Пени Винченци
Дилемата (29)

Глава 28

— Грей, изглеждаш чудесно. Почернял си. Не вярвам да си свършил някаква работа.

— А ти? — подразни я Грей.

— Разбира се, че съм свършила — отвърна възмутено Триша. — Погледни какви са ми ръцете, целите са в мазоли. Е, как мина?

— Много добре. Има толкова много неща да ти разправям. Но сега трябва да си уредя две срещи. Да започнем с господин Чанинг.

— Мислех, че вече си говорил с него. Той беше много активен. Не получи ли съобщението ми?

— Какво съобщение? — попита Грей. — Не, не съм го получил.

— Съжалявам. Оставих ти съобщение в хотела.

— Не съм го получил. За какво се отнасяше?

— Бард Чанинг беше тук, мисля, че беше в първия ден, когато ти замина. Каза да ти предам да не си вреш носа в неговите работи и че има много добри адвокати.

— Колко очарователно от негова страна.

— Да, той е много чаровен. Но после позвъни отново и каза, че много спешно иска да разговаря с теб и да му се обадиш. Затова те потърсих направо там.

— И не ти дойде наум да провериш дали съм получил съобщението? Каква некомпетентност.

— Грей, как бих могла да…

— Като си понапънеш проклетия мозък — скара й се той. — Както и да е, да не губим време в разправии. Свържи ме с него. Предполагам, че му знаеш номера.

— Не, защото, когато предадох съобщението в хотела, го хвърлих. Но беше някакъв номер от Айлингтън. Това си го спомням.

— Не може да е бил от там — отвърна Грей. — Бард Чанинг не живее в Айлингтън. Както и да е, аз го имам… Мамка му!

— Какво има?

— Оставил съм си бележника с телефоните вкъщи. Нещо започвам да издишам. Е, мога да го взема от Кирстен. Свържи ме с нея.

Кирстен, изглежда, се стресна, когато чу гласа му.

— Здравей, Грей!

— Кирстен, добре ли си?

— Да, благодаря.

— Не ми звучи много убедително. Онзи ден ми казаха, че не си била добре. Какво има?

— Бях малко неразположена, но ще се оправя. Настъпи мълчание, след което тя каза: — Как вървят нещата при теб?

— Добре, благодаря. Можеш ли да ми дадеш домашния телефон на баща ти?

— Ами аз…

— Хайде, Кирстен. Обаждал съм се там много пъти и съм разговарял с мащехата ти, но съм го забравил вкъщи. Той ме е търсил и искал да разговаря с мен.

— Разбирам, добре. Номерът е 4-5-6, 3–3, 3–3.

— Благодаря. Надявам се скоро да се оправиш. Трябва да изпием по нещо заради старото приятелство.

— Да, разбира се.

„Тя наистина май е твърде зле“, помисли си Грей. Реши да попита Франческа какво й е, ако си е вкъщи.

 

 

Франческа не отговори на телефона. Беше Рейчъл. Тя веднага си спомни за Грей от погребението. Беше го харесала. Видял й се твърде чаровен и изключително добре облечен. Двамата бяха побъбрили за любимите си лондонски ресторанти.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя.

— Трябва ми зет ви. Търсил ме е по телефона.

— Така ли? В момента не е тук. Кажете ми за какво става дума. Може би ще помогна.

— За съжаление, мисля, че няма да можете — отвърна Грей. — Просто му кажете, че съм се обаждал. Аз съм в редакцията.

— Редакцията на какво?

— На „Нюз он Сънди“. Той знае номера.

— Да, разбира се. Колко глупаво от моя страна. За момент забравих, че сте журналист. Да ви кажа право, малко съм изненадана, че ви се е обаждал, господин Таунсенд. В момента е настроен твърде враждебно към печата и това е разбираемо.

— Да, твърде разбираемо — отвърна Грей. — Но аз имам съобщение от него да му се обадя, и то спешно.

— Е, тогава очевидно трябва — съгласи се Рейчъл. — Ще му кажа, че сте се обаждали и той сигурно ще ви намери. Кога е оставил съобщението?

— Във вторник, но аз не бях в Лондон.

— Добре. Той няма да се забави много и ще му кажа веднага щом пристигне. Били ли сте скоро в „Чиконе“? Мисля, че сега там е дори по-добре, отколкото преди.

— Не — отвърна Грей, — опитах се да поканя дъщеря ви на обяд там, но тя ми отказа.

— Колко глупаво от нейна страна — каза Рейчъл.

— Благодаря. А тя там ли е?

— Не, замина за няколко дни. Аз просто минавах от тук. Довиждане, господин Таунсенд.

Тъкмо затвори телефона, когато Бард влезе. Връщаше се от адвоката си и изглеждаше малко по-добре.

— Тази сутрин Филип е настроен малко по-оптимистично. Разговарял с един свой колега и мисли, че имаме някакъв шанс.

— Какво ти каза?

— В такива ситуации всички говорят твърде малко. Това, което каза, беше доста мъгляво. Не можеш просто да отидеш при него и да му кажеш: „Направих това, сега как ще можем да го прикрием?“ По-скоро формата е друга: „Те си мислят, че съм направил еди-какво си, но аз нямам никаква представа за това.“ Колегата му обаче бил по-безцеремонен и направо казал, че такива неща е невъзможно да се докажат. А това е важното. По тази причина съм малко по-обнадежден. Кой беше на телефона?

— Един много очарователен млад мъж, господин Таунсенд. Помниш ли го?

— Да, разбира се. Само че очарователен едва ли е най-подходящото прилагателно за него. Какво иска?

— Търсеше теб.

— Да върви на майната си — отвърна Бард. — Не искам да разговарям с него.

— А защо си му се обаждал тогава? — попита Рейчъл.

— Не съм му се обаждал.

— Той каза, че си го търсил. Искал си да разговаряш спешно с него. Беше съвсем категоричен.

Бард я погледна. Изведнъж вената на слепоочието му започна да пулсира.

— Каза ли ти кога съм се обаждал?

— Да, във вторник.

— Господи! — извика Бард. — Боже господи!

