Пени Винченци
Дилемата (32)

Глава 31

Кирстен седеше в колата до Барнаби, а зъбите й тракаха. Беше й много студено и я болеше глава. Изпитваше и ужасна жажда, но й беше забранено да пие каквото и да било.

— Добре ли си? — попита я той и я погледна.

— Да, добре съм.

— Скоро ще пристигнем.

— Да.

Скоро щяха да пристигнат. Скоро щеше да го направи. Скоро всичко щеше да свърши.

— О, господи! — каза тя, но поразена от това колко неподходящи за случая бяха думите й, се изсмя с нервен, истеричен смях.

Пристигнаха в болницата — луксозно, скъпо здравно заведение в северната част на Лондон. Барнаби спря колата.

— Ще отида да я паркирам. Идвам след минутка.

— Ще се върнеш, нали? — попита тя.

— Разбира се, че ще се върна, глупава крава такава — увери я широко усмихнат той. — Най-много след пет минути.

Кирстен видя как колата изчезва и гърлото й се сви. Помисли си колко ли му е неприятна цялата работа и колко много го обича.

Жената в приемната беше рязка и неприветлива. Кирстен усети, че тя знае за какво е дошла и не го одобрява. Попълни формуляра за приемане, а след това тръгна след една сестра по коридора и от там в асансьора.

— Брат ми идва след мен — каза тя. — Ще му кажете ли в коя стая да ме търси?

— Разбира се — отвърна сестрата и се усмихна. Беше австралийка — пълна и с лунички. — Как се чувствате?

— А… нали знаете. Малко ми се гади.

— Ще ви дадем нещо против това — каза сестрата. — След малко ще ви мине. Облечете този хубав халат, а аз ще ви измеря кръвното налягане…

Кирстен въздъхна и започна да се съблича.

 

 

Барнаби се върна широко усмихнат.

— Здравей, всичко наред ли е?

— Да, да, мисля, че е наред. Барни…

— Какво има?

— Вярваш ли, че има ад?

Той се замисли за момент, а след това поклати глава.

— Неее. Ако питаш мен, това са пълни глупости. Всичките тези измишльотини за ада.

— Барни! Какво ще каже мама, ако те чуе?

— Ами нейната вяра не й донесе нищо добро, не си ли съгласна?

— Да, така е, но…

— Виж какво — каза той, — всичко зависи от географското положение, ако питаш мен. Разбрах го в Индия. Ако си роден там, вярваш в крави и в прераждане, а ако си роден тук, вярваш в ада. Какво ще кажеш, а?

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Кирстен, — но ме накара да се замисля.

 

 

Питър Стейнфорт прекара твърде неспокойна нощ и в събота сутринта първото нещо, което направи, беше да се обади на Дейвид Слоън.

— Добро утро. Съжалявам, че те безпокоя по време на уикенда, но започнах да се замислям за Чанинг.

— В какъв смисъл?

— Нищо особено. Просто ми се струва, че може да стане твърде неспокоен. Сигурно се досещаш какво имам предвид. Вероятно ще трябва да пристъпим по-бързо към обикновените процедури. Може изведнъж да му хрумне да запраши нанякъде, или дори да отплава нанякъде.

— Едва ли — отвърна Слоън. — Там, накъдето би могъл да се отправи, не се ходи с яхта. Но мисля, че може би си прав.

— Да, добре. Ще помисля малко и ще ти се обадя.

 

 

Кити спа зле. Франческа се събуди посред нощ, както я беше инструктирал лекарят, и й даде лекарството. В шест часа се наложи пак да я събуди. Детето не беше по-зле, но не беше и по-добре. Лицето му беше зачервено и имаше хрема. В шест и половина влезе Рейчъл. Беше неспокойна. Бяха преместили Джек в нейната стая.

— Как е тя? Чух я да кашля.

— Не е много добре — отвърна Франческа. — Как бих искала да сме си вкъщи.

— Да не искаш да тръгнеш сега въпреки предупреждението на симпатичния стар доктор?

— Все още не мога да намеря кола.

— Сигурна съм, че игуменката ще ни заведе до Байтфорт. А дори може и да ни заеме колата си.

— Не знам, мамо. Кити все още има температура. Докторът може да излезе прав. Пътуването ще я изтощи. Мисля, че ще трябва да изчакаме, докато се почувства по-добре. Тя се държи, поне не е по-зле.

Кити отвори очи, усмихна им се и се разкашля — няколко пъти, и то силно. Това я накара да се разплаче и да се разкашля още повече. Франческа седеше до нея, галеше я по меката като коприна косица и се мъчеше да потисне надигащата се паника. Убеждаваше се, че всичко е въпрос на време и че това е само една настинка.

 

 

Филип Дрю точно закусваше, когато Бард Чанинг се обади по телефона. Съпругата му, на която й беше омръзнало да чува гласа на Чанинг, както и това, че неговите обаждания неизбежно се отразяваха на личния им живот, отвърна малко троснато, че ще извика съпруга си, но се канят да излизат.

— Няма да ви бавя — каза Бард.

Дрю взе телефона.

— Добро утро, Бард.

— Добро утро. Виж какво, Филип, вчера трябваше да изживея един шок. Оказа се, че онези от Отдела за сериозни финансови измами не са чак толкова умни, колкото си мислехме. Някой им е давал информация и затова се справят толкова добре. Някой, който има поглед отвътре върху нещата, както би се изразил ти.

— Така ли? И важна ли е тази информация?

— Очевидно те мислят, че е важна.

— И кой е този човек?

— Моята секретарка.

— Какво? Марша?

— Да.

— Господи!

Настъпи продължително мълчание, докато Дрю мислеше върху това, което чу, и явно преценяваше какви биха могли да бъдат последиците. Накрая той каза:

— Това е направо невероятно! Мислех, че те обожава.

— Да, изглежда, че така е било — отвърна мрачно Бард. — И точно там е белята. Всичко е последица от фантазии в климактериума. Филип, не искам да те задържам, но все пак си мисля каква би могла да бъде тяхната следваща стъпка, на онези от Отдела за сериозни финансови измами.

— Ами трудно е да се предположи, без да знам какво им е съобщила. Но да ти кажа честно, ако те си мислят, че си направил по-сериозни нарушения и като се имат предвид интересите ти в чужбина, тогава според мен може да поискат да ти се отнеме паспорта и да ти забранят да напускаш страната, докато продължава разследването.

— Предполагах, че може да ми кажеш точно това — каза Бард. — Благодаря.

— Бард, да не вземеш да направиш някоя глупост?

— Разбира се, че няма.

 

 

На Кирстен й бяха дали предварителната упойка и тя се чувстваше замаяна. Беше легнала, косата й беше прибрана в болнична шапка, лицето й беше спокойно. „Човек почти не може да я познае“, помисли си Барнаби. Продължаваше да стиска ръката му и той започна да се безпокои, че ще трябва да отиде до операционната с нея. Сестра Кети вече беше уверила Кирстен, че той може да отиде с нея до асансьора и да остане, докато я упоят.

— Барнаби — каза внезапно тя, като изговаряше думите с мъка, — би ли ми дал една от носните кърпи в чантата, от онази голяма чанта там?

— Разбира се. — Той започна да рови вътре. Намери три грижливо сгънати мъжки носни кърпи и й даде една.

— Благодаря. За мен е много важна — каза тя и я стисна здраво в ръка. — Много е важна. Гледай да не я загубя. Не им позволявай да ми я вземат.

— Няма — отвърна Барнаби, — няма да им разреша.

Настъпи дълго мълчание. След това тя каза с пресекващ глас:

— На Оливър е. Кърпичката е на Оливър.

— На Оливър ли? — учуди се Барнаби.

Очевидно упойката й действаше.

— Да, той ми я даде на… погребението.

— Оливър Кларк? — Барнаби се почувства доста объркан. От всичко съвсем ясно личеше, че бебето няма нищо общо с Оливър, а тя държеше неговата кърпичка, сякаш от това зависеше животът й.

— Да, влюбена съм в Оливър. Мисля… — Две сълзи се отрониха изпод миглите й и тя ги избърса с кърпичката.

— Ти обичаш Оливър?

— Мисля, че да. А също и теб.

— А той знае ли, че го обичаш?

— Не, не съм сигурна. — Тя замълча. Явно се унасяше в дрямка.

„Може да халюцинира — помисли си Барнаби. — Сигурно вече е в безсъзнание.“

Кети дойде с двама санитари и количка.

— Хайде, Кирстен, скачай в количката и да тръгваме.

— Аз да си тръгвам ли? — попита с надежда Барнаби.

Кирстен рязко протегна ръка и стисна неговата.

— Недей, Барни, не съм в безсъзнание и не халюцинирам.

Тръгнаха по коридора. Той вървеше край количката. Кирстен гледаше в тавана и стискаше ръката му. Барнаби не можеше да каже как се чувства Кирстен, но на него започваше да му прилошава. Влязоха в асансьора, след това минаха по друг коридор и от там — в една ярко осветена стая, покрай чиито стени имаше шкафове с инструменти и трима души с маски и престилки.

„Мамка му! Сигурно сме в операционната. Сбъдна се най-лошият ми кошмар“, помисли си Барнаби. Опита да измъкне ръката си от нейната, но тя продължаваше да я стиска.

— Здравей, Кирстен — каза Мег и й се усмихна, а след това се усмихна и на Барнаби. — Какъв прекрасен брат имаш Кирстен, това е доктор Морган, анестезиолог. Дойде малко по-рано, за да се погрижи за теб.

Кирстен кимна и едва се усмихна. Доктор Морган пое ръката й, потупа я и разгледа вената.

— Така — каза той, — а сега ще има само едно малко мушване.

Изведнъж Кирстен се разсмя.

— Точно от това стана и белята, от едно малко мушване.

— Я млъквай, Кирстен — скара й се притеснен Барнаби.

Мег Уайлдинг се разсмя.

— Просто е замаяна. Това е от упойката.

— Кирстен, чуваш ли ме? — попита д-р Морган.

Тя кимна.

— Ще взема това, може ли? — попита Кети. Тя се опита да издърпа кърпичката от ръката й.

— Не! — извика рязко Кирстен. — Не, не я давам.

Мег даде знак на Кети.

— Остави я — каза тя.

— Кирстен, сега искам да броиш до десет — подкани я д-р Морган. Той напълни с нещо една спринцовка.

— Обичам те, Оливър — каза Кирстен и се усмихна. