даваше си сметка, че вече са твърде дълго заедно и могат да продължат по-нататък, да стигнат до леглото, въпреки че тази вероятност до известна степен го изнервяше, защото той инстинктивно предусещаше, че сексуалната й енергия е огромна и че тя има много по-голям опит от него в това отношение, все пак мислеше, че всичко ще мине добре, дори повече от добре. Нейните опити да го накара той да поеме инициативата, да му се хареса, да се представи за по-покорна, отколкото всъщност беше, го караха да се замисля все по-често за онова, което им предстоеше.

Оливър вече наистина си даваше сметка, че моментът е настъпил и че и тя мисли същото, че дори с нетърпение очаква той да предприеме тази стъпка, да направи нещо повече от целувките и ласките, нещо повече от онази интимна близост, до която вече бяха стигнали. Последния път, когато бяха ходили до Оксфорд, той беше възнамерявал да направи точно това, но тъкмо онази вечер тя се беше държала странно, беше разсеяна и леко изнервена. „Сигурно й е дошъл мензисът“, си помисли той. В подобни случаи Мелинда се държеше по такъв начин. Това му беше познато и той се съобразяваше. Беше проявил търпение и днес си мислеше, че би могло да се случи. Но сега тя му се беше обадила по телефона, явно не на себе си, и му беше казала, че се чувства зле, че има ужасно главоболие, а тя никога не страдаше от главоболие. Наред с многото други качества, които беше наследила от баща си, и тя проявяваше нетърпимост към болестите. Беше му казала, че иска да остане сама и че не става за компания. Той се почувства разочарован, сломен и дори разтревожен, обезпокоен може би от мисълта, че в крайна сметка тя е решила да скъсат, защото от връзката им няма да излезе нищо, и колкото по-бързо го направят, толкова по-добре. Но тя го беше предупредила, че ще му се обади след ден-два и беше добавила, че съжалява и й е много мъчно.

Всъщност той нямаше какво да направи. Вероятно миналия път й беше дошъл цикълът и все още не й беше минало. Сигурно е това. Все пак те не бяха толкова близки, за да обсъждат подобни неща.

Оливър се качи на колата и се отправи към Ричмънд, като си повтаряше наум, че в края на краищата всичко ще се оправи, просто трябваше да изчака няколко дни.

 

 

Кирстен затвори телефона и остана дълго време неподвижна, след като приключи разговора с Оливър. В ушите и все още звучеше разочарованието му, въпреки че си беше наложил да й каже колкото може по-безгрижно:

— Е, ще ти се обадя след ден-два.

Тя отиде в банята и отново погледна дългата бяла пластмасова пръчка с два еднакви розови кръга. Те показваха, че е бременна. Мина й през ум, че само един човек можеше да бъде бащата — Грейдън Таунсенд.

 

 

— Трябва да отида до Девън — каза Рейчъл — да се видя с игуменката. Защо не дойдеш с мен?

— Не, не мога.

— Че защо? Сигурно ще можеш. Ще ти се отрази добре. Ще те накара да разбереш, че има и други проблеми в живота, освен Бард Чанинг.

— Мамо, не подхващай тази тема, моля те.

— Съжалявам, скъпа, но той е голямо разглезено дете, а аз имам да се грижа за едно не толкова разглезено и за още няколко други. Мисля, че не устоях на думата си, и не знам какво да правя по-нататък.

Франческа се поколеба. Това беше вярно. Би могло да й се отрази добре. Бард нямаше да се върне скоро, децата бяха в Стайлингс и се чувстваха щастливи, а тя нямаше никакви ангажименти. Не можеше дори… Бързо отпъди тази мисъл и каза малко колебливо:

— Ами децата?

— Вземи и тях. Ще им хареса.

— Съмнявам се — отвърна Франческа, представяйки си каква суматоха можеше да предизвика в манастира пристигането на Джек. — Но искам да поговоря с теб.

— За какво? — попита небрежно Рейчъл.

— Просто така.

— Чудесно.

— Трябва все пак да проверя дали са добре. Нали няма да ходим много далеч?

— Не е чак толкова далеч, колкото ако беше отишла на яхтата с мъжа си. Погледни на нещата и по този начин — каза Рейчъл.

— Да, вярно.

— А освен това при тях са Пени, госпожа Доукинс и Хортън.

— Добре, мамо, ще дойда. За по-удобно ще пътуваме с моята кола.

 

 

Денят беше великолепен, прекалено хубав, за да се губи в пътуване по шосе №5. Слънцето грееше безмилостно върху върволицата от коли, каравани, ремаркета с моторници върху тях и мотоциклети, които си проправяха път към крайбрежието. След известно време те се отказаха и седнаха да обядват, без да бързат, в една кръчма. Потеглиха отново в три часа, когато движението вече не беше толкова натоварено.

Беше пет и половина, когато свиха по пътя за манастира. Обитателите на Дома вечеряха, но игуменката ги очакваше в стаята си, където беше приготвен чай, прясно изпечен хляб, топли кифли с крем и шоколадов кейк. Франческа и Рейчъл единодушно отказаха да се подадат на изкушението и си взеха по един малък сандвич с краставички.

— Но това е абсурдно — каза игуменката. — И двете ми приличате на изгладнели врабчета. Е, аз ще хапна от кейка и за трите.

Франческа я погледна и си помисли как, ако водеше друг живот и беше на друга възраст, биха определили игуменката като апетитна, нейната гладка бяла кожа, приятно закръглена фигура, чувствени устни и руси къдрици, които се подаваха изпод качулката.

— Съжалявам, госпожо Чанинг, за работите на съпруга ви. Ние се помолихме за него.

— Благодаря — отвърна Франческа, като си помисли каква щеше да бъде реакцията на Бард, ако му съобщяха нещо подобно.

— Той преживява ли го много тежко?

— Доста. Гледа прекалено сериозно на нещата… — тя се усмихна на игуменката — и е много емоционален.

— Но е и много силен човек.

Беше забравила, че Бард беше посещавал манастира. Това я накара да се почувства странно и по-чужда от него тук.

— А сега на въпроса. Рейчъл, имаме проблем — каза игуменката.

Бард Чанинг и сгромолясването на империята му, изчисляваща се на милиони лири, бяха пренебрегнати като нещо незначително. „А как ли би реагирал на това той“, помисли си развеселена Франческа.

— Да — каза Рейчъл, — струва ми се, че е така.

— Няма да ни разрешат да продължим да държим тук всичките послушници. Условията ни просто не са подходящи. Ако живеехме в Италия или във Франция, никой нямаше да повдигне въпроса, че трябва, да спазваме най-новите изисквания, след като се знае, че нещата вървят добре и всички са доволни. Но в Англия правилата се спазват.

— И какво ще стане? — попита Рейчъл. Опитваше се да изглежда спокойна, но Франческа усети паниката в гласа й.

— Семействата с възможности да се грижат за тях ще помолим да си ги вземат. Или ще трябва да ги настанят в други домове, или да ги гледат сами. Това е единственият разумен подход.

— Да, да, разбира се.

— А Мери си има семейство, нали?

— Да, майко, има.

— Семейство, което може да се справи, и то много добре.

Настъпи още по-дълга пауза, след която Рейчъл каза:

— Да.

 

 

По-късно отидоха до скалите в края на имението, Франческа се изправи на ръба и погледна към къщата. Тя се очертаваше ясно на фона на нощното звездно небе. Изглеждаше й толкова сигурна, здрава и уютна. Истински подслон. Искаше да може да поживее по-дълго тук. Въздухът беше кристален, все още топъл, с леко солен привкус. Чуваше как долу вълните се разбиват в скалистия бряг, а над себе си чуваше крясъците на чайките. Погледна майка си. Тя стоеше неподвижно и се взираше в морето, лицето й беше напрегнато, а в очите и се четеше мъка.

— Работата е там — каза тя на Франческа, — че Мери няма да се чувства никак добре в Лондон с мен. Досега винаги е живяла в провинцията, в тази колония, с Ричард, пекарницата, събирането на яйца, свикнала е да помага на приятелите си. Това е животът й. Няма да й хареса, ама никак.