 

 

— Господи, боже господи! — извика Грей. Затвори телефона и се загледа в Триша. — Триша, какво ми казваше за номера на Чанинг? От кой район беше?

— От Айлингтън. Спомням си, защото и моят телефон е в същия район.

Грей отново вдигна слушалката и набра номера на Тереза Буут.

— Здравей, Грейдън! Как беше в Джърси?

— Горещо. Ще ти разкажа друг път. Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на Лайъм Чанинг?

— Да, разбира се. Но…

— Ще ти обясня по-късно. Извинявай.

 

 

— Франческа, майка ти е.

— О, колко хубаво, че благоволи да се обадиш.

— Какво?

— Мамо, не ми излизай пак с този номер. Знам, че си там с Бард, че го успокояваш, че го утешаваш и го оставяш да ти плаче на рамото. Историята се повтаря отново. Това е невероятно гнусно. Ти само влошаваш нещата, мамо, не ги оправяш. Направо е ужасно. По-добре… по-добре се махай. Махай се и ме остави на мира. Махайте се и двамата.

Тя затвори телефона. Рейчъл погледна към Бард.

— Милата, много е разстроена.

— От какво?

— Ами… ще ти кажа след малко. Опитвам се да измисля какво да правя.

Обзе я ужасна паника. Помъчи се да я потисне. Явно Франческа беше звъняла в апартамента й и при зъболекаря и е стигнала до това заключение. Така, както се бяха стекли обстоятелствата, сигурно се беше почувствала ужасно. Нямаше никакъв смисъл да я търси отново по телефона. Помисли за момент и се обади на игуменката.

— Майко, много се извинявам, че те безпокоя, но ужасно се нуждая от помощта ти. Изключително спешно е.

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Искам да намериш Франческа, тя сигурно ще е много разстроена, и да й кажеш, че много бърка за… за това, което си мисли, че правя. Това първо. И второ, да ми се обади веднага в Хамилтън теръс. Отнася се за Лайъм Чанинг.

— Ясно. Ще видя какво мога да направя.

Рейчъл погледна към Бард, след като затвори телефона.

— Предполагам, че не би дошъл там да се срещнеш и да се опиташ да поговориш с нея? — попита го накрая тя. — С всяка изминала минута нещата стават все по-лоши.

— Не знам — отвърна с тежка въздишка той. — Наистина не знам.

След десетина минути Франческа се обади. Гласът й беше смразяващо студен.

— Да, и какво е това, което имаш да ми кажеш за Лайъм? Той обаждал ли се е?

— Не. Не се е обаждал, Франческа, изслушай ме. Казвала ли си на Лайъм нещо, каквото и да е то, за разговора си с Бард?

Настъпи продължително мълчание, което подсказа на Рейчъл всичко, което искаше да знае. Най-после Франческа каза:

— Защо? Защо искаш да знаеш?

— Защото… ами защото ние мислим, че той може би е разговарял с твоя приятел господин Таунсенд от „Нюз он Сънди“.

— Но това е смешно! — Гласът на Франческа трепереше от гняв. — Това е най-смешното нещо, което съм чувала. Разбира се, че Лайъм не би го направил. Знам, че не би го направил. Това сте си го съчинили вие, решили сте да го очерните, за да ме засегнете още повече.

— Франческа, не мога да ти кажа колко много бих искала да си права. Но за съжаление не си. Я ми кажи какво точно му каза…

Но Франческа беше затворила телефона.

 

 

— Мамо, мамо, сега можем ли да отидем на плажа?

— Какво? Не, Джек, не още, съжалявам. Кити още спи.

Тя дишаше тежко, защото носът й беше протекъл. „Трябва да го избърша“, помисли си разсеяно Франческа. Порови в чантата си за носна кърпичка, но там намери само тези, които беше купила сутринта за Мери. Тя сигурно нямаше да има нищо против. Извади една и избърса нослето на Кити. Тя сбърчи леко нос в просъница, но после пак заспа дълбоко.

— Джек, иди да намериш Ричард. Скоро и аз ще дойда.

— Добре.

Много бавно тя набра номера на Лайъм. Чу гласа на малко момиченце. Сигурно е Хети.

— Татко ти вкъщи ли е? — попита Франческа.

— Не, съжалявам, той излезе.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, не знам. Сигурно доста ще се забави. Отиде да се срещне с някакъв човек, а след това ще ходи да купува билети — каза тя развълнувана.

— Билети? — изненада се Франческа, като се стараеше гласът й да звучи нормално и приятелски. — Какви билети?

— Всички отиваме на почивка в Испания. Ще тръгнем утре рано. Искате ли да говорите с нашата гледачка госпожа Хакет? Тя е тук.

— Не, не. Не е необходимо — отвърна Франческа. — Благодаря, довиждане.

Остана като вцепенена, като че ли се наблюдаваше отстрани, все едно, че гледаше някакъв посредствен филм. Лесно намери телефонния номер на Грей Таунсенд, позвъни в редакцията и поиска да говори с него. Не почувства нищо, когато помощничката му й каза, че е излязъл за среща с някого, но ще му предаде да й се обади веднага щом се върне. Абсолютно нищо.

 

 

Грей се уговори с Лайъм да се срещнат в американския бар на хотел „Конот“. Там беше спокойно, особено по обяд. Единствените вероятни посетители можеха да бъдат само туристи. Поръча си едно сухо мартини, с което заведението беше прочуто, и отпи много бавно. Постъпваше глупаво. По-разумно щеше да бъде да си поръча минерална вода. Главата му трябваше да бъде ясна. Имаше нужда обаче от това питие. Чувстваше се неспокоен. В цялата работа имаше нещо, което го тревожеше и не му харесваше.

Лайъм влезе в бара в дванадесет и пет. Грей никога не се беше срещал с него, но го познаваше от снимки. Всички бяха стари, като тази, която видя, когато излезе скандалният материал за Кирстен. Имаше някаква прилика с Бард — същите почти черни очи, тъмната коса, а и формата на главата, както и на брадичката. В нея имаше нещо агресивно.

Той се изправи и му подаде ръка. Лайъм се ръкува и се настани на стола срещу него.

— Едно мартини?

— Да, тук го правят много добре. Но аз не идвам често. Не мога да си го позволя.

Грей поръча мартинито и минерална вода за себе си. Лайъм започна да дъвче една маслина. Държеше се абсолютно непринудено.

— И така — каза накрая Грей, — за какво искахте да разговаряте с мен?

— Преди всичко искам да получа уверенията ви, че този разговор ще бъде абсолютно поверителен и че вие няма да разкриете източника си, както се казва.

— Имате ги. Това се подразбира.

— Добре. Доколкото съм осведомен, вие правите разследване, свързано с баща ми.

— Да, така е.

— Разбрах също, че бележите успех в тази насока.

— До известна степен, благодаря.

— Имате ли намерение да публикувате скоро материала си?

— Възможно е.

— Сигурно вече сте наясно, че бизнесът на баща ми не е съвсем… праволинеен?

— Малко са бизнесмените, които могат да се похвалят с това, господин Чанинг. — Този човек не му харесваше.

— Известно ли ви е за съществуването на един благотворителен фонд? За един офшорен фонд, който е регистриран в Холандските Антили?

— Чух за нещо такова — отвърна Грей.

— Главният получател на средства по този фонд е Световната фермерска федерация. Една твърде достойна кауза, нали?

— Да, така е.

— Знам от много сигурен източник, че повечето от акциите, които този фонд има в корпорацията „Чанинг“, са продадени.

— Така ли? — заинтересува се Грей.

Чанинг взе чашата с мартинито и отпи една глътка.

— Превъзходно е. По-добро е, отколкото предполагах — каза той.

— Радвам се, че ви харесва.

— Да, акциите са били продадени и инструкцията за това е била получена пет дни преди компанията да фалира. Нареждането е било дадено от кабинета на баща ми.

— Да, разбирам. — Това беше нещо ново. Информацията бе направо зашеметяваща.

— Не ви беше известно, нали?

— Не в такива подробности — отвърна Грей.

Чанинг отново вдигна чашата си.

— Има и още нещо. Личност много близка до баща ми — мисля, че не е нужно да споменавам името й, но съм сигурен, че се досещате за кого става дума, та тази личност е била помолена да излъже къде се е намирал баща ми в този ден по времето, когато инструкциите са били дадени.

— Да, да, разбирам.

— Това би могло да бъде още едно допълнение към материала ви, как смятате?

— Възможно е — отвърна Грей. — Само допускам подобна възможност.

— Добре. Надявам се, че ще я използвате. Не бих искал да отиде напразно. Ще ми бъде много приятно да я видя във вестника. Има ли някои други малки подробности, които ви интересуват и за които бих могъл да ви дам сведения, господин Таунсенд?

— Не, не. Мисля, че не е необходимо — отвърна Грей. Чудеше се какво става с него. Вместо да се въодушеви, вместо да се втурне веднага към редакцията и да започне да пише материала си, изведнъж му призля и му се повдигна.

— Е, добре. Утре заминавам за няколко седмици, така че няма да можете да се свържете с мен. Това ще е първата и последната ни среща.

— Да — каза Грей. — Да, наистина. Как точно се добрахте до тази информация, господин Чанинг? Трябва да знам, нали разбирате. Може просто да сте си я измислили.

— О, не, не. Уверявам ви, че е абсолютно достоверна. Получих я от… как да се изразя… направо от устата на коня, или по-точно на кобилата.

— Да, разбирам — каза Грей.

Той остана още дълго на масата, след като Лайъм си тръгна. Мартинито не му беше оказало ни най-малко въздействие и затова си поръча второ. Заслуша се в една двойка американци на средна възраст, облечени в индийски памучни ризи и тъмносини панталони, които спореха дали на следващия ден да отидат в Оксфорд или в Стратфорд на Ейвън.

Попитаха Грей за мнението му.

— Идете в Оксфорд — каза той. — Там е много по-цивилизовано.

Двойката веднага реши да замине за Стратфорд на Ейвън. Грей ги остави и взе такси до редакцията.

— Здравей — поздрави го Триша. — Интересно ли беше?

— Много — отвърна сдържано той.

— Добре. Дейв иска да разговаря спешно с теб. Обади се на Франческа Чанинг. Търси те по телефона.

— Предполагах, че може да ме потърси.

Той набра номера. Беше на мобифон. Шумът беше ужасен. Чуваше се дрънчене на ножове и вилици и тракане на чинии.

— Франческа? Обажда се Грей Таунсенд.

— Да. Може ли да почакате за минутка? Ще трябва да се преместя в друга стая. — Последва кратко мълчание, след което тя каза: — Сега е по-добре.

— Имам чувството, че преди малко се обадихте от някоя училищна трапезария.

— Има нещо такова. Това беше трапезарията на един манастир.

— И какво правите в манастир?

— О… това е дълга история. Господин Таунсенд, искам да ви попитам нещо и много държа да знам отговора. Моля ви.

— Да? — попита той, досещайки се какво ще последва.

— Да се е свързвал с вас Лайъм Чанинг, за да ви предаде някаква информация? За съпруга ми?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос — каза той предпазливо.

— Всъщност по този начин ми отговорихте, не е ли така?

— Би могло да се каже.

— Да, разбирам. Мисля, че ще е по-добре да дойда, за да поговоря с вас.

— Не, госпожо Чанинг, недейте. Колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре. Особено пък от ваша страна.

— Да… Разбирам, но…

— Дори не си и помисляйте да идвате и да разговаряте с мен. — Настъпи продължително мълчание. Много продължително. — Добре ли сте?

— Да, да, благодаря. Нищо ми няма. — Последва нова пауза. И… — каза тя накрая — благодаря ви за обаждането. Много съм ви признателна. — Гласът й беше ледено спокоен. Каза го някак разсеяно, но спокойно. — Сигурна ли сте, че сте добре? — настоя той.

— Да, да. Добре съм. Честна дума. Благодаря.

— Добре. Бих искал… — нямаше намерение да я пита, но беше истински загрижен и разтревожен. — Съжалявам, че ви питам в такъв момент, но бих искал да знам как е Кирстен. Има ли й нещо?

— Кирстен? — Беше озадачена, като че ли не знаеше за кого става дума?

— Да. Доколкото ми е известно, по едно време беше болна. Да не е нещо сериозно?

— Какво? А, не. — Настъпи ново мълчание, след което тя каза, явно продължавайки да не е съвсем на себе си: — Не, не е сериозно. Тя е бременна. Това е. Вижте, трябва да прекъсна, господин Таунсенд. Съжалявам, довиждане.

 

 

Бард и Рейчъл се носеха бързо с колата към Девън. Докато Бард караше в най-крайната лента на шосе номер М-4, а после и по М-5, натиснал до дупка педала на газта на своята „Астън Мартин“, Рейчъл се утешаваше с мисълта, че все пак сега е по-добре, отколкото когато бяха пътували заедно към Девън с хеликоптера.

Внезапно той беше решил да дойде. Беше нахълтал в стаята с напрегнат израз на лицето и без каквито и да било обяснения беше казал, че ще тръгнат веднага. Рейчъл не го и попита. През по-голямата част от пътуването той говореше по телефона, а това правеше скоростта, с която се движеха — понякога надвишаваща 120 мили в час, направо ужасяваща. Тя го чу как крещи на Марша, която не беше успяла да предаде някакви формуляри на счетоводителите, на Грей Таунсенд, на когото каза да го остави най-после на мира, а след това и на Оливър, когото не можеше да приеме сега, а на другия ден. Оливър едва ли бе виновен за това. През всичкото време непрекъснато изпреварваше разни коли, и то от вътрешната страна, защото не му даваха път. Това я правеше твърде неспокойна. Тя се молеше да ги срещне някоя полицейска кола и дори да ги спре, но в този ден, изглежда, цялата британска полиция бе съсредоточила вниманието си извън Югозападна Англия.

Той беше в странно настроение — замислен, напрегнат и същевременно абсолютно съсредоточен върху пътя и върху това какво ще направи, когато пътуването свърши, но вече не беше отчаян. Един-два пъти дори й се усмихна. Тя беше озадачена от това, докато Бард не каза, когато се провираха по задръстеното от коли шосе М-4:

— Е, поне сега тя знае. Знае какво в действителност представлява той.

 

 

Беше малко след четири часа, когато стигнаха пътя, който водеше към манастира.

— За бога, Бард, внимавай. Пътят е много тесен и стръмен, а минават и трактори.

Той скръцна със зъби и натисна рязко спирачките. По средата на първия хълм от една нива излезе грамадна платформа, натоварена със слама, и започна да се спуска към тях. Бард натисна рязко клаксона.

— Бард, недей, моля те — каза Рейчъл. — Той ще ни смачка.

— Може да се върне обратно в нивата. Аз трябва да се връщам половин миля назад.

— Да, трябва. Предполагам, че тази кола може да върви на заден ход.

— Да, разбира се, може, но не виждам защо трябва…

— Защото трябва — настоя Рейчъл. — Защото ти не си фермер и не живееш тук и защото той е по-голям от теб. Давай назад, моля те.

Тя седеше до него и наблюдаваше как Бард Чанинг отстъпва пред някой друг. Запита се колко ли често беше ставало това през последните петдесет и четири години.

 

 

Джек ги видя, когато влязоха в двора на манастира. Държеше в ръце няколко яйца.

— Татко! Татко! — Той се затича към колата с протегнати напред ръце, а яйцата изпопадаха като някакви големи, месести насекоми. — Какво правиш тук? Татко, мога да карам сърф.

— Сърф? — учуди се Бард, излезе от колата, вдигна го и го прегърна, загледан в изпочупените яйца. — Кой те научи? Някоя от монахините ли?

— Не, на тях такива неща не са им разрешени. Барнаби ми разказа как става, а един много добър стар човек, викат му Кърдъл, ми показа днес на плажа. Мама казва…

— Къде е майка ти?

— В стаята си. Уморена е.

— Ще ми покажеш ли коя е нейната стая?

— Бард — намеси се Рейчъл, — нека аз да отида първо. Моля те. Мисля, че така ще е по-добре.

— Както кажеш.

— Татко, ела да ми помогнеш с тези яйца. Направих си прашка. Можеш да постреляш с нея, ако искаш. Опитвах се да уцеля онова нещо там — той посочи към кръста на стената над високата порта. — Но още не съм успял.

Бард Чанинг не беше човек, който лесно се изнервя, но сега беше на път да го стори.

 

 

— Можеш да говориш каквото си искаш — каза Франческа, — но не мога да ти простя. — Тя изглеждаше ужасно. Очите й бяха подути, някак се беше смалила от мъка.

— Защо да не можеш?

— Не бъди толкова идиотски недосетлива — изкрещя Франческа, която никога не ругаеше. — Как мислиш, че се почувствах, когато разбрах, че си била в Лондон с Бард, че си се измъкнала от тук, за да бъдеш при него, и си ме излъгала, как мислиш, че се почувствах, когато разбрах, че ти си му по-близка, отколкото аз, че той разговаря с теб и ти се доверява, както никога не е правил с мен. А и ти му се доверяваш.

— От това ли си засегната? — попита бавно Рейчъл.

— Да, разбира се, това е ужасно. Ти разказа на него за Мери, преди да кажеш на мен. Беше в кабинета му в деня на банкрута…

— Чисто съвпадение, нали ти казах?

— Това ти го казваш.

— Франческа, Бард се е засегнал най-много от това, което е станало между теб и Лайъм. Не е заради сексуалната ви връзка, а за това, че сте станали толкова близки — каза Рейчъл.

— А, значи сте обсъждали и този въпрос? Е, радвам се, че сте водили толкова приятни разговори. Без съмнение и двамата сте ми се присмивали. Решили сте, че съм се държала детински и прекалено емоционално. Но искам да ти кажа, че ти също имаш вина за това, което се случи. Да, така е.

— Франческа, мисля, че много грешиш.

— Всичко стана, защото Бард не ми се доверяваше — каза Франческа. — Не разговаряше с мен, не споделяше проблемите си. Не можеш ли да разбереш, че всеки път, когато той става по-близък с теб, това е още един клин между него и мен? Ефектът е също толкова лош, колкото ако беше имала интимна връзка с него.

— Така ли? — възмути се Рейчъл. Но в същия миг разбра, че подсъзнателно се беше страхувала Франческа да не си помисли точно това. Благодари на Бога, че не беше така. — Това, което говориш, е абсурдно.

— Не, не е.

— Ти просто не разбираш.

— Тогава защо ме излъга?

— Защото, ако ти бях казала, че отивам да се видя с него, щеше да се паникьосаш. Щеше да се опиташ да ме спреш или щеше да настояваш да дойдеш и ти. Трябваше да те излъжа.

— Можеше да ми го кажеш, когато отиде там.

— Скъпа, когато пристигнах там, събитията така ме връхлетяха, че не можех да го оставя. Повярвай ми. Това беше снощи. Той беше… много съсипан.

— Защо? Какво се е случило?

— Предполагам, че Бард сам ще ти разкаже. Той е тук.

— Не искам да го виждам. И защо отиде да се срещнеш с него? Все пак не разбирам.

Рейчъл я погледна, видя, че е много уязвена и съсипана, че се чувства предадена, и то от всички, които са й били близки и са я обичали. Разбра, че не може да й каже истинската причина — че беше отишла с предложение да излъже вместо нея, да осигури алибито на Бард. Освен това вече знаеше, че този вариант отпада. Това щеше да бъде най-яркият пример за причините, засегнали Франческа най-много. Щеше да излезе така, че тя я измества в нейния вече провален брак и демонстрира необикновена лоялност. Това може би щеше да спаси Бард, но щеше да съсипе Франческа.

— Мисля, че просто се опитах да играя ролята на посредник, скъпа. Навирах си големия нос във вашите работи. Това е моят голям недостатък и той ти е добре известен. Не трябваше да го правя и ужасно съжалявам.

— Да, не трябваше — каза Франческа. Тя погледна към майка си и на лицето й се появи странна, измъчена усмивка. — Предполагам, че сега трябва да ти повярвам, че е било за мое добро.

— Бих искала да ми повярваш, така е. — Рейчъл погледна Кити, която седеше на пода между тях и ровеше в кошчето за боклук. Дишането й беше малко затруднено. — Добре ли е?

— Да, добре е. Има малко хрема, нищо повече — отвърна разсеяно Франческа.

— А ти как си?

— Не знам. Мисля, че не съм добре. Дори не знам какво чувствам. Може би най-лошите неща. Чувствам се уязвена, засрамена, изплашена и унижена. И по-нещастна откогато и да било.

Рейчъл я погледна. Би дала всичко, за да може да намали поне малко болката й.

— Дори баба Джес ме предупреждаваше за Лайъм — каза Франческа.

— Така ли? Че тя от къде знае?

— Предполагам, че имаше някакво предчувствие. — Тя се опита да се усмихне. — Не знам, но ме предупреди. „Внимавай с Лайъм. Той е опасен“, ми каза тя. Аз се ядосах и си помислих, че както всички останали, и тя има погрешно мнение за него. А точно аз сгреших, допуснах непростима грешка.

— Е, не е много трудно да сбърка човек, когато е увлечен по някого — каза Рейчъл.

— Не — отвърна Франческа. — Аз просто проявих прекалена доверчивост. Разчувствах се като някоя полуумна девица от неговите тъпи откровения колко е нещастен. Господи, как съм могла да бъда толкова глупава.

— Да си глупав, не е престъпление — каза Рейчъл, — въпреки че може да е опасно. Ще разговаряш ли с Бард? Той иска да говори с теб.

Франческа въздъхна.

— Няма смисъл. Нямаме какво да си кажем. С нашия брак, с нашите отношения е свършено. Това не променя нищо. Аз му изневерих с човека, когото той мрази повече от всеки друг на света, а и той напълно ме отхвърли.

— Франческа, не можеш да бъдеш толкова сигурна в това. Още не.

— Мисля, че мога — отвърна тя. — Той просто ще иска да ми повтори всичките неща, които вече ми каза. Повечето от тях си ги заслужих — добави тя, — но няма никакъв смисъл.

— Мисля, че има да ти каже нещо по-различно — увери я Рейчъл. — И преди да ме гледаш така, уверявам те, че не сме ги обсъждали. Франческа, той все още те обича. Иска да…

— Но аз не го обичам — отвърна Франческа.

— От къде можеш да бъдеш толкова сигурна?

— Мамо, престани с тъпите си съвети за брака, моля те. Сигурна съм. Е, добре. Ще говоря с него. Всъщност имам нещо да му казвам — добави тя и лицето й доби странен израз.

Рейчъл се замисли какво ли ще стане, ако Франческа беше взела решението си.

— Добре. Ще изляза с децата на разходка. Кити може ли да излиза?

— Да, разбира се, тя е добре. Но Мери има лоша настинка. Днес трябваше да остане в леглото. Сигурна съм, че много ще иска да те види. Не води Кити при нея.

— Няма — отвърна Рейчъл.

 

 

Когато Франческа не беше виждала Бард дори само за няколко дни, винаги я поразяваше неговото чисто физическо въздействие. Той застана пред нея в средата на стаята, изгледа я с черните си, нищо не изразяващи очи и тя усети силното му присъствие, сякаш я държеше в ръцете си, сякаш я докосваше.

— Здравей, Бард. Учудвам се, че си дошъл.

— Аз също съм изненадан — каза той. — Дори още не мога да си обясня защо дойдох. Мисля, че просто исках да те видя — добави той и пак я изгледа по същия начин.

— Не мога да си представя защо.

— Аз също не мога.

— Сигурно ме мразиш — каза тя. — Не може да не ме мразиш. Трябва да ти е противно да ме виждаш.

— Колкото и да е странно, не те мразя. По-скоро ми е непоносима мисълта за това, което си направила. Но не е едно и също, въпреки че нещата са свързани. — Той почти се усмихна и се отпусна тежко на леглото.

— Да, предполагам, че е така — отвърна тя тихо.

— А ти какво чувстваш към мен?

— Не знам, Бард, наистина не знам.

— Съжалявам — каза изведнъж той. Думата изскочи почти насила от устата му.

Тя го изгледа. От всички неща, които би могъл да каже, това беше най-неочакваното и немислимото.

— За какво? — попита най-сетне тя. — За какво съжаляваш?

— За това, което ти казах. За това, което те помолих да направиш. И за начина, по който ти реагира.

— Това е разбираемо. Трябваше да помисля.

— И помисли ли?

— Да. Ти не беше прав, никак не беше прав, но се страхувах, да не би да си прав.

— Да, разбирам — каза той.

— Държах се много лошо — продължи тя след малко. — Знам. Беше ужасяващо, както ти се изрази.

— Беше най-вече много болезнено — каза той, — но Лайъм има голяма вина за всичко.

Споменаването на името му беше като бъркане в раната й. Усети почти физическа болка. Известно време не можа да каже нищо. След това го попита:

— Вече разговаря ли с него? — Трябваше да знае. Това беше важно.

— Да, съвсем за малко.

— И той отрече ли?

— Не, разбира се, че не отрече. Напротив.

— Какво? Какво искаш да кажеш? Какво ти каза той?

— Ами… очевидно беше, че държи да съм съвсем наясно какво е станало — каза Бард малко с нетърпение. — Колко доволен бил, че ти… Господи, Франческа, трябва ли да говоря за тези неща? Според теб защо изобщо го е започнал? За да ме уязви колкото може повече. Той нямаше да си замълчи. Искаше да извлече максимално удоволствие от ситуацията.

— Да, разбирам. — Тя си мислеше, че нищо не може да я уязви повече, но се оказа, че не е така.

— Имаш ли още някаква връзка с него? — попита той и очите му потъмняха още повече.

— Не, нямам. Вече не. — Беше толкова нещастна, че не й беше останала капчица гордост. — Изглежда, че всичко свърши. Каквото и да е имало.

— Разбирам.

— Бард…

— Да?

— Защо го мразиш толкова? Защо винаги си го мразил толкова много?

— О! — възкликна той с досада. — Причините са много. Но предполагам, че най-вече заради това, че е мой син, че е част от мен, от моята плът и кръв и че въпреки това е толкова гаден. Това ми е непоносимо. Точно по тази причина ми беше най-трудно да понеса станалото — мисълта, че ти и той… О, Господи!

Той погледна ръцете си. Стана й мъчно за него, изпита такова угризение, че усети как й призлява. Пристъпи към него, но после се отдръпна, усещайки, че отвращението, което изпитва към Лайъм, би трябвало да се отнася и за нея.

— Ела тук — подкани я той и протегна ръка, като продължаваше да не я гледа. — Ела тук, моля те.

Тя пристъпи много бавно напред, като че ли правеше извънредно трудна и опасна стъпка. Пое ръката му. Останалата част от тялото му не помръдваше, продължи да не я гледа, просто седеше с наведена глава и държеше ръката й.

— Мисля, че все още те обичам — каза Бард. — Бих искал да не беше така. И затова всичко е толкова трудно.

Тя мълчеше, изумена, че той чувства нещо толкова невероятно и невъзможно. Остана така да го гледа, докато Бард продължаваше да седи с наведена глава и да я държи за ръката.

— Бард — каза тя накрая, чувствайки, че трябва да каже, да направи нещо, за да прекъсне това ужасно мълчание, — съжалявам, ужасно съжалявам. Не само за това, което се случи, но и за това, че му казах. За това, което ти… което ти ме помоли да направя. Беше глупаво от моя страна, невероятно глупаво. Не бях на себе си, бях изпаднала в истерия и бях отчаяна, а той… каквото и да говоря, не мога да бъда извинена. Това, което направих, беше отвратително.

— А — каза той с абсолютно безразличие в гласа, — няма значение.

— Бард — тя го погледна изумена, — как да няма? Той е казал на Грей Таунсенд.

— Знам, но това няма значение, Франческа. Толкова съм загазил, в такова положение съм изпаднал, че вероятно това няма да промени кой знае колко нещата.

Той я погледна и каза много бавно и тихо:

— Може би… може би ще е по-добре да седнеш до мен. Ще ти разкажа всичко.

Тя седна до него, като продължаваше да го държи за ръка, и изслуша дългия му разказ. На моменти едва успяваше да разбере всичко. Говореше й за нечисти сделки, за незаконна покупка и продажба на акции, осъществявана чрез сложна плетеница от дъщерни фирми и фондове, за пари, които са преминавали от една валута в друга и са сменяли един континент с друг, били са влагани в банкови сметки, в които не би трябвало да бъдат, разказа й за отчаяните опити в последния момент да се удържи положението, да се спаси компанията, за спестени пари от покупката на несъществуващи имоти.

— Само това ме интересуваше — каза Бард. — Компанията и ти. И децата, разбира се. Трудно е да го обясня. Компанията, това бях аз. Тя беше част от мен. Създадох я от нищото. Взех нещо ей така от въздуха — една идея, един план, една решителност и ги превърнах в тухли и хоросан, в сгради и улици, в къщи и фабрики, в магазини и училища. Всички те се появиха благодарение на мен. Станах част от живота на хората, които работеха за мен директно или индиректно. Те бяха стотици, хиляди. Имаха сигурност, имаха бъдеще. От там дойде и арогантността. Станах прекалено арогантен.

Франческа го гледаше, седнал с наведена глава, сломен, загубил арогантността си, и не знаеше какво да му каже. В този момент той я погледна и каза:

— Мислиш ли, че би могла да ме разбереш?

Тя кимна.

— Да, мисля, че бих могла. — От гърдите й се изтръгна въздишка, не по-малко тежка от неговата. — А Найджъл Кларк? И Тереза Буут…

— О, господи! От всички лоши неща, които съм сторил, това беше най-лошото. Беше наистина лошо и то ме преследва през целия ми живот. Аз… — той млъкна и тръсна глава. — Мисля, че не би искала да чуеш това, Франческа.

— Искам.

Той продължи да говори. Произнасяше думите толкова тихо, че тя едва го чуваше.

— Ами ние… Дъги и аз… подкупвахме чиновници от плановите комисии. Това беше през седемдесетте години. Нямаше как да не го правим. Просто виждаш, че ако не го направиш, ще го стори някой друг и договорът ще бъде даден на него. Не можехме да си позволим такъв риск. Както и да е. Мислех, че Найджъл е наясно с всичко това, че разбира защо го правим. Но се оказа, че не е. Той беше невероятно праволинеен… Нали си виждала Хедър. Е, можеш да си представиш какъв е бил и той. Онази вечер дойде при мен, имам предвид нощта, в която загина. Каза ми, че е разбрал какво правим, че не го одобрява и че ще сложи край на тази работа, тоест ще каже на някого. Смяташе, че има абсолютни основания да го направи, и ми държа дълга проповед за последиците от безчестието. Е… аз му казах, че ако го стори, и той ще загази, защото никой няма да му повярва, че не е замесен. Дори го уверих, че ще се постарая това да стане точно така. Пихме. Той много се напи. Знаех, че е пиян, Франческа, давах си сметка колко е разстроен и трябваше да го спра да не кара колата, но толкова ме беше яд на него, че не ме беше грижа. Оставих го да си тръгне в онази ужасна мъглива нощ. Трябваше да го спра. Останалото го знаеш. Той загина. Аз съм виновен за това. Аз го убих, Франческа. Аз убих Найджъл Кларк. Оттогава не е минал и ден, без да съм мислил за това, без да се чувствам виновен…

Франческа го погледна. В очите му имаше сълзи. Една се стече по бузата му. Тя отдръпна ръката си и я махна с пръст.

— Бард — каза Франческа, — ти не си го убил. Разбира се, че не си. Той не е бил дете. Бил е достатъчно възрастен, за да си дава сметка дали да кара, или не. Вината не е твоя.

— Не — отвърна той и поклати глава, — моя е. Не трябваше да му казвам онези неща, да го заплашвам по такъв начин. Беше ужасна грешка от моя страна. Трябваше поне да му попреча да се качи в колата, да го накарам да си вземе такси, ти не разбираш. Бедната Хедър остана толкова млада без съпруг, децата израснаха без баща. И всичко това бе само заради проклетата ми безотговорност и безчестие…

— Предполагам, че Тереза е разбрала каква е работата — каза внезапно Франческа. — Дъги ли й е казал?

— Не, не й е казал. Тя имаше подозрения за много неща. Много е досетлива. Освен това не ме харесваше и чувстваше, че и моето отношение към нея е враждебно…

— Не мога да си представя защо трябва да изпитва това към теб — каза Франческа. Не можа да се сдържи и се усмихна. Бард не й обърна внимание.

— Освен това на нея не й харесваше, че Дъги имаше по-малък дял акции от мен…

— Това е разбираемо.

— Защо? — За момент той отново стана предишния Бард — прекалено самоуверен, нетърпящ възражения. — Всичко ставаше под мое ръководство, поех всички първоначални рискове, той просто ме следваше, обичаше малко нещата да му идват наготово, така беше…

— Бард, престани! — прекъсна го Франческа.

— Какво?

— За толкова изобретателен човек като теб понякога разсъждаваш ужасно глупаво. Глупаво и арогантно. Наистина ли си мислиш, че Тереза би се съгласила с подобно мнение? Може да е всякаква, но тя обичаше Дъги. А ти се отнасяше с него малко покровителствено.

— Така ли? — Той се смути, беше изненадан от това, което му каза. Точно като Джек. Тя отново се усмихна.

— Да. Така беше.

— Господи, но това е ужасно. Никога не съм си давал сметка, че е така. Бедният Дъги, колко отвратително от моя страна…

— Но мисля, че той не се засягаше много от това — утеши го Франческа. — Възхищаваше ти се, но на нея не й беше все едно. Както и на мен нямаше да ми бъде.

— Разбирам. Тя ме заплаши, че ще наеме частен детектив, който да се занимае със случая, а също така беше открила какво бе направил твоят приятел господин Таунсенд, както и много други работи…

— Бард, той не ми е приятел. Ако изобщо може да се каже, че е приятел на някого, това е Кирстен.

— А, да. — Лицето му отново почервеня от гняв. — Има много работи, които станаха благодарение на нея.

— Бард, има нещо, което трябва да ти кажа за Кирстен. Тя…

— Ти говори ли днес с Таунсенд? — прекъсна я той.

— Да. Обадих му се по телефона, когато… когато разбрах какво е станало.

— Може би не си постъпила много разумно.

— Съжалявам.

Той сви рамене.

— И какво възнамерява да направи той?

— Не знам — каза тихо тя.

— Ще трябва да изчакаме, за да видим как ще постъпи — каза Бард и се изправи. — Сутринта ще дойде да говори с мен. Адвокатът ми ме съветва да не го приемам, но искам да знам какво ще ми каже. Срещата ни е след като се явя в Отдела за сериозни финансови измами. Господи, каква каша.

Той я погледна.

— Какво искаше да ми кажеш за Кирстен?

— Тя е бременна.

— Господи, пак ли? Боже, помогни ми. От кого?

— Мисля, че точно Кирстен се нуждае от Божията помощ. Никой не знае от кого е.

— По-добре да поговоря с нея. Какво мисли да прави?

— И това не знае. Много е зле. Бард, моля те, бъди внимателен с нея.

— Но защо? Защо трябва да бъда внимателен?

— Е, вече започваш да идваш на себе си — отвърна тя и леко се усмихна. — Защото тя беше при мен, затова. Защото постъпи много смело и дойде сама да си признае какво е направила, че ти е разказала за мен и… И ми се извини. А също и защото се чувства ужасно нещастна, нуждае се от помощ и подкрепа. И защото, ако поне веднъж бъдеш мил с нея…

— Бил съм много пъти мил с нея.

— Не, не си бил. А тя толкова те обича. Моля те, Бард.

— Бих искал да е вярно — усъмни се той.

— Бард, тя наистина те обича.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

Настъпи продължително мълчание. Накрая той въздъхна и каза:

— Франческа, какво ще правим? Как ще оцелеем?

— Не знам — отвърна тя тихо. — Бард, аз мисля…

Изведнъж на вратата се почука:

— Госпожо Чанинг!

Франческа я отвори. Беше сестра Мери Агнес.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожо Чанинг, но стана малък инцидент. Джек блъсна колата на господин Чанинг в стената… Той е добре, но…

— Франческа, по-късно пак ще говорим — каза Бард. — Сестро, къде точно се намира тази стена?

 

 

— Виж какво, Грей — каза Дейвид Гътри. — Трябва да предадеш този материал най-късно до утре сутринта. В противен случай ще остане за следващия брой. Не мога да държа повече отворени тези страници.

— Знам, Дейв, съжалявам. Но трябва да се срещна с Чанинг. Трябва да му дам възможност да отговори и той се съгласи най-после да ме приеме сутринта, тоест по обяд. След това ще дойда тук и ще го предам, става ли?

— Е, добре. Но в два часа е крайният срок. В противен случай отпадаш и някой друг може да се докопа до тази история. Ако приятелят ти е прав и онези от Отдела за сериозни финансови измами са надушили нещо, всичко е въпрос на дни.

— Да, давам си сметка за това. А сега бих искал да вървя. Трябва да свърша нещо важно.

— Добре. — Дейв вече посягаше към някакви принтирани страници. Грей излезе от кабинета му и затвори внимателно вратата след себе си.

 

 

Кирстен се прибра рано. Чувстваше се толкова ужасно този следобед, че не можа да издържи повече на работа. Каза на шефа си, че трябва да отиде на зъболекар и че на другия ден ще дойде по-рано, за да си отработи часовете. Усещаше, че вече не може да издържа, но до операцията оставаше само един ден.

Предположи, че най-късно до сряда ще може да се върне отново на работа, а дотогава един дипломатичен грип щеше да оправдае отсъствието й. Опитваше се да не мисли за това, което щеше да стане в събота, но й беше трудно.

Прибра се в апартамента в четири и половина. Изкъпа се, легна в леглото и започна да сменя с дистанционното различните телевизионни канали.

Поредната серия на „Синият Питър“^[1] беше към края си. Тя я изгледа и това я върна към спомените от детството й. Запита се дали би могла да пролее толкова сълзи за един счупен аквариум. На времето бе проливала не по-малко заради срутени книжни замъци, станали жертва на пиянските навици на майка й. Това беше много отдавна.

Започна сериалът „Съседи“. Хелън Дениълс прояви трогателна строгост към едно от момчетата, кучето отново се изгуби, а на улица „Рамзи“ се появи нов съсед… Започна да й се приспива и тя затвори очи. Само ако можеше да живее в някое предградие на Мелбърн, само ако…

Телефонът внезапно иззвъня. Тя се стресна и се събуди. Пресегна се и вдигна слушалката. Забеляза, че е почти шест часът.

— Кирстен, баща ти е.

— О! — изненада се тя. Гласът й прозвуча хладно и неприветливо.

— Как си?

— Добре.

— Франческа ми каза, че не си.

— Какво? Не знам за какво говориш.

— Знаеш. Имам предвид, че си бременна.

— Татко — повиши предупредително глас Кирстен, — татко, наистина не бих могла…

— Няма нищо — каза той. Гласът му беше спокоен, внимателен. — Не те упреквам. Няма да ти задавам въпроси. Не искам да ми казваш… изобщо не желая да те притеснявам по никакъв начин. Исках просто да знаеш, че ако имаш нужда от помощ, можеш да се обърнеш към мен.

— О! — изненада се Кирстен. Питаше се дали още сънува, или гледа някоя серия от „Съседи“. А може би беше някакъв друг сериал.

— Не, не мисля, че ще се наложи. Благодаря.

— Не ти ли трябват пари? За… нещо?

„За аборта. Да плати на лекарката. Да плати за махането на бебето, за това, че ще се избави от него, че щеше да го убие… Кирстен, недей да мислиш за тези неща сега, съсредоточи се върху разговора.“

— Кирстен, добре ли си?

— Да — отвърна тя с огромно усилие. — Да, добре съм. Е… ако имам нужда, ще ти се обадя, става ли?

— Става.

— Благодаря.

— Няма нищо. Кирстен…

— Да?

— Съжалявам за онази вечер. Аз… май че прекалих. Наговорих ти повече неща, отколкото би трябвало. И много съжалявам, че те ударих. Беше… беше много грозно от моя страна.

„Господи, това беше невероятно. Какво се беше случило? Да не би да имаше някакво видение?“

— Да — каза тя накрая. — И аз постъпих зле. Прекалих с приказките. Също съжалявам.

— Добре. Да кажем, че сега сме квит.

— От къде се обаждаш? — попита тя внезапно.

— От Девън. От един манастир. Знаеш ли за него?

— Не. — Баща й в манастир? Може би тя наистина имаше някакво видение. — Какво правиш в манастир?

— Дълга история — отвърна той. — Франческа може да ти разкаже. Утре ще бъда в Лондон, и то ако колата ми може да върви. Джек преди малко се опита да се прави на шофьор.

— Джек ли?

— Да — каза Бард. — Сега вече приличаше повече на себе си. — Проклетото дете решило, че след като се е научило да кара косачката, може да шофира и колата. Отстрани е напълно разбита.

— Той как е?

— Какво? А, нищо му няма. Довиждане, Кирстен. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Да, да, добре. Довиждане, татко. Благодаря.

Тя се отпусна върху възглавниците. Беше направо потресена. Нямаше представа какво се беше случило с него, но явно имаше нещо. Може би беше свързано с банкрута. Може би му се беше отразил добре.

Звънецът на външната врата иззвъня. Тя въздъхна, отиде до вратата и вдигна слушалката на домофона.

— Кирстен? — Беше Грей Таунсенд. — Мога ли да вляза?