Пени Винченци
Дилемата (16)

Глава 15

Лайъм седеше в болничната всекидневна на кафявия пластмасов стол, който леко намирисваше на урина, и се опитваше да намери нещо, което да става що-годе за четене, в броя на „Пийпъл“, който някой беше оставил там, когато внезапно се появи Тереза Буут с огромна кошница, пълна с плодове. Първата му реакция беше на нескрит ужас, последвана от чувство за вина, че не й беше написал дори една бележка, за да благодари на нея и на Дъги за шампанското, въпреки че беше успял да й изпрати твърде сдържана съболезнователна телеграма, когато научи от Франческа за смъртта на Дъги.

Той вдигна очи към нея (забеляза, че има уморен вид и е отслабнала доста, откакто я беше видял за последен път), помъчи се да се усмихне възможно най-сърдечно и й подаде ръка.

— Тереза! Колко се радвам да те видя. Ще ми се да можех да се изправя, но…

— Не си го и помисляй — предупреди го тя. Наведе се и бегло го целуна. Парфюмът й беше прекалено ароматен и силен. Не му хареса.

— Как си, Лайъм?

— Много по-добре. Почти като нов. А ти? Беше ми много мъчно, че…

— Да, благодаря ти. Аз съм добре. От прекалено стоене вкъщи започнах да изпадам в самосъжаление и когато си помислих какво бих могла да направя, за да се поразсея, се сетих за теб. Да, не изглеждаш толкова зле. Заповядай, къде да сложа плодовете?

— Засега ги остави просто на масата. Колко са великолепни! Та това е цяла овощна градина. Много мило от твоя страна, Тереза. Можем ли да си откраднем по нещо от нея? Тези праскови ми изглеждат страхотни.

— Добра идея — каза тя и му подаде една. — Аз бих хапнала една-две ягоди, ако ми позволиш.

— Разбира се.

— Тук грижат ли се добре за теб?

— Много добре — отвърна Лайъм (винаги готов да не пропусне всяка възможност за укори против баща си). — Разбира се, тук се прави най-необходимото, не е като любимата лондонска клиника на татко, но…

— Да, така е, обаче болниците на Нейно величество са ненадминати, щом стане дума за нещо сериозно — отбеляза Тереза. — А вярвам, че нещата при теб не са се усложнили след катастрофата. Как стана тя, Лайъм?

„Прилича ми на някоя разглезена домашна котка — помисли си Лайъм, — въпреки че не е в най-добрата си форма. На едно от онези пухкави същества, които се излежават върху сатенени възглавници и носят дантелени яки на вратовете си.“ Беше облечена в бяла пола и златистожълта блуза, а на краката си имаше бели обувки с високи токове. Бледото й лице беше покрито с тежък грим, сребристорусата й коса бе с нова фризура, която стоеше като пухкав облак над главата й. Очевидно не позволяваше на скръбта да я сломи.

— О, това е дълга история. Но трябва да си призная, че карах твърде бързо и бях пил. Така че си получих заслуженото. Имах късмет, че не пострада и някой друг. Скъпа, едва ли ще се почувстваш разведрена от тази история…

— Не се безпокой, не съм дошла за развлечения, а да разведря теб.

Тя отиде при масата, където бяха плодовете, и взе един стол. Постави го твърде близо до него и седна. Двамата други пациенти, които бяха в стаята, ги погледнаха с интерес.

— Бард идва ли да те види?

— Не — отвърна Лайъм. — Не е идвал. — Не каза нищо повече, за да не бъде принуден да дава още обяснения.

— Е, може би е много зает.

— Да.

— И все пак кръвта вода не става, което ми напомни да те попитам получи ли шампанското, което ти изпратихме?

— Да, получих го и ми е ужасно неудобно, че не успях да ви благодаря.

— За бога, какво говориш! Освен това ти ми изпрати много мила телеграма по повод смъртта на Дъги. Много съм ти признателна. Изпи ли го всичкото?

— Не съвсем. Има още една бутилка. Можем да я изпием сега… Виното е великолепно.

— Не, пази я за друг повод. Кога се прибираш вкъщи?

— Предполагам, че ще стане скоро. Може би след ден-два.

— Чух, че жена ти е започнала нова работа. Харесва ли й?

— Не е съвсем истинска. Замества една жена по майчинство, така че няма да е за дълго и продължава да търси, но засега и това е добре. По едно време говореше за нещо в Шотландия и искаше да ни помъкне всичките там. Но после се отказа, да благодарим на Бога. Беше й мъчително да идва тук и да ме гледа в това състояние…

— Да, разбира се. Значи си бил твърде самотен. — Очите й го гледаха проницателно дори и тогава, когато трябваше да изразяват съчувствие.

— Малко. Но съм свикнал.

— Аз също започвам да свиквам. Не е много забавно. Трябва от време на време да си правим компания, Лайъм…

Боже господи, да не би сега да започне да го сваля.