— И аз мисля така — отвърна предпазливо Франческа. — Всички ще кажат същото.

— Да, разбира се. А ако я изпратя в друг дом, ще й бъде абсолютно непознат. Няма да си има никого. В Лондон поне ще има мен.

— Да, и… и мен — каза тихо Франческа.

Рейчъл я погледна замислена, а след това се усмихна.

— Много мило от твоя страна, че ми го казваш. Гордея се с теб и знам, че не го заслужавам след начина, по който подходих по въпроса. Надявам се един ден да ме разбереш.

— Да кажем, че вече започвам да те разбирам — отвърна Франческа.

Бяха отседнали в странноприемницата на селото и вечеряха печена скумрия и зеленчуци. Съдържателката с гордост им каза, че са от манастира: пресни картофи, грах, зелен фасул. Имаше и великолепна френска ябълкова пита с крем. Франческа се оплака на майка си от проблемите си с Бард.

— Не става въпрос за сприхавия му нрав, нито за безцеремонното му отношение към мен. А най-вече за това, че той не ми казва нищо, дори и сега, когато искам да му помогна и знам, че трябва да му помагам. Щом като го попитам нещо във връзка с това, веднага избухва. Не мога да издържам повече.

— Баща ти беше същият — успокои я Рейчъл.

— Така ли?

— Да. Информацията е сила, скъпа. Ако я пазиш за себе си, ще имаш нещо, което другите нямат. Можеш да направиш с нея каквото си поискаш и да я дадеш на този, на когото ти е изгодно. Ти си кукловодът, ти дърпаш конците и гледаш как хората подскачат. Само че твоят баща беше малко глупав и не можа да се възползва от нея. Бард е много умен. Бих казала, че информацията работи за него.

— Аз обаче нямам полза от това — каза Франческа — и не мога да издържам. Особено след всичко, което се случи. Имам чувството, че съм нагазила в подвижни пясъци. Не знам накъде да вървя и кой път е безопасен. Това е ужасно.

— Той смята ли, че нещата са много зле? Означава ли това за него личен банкрут?

— Не знам, мамо. Не говори с мен за това.

— Изобщо ли?

— Изобщо. Виждаш ли какво имам предвид? Аз от моя страна не мога да направя нищо конструктивно или такова, от което да има полза. Той просто се държи като че ли няма за какво да се разговаря. Ако се опитам, започва да ми крещи. С брака ни вече е свършено. Ние сме просто двама души, които се срещат от време на време и не знаят какво да си кажат. Това ми е противно.

— Франческа — каза бавно Рейчъл, — да не би да искаш да ми кажеш, че Бард крие нещо важно от теб?

— Какво например? — попита тя рязко. Уплаши се, че Рейчъл беше отгатнала това, от което и тя се страхуваше. Искаше самата тя да го беше казала първа.

— Ами че той прави или е вършил нещо нередно.

— Искаш да кажеш във фирмата? Някаква измама ли?

— Точно така. Не мисля, че е хукнал подир някоя фуста…

— Не, разбира се — каза Франческа с такава увереност в гласа, че сама се изненада. — И аз не мисля. Не би го направил, не би могъл. Може да е труден човек, да не е от най-добрите, но не е нечестен. Щях да го знам. Не бих могла да бъда омъжена за него и да не го знам. Дори се изненадвам, че си мислиш подобно нещо, мамо.

— Не казах, че го мисля — отвърна Рейчъл предпазливо. — Просто те попитах ти какво мислиш.

— Не, това е абсурдно. Това е последното нещо, което бих си помислила. Имам му пълно доверие в това отношение. Ако му нямах, щях да го напусна, и то веднага.

— Разбирам — каза Рейчъл, — съжалявам, скъпа. Не исках да те разстройвам. Повярвай ми. Просто почувствах… че си много напрегната. Когато човек каже какво го измъчва, това помага.

Франческа огледа безпомощно помещението. Бяха единствените посетители. Беше благодарна, че е така, след като разговорът взе такава насока. Рейчъл протегна ръка и нежно я погали по бузата.

— Добре ли си, скъпа?

— Да, да, добре съм. Просто съм изморена. Съжалявам. А и ме боли зъб.

— Искаш ли да разговаряме още за това? Не е наложително.

— Не знам. Мисля, че не трябва. Всичко е толкова безнадеждно. Освен това, като си помисля, той винаги си е бил такъв, само че напоследък стана още по-лош. Лайъм казва…

— Лайъм?

По дяволите! Нямаше намерение да споменава името му. Явно се дължеше на чувството за близост, което се беше възстановило между нея и майка й, на умората от дългия ден, на бутилката вино…

— Да, Лайъм — каза тя и бързо се усмихна. — Сигурно знаеш, че сега с него сме доста добри приятели.

— От къде бих могла да знам? И как стана това? Известно ми е, че ти го посети в болницата след катастрофата. Мисля, че постъпи добре, но той винаги се е държал ужасно с теб.

— Вече не е така. — Усети как се изчервява. — Срещнах го една вечер в „Чанинг хаус“ и си поговорихме, а след това го посетих в болницата, и то на няколко пъти. Сега сме приятели.

— А Бард как реагира? Доволен ли е? Би трябвало да е доволен.

— Бард не знае — отвърна Франческа и разбра, че така нещата се усложниха още повече. — Не си струваше да му го казвам и да говорим за това. Начинът, по който се държи напоследък, ме кара да се съмнявам как би реагирал. Той е настроен враждебно срещу Лайъм.

— Франческа, не е нужно да се оправдаваш за приятелството си с Лайъм пред мен, но може би ще е най-добре Бард да го знае. Както и да реагира, ще е по-добре да го научи от теб, вместо от някого другиго.

— Не знам от кого би могъл — каза ядосано Франческа — и какво толкова ще научи. Говориш така, сякаш в това има нещо лошо, мамо. Та ние сме само приятели.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна Рейчъл и й се усмихна.

Тази усмивка беше позната на Франческа и означаваше, че за Рейчъл въпросът не е приключен. Но тя веднага смени темата и я попита какви да бъдат новите й завеси в гостната.

 

 

Сутринта отидоха на службата в манастира. Рейчъл беше застанала под един слънчев лъч, проникнал през прозорците, и наблюдаваше двете си дъщери. Едната беше образец на невинността и пееше от все сърце, без да има и понятие какво й готви съдбата, а другата беше мълчалива, красивите й очи неспокойно оглеждаха параклиса, имаше толкова светски вид, а се чувстваше толкова несигурна. Въпреки че Франческа го отрече категорично, Рейчъл се тревожеше най-вече от едно нещо.

 

 

Барнаби и Бард прекараха чудесно. Плаването до отсрещния бряг беше великолепно. Имаше много добър попътен вятър, възможно най-подходящият за „Лейди Джек“, и те я управляваха без никакво усилие. Стигнаха до любимото пристанище на Бард Сен Ваас в осем часа вечерта. Поръчаха си страхотна вечеря от миди, омари и праскови, полети с бяло вино. Изпиха почти по пълна бутилка, а после спаха като заклани. Барнаби се събуди веднъж през нощта, за да отиде в тоалетната по малка нужда, и се усмихна доволен, когато чу далечното хъркане на баща си. „Всеки би казал, че този човек няма абсолютно никакви грижи“, помисли си той.

Сутринта обаче вятърът се усили.

— Всичко ще е наред — бе казал Бард, като захапа втория си кроасан с шоколад. — Така ще бъде още по-вълнуващо и забавно.

Отплаваха в десет и половина. След два часа не бяха успели да напреднат много. Бард изглеждаше напълно щастлив, крещеше команди, бореше се със стихиите, но Барнаби гледаше към разбунтувалото се море с нарастващо безпокойство и все повече искаше да си е у дома в Лондон и да си пие бирата в кръчмата… След малко беше съгласен само да си пие бирата, а по-късно реши, че ще се чувства напълно доволен стига само да си е вкъщи.

— Я се стегни! — изрева внезапно Бард. — Пусни платното и се съсредоточи. Да не би да искаш да се обърнем?

— Добре, татко, извинявай.

Господи, оставаха им още най-малко осем-девет часа.

Плаваха още половин час, но според преценката на Барнаби продължаваха да се движат покрай брега. Изведнъж вятърът рязко се усили. Насочваха се право към една ивица по-тъмна вода, а вятърът ставаше все по-силен. Барнаби отбеляза този факт с мрачно предчувствие.

— Мамка му! — изруга Бард. — Барнаби, наведи се повече встрани и назад, така е по-добре. Дръпни силно това платно. По-силно. Господи, това нещо ще се скъса. Проклето време, вълните зад нас станаха още по-големи.

Барнаби погледна към голямото платно, което плющеше над главата му. Чу как вятърът свири в него, почувства, че изведнъж яхтата като че ли подскочи и се изправи почти вертикално, а платното застана почти хоризонтално на водата. Усети, че от нея го отделя само една тънка и тясна преграда. Обхвана го ужас и силно му се повдигна.

— Барнаби, съсредоточи се. Проклетата лодка ще се преобърне, ако не внимаваме. Наведи се още встрани. Ха така. Платното ще се намокри всеки момент и с нас е свършено. Боже господи!

— Какво има? — извика Барнаби. — Нещо не е ли наред?

— Счупил се е върхът на мачтата. Виж. Ето там.

Той го видя. Беше пречупена точно при върха.

— А сега какво ще правим?

— Почти е невъзможно да продължим плаването. Ще трябва да се върнем обратно. Ще се насочим към най-близкото пристанище. Съжалявам, Барнаби, но това е единствената възможност.

Барнаби почувства огромно облекчение.

— Няма нищо.

— Срамна работа. Но не мога да рискувам да загубя лодката в това… Приготви се за завой.

— Разбира се, татко.

 

 

След неделния обяд Наоми изпрати децата у съседите да си играят и каза на съпруга си, че може би ще трябва да направят още един последен опит да спасят брака си. Сподели, че много е мислила по въпроса и сега, когато напрежението е започнало да намалява, е погледнала по-трезво на нещата.

— Длъжни сме заради децата и все още мисля, че е възможно. Знам, че ти казах някои твърде неприятни неща, преди да катастрофираш, и съжалявам за това. — Добави, че все още много го обича.

Лайъм се съгласи, че си струва да опитат, и също я увери, че я обича. Призна, че твърде се е засегнал от някои неща, които му беше казала, но е наясно с причината.

— А щом си стъпя на краката, в буквалния смисъл на думата, наистина ще се опитам да си намеря работа, дори и ако се наложи да продавам застраховки.

Наоми го увери, че няма да се наложи да продава застраховки, защото е прекалено способен за такова нещо, и предложи да пийнат по чаша вино, за да скрепят новия съюз. Изпиха почти цяла бутилка, а след това преживяха хубави мигове в леглото.

 

 

— Бард? Да, чувам те. Къде си?

— В проклетата Франция, ето къде. Времето беше ужасно и мачтата се счупи. Ще трябва да я поправят и това може да отнеме един-два дни. Ще се върна най-рано утре следобед. Кажи на всички, чуваш ли? Аз се обадих на Марша.

— Добре, но след като си й се обадил, тогава сигурно…

— Франческа, не можеш ли просто да направиш каквото ти казах?

— Да, Бард, добре.

— Всичко наред ли е с децата?

— Да, благодаря.

Връзката прекъсна, Франческа погледна към майка си и уморено се усмихна.

— Все пак има Господ — каза тя.

Тя реши да се върне обратно. Искаше да види как са децата, а и зъбът не й даваше мира.

— Мисля, че ще трябва да отида на зъболекар — каза Франческа на Рейчъл. Майка й се канеше да остане в манастира още няколко дни.

— Ще трябва да помисля и да поговоря пак с игуменката. А и да остана при Мери, за да я накарам поне малко да разбере. Ще бъде трудно, не искам да я безпокоя и да я плаша.

Франческа, която беше забелязала, че Мери не може да се съсредоточава за повече от двадесет секунди, си помисли, че това ще е малко вероятно, но не искаше да й го каже. Рейчъл и без това беше достатъчно притеснена от създалата се ситуация и не искаше да утежнява положението, като й противоречи, нито пък да показва обидно и безполезно невежество.

— Мисля тази вечер да отида в Стайлингс и да остана там няколко дни — каза тя. — Няма смисъл да стоя в Лондон.

— Би имало, ако Бард се нуждае от теб.

— Мамо, той няма нужда от мен.

Рейчъл я погледна замислена.

— Не съм толкова убедена — каза тя. — Той сигурно го преживява твърде тежко, скъпа, вероятно е ужасен, а и много те обича.

— Наистина ли мислиш така?

— Знам, че е така.

— Бих искала и аз да съм сигурна като теб.

Когато се върна в Стайлингс, и двете деца спяха. Пени веднага започна да се самоизтъква.

— Прекарахме чудесен уикенд, госпожо Чанинг. Спокоен, но не и скучен. Кити се държа изключително добре и, изглежда, се чувства прекрасно. Както ви казах, на нея стриктният режим й се отразява най-добре. С Джек събрахме много цветя, които ще изсушим. Когато човек успее да привлече вниманието му към нещо, става много по-спокоен и всичката му надактивност изчезва.

— Свръхактивност, Пени, не надактивност. Освен това той не е свръхактивен, а е едно обикновено малко момче.

— Както кажете, госпожо Чанинг.

Тя отиде да види и двамата. Кити спеше дълбоко и дишаше равномерно, но Джек беше неспокоен. Той отметна завивката си, отвори очи, погледна я и се усмихна в просъница.

— Здравей, мамо. Липсваше ми. Баба добре ли е?

— Да, добре е. А ти как си?

— И аз съм добре. Беше много досадно. Пени ме накара да събирам стотици тъпи цветя, а след това ги сложи в една голяма книга в библиотеката да съхнат.

— Идеята ми се струва добра.

— Глупава е — каза той. — Цветята са създадени, за да растат и да ги гледат, а не да ги смачкват в някакви книги.

Тя се наведе и го целуна.

— Все пак благодаря ти, че си бил послушен.

— Няма защо, мамо. А пък Хортън ми даде урок по кормуване.

— Какво? — попита Франческа недоверчиво.

— На косачката. Седях на коляното му и я управлявах. Катастрофирахме, но беше страхотно.

— Катастрофирахте ли?

— Да, в едно дърво. Не беше голямо. Изглежда, всичко е наред. Сигурно ще могат да я поправят.

— Ами дървото?

— Мисля, че можем да изсушим и него.

 

 

Франческа провери дали някой се е обаждал на телефонния й секретар в Лондон. Имаше съвсем малко съобщения. Повечето й приятели, с изключение на няколко, пазеха мълчание. Имаше и едно съобщение от Грейдън Таунсенд. Молеше я да му се обади. За всеки случай беше оставил и телефонния си номер.

Франческа помисли малко, а след това набра номера. Той отговори веднага.

— Грейдън Таунсенд. — Като че ли ядеше нещо.

— Господин Таунсенд, обажда се Франческа Чанинг. Съжалявам, да не ви прекъснах вечерята?

— О… здравейте. Благодаря, че се обадихте. Не, не се безпокойте. Това е само един омлет. — И добави, като че ли имаше някакво значение: — С подправки е.

— Браво на вас — каза тя развеселена.

— Много е вкусен. А вие как сте?

— Добре, благодаря. Ако сте ме търсили за това, което предполагам, не мога да ви кажа абсолютно нищо. Не ми е разрешено.

— Не ви е разрешено? От кого?

— Естествено от съпруга ми. И от адвокатите му.

— Да, разбира се, че адвокатите трябва да се слушат. Аз обаче се обаждам само от името на друг човек, тъй като ни познавам лично.

— И кой е той?

— Нашата редакторка, която се занимава с проблемите на жените. Би искала да вземе интервю от вас за броя, който ще излезе тази седмица, но и за следващата няма да е късно. Става дума за банкрута от гледна точка на жената.

— Господин Таунсенд…

— Моля ви, наричайте ме Грейдън.

— Господин Таунсенд, сигурно не мислите, че бих се съгласила?

— Е… научен съм никога да не мисля… тоест да правя предположения… за каквото и да било. В нашата работа човек не може никога да е сигурен.

— За мен можете да сте сигурен — каза твърдо Франческа. — Отговорът ми е „не“. Съжалявам. Знам, че бяхте много любезен и ми помогнахте с разпродажбата, а и сте се отнесли много добре с Кирстен, за което съм ви благодарна, но…

— Как е тя?

— Добре.

— Чудесно. Уверявам ви, че за мен беше удоволствие да й помогна.

— Има и нещо друго — добави Франческа, опитвайки се да придаде строгост на гласа си, но й беше много трудно, защото той беше очарователен и галантен и изобщо не приличаше на онези журналисти, с които се беше срещала.

— Да?

— Съпругът ми е разбрал, че сте посетили майка му, и това много го ядоса. А…

— Уверявам ви, че когато съпругът ви се ядоса, работата наистина става сериозна.

— Кирстен не е трябвало да го прави, без да говори преди това с него.

— А защо? Пиша статия за политика и госпожа Чанинг беше любезна да ме запознае с мнението си. Тя е изключителна жена — една жива история.

— Знам — каза Франческа. — Но тя е и майка на Бард… на съпруга ми… а сега нещата са… много деликатни.

— Да, разбира се. Съжалявам. Но аз се видях с нея преди… преди нещата да станат деликатни.

— Давам си сметка за това, но въпреки всичко… надявам се в статията ви наистина да е ставало въпрос само за политика.

— Уверявам ви, че в тази конкретна статия става въпрос само за политика.

— Добре.

— И ви благодаря за предупреждението.

— Няма нищо.

— Значи няма начин да ви убедя да разговаряте с нашата редакторка? Дори и ако се опитам да го направя на един вкусен обяд, да речем, в „Чиконе“?

— Дори и в този случай. Съжалявам! Въпреки че много би ми се искало.

— Трябва да ви призная, че не съм изненадан. Предайте моите най-добри пожелания на Кирстен, ако я видите.

— Да, непременно. Благодаря. Довиждане, господин Таунсенд.

„Толкова е приятен — каза си тя, — а и е много красив. Защо ли Кирстен не се запознае с някого като него, вместо да ги сменя като носни кърпи? Грейдън Таунсенд би бил много подходящ за нея.“

 

 

Джон Мартин и Питър Форд от „Мюър Уайтхед“ имаха странна телепатична връзка помежду си. Те не го признаваха открито, защото като счетоводители по професия не вярваха в такива неща, но вече се беше случвало в няколко предишни разследвания да се заинтригуват горе-долу по едно и също време от едни и същи неща.

И този понеделник се случи същото. Не ставаше въпрос за откритието на Джон Мартин, че комплексът за голф на корпорацията „Чанинг“ на практика не съществуваше, въпреки голямата сума пари, която беше платена за него, нито за нарастващото убеждение на Питър Форд, че отчетите за сметките на „Чанинг“ в някои банки не се покриваха напълно с това, което бяха заявили пред други банкери, а системата им на издаване и изплащане на чекове беше необикновено сложна. Не, тези неща не ги разтревожиха. Бяха единодушни, че има редица напълно задоволителни обяснения за всичко това. Причината беше, че и двамата се почувстваха обезпокоени от новината за отсъствието на Бард Чанинг в този ден от страната, от това, че беше прекосил с яхтата си Ламанша през уикенда и ако пожелаеше, можеше да се отдалечи още повече от тях и разследването им. Това ги накара да решат, докато ядяха скромния си обяд, че е дошло време да го извикат в „Чанинг хаус“ и да си поговорят с него.

— Просто за да си поизясним нещата — каза Мартин, докато обираше остатъците по пластмасовата чиния с последното парченце франзела, надявайки се върху нея да попадне и последното парченце от туршията.

— Точно така — съгласи се Форд, пресуши чашата си с безалкохолна бира и изтърси от кесията последните парченца шунка и туршия. — От друга страна, не ми се ще да го подплашим. Особено докато не е в страната. Защото може да реши, че всичко това го кара да се чувства твърде неуютно и може да не поиска да се върне…

— Прав си. Това ще бъде много неприятно. Така че, като си помисля пак, може би не трябва да вдигаме излишен шум. Може би ще трябва да си поговорим още малко с някои от изпълнителните директори на банките. Този приятел от „Метюънс“ ми се струва малко неспокоен, а на теб?

— Да, малко — отвърна Мартин. — Въпреки че без съмнение тези неща могат да се обяснят като още един пример на ексцентричен начин на счетоводство. Много предприемачи си падат по подобни методи. А какво ще кажеш за имота в Шотландия? Не ти ли се струва, че може да се окаже опит за игра на прескочикобила?

— Мисля, че поне засега не бива да изключваме подобна възможност — отвърна Форд, — но не би трябвало да правим прибързани заключения. Как е името на дъщерната фирма, чрез която фактически е сключена сделката?

— „Отдих край границата.“ Още не съм я открил. Разбира се, още сме в началото на разследването. Какво мислиш, дали пък да не поговорим с Барбър за сметките?

— Бихме могли — отвърна Форд. — След като разговаряме с банките. Можем да го извикаме утре или вдругиден. Знаеш ли дали господин Чанинг има и други яхти?

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че има. Трябва да поискаме да ни направят пълен списък на всички подобни неща. Можем да помолим младия Оливър Кларк за това. Той е свястно момче.

— Много. Очевидно Чанинг е направил много за семейството му, вече наясно ли си с това?

— Да, има нещо такова.

Небрежният, макар и твърде ироничен начин, по който говореха за тези неща, беше част от телепатичния процес. Интересното е, че по-късно и двамата признаха наличието на подобна връзка още от самото начало на това разследване.

 

 

— Не, повярвай ми, всичко е наред — каза Пийт Барбър. Той се размърда на стола, за да поуспокои болката в корема си, която усещаше, откакто се помнеше, и която от ден на ден ставаше по-силна.

— Съжалявам за яхтата. Няма за какво да се безпокоиш или поне няма нещо повече от това, което вече стана. Нищо не се е случило. Дори още не са пожелали да разговарят с мен. Затова мисля, че няма защо да бързаш да се връщаш. Поправи си яхтата и не се притеснявай. Ще ми се и аз да съм там при теб. Какво? Не, мисля, че Вивиен едва ли ще се съгласи, обаче все пак ти благодаря за предложението. Може би някой друг път. Какво? А, Марша е добре. Как е младият Барнаби? Чудесно. Добре, Бард. Ще се видим в четвъртък или в петък. Приятно прекарване.

 

 

Кирстен седеше зад бюрото си и се опитваше да се съсредоточи върху работата, но не успяваше. Повдигаше й се. „Сигурно е от притеснение“, каза си тя. Нямаше причина да й се гади днес, след като вчера се беше чувствала добре. Беше още твърде рано да й се гади сутрин. Но й се гадеше и се чувстваше много нещастна. Просто не знаеше какво да прави. Очевидно беше, че ще трябва да абортира. По този въпрос нямаше съмнение. Беше го правила вече два пъти. От физическа гледна точка не беше кой знае колко страшно. Но те просто щяха да я изчегъртат напълно. Едва беше успяла да се съвземе от последния аборт. Знаеше каква е причината — нейното католическо възпитание. Нито логиката, нито здравият разум, нито опитите да осмисли нещата можеха да я избавят от ужасното чувство за вина, което изпитваше. Христос учеше, че абортът е убийство. Освен това си беше напълно вярно. Сега в нея бързо растеше един човек. След осем седмици — толкова време ще да е изминало от забременяването й — този човек вече имаше глава, тяло, мозък. Тя беше наясно с тези неща. Вече беше проучила достатъчно въпроса. Това същество седеше в нея и растеше, малкото му телце беше смешно прегънато, главата голяма, а лицето странно усмихнато. Там то се чувстваше в безопасност, на топло и му беше удобно. Имаше й доверие. А какво щеше да направи тя — щеше да го извади от там, да го убие и да го захвърли. Това беше не само смъртен грях и тя трябваше да отиде в ада заради него, беше просто варварски акт, ужасно, жестоко престъпление. Беше си убийство.

Не беше никак сигурна, че може да издържи всичко това още веднъж — чувството за вина, страха и отвращението от себе си.

От друга страна, как би могла да не го направи? Как можеше да го роди, да се грижи за него и да го отгледа? Та тя почти не можеше да се грижи за себе си, камо ли за едно бебе, за едно дете. Господи, беше направо една глупава крава. Как можа да постъпи толкова безразсъдно. И то точно пък с Грей. Поне да беше от Оливър… тогава нещата щяха да бъдат по-различни. Доста по-различни. Не й изглеждаха толкова страшни, когато си представи какво би било, ако детето беше на Оливър. Щеше да се чувства доволна, горда и щастлива, т.е. напълно нормално. Той щеше да поиска да се ожени за нея, да живее с нея и да го възпита, а тя щеше да започне нов живот, щеше да бъде добра, а не убийца. Дори ако беше от Тоби, нямаше да е чак толкова зле. Би могла да се омъжи за него. Щяха да си живеят много весело. Той беше тъпкан с пари. Можеха да измислят нещо. Обаче Грей! Е, тя го харесваше, беше много мил, но той беше… стар. Стар и някак безнадежден. До онази нощ тя дори се беше съмнявала, да не би да е педераст с това негово готвене, красивата му къща и смешната му страст към модни облекла.

И Оливър обичаше красивите дрехи. Когато се замисли отново за Оливър, започна да й се повдига още повече. Беше направо неудържимо. Трябваше да повърне. О, Господи. Това е ужасно. Направо ужасно…

 

 

В понеделник Франческа се събуди много рано с чувството, че в главата й става нещо ужасно. Отначало не можа да разбере какво е то, но после си даде сметка, че е от зъба, който силно туптеше в унисон с пулса й. Тя го докосна леко с език и изпита пронизваща болка. Приличаше на абсцес. Трябваше да отиде при зъболекаря си.

Обади му се по телефона и той се съгласи да я приеме по обяд.

— Съжалявам — каза тя на Джек. — Трябва да отида в Лондон. Зъбът много ме боли.

— Не е нужно да ходиш до Лондон — успокои я Джек. — Аз ще ти го извадя. Вържи го с една връвчица, а другия й край вържи за дръжката на вратата, после я блъсни. Лесно е. Така братът на Джордж си извадил зъба.

Франческа вече започваше да чувства, че дори и това би било по за предпочитане от продължаващата болка в главата.

По пътя за Лондон мобифонът й иззвъня. Беше Лайъм.

— Здравей, скъпа. Как си? Много ми липсваше през този безкраен уикенд.

Беше й толкова приятно да чуе неговия великолепен галещ глас, че дори не го упрекна, че я нарече скъпа. Освен това й хареса. А беше и безобидно. Много хора непрекъснато употребяваха тази дума, но това не означаваше нищо, абсолютно нищо…

— Не се чувствам много добре — отвърна тя. — Мисля, че имам абсцес на един зъб. Сега отивам на зъболекар.

— О, бедният ми ангел. Нищо не боли така както зъбите. Съжалявам. Надявам се, че съпругът ти ще се държи много любезно с теб.

— Него го няма. Във Франция е. Яхтата му се е повредила.

— Така ли? И колко време ще е повредена? Сигурно достатъчно, за да мога да те видя, да те успокоя и да те целуна по бузата, за да ти мине.

— Не, Лайъм, не става — отвърна тя през смях, а всъщност си мислеше колко хубаво би било. — Той ще се върне всеки момент.

— О, бедната. Добре, обади ми се веднага след като излезеш от зъболекаря, защото ще се безпокоя. В противен случай сам ще му се обадя. Портър е, нали? Да, помислих си, че ще отидеш при него. Сигурен съм, че той ще направи каквото трябва.

— Да, Лайъм, добре. Ще ти се обадя. Но…

— Не казвай нищо. Късмет, скъпа. Бъди смела.

Тя се обади в Хамилтън теръс, за да провери дали има някакви новини от Бард. Марша вдигна телефона.

— Да, госпожо Чанинг. Тъкмо се канех да излизам. Господин Чанинг току-що позвъни и ме помоли да ви кажа, че няма да се върне до вторник вечерта. Налага се да направят голям ремонт на яхтата му.

— О — каза Франческа. — Има ли някакви други съобщения? Да е казвал, че трябва да му се обадя или нещо подобно?

— Не, госпожо Чанинг. Предаде само това.

— Благодаря — каза Франческа и затвори ядосана телефона. — Проклет да си, Бард Чанинг — изруга гласно тя. — Проклет да си. Повече изобщо не си прави труда да ми се обаждаш, карай Марша да го прави.

Зъболекарят беше много опитен и внимателен, но дори само от прегледа зъбът много я заболя. Той потвърди, че вероятно е абсцес, предписа някакви силни антибиотици и й каза да дойде пак сутринта.

— Ако няма резултат, може би ще се наложи да го извадя или поне да го отворя и да умъртвя нерва. Разбрахме се, нали? Ще ви дам и силни болкоуспокояващи.

Тя излезе навън в слънчевия ден, леко замаяна от болката, качи се в колата и поседя вътре, подпряла глава на прозореца. Чувстваше се зле и нещастна.

Мобифонът внезапно иззвъня. Може би все пак беше Бард?

Не беше Бард, а Лайъм.

— Франческа? Как мина, как е зъбът ти?

— Ужасно — отвърна тя и се разплака.

 

 

Когато по-късно се връщаше към този момент, тя си даваше сметка, че от там нататък това, което се случи, беше абсолютно неизбежно. Лайъм каза, че ще дойде в къщата, за да се погрижи за нея, а тя му отговори, че не трябва да идва, че и дума не може да става. Тогава той предложи да се обади на Сенди по телефона и да й каже да приготви бутилки с гореща вода и топло мляко, а тя отговори, че не трябва да се обажда на Сенди, защото е много глупаво. Той обаче настоя и й се обади, но успя да разговаря само с госпожа Робъртс. Тя му каза, че Сенди си е взела полагащия й се почивен ден за това, че беше работила в събота в лятната къща, и няма да се върне до вторник вечерта. От разтревожената госпожа Робъртс Лайъм разбра, че тя също се кани да излиза и дори Барнаби не беше в къщата, за да се погрижи за госпожа Чанинг.

Франческа се прибра вкъщи и беше в кухнята, почувствала се по-добре от болкоуспокояващите лекарства, когато едно такси спря отпред и на вратата се позвъни. На стълбите беше Лайъм с кошница в едната ръка и букет бели рози в другата. Усмихваше й се нежно, но същевременно се чувстваше, че е напрегнат. Тя го помоли с половин уста да си върви, а после му позволи да влезе само за минутка, докато разгледа какво има в кошницата — тристаграмова бутилка бренди, карамфилово масло, чай от лайка, една видеокасета на филма „Съмърсби“ и екземпляр на романа „Двойки“.

— Лайъм, не знам как си успял да запомниш всичко, което съм ти разказвала.

— Така е, защото всичко, свързано с теб, ме интересува.

Тя седна, леко разтреперана, на канапето, а той й направи чаша чай и й я поднесе с думите:

— Сега ще напълня бутилка с топла вода, ти ще си полегнеш и ще гледаш „Съмърсби“, а аз ще ти се наслаждавам.

Тя се разсмя и му каза, че трябва да си върви, защото предпочита да си го гледа сама. Помоли го да постави розите във вода. Той обясни, че е взел бели, а не червени, защото въпреки че я обича, отношенията им са толкова чисти и за съжаление така невинни, че това е единственият подходящ цвят. Франческа отново се засмя и тъй като се чувстваше много объркана, пак се разплака, а той седна до нея, за да я утеши, прегърна я и нежно започна да я целува по ръцете, по косата, по челото, защото не искал да й причини болка, ако я целуне по лицето. И тогава изведнъж всичко в нея се промени, болката от зъба стана част от нещо много по-натрапчиво и много по-интересно. Цялата й мъка от това, че Бард странеше от нея, изведнъж я ядоса и тя се почувства по-сигурна и по-силна. Благодарността за милото отношение на Лайъм трябваше да бъде изразена по някакъв начин, единственият възможен беше да отговори на целувките му. И тя отговори, отначало плахо, а после по-страстно и силно. Внезапно той дръпна главата й назад, зарови ръце в косата й, загледа се в очите й и каза:

— Франческа, толкова те желая! — И тя се предаде.

— Не тук, не в къщата на Бард — протестираше Франческа, а той с пребледняло лице и разтреперан глас повтаряше:

— Да, тук, точно тук, и то сега.

Изкачиха много бързо стълбите. Тя го отведе в най-отдалечения край на коридора, за да бъдат по-далеч от нейната и от неговата стая, в апартамента за гости. Затвори вратата, заключи я и се облегна на нея, разтреперана едновременно от страх и от желание.

— О, Господи, колко те обичам, обичам те — каза той, притисна я до вратата и започна да я целува така, както никога преди. Целувките му бяха страстни, груби и разтърсващи. Ръцете му опипваха гърдите й, а тялото му се притискаше до нейното. Тя отвърна на целувките му и изчака, за да се почувства виновна, че върши нещо нередно, но това не стана. Усещаше само как страстта я изгаря, копнежът й по него беше толкова силен, че го чувстваше като пронизваща болка. Затвори очи и се чу да стене, все по-високо и по-високо.

— О, господи, боже господи — извика той и се отдръпна от нея.

След миг бяха в леглото. Той късаше дрехите й, а тя неговите, целуваха се и говореха нищо незначещи слова. Голото му тяло се притисна до нейното, а тя почувства как нещо в нея буквално подскочи и извика силно от изненада. После той започна да я люби, но това изобщо не беше израз на нежна любов. Приличаше повече на нападение, на разнищване на тялото й. Беше изумена от невъздържаността и бързината, с която го правеше, но отговорът й бе не по-малко страстен и невъздържан.

Тогава почувства нещо — нещо, което не беше точно страх, нито чувство за вина. Беше необикновено чувство, като че ли беше напуснала тялото си. Тази жена, която лежеше в леглото, в къщата на съпруга си с любовника, с неговия син, който с някаква необяснима грубост се беше нахвърлил върху нея и я бе накарал да изпита такова удоволствие, което едва се издържаше, не беше Франческа. Не беше Франческа и жената, която откликна на тази грубост, която я приветства и се разтвори в нея, която се увиваше около него и която усети неудържимата вълна да се надига с неподозирана ярост в нея, не беше и нейно тялото, което се притискаше и извиваше от удоволствие, не беше Франческа тази, която започна да крещи, стигнала до кулминацията си.

Едва по-късно, когато лежеше до него успокоена и го гледаше, тя се почувства отново предишната Франческа и осъзна какво беше направила.

 

 

Скоро след това той си тръгна. Тя с ужас си помисли, че може да се върне Сенди, Барнаби и дори Бард, чиято яхта е била поправена благодарение на чудо, а някакъв неимоверно силен вятър я бе докарал обратно с невероятна бързина.

— Кога ще те видя отново? — попита той.

— Не знам.

— А как се чувстваш?

— И това не знам — отвърна тя и беше напълно искрена.

Наистина не знаеше. Част от нея беше в пълен шок от това, което беше направила, а друга част триумфираше и се радваше. Франческа усещаше, че по някакъв необясним начин беше възвърнала самостоятелността си, че вече не беше робинята на Бард Чанинг. Изпитваше смесица от вина и достойнство, от срам и странна гордост. Знаеше, че това, което беше направила, е лошо, както и да го погледне човек, дори шокиращо, но същевременно усещаше с някаква странна увереност, че е била права.

Зъбът започна отново да я боли. Взе още от болкоуспокояващите хапчета, легна си, заспа, но след малко се събуди и отново си припомни случилото се, остана дълго да лежи, опитвайки се да го осмисли и да си даде сметка какво беше сторила. Невъздържаността и грубостта на Лайъм, докато се любеха, я беше изумила въпреки че й бе доставила удоволствие. В нея имаше нещо почти граничещо с жестокост, което странно контрастираше с онзи човек, когото тя познаваше. Въпреки цялата грубост на Бард и стремежа му да доминира, в леглото той беше много нежен и опитен любовник. Подтикваше я, а не я водеше, вземаше я със себе си и я завеждаше до удоволствието. Струваше й се странно и дори неловко от морална гледна точка да ги сравнява, но не можеше да се сдържи да не го прави. То бе неизбежна последица от това, което се бе случило на тримата. Не искаше да мисли какви могат да бъдат евентуалните последици от всичко това.

 

 

Грейдън Таунсенд и Тереза Буут прекараха цял ден, ровейки се из сложните дела на Дъги. Сега, когато вече знаеха какво търсят, изведнъж всичко стана твърде очевидно. Имаше една сметка „Чанинг — голф и отдих“, която беше подписана от него и Бард. Същото беше и с повечето други сметки на фирмата. От тази сметка се извършваха редовно плащания за различни хора и организации, включително и за голф клуба „Гленийгълс“ в Шотландия, за клуба „Белфрай“ край Бирмингам, за „Уентуърт“ в Съри и за изпълнителния директор на един туристически комплекс в Куанто ди Ларго в Алгарве. Други получатели на суми по тази сметка бяха собственикът на една ски хижа в Мерибел, една къща в Кармел, щата Калифорния, и един апартамент с пристан в Купуско в Коста Есмералда, на остров Сардиния.

— Колко много филиали и разклонения. Чудно е как изобщо са могли да вършат някаква работа, след като е трябвало да разпиляват усилията си по всички тези места — каза Тери. — Грейдън, кой друг мислиш, че би могъл да е замесен в цялата работа? Имам предвид от компанията?

— Без съмнение Пийт Барбър. Очевидно Чанинг е държал средства във всички сметки, за да са му подръка, когато възникне необходимост. Не би могъл да го направи без много тясно сътрудничество с финансовия си директор.

Тя го погледна искрено учудена.

— Пийт! Този сухар Пийт с неговите жилетки! Не мога да повярвам.

Грей се засмя.

— Външният вид не трябва да те заблуждава, най-малко теб. Но мисля, че друг не е имало. Не е било нужно да знаят повече хора. Колкото по-малко, толкова по-добре.

— Да, предполагам, че е било така. Ти си наясно с тези неща, нали?

— Това ми е работата. Виждал съм много подобни случаи.

— А мислиш ли, че след като на Бард Чанинг не му разрешават достъп до компанията, това означава, че подозират нещо?

— Да, разбира се. Сега те се ровят и в най-незначителната сметка, в която има пари, ако изобщо има такава.

— Очевидно шансовете да открият нещо стават все по-малки — каза Тереза.

— Да, може би. Имаш ли още от това великолепно френско сирене? Бих похапнал още малко.

— Да, разбира се. Искаш ли да приготвя супа или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна Грей. — Много мило от твоя страна, но сиренето ще ми бъде достатъчно.

Той беше опитвал супите на Тереза и те не бяха по вкуса му. Бяха прекалено гъсти. Без каквато и да било причина си спомни с тъга за леките супи, които приготвяше Бриони. Те бяха нейният специалитет. Вече нямаше вероятност да ги опита. Наложи си да се съсредоточи отново върху корпорацията „Чанинг“ и още веднъж попита Тереза дали е сигурна, че Дъги не е имал някакви контакти с Джърси. А тя за сетен път му отговори, че може и да е имал, но тя не е открила нищо — нито имена в тефтера му с адресите, нито телефони, нито банкови сметки, нито карти за членство в клубове за голф.

— Според мен това е нашето куче, което не лае — каза Грей. — Аз и без това ще ходя там идния понеделник. Абсолютно съм убеден, че ще намеря това, което търсим.

— И какво точно е то?

— Не съм съвсем сигурен. — Той никога не знаеше до каква степен да бъде откровен с нея. — Но все пак имам някои догадки и като вещиците на Макбет усещам как ме сърбят ръцете.

— Така ли? А какво означава „кучето, което не лае“?

— Не си ли спомняш известния разказ за Шерлок Холмс? Той познал кой е престъпникът, защото кучето не го лаело.

— А, това ли имаш предвид? — попита Тереза. — Да, спомням си. Между другото, и моето куче пристига следващата седмица — един малък златист шпаньол. Ще има с какво да се занимавам. — Тя му се усмихна, а той я погледна внимателно.

— Дъги ти липсва, нали?

— Да, липсва ми.

— Ти сигурна ли си, че нямаш нищо против, ако се разкрият тези неща?

Тя се замисли за момент и после каза:

— Не, нямам. Сега вече не биха могли да му навредят. А да видя как Бард Чанинг се проваля, за мен ще бъде много добра терапия. Извинявай, телефонът звъни. — Когато се върна, приличаше на котка, току-що изяла сметаната. — Обади се Лайъм Чанинг. Помолих го да разузнае някои неща и той ми обеща. Очевидно Чанинг и Кларк са се скарали в нощта, когато Кларк е загинал. И са пили. Според старата госпожа Чанинг синът й винаги се е чувствал много виновен за това. Какво според теб би могло да означава?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна бавно Грей, — но ще го имам предвид и ще видим какво ще стане. Струва ми се, че се връзва с една моя теория. Не ти ли се струва, че това момче е доста странно?

— Кой?

— Лайъм Чанинг. Много ни помага с тази информация, но едва ли бих казал, че е пример за синовно поведение.

— Той мрази баща си и има основания за това — каза Тереза. — Едно врабче ми прошепна също, че между него и онази светица госпожа Чанинг може да има нещо.

— Какво? — учуди се Грей. Това беше най-необикновеното нещо, което беше чувал.

— Да, тя е ходила при него на посещения в болницата и…

— Тери, та това не означава нищо. Франческа му е втора майка.

— Знам, но има посещения и посещения. Една от сестрите явно е със същото впечатление. А което е по-интересно, Лайъм не направи и най-малкия опит да ме разубеди, че не е така.

— Колко интересно — отбеляза Грей. — Господи, не бих искал да бъда на мястото на Бард Чанинг. Той има повече врагове, отколкото предполагах.

Заинтригува го не толкова мисълта, че Франческа би могла да има някаква афера с Лайъм, а това, че Лайъм настройва хората да мислят, че между тях има нещо. Цялото проклето семейство все повече и повече му заприличваше на Борджиите, а тази мисъл го подсети, без да има логична връзка, за Кирстен. Попита Тереза дали би могъл да й се обади по телефона. Тя сви рамене.

— Заповядай.

Той се обади в работата й. Една приятна телефонистка го уведоми, че си е тръгнала рано.

— Не се чувстваше добре. Съжалявам.

— Аз също. Ще се опитам да й се обадя вкъщи.

Той набра номера на Кирстен, но нито тя, нито телефонният й секретар отговори. Явно беше на път от офиса към дома. Не беше много вероятно да е болна. Беше му казала, че като дете баща й никога не й позволявал да боледува и да отсъства от училище. Беше й станало втора природа. Запита се какъв ли е проблемът. Вероятно женски работи.

 

 

Във вторник сутринта Франческа се събуди и установи, че зъбът й е по-добре. Явно антибиотиците бяха подействали. Изпита огромно облекчение. Искаше само да не е сама в Лондон, в тази грамадна къща. С течение на времето чувството за вина и страхът от това какво би могъл да каже или да направи Бард, ако разбере, се засилиха и се смесиха с нещо друго — копнеж, стигащ до отчаяние, да бъде отново в леглото с Лайъм Чанинг.

Отиде пак при зъболекаря, който потвърди, че антибиотикът е свършил работа, и каза, че не е нужно да идва отново при него, освен ако не я заболи пак. Тя влезе в колата и се отправи с голяма скорост към Стайлингс. Когато пристигна, каза на всички, че не иска да разговаря с никого по телефона, освен с Бард, и се посвети изцяло на децата.

Но в края на деня, когато Лайъм не се обади, въпреки всичко й стана тъжно.

Спа зле и се събуди нервна. Пиеше второто си доста силно кафе след опит за изтощение, преплувайки петдесет дължини на басейна, когато мобифонът иззвъня. Имаше намерение да го изключи, но явно не беше го направила. „Сигурно си има фройдистко обяснение“, каза си тя мрачно.

— Да?

— Добро утро. Как си днес?

— Лайъм! Добре съм, благодаря.

— Зъбът ти по-добре ли е?

— Да, много по-добре.

— Франческа, ела да се видим. Моля те! — Гласът му беше много сериозен и напрегнат. — Не мога да мисля за нищо друго, освен за теб. Искам да правя любов с теб. Ела днес, още сега.

Настоятелността му я изненада. Мислеше си, че ще бъде по-деликатен.

— Не мога, Лайъм, знаеш, че не мога… Това не трябва да се повтаря.

— Знам, че можеш. Напротив, трябва.

— Лайъм, не.

— Да, Франческа.

Тя не отговори.

— О — каза той. Вече приличаше повече на предишния Лайъм, на онзи, когото тя познаваше. — Усещам, че започваш да се колебаеш. Знаех си. Франческа, скъпа, моля те.

— Не ме наричай така.

— Защо? Ти си ми най-скъпа. И защо не? За бога, защо не?

— Знаеш защо.

— Не, Франческа. — Гласът му отново стана напрегнат и сериозен. — Не знам защо. Не виждам причина.

— Аз имам съпруг.

— Да, но ти не го обичаш.

— Не е вярно — отвърна тя рязко. — Обичам го.

— О, господи! — Възкликна той и въздъхна. — Значи пак се връщаме там, където бяхме. Но вече не е така. Нали, Франческа, скъпа?

— Не — каза тя тихо. — Не е така.

— Моля те, ела да се видим. Трябва да поговорим, ако не друго.

— Е, щом като няма да има друго, може и да дойда — каза тя и се засмя.

— Много добре. Няма да има друго, кълна ти се. Само ще си приказваме. Много сме добри в това. Просто трябва да видим какво ще правим. Хайде да пием чай… днес, в хотел „Браун“. Ето на, виждаш ли, нищо не може да бъде по-невинно от това. Едва ли бих могъл да те изнасиля на пода в скъпото му фоайе пред старите дами, които ядат кифли.

Тя се поколеба.

— Днес съм заета. Ще водя Джек на физкултурен празник.

— Боже господи, каква претрупана програма имаш. А какво ще кажеш тогава за утре? Естествено, ако той не се е върнал?

— Ами…

— Значи се разбрахме. Аз черпя. Недей да спориш. Досега не съм те черпил и едно кафе. А ти ще ми обясниш точно защо не трябва да се срещаме, дори можеш да се опиташ да ме убедиш, а аз ще ти обясня защо трябва. Става ли?

— Добре.

— Ще се видим утре в четири.

 

 

В края на работния ден във вторник екипът на „Мюър Уайтхед“ имаше официално съвещание. На него постигнаха съгласие, че след като вече бяха разговаряли с господин Норт от „Метюънс“ и с Джон Барток от банка „Конингстрьом“ в Стокхолм, след като бяха открили дребния, но интригуващ въпрос за покупката на земя и сгради в Шотландия и явната липса на 1 750 000 лири, които компанията беше платила за имота, да не говорим пък за твърде навременната покупка на голямо количество акции от един благотворителен фонд в Холандските Антили, вече ставаше очевидно, че трябва да извикат техния криминален отдел.

— Междувременно Джон и аз ще разговаряме с господин Барбър — каза Питър Форд. — Той може да ни разясни някои неща.

— Или ще ги разясни, или не — обади се Джон Мартин.

В сряда следобед Пийт Барбър прекара два часа в „Чанинг хаус“. По-късно те признаха, че им беше оказал пълно съдействие и както бяха очаквали, беше дал задоволителни отговори на повечето от въпросите им. Не изглеждаше никак добре. Каза им, че непрекъснато има болки и отказа да вземе от кейка, който му предложиха с чая. Извини се с язва на дванадесетопръстника, която се раздразвала в моменти на напрежение.

— А както вървят нещата, сегашният е точно такъв — каза той.

— Да, разбира се. Ние се опитваме да не продължаваме твърде дълго тази агония — каза Джон Мартин. — Извинявайте, не подбрах най-подходящата дума. От колко време работите с господин Чанинг?

— Почти дванадесет години.

— Значи в голяма степен мислите като един човек.

— Не бих се изразил точно така — отвърна Пийт Барбър и се усмихна малко студено. — Никой не би могъл да знае какво има в главата на Бард Чанинг.

— Но все пак вие вероятно знаете повече за това, отколкото останалите.

— Да, вероятно.

 

 

В четвъртък сутринта Мери Форбс, която продължаваше да работи в „Чанинг хаус“, се обади на Марша Грейнджър. Извини се за безпокойството и каза, че един от новодошлия екип искал повече подробности за благотворителната фондация „Чанинг“, а тя не можела да открие данните за нея в компютъра.

Марша й обясни точно как да ги намери, провери дали Мери ги е открила и след това я попита какъв е този нов екип. Мери й отговори, че не е съвсем сигурна, че пак са от „Мюър Уайтхед“, но са съвсем други.

— Проверяват всичко. Всички телефонни сметки, всички факсове, абсолютно всичко. Бедният Оливър ужасно се измъчи с тях. Но са много любезни. Сигурна съм, че няма повод за безпокойство.

След като затвори телефона, Марша реши да излезе и да пие чай във „Фортнъм“, а може би и да пообиколи магазините. Не беше свикнала да се шляе без работа и за нейна голяма изненада това й хареса. Когато минаваше по „Албемар стрийт“, покрай хотел „Браун“, видя пред него да спира едно такси и високата слаба фигура на Лайъм Чанинг, който се движеше трудно и накуцваше, влезе вътре. „Явно все още не се е възстановил напълно от катастрофата.“ Тъкмо се обърна, за да продължи към хотел „Риц“, когато видя друго такси да спира пред „Браун“. От него изскочи Франческа Чанинг и изтича нагоре по стълбите. „Пак някое от безкрайните й съвещания на благотворителното дружество — предположи Марша. — Колко странно съвпадение — каза си тя, — двамата да пристигнат по едно и също време.“ Имайки предвид враждебните им отношения, Марша се надяваше да не се озоват на съседни маси.

 

 

Точно по същото време Дейвид Слоън, който оглавяваше новия екип от счетоводители, седеше на бюрото на Пийт Барбър и преглеждаше някакви одиторски сметки, когато Джон Мартин се показа на вратата. В ръка държеше извадка от сметки за телефонни разговори.

— Мисля, че открих нещо — каза той. — Виж, датите съвпадат. Става дума за покупката на онези акции.

Слоън ги погледна.

— Чудесно — каза той. — Как успя да ги откриеш толкова бързо?

— Е — отвърна Мартин и се почеса по носа, — не е това, което си мислиш.

 

 

Бард Чанинг пристигна в Чичестър късно следобед в четвъртък след едно вълнуващо плаване, загорял и по-спокоен, отколкото през последните седмици. Колата му беше паркирана в пристанището, двамата с Барнаби се качиха в нея и заминаха за Стайлингс.

Бавачката къпеше Кити преди лягане, а Джек седеше пред телевизора в трапезарията и гледаше сериала „Книга за джунглата“. Пригласяше ентусиазирано на хора, когато баща му влезе. Той се хвърли в обятията му.

— Татко, мислехме, че още си във Франция. Как прекара? Мама каза, че за малко сте щели да се обърнете. Исках и аз да съм с вас. Следващия път ще ме вземеш. Нали обещаваш?

— Може и да те взема — каза предпазливо Бард и го прегърна. — Къде е майка ти?

— В Лондон. Отиде тази сутрин на едно от тъпите й съвещания. После се обади, че ще се забави. Искам вече да се върне. Татко, вече мога да карам кола. Искаш ли да ти покажа?

— О, господин Чанинг! — възкликна появилата се бавачка с току-що изкъпаната Кити на ръце. Бебето се усмихна на баща си. — Добре сте дошли. Очаквахме ви да пристигнете утре. Надявам се, че сте пътували приятно. Изглеждате много добре. Има две съобщения. Опитахме да се свържем с вас, но очевидно сте били на яхтата.

— Да, да, Пени. Спешни ли са?

— Едното изглежда спешно. То е от господин Барбър, който помоли да му се обадите вкъщи. Другото е от господин Слоън от — тя погледна в бележника си — „Мюър Уайтхед“. Каза да му позвъните в „Чанинг хаус“ веднага щом се върнете, ако е преди шест часа. Това говори ли ви нещо?

— Да — отвърна Бард. — Говори ми. Благодаря, Пени. Мисля, че все пак ще трябва тази вечер да отида в Лондон.

— Върхът — каза Барнаби.

— Аз мога ли да дойда? — попита Джек.

 

 

Беше десет часът, когато Франческа се върна у дома. В къщата беше тъмно. Тя застана на долната площадка на стълбите и се опита да се успокои. Молеше се да няма никой. Отвори леко вратата, никъде не светеше, дори и на стълбището. Дълго се ослушва. Пълна тишина. Дори телефонният секретар не се чуваше. Благодаря ти, Господи. Изглежда, всичко щеше да е наред. Тя събу бързо обувките си и се отправи тихо по стълбите, като сваляше по пътя тежките си златни обици. Бяха много стегнати и ушите ужасно я заболяха. Премигна.

От тъмното нещо внезапно се хвърли срещу нея и тя подскочи. След това чу силно мъркане и нещо топло се отърка в краката й.

— Ти ли си, коте? За първи път ми е приятно да те видя — каза тя, взе котарака и го погали. След това го занесе в спалнята си. Когато минаваше покрай стаята на Бард, видя, че вратата е леко открехната. Това й се стори странно. Спомняше си, че когато излизаше, беше затворена. Може би Сенди е внасяла нещо вътре. Но Сенди я нямаше. Беше си взела почивка, Франческа я открехна предпазливо, вътре нямаше никой. Сигурно грешеше. Погали котарака и се отправи към стаята си. Вратата също беше открехната. Беше съвсем сигурна, че я бе затворила, защото остави много дрехи на леглото си, а не искаше котката да ги докопа. Изведнъж се почувства много уплашена. Усети как сърцето й започна лудо да бие. И тогава чу глас. Беше гласът на Бард от нейната стая. Говореше по телефона.

— Ще ти се обадя утре. Можеш да дойдеш и тук, ако искаш — казваше той. — В противен случай аз ще дойда. Какво? Не, не, тя не е тук. Така че…

Франческа отвори вратата. Той вдигна очи, видя я и затръшна телефона.

— Къде беше? — попита Бард. — Какво си правила?

Тя не му отвърна нищо, само го гледаше как седи на леглото им, полуосветен от нощната лампа. Изглеждаше ужасно, беше пребледнял и изтощен до крайност. Беше напълно сломен, дори повече от деня, когато се върна вкъщи, след като не го пуснаха във фирмата.

И тогава, преди тя да успее да произнесе и дума и дори да измисли какво да му каже, той протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Седни. Трябва да поговорим.