— Ами… да…

— Не се плаши толкова, няма да те изям. Аз много те харесвам, Лайъм — каза внезапно и доста изненадващо тя. — Ти си един от най-интересните хора от твоето семейство. Дъги също те харесваше. Смяташе, че е много жалко, дето ти и баща ти не се погаждате, макар че за мен нещата стоят малко по-иначе.

— Така ли? — учуди се Лайъм.

— Да. Бих казала, че баща ти не се отнася добре с теб. Всъщност дори доста зле.

— Е, не знам…

— Хайде, хайде! — Сините й очи го погледнаха дяволито. — Не е нужно да се преструваш пред мен, Лайъм. И двамата няма нужда да се преструваме. И двамата не го обичаме и имаме своите основания. Причините може и да са различни, но все пак са основателни.

— А какви са твоите? — попита Лайъм.

— Е, да кажем просто, че го намирам за прекалено арогантен. Надменен.

— Да, чух, че си казала няколко твърде премерени думи на погребението — каза с усмивка Лайъм.

— Така ли? Новините се разпространяват много бързо. Да, трябва да кажа, че ми достави удоволствие. Не ме интересува какво е отношението му към мен, но не ми е все едно как се отнасяше с Дъги. Между другото, той продължаваше да си мисли, че баща ти е образец на благородство.

Колкото и да му беше странно, Лайъм усети някаква враждебност към нея. Стори му се, че самата тя е твърде арогантна.

— Много хора мислят така. Предполагам, че и той е бил от тях.

— Да, както и да е. Но според мен отношението му към теб е достойно за порицание. Имам предвид, когато е починала майка ти. Да те отпрати така. Та той е бил възрастен човек, а ти си бил толкова малък.

— Да, хората са твърде непредвидими.

— Наистина. — Тя го погледна, замълча за секунда и после каза: — Запознат ли си с това как са стояли работите по онова време, Лайъм? Имам предвид, когато са основавали компанията? Баща ти някога говорил ли е за това?

— Не. Не много. Обичаше да ми казва колко им е било трудно. Както всички бащи са склонни да изтъкват трудностите. Говореше ми за борбата, която е водил, за такива неща.

— Каква борба?

— Ами… например, когато е ипотекирал къщата, за да увеличи капитала, когато е работел по двадесет и пет часа в денонощието…

— Да бе, и когато му се е налагало да извървява пеш десетки мили до работата със сандвичите в джоба. — Тя се усмихна. — Помниш ли Найджъл Кларк?

— Разбира се, бях на тринадесет, когато той почина.

— Какъв човек беше той?

— Ами… симпатичен. Винаги ми е правил впечатление на малко мекушав, като сина си.

— Не бих казала, че Оливър е мекушав. Той е един много приятен млад човек. Бих го нарекла внушителен.

— Аз почти не го познавам — побърза да каже Лайъм. — Знам, че на Кирстен и Барнаби им е писнало да слушат как баща ми го хвали. Какъв чудесен младеж бил, колко много работел и такива неща. Сигурно това доста ги дразни.

— Няма да им навреди — отбеляза троснато Тереза. — Значи смяташ, че Найджъл Кларк е бил от послушните?

— Определено. Ако баща ми му кажеше да скочи, той беше готов да го направи.

— Но въпреки всичко те са се справяли доста добре, имам предвид тримата, нали?

— Да, предполагам, че е било така.

— Мислиш ли, че баща ти се чувства по някакъв начин отговорен за смъртта на Найджъл Кларк?

Въпросът дойде твърде внезапно и го изненада.

— Аз… не знам. Не мисля. Защо трябва да се чувства отговорен?

— Не знам. Просто имам такова впечатление. Прави много неща за семейство Кларк. — Тя го погледна за момент, като че ли преценяваше нещо, и каза: — Знаеш ли, че той плаща сметките за престоя на жена му в Дома за инвалиди?

— Не, не знаех — отвърна той.

— И тя не знае. Мисли, че се покриват от някаква застраховка. Истината обаче е, че той ги плаща, а това са много пари. Стотици лири на седмица.

— Той може да си го позволи — рече Лайъм и й се усмихна, но го обзе силен гняв. Баща му беше отказал да му помогне, когато имаше най-належаща нужда, а пръскаше хиляди лири на година за семейство, с което нямаше кръвна връзка и не би могло да има някакви претенции към него. Копеле. Как е могъл? Как се е осмелил? Това беше прекалено. Ах, как го мразеше. Запита се дали Франческа знаеше за това. Беше уверен, че не знае.

— Дъги ли ти го каза? — попита той.

— Не. Открих го сама, когато преглеждах документите му. Направено е по много сложен начин, чрез някаква фондация. Явно и двамата не са искали да се вдига шум по въпроса. Както и да е. Това е много благородна постъпка от страна на баща ти. Освен ако… — Тя му хвърли пронизващ поглед със сините си очи.

— Освен ако какво, Тереза?

— А, нищо. Щях да кажа, освен ако той наистина счита, че й е задължен за нещо.

— Например?

— Не знам. Затова те попитах дали знаеш нещо за тази работа. Ако би могло…

— Здравейте, господин Чанинг! — Беше неговата мъчителка Керън, австралийката. — Вашата посетителка желае ли чаша чай? Количките ще дойдат всеки момент.

— Да, благодаря ви, много сте любезна.

Тя изчезна, а след малко се върна с две поочукани чаши чай, които се бяха разплискали върху подноса.

— Заповядайте. Това ще ви ободри. В купата има захар.

— Благодаря — каза Лайъм.

Тя обаче не си тръгна. Продължаваше да се мотае, явно надявайки се да си побъбрят.

— Как е той? — попита накрая Тереза, за да наруши мълчанието.

— Много добре. Скоро ще си бъде вкъщи. Ще ни липсва. Поне на мен. Хубаво е, когато има някой свестен човек, с когото да разговаряш. От много време той е единственият пациент в отделението ни, който е получавал шампанско. Явно има много добри приятели.

— Като мен — каза Тереза. — Аз му го изпратих. Според мен трябваше да го предаде на болничния персонал.

— Да, така е — съгласи се Керън. — Той обаче си го изпи, но аз не го издадох. Изпихме заедно една бутилка, нали, господин Чанинг? За да си мълча.

— Да — каза той и се помъчи да се усмихне. — Така беше.

— А с кого изпи останалото? С някоя дама ли? — попита Тереза и намигна на Керън.

— Познахте — ухили се сестрата насреща й. — О, тя току-що се обади по телефона. Госпожа Чанинг каза, че не може да дойде днес, защото трябва да посреща съпруга си на летището. Изпрати ви най-добрите си пожелания.

— Франческа те е посещавала? Много мило от нейна страни — отбеляза Тереза.

— Идваше почти всеки ден. Много се привързахме към госпожа Чанинг — каза Керън. — Тя е много симпатична.

Лайъм срещна погледа на Тереза. Очите й го гледаха дяволито и същевременно преценяващо.

— Добре — каза накрая тя. — Колко мило, колко мило от нейна страна.

 

 

Скоро след това тя си тръгна. Каза, че имала някаква работа, а и в отделението вече наближаваше време за вечеря. Наведе се и отново го целуна, този път притискайки по-силно устните си.

— Бих искала пак да си поговорим някой ден — каза тя и излезе от стаята, оставяйки във въздуха тежкия аромат на парфюма си. Той посрещна тръгването й едновременно с облекчение и съжаление. Разговорът за баща му беше го заинтересувал извънредно много, въпреки че го ядоса. Явно тя си е наумила нещо. Мисли си, че Бард се опитва да скрие някаква тайна, свързана със семейство Кларк. Това беше нещо любопитно. Щеше да е добре, ако може да узнае нещо за баща си. То, заедно с намерението да избяга с жена му, би го накарало доста да се поизпоти. Всъщност не да избяга. Това сигурно щеше да изисква големи усилия. По-скоро да преспи с нея. Сега този израз често се употребяваше за тази работа. Много е подходящ. Особено при създалите се обстоятелства. Благодарение на сестра Керън Фишър Тереза знаеше, че често се виждат. Както и за възможността нещо между тях да се случи. Тя беше опитна кучка. Веднага наостри уши. Това нямаше значение. Дори след време можеше да му послужи добре за целта, която си беше поставил. Имаше още много време. Всичко трябва да бъде добре режисирано… Самата Франческа едва ли беше наясно, че изпитва към него нещо повече от съчувствие и приятелски чувства. Но и това щеше да стане. Беше сигурен. И тогава, тогава можеше да даде пистолета в ръцете на Тереза, заедно с голям брой патрони, които той щеше лично да й предостави. Всичко започваше да се нарежда доста добре.

Изведнъж Лайъм се почувства уморен. Реши да се върне в отделението и да си почине преди вечеря. Денят беше много изтощителен.

 

 

Ако някой беше попитал Оливър какви са шансовете това да се случи, той би му отговорил, че са едно на един милион и дори на един милиард. Но тя беше тук. Кирстен Чанинг седеше до него в колата и му се усмихваше, а той току-що я беше целунал. Беше изключително интересно, да не каже вълнуващо. Бяха изкарали една хубава вечер. Вечеряха в ресторант, който тя беше препоръчала. Казваше се „Харвис кафе“ на „Фулъм роуд“. Беше се уплашил, че цените ще бъдат прекалено високи, но се оказа едно необикновено приятно място. След това се бяха върнали в колата му, тя бе плъзнала ръката си в неговата, беше се преместила по-близо, беше обърнала главата му към себе си и нежно го беше целунала.

— Много ми хареса — каза Кирстен. — Благодаря ти.

— Удоволствието беше мое — отвърна той и се загледа в нея почти изненадан. Гледаше лицето й, странните и красиви очи, беше изненадан, че изобщо е тук с нея, че го беше целунала, че е толкова симпатична и че изобщо не е някаква пикла, за каквато винаги я бе смятал. Беше малко непохватна, вероятно с не лек характер, сигурно беше и разглезена, но същевременно беше забавна и интересна, а също и… симпатична. Мисълта за това му даде смелост и той да я целуне. Направи го не толкова плахо, всъщност доста по-решително, а тя отвърна на целувката му също по такъв решителен начин. Сега искаше да научи колкото е възможно повече за нея. Във всяко отношение.

— Много ми харесва сакото ти — каза тя, облегна се на седалката и го изгледа с нескрит интерес. — Отива ти. Откъде си го купил?

— От „Пол Смит“.

— Наистина? — Беше леко изненадана. Той знаеше защо. Не беше очаквала да пазарува от такъв скъп магазин. Донякъде това го развесели, но същевременно и го подразни.

— Купувал съм си по нещо от там. Знам какво си мислиш.

— От къде би могъл да знаеш?

— Да, знам. Изненадана си, че твоят беден познат… или по-скоро беден приятел на семейството… може да си позволи да пазарува от такъв тузарски магазин.

— Е, да — отвърна тя, усмихна се и отметна косата си назад. — Малко се изненадах.

— Обичам хубавите дрехи. Винаги съм ги обичал. Вярно е, че харча прекалено много за тях. Но вече не съм чак такъв голям бедняк. Имам си къща, кола и… някаква работа…

— Тя не ти допада много, така ли е?

— Работата си я бива — отвърна той. — По-скоро не ми харесва да работя за баща ти. А той се държи изключително любезно с мен — побърза да добави Оливър.

— Той не е от любезните — каза Кирстен. — Прави само това, което му е изгодно.

— Това е твърде безкомпромисна оценка.

— Той самият е безкомпромисен.

Оливър не каза нищо повече по въпроса.

— Какво ще правим сега? Можем да отидем в някой нощен клуб.

— Не — отвърна тя и потрепери. — Не ми се ходи по клубове. Нали ти казах.

— Да, съжалявам — съгласи се той и се засмя.

Предишната седмица я беше видял да излиза от кабинета на баща й точно когато отиваше да обядва и вървеше по коридора. Чу как една врата се затръшна доста силно, после друга се затвори с трясък и тя излезе от кабинета на Марша с високо вирната глава. Когато се загледа по-внимателно в нея, видя, че плаче. Тя го погледна и избърса с ръка очите и носа си.

— Искаш ли кърпа? — попита я той и любезно й се усмихна, а тя отговори на усмивката му въпреки сълзите, поклати глава и започна да рови из огромната чанта, която висеше на рамото й. После вдигна глава, разтърси огромния водопад от коси, шумно подсмръкна и каза:

— Може би все пак ще се възползвам от предложението ти, ако имаш кърпа.

— Заповядай. — Той й подаде своята и търпеливо изчака, като тактично гледаше встрани, докато тя си издуха носа и избърса сълзите си.

— Чернилката по веждите ми размаза ли се?

— Да — каза той и погледна към огромните черни петна. — Малко.

— Ще отида до тоалетната да се измия. Можеш ли да ме почакаш?

— Разбира се. Не съм тръгнал за никъде. Щях само да си взема един сандвич.

Когато тя излезе, изглеждаше по-бодра, въпреки че още беше бледа и явно разстроена.

— Какво ще кажеш да пийнем нещо? — попита Кирстен.

— Да — отвърна леко изненадан той, но му стана приятно. — Да, добре. Само по едно набързо. Има едно хубаво заведение на „Албамарл стрийт“. Какво ще кажеш? Или имаш нещо друго предвид.

— Искаш да кажеш нещо като „Риц“ ли? Не, разбира се. Аз работя. Нямам дори издръжка, и то благодарение на скъпия ми татко.

Беше му малко трудно да го повярва, но се усмихна, като се надяваше, че изглежда убедителен, и тръгна с нея към бара, запазвайки мълчание.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — попита я той, след като успя да намери две места в ъгъла на претъпкания бар и сложи пред тях две чаши топло и не особено качествено шардоне. — Ако не искаш, може и да не…

— Всъщност не е нищо сериозно. Просто проведохме с баща ми един от нашите задушевни разговори. Отнасяше се до лошото ми поведение. Особено по повод един случай.

— И какъв беше той?

— Нещо толкова незначително, че не си струва изобщо да се вдига врява за него.

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Цялата ми вина е, че се съгласих да отида в един нощен клуб с Барнаби, когато той беше болен, и след като се строполи на земята, се наложи полицията да ни помогне и да ни отведе в спешното отделение. Човек би си помислил, че са ме заловили поне със сто грама кокаин в джоба. Знам, че той си го мисли.

— Разбирам — каза отново той.

— Надявам се — отвърна внезапно тя. — Не мислиш, че вземам наркотици, нали?

— Не, разбира се, че не мисля.

— Защото аз наистина не употребявам.

Той не каза нищо. Чувстваше се неловко.

— Оливър, погледни ме.

Той я погледна. Беше облечена в сиво копринено сако и много къса черна пола. Краката й бяха без чорапи, голи и със златист загар. Косата й се спускаше върху раменете, беше без грим, имаше само малко от това, което беше останало от молива по веждите й. Той пак си помисли, че никога досега не беше срещал толкова красиво момиче като нея, и този факт го накара да се почувства по-несигурен и неуверен.

— Мислиш го, нали? О, Господи. Оливър, искам да ми повярваш. Важно е. Не че ми пука чак толкова, ако мислиш, че вземам наркотици, а аз не вземам. Някога употребявах, но вече не. Искам да ми повярваш, защото е така.

Без да може да си обясни защо, изведнъж той й повярва.

— Да, разбирам те. Мога да си го обясня.

— Както и да е — каза тя, очевидно почувствала се по-добре, след като изясниха този въпрос. — Той е направо патологичен случай за такива неща. Разпитва ме, подложи на кръстосан разпит и Барнаби… отделно, разбира се. Това е един от методите му за промиване на мозъци… беше ужасно. Направо е кошмарен.

Той не знаеше какво да каже, за да я успокои и да й помогне. Нямаше опит с взискателни родители.

— Предполагам, че още е твърде разстроен от смъртта на господин Буут. Всички се чувстват така. Поради тази причина може би е малко по… по-несговорчив.

— Не — отвърна рязко Кирстен. — Винаги си е такъв. Честна дума. Безспорно е разстроен заради Дъги, но това няма никакво значение. Той си е винаги такъв. Работата е там, че в моменти, когато съм способна да разсъждавам по-трезво, не мога много да го обвинявам за това. Или поне не много. Аз съм нещо като постоянна рана в задника му. Каквото и да направя, се оказва погрешно. А напоследък извърших някои твърде глупави неща. Това, което ме натъжава обаче, е, че той продължава да извинява постъпките на Барнаби, каквито и да са те, както и на Тори — е, нея няма пък за какво да я извиняват, тя е такава добра душа, но към мен е абсолютно безкомпромисен. Не е честно.

— Може пък да е за това, че всъщност ти си любимката му — обади се Оливър. — Нали така твърдят психиатрите?

— Може и да го твърдят, но в случая не е вярно. Ако някой му е любимец от нас тримата, това е Барнаби. Но сега предполагам, че е привързан най-вече към онези две малки лекенца. Господи, не е честно. Съжалявам. Няма да говоря повече за това. Сега нека аз да те почерпя едно. О, виж, има свободна маса. Иди да я заемеш.

Масата беше допряна до прозореца и имаше твърде малко място. Оливър се озова доста плътно до нея и бедрото му се опря в нейното. Усещаше аромата й. Беше силен и омайващ. Хареса му.

Тя се усмихна и вдигна чашата си.

— Обзалагам се, че ме мислиш за ужасна лигла.

— Не, не е така. Честно казано, имаше време, когато си го мислех, но вече не е така.

— Нищо чудно. Аз съм си такава. Не мога да се понасям. Нека да говорим за теб.

— Няма много за говорене на тази тема. Или по-скоро няма много неща, които ти да не знаеш.

— Сигурна съм, че има. Съжалявам, преди винаги съм те ненавиждала. Отнасяла съм се грубо с теб.

— Доста грубо — съгласи се той и отново се усмихна.

— То е, защото непрекъснато ни повтаряха колко упорито работиш, как добре се справяш и колко учтиво се държиш. Баба Джес има изключително високо мнение за теб.

— Вината не е моя — отвърна Оливър.

— Не, разбира се. Разкажи ми за себе си, Оливър. Какво обичаш да правиш най-много?

— Обичам — отвърна той, като не искаше да се отделя от нея, от близостта й, от аромата, който излъчваше, обаче си даваше сметка, че времето напредваше, — обичам да седя из баровете и да говоря за себе си. Но сега трябва да се връщам на работа.

— По дяволите! — Тя погледна часовника на стената и скочи. — Аз също.

— Наистина ли?

— Да. Не вярваш, че не получавам издръжка, нали? Но е вярно. За това можем да говорим друг път. Можем да вечеряме заедно някой ден. Какво ще кажеш?

— С удоволствие — отвърна Оливър и пак се почувства объркан както на погребението. — Да.

— Тогава ще ти върна кърпичките. Благодаря ти и за втората — тя се наведе, целуна го леко по бузата и си тръгна.

 

 

— И така, какво би искала да правим сега? — попита той и я погледна. Предположи, че просто трябва да я отведе вкъщи, но все още не искаше вечерта да свърши.

— Ами… бих искала да видя дома ти. Обичам да разглеждам жилищата на хората. Къде се намира?

— В Ийлинг.

— Това е малко далеч.

— Да, и Мелинда ще бъде там.

— Тогава защо не дойдеш да видиш моя апартамент? Ще пийнем кафе и бренди. А имам и много хубав кокаин за замезване… Не ме гледай така, Оливър, просто те будалкам, а и не ти правя някакви намеци. Ще ми се да си поговорим още малко. — Тя се вгледа внимателно в лицето му, сякаш се опитваше да прочете нещо в него, после внезапно се усмихна, доволна от това, което видя — беше толкова приятно.

— Окей — каза той, отвърна на усмивката й и запали мотора.

Апартаментът й му хареса. Беше типичен тузарски апартамент в голям, модерен блок. Много от мебелите бяха на майка й, няколко старомодни картини, десетина фотографии, а навсякъде из банята се виждаше бельо, но беше уютно и приятно.

— Татко ми го купи. Купи и един за Тори. Не иска да живеем заедно, защото мисли, че й влияя зле. Вероятно е прав. — Но въпреки усмивката той забеляза, че й стана мъчно.

— Постъпил е много великодушно — каза Оливър.

Тя сви рамене.

— Всъщност не. Изкупува вината си с пари. По този начин гледа да се отърве от мен.

— Е, не те е изгонил на улицата.

— Още не. Нека мине малко време и ще видим. Кафе? Чай или горещо какао?

— Бих предпочел какао.

Тя се върна с две димящи чаши и чиния бисквити.

— Тези са любимите ми. Типична болнична вечеря.

Пусна и музика. Беше изпълнение на „Ред“, което го изненада и той й го каза.

— От диско музика направо ми се драйфа. Искаш ли още да ме целуваш, Оливър? На мен ми се иска.

Той започна да я целува отначало малко сковано, а после се отпусна. Беше интересно да се целува човек с нея. Тя се държеше предпазливо, отговаряше на целувките му, но внимаваше, сякаш не искаше да го насърчава прекалено. Ухаеше великолепно, от нея се излъчваше топлина, а косата й беше навсякъде. Придърпа го към себе си и започна почти незабележимо да притиска тялото си в неговото, а той се притискаше в нейното. Усети, че започна да се възбужда. Страстта му се разпали, целувките му станаха по-дръзки, езикът му търсеше нейния. След това тя изведнъж се отдръпна от него, изправи се, усмихна му се малко смутена и посегна към чашата си с какао.

— Съжалявам — каза той притеснен, сигурен, че я е обидил. — Нямах намерение да…

— Оливър, недей. Аз пък имах и точно това исках, но съм си обещала да не правя повече секс. Така съм решила.

— Аха — каза той, опита се да се успокои, седна на канапето и предпазливо кръстоса крака. Не може да се каже, че беше доволен от това, което чу. Тя му намекваше, че е имала твърде безразборни полови контакти.

— Непрекъснато го правя, а това не е добре — каза тя. — Следващия път, когато реша да имам сексуална връзка, ще бъде, защото наистина харесвам някого.

— Или си влюбена в него?

— Не вярвам в любовта. По-рано казвах, че съм умерена в това, но сега не съм съвсем сигурна. А ти?

— Да, мисля, че вярвам.

— Бил ли си влюбен? — попита тя и го погледна с интерес.

— Ами… да, бил съм.

— А имал ли си много сексуални връзки?

— Не много. Е — побърза да каже той, като не искаше тя да си помисли, че е студен или нещо по-лошо, например, че е импотентен, — само когато наистина харесвам партньора.

— Искам да вярвам в любовта, но…

И точно тогава телефонът иззвъня. Оливър погледна часовника си. Беше малко след единадесет, а той си мислеше, че е по-късно.

— Ало — каза тя, като го гледаше усмихната, вдигайки слушалката. После по-предпазливо каза: — Здравей, Грей.

„Грей, това е журналистът от погребението, онова мазното копеле.“ Не го беше харесал.

— Да, благодаря, добре съм. А ти как си? И на мен ми хареса, беше хубаво. — Последва неловко мълчание.

„Какво ли е било хубаво“, помисли си Оливър и се настрои още по-враждебно към Грей Таунсенд. Ревност? Вече? Колко смешно.

Още след първата среща!

— Как върви работата? — попита Кирстен. — Така ли? Разбирам. Какво? Баба ми? Защо искаш да разговаряш с нея? Мога да я попитам, но се съмнявам, че ще се съгласи. Тя няма доверие в пресата. — Кирстен се засмя. — Не знам защо. Да, разбира се, ще го направя, ще й кажа. Става. Довиждане, Грей. Ще ти се обадя. — Тя затвори телефона, подви крака под себе си и погледна към Оливър. — Струва ми се малко странно. Един мой познат, журналист… А, запознах ви на погребението, нали? Бил е познат на Дъги. Както и да е, иска да се срещне с баба Джес. Казва, че пишел материал за социализма.

— За социализма?

— Да. Предполагам, че не е толкова чудно, колкото звучи на пръв поглед, след като тя е работила цял живот за Лейбъристката партия. А тя е много своенравна, както знаеш. Е, ще я попитам. Той предложи да ни заведе и двете на обяд. Какво ще кажеш?

— Ако бях на твое място, щях да се отнеса с известно подозрение — отвърна Оливър.

 

 

— Ти си най-добрата — каза Джек. Той седеше и гледаше внимателно майка си през масата, докато слагаше дебел пласт извара с лимон върху варено жито. Това беше последната му кулинарна страст, ядеше го не само на закуска и по време на чая, а и на обяд, ако я нямаше Пени, и това много дразнеше Франческа.

Тя му се усмихна и го целуна внимателно по омацаното с жълто лице.

— Благодаря ти, скъпи. И ти си много добър.

— Мисля, че ти си най-добрата, Франческа.

Барнаби ядеше доста странна закуска: банан, диетична кола и чаша горещо какао, след което щеше да изпуши една цигара на външните стълби. По този начин искаше да покаже на останалия свят на колко строг режим е подложен. Можеше спокойно да отиде в градината, но там никой нямаше да го види.

— Благодаря ти, Барнаби.

— За мен няма ли целувка?

— Не, няма.

— Ти си много коравосърдечна жена. Нищо чудно, че съм толкова недоверчив към теб. Франческа, тъй като навън вали, мислиш ли, че мога да си изпуша цигарата тук? Само една.

— Не, Барнаби, не можеш.

— Но ще се намокря и може пак да се разболея. В края на краищата току-що започнах да се оправям от дизентерията.

— Няма да стане, Барнаби. Остани си сух и не пали цигара. Тютюнът е такова ужасно нещо.

— Ако пушиш цигари, скоро ще умреш — каза му Джек.

— Мога да умра и по-скоро от пневмония — отвърна Барнаби. — Франческа, мога ли да взема назаем малката кола тази сутрин?

— Нямам нищо против. Питай Сенди, може да й потрябва.

— Благодаря ти. Татко замина ли?

— Да, вчера замина за Ню Йорк за няколко дни — отвърна Франческа. Беше й го казал само след десетминутно предупреждение и без каквито и да било обяснения, освен че има големи затруднения.

— Сенди е в детските помещения, ако искаш да говориш с нея — каза услужливо Джек, — а може да ти даде и някой бонбон, ако си послушен.

— Сенди ти дава бонбони, така ли? — попита Франческа. — Не ми се вярва.

— Да, но е така — отвърна весело Джек. — Дава ми най-вече шоколадови яйца, ако съм добър и не й преча да говори по телефона.

— Да говори по телефона?

— Да, тя е влюбена в телефона.

— Така ли — каза Франческа. — Дойде пощаджията, Джек. Искаш ли да отидеш за писмата?

— Страхотно — отвърна той.

След малко се върна с кореспонденцията.

Франческа ги прегледа набързо. Нямаше нищо интересно. Повечето бяха сметки, рекламни листовки, една покана за обяд с благотворителна цел сигурно щяха да я карат да купува билети за някой бал, а най-отдолу имаше един доста красив плик с цветни ръбове. На него пишеше: „Гилфорд, Хедър Кларк.“ Бедната жена. На погребението й беше допаднала. Скоро трябва да я посети.

„Скъпа госпожо Чанинг,

Пиша ви тази кратка бележка, за да изразя съжалението си, че не можах да си поговоря по-дълго с вас на погребението на г-н Буут. Синът ми бързаше да ме отведе! Но ми беше много приятно да се видя с вас.

Мисля, че г-н Чанинг говори много добре. Той сякаш отново съживи пред нас милия Дъглас Буут. Колко ще ни липсва. А ще липсва сигурно и на компанията.

Моля, предайте моите най-добри пожелания и на г-н Чанинг и му кажете, че сме му много благодарни, че назначи при себе си Оливър на работа. Благодаря и на вас за това. Знам, че работата много му харесва и че той ще се старае. За нещастие загуби предишната си работа.

Между другото, беше ми интересно да узная, че г-н Чанинг е станал попечител на един манастир и на Дом за бавноразвиващи се в Девън. Колко благородно от негова страна. Той е един много добър човек.

Като ви благодаря за любезността, оставам искрено ваша:

Хедър Кларк“

Франческа остави писмото и се загледа в него. Стана й ужасно студено. Беше много шокирана. Бард — попечител на някакъв Дом за бавноразвиващи се! Това означаваше да отделя много от свободното си време и да влезе в големи разходи. Беше й добре известно от благотворителната дейност, с която се занимаваше. Попечител на онова място, за което беше споменала майка й, където беше онова бавноразвиващо се дете. Сигурно става въпрос за същото. Щеше да е прекалено съвпадение, ако беше за друго. Какво ставаше? Защо и двамата не й бяха казали нищо? Какъв беше този заговор помежду им? И защо би имало някакво значение, ако тя знаеше? И какви ги вършеше Бард, като се ангажираше твърде пряко с нещо извън сферата на интересите му, и то с манастир? Та той ненавиждаше манастирите и всичко, което беше свързано с Католическата църква, до голяма степен заради Пати и нейната набожност.

В цялата работа нямаше никаква логика, а и беше прекалено най-близките й хора така да заговорничат зад гърба й. Ядоса се, беше дори повече от ядосана. Чувстваше се много обидена. За пръв път след смъртта на Дъги той беше в чужбина, в Ню Йорк, и тя не можеше да го разпита, а и не знаеше дали би искала да го направи.

— Мамо! Мамо! Да не си оглушала?

— Какво?

— Ти си глуха. По-добре да си сложиш апаратче. Попитах мога ли да сляза.

— Да, разбира се.

— Стана ли време за училище?

— Ами, не знам.

— Тогава виж часовника. Господи! Барнаби, тя е оглушала. Трябва да вървя на училище.

— Аз ще те заведа. Може ли, Франческа?

— Какво?

— Прав си, Джек. Тя е глуха. Попитах дали мога да заведа Джек на училище с колата.

— Да, да, разбира се. Ще бъде много любезно от твоя страна, Барнаби.

— Само че на Сенди колата й трябва и ще взема твоята.

— Така ли?

— Да.

Барнаби хвана Джек за ръка и бързо го изведе.

— Мерцедесът, нали?

— Да, щом искаш.

— И мога да го задържа до обяд?

— Да, разбира се.

— Мама му стара — каза Барнаби. — Хайде, Джек, да вървим бързо.

— Мама му стара — повтори Джек. — Мама му стара, мама му стара, мама му стара.

Когато те излязоха, Франческа остана да седи до масата и да храни с кисело мляко Кити, като се опитваше да не обръща толкова голямо внимание на Бард и майка си. Реши, че изпитва някаква смешна ревност за това, че не й бяха казали. А може и да не беше точно така. Може Хедър Кларк да не беше разбрала нещо. Тя не беше от най-умните, а преклонението й пред Бард беше толкова силно, че ако й кажеха, че е избягал и се е присъединил към сектата на Муун, щеше да го възприеме като най-прекрасното нещо, което би могъл да стори. Кой би могъл да знае нещо по въпроса и как би могла да провери? И най-вече откъде е научила това?

Тогава тя се сети: Оливър. Това е от нещата, с които той би се занимавал на новото си назначение във финансовия отдел на холдинга „Чанинг“. Можеше да го попита.

Погледна часовника си. Беше още осем и половина. Твърде рано, за да му звъни. Вероятно нямаше да се появи на работа по-рано от девет часа. Колко досадно.

Влезе Сенди и започна да разтребва масата.

— Съжалявам за колата, госпожо Чанинг. Много мило от ваша страна, че заехте вашата на Барнаби.

— Какво? Заела съм мерцедеса на Барнаби?

— Той току-що потегли с него заедно с Джек.

— О, господи, просто не съм помислила. Колко безразсъдно от моя страна. Е, добре. Надявам се, господин Чанинг да не узнае. Ще трябва да купим на Барнаби кола. Не можем да продължаваме да си играем така на иди ми дойди ми през цялото време. Защо не е взел твоята, Сенди? Е, аз ще я взема. Тази сутрин имам нужда от кола.

— Но тя ще ми трябва — отвърна Сенди. — Трябва да пазарувам и да взема вашите неща от химическото чистене.

— Ще се оправиш и с такси. Трябва да отида да видя… — Тя млъкна.

— Лайъм ли? — попита Сенди.

В гласа й имаше нещо, което не се хареса на Франческа — някакъв намек, някаква прекалена фамилиарност. Това я разтревожи.

— Да, господин Чанинг — каза тя хладно. — И, Сенди, не искам да даваш бонбони на Джек. За него не е никак хубаво.

Сенди я погледна. Гласът й остана любезен, но изразът на лицето й беше хладен.

— Щом така смятате — отвърна тя, излезе от стаята и затвори малко по-шумно от обикновено вратата след себе си.

 

 

Франческа се качи горе и предаде Кити на бавачката. Чувстваше се разстроена. Седна на леглото и набра номера на компанията. Последва пауза, след което се чу малко припрян глас. Беше Оливър.

— Здравей, Оливър. Не се притеснявай. Обаждам се за една дреболия, а както знаеш, господин Чанинг го няма. Оливър, тук при мен пристигна малко неясно съобщение за едно попечителство. Това за Девън, нали си в течение? Да? Добре. Нали господин Чанинг е попечителят? Аха, и ще се строи нова сграда, така ли? А, да, разбира се. Да, да. Така си и мислех, но просто исках да проверя още веднъж. Една моя приятелка изрази желание да помогне с документацията, след като е благотворителна дейност. Затова реших да проверя, преди да я свържа с господин Чанинг. Нали знаеш какъв е, ако нещата не са сто процента решени и още не всичко е уточнено. Благодаря ти, Оливър. Да, разбира се, ще й кажа да разговаря с майка ми, каква добра идея. Още веднъж ти благодаря. Извинявай, че те обезпокоих. Доскоро, Оливър.

Тя тръшна телефона и почти се разплака. Изобщо не успя да се справи добре. Чуваше как гласът й става по-рязък и с всеки изминал миг се бе чувствала по-глупаво. Но сега поне нямаше съмнение. Ще се строи и нова сграда. Явно се е ангажирал твърде много. По дяволите! Как се осмеляваха? Как се осмеляваха?

Взе отново телефона и набра номера на майка си. Чу гърления й глас.

— Мамо, аз съм.

— Франческа, скъпа! Как си? Как е скъпото бебче? Толкова съжалявам, че…

— Скъпото бебче е добре, благодаря. Мамо, ще бъдеш ли така любезна да ми кажеш какво става? Защо се съюзявате с Бард зад гърба ми във връзка с онзи проклет манастир или Дом, или каквото и да е там. Ще ми кажеш ли защо е толкова ужасно важно това, че си го убедила да го направи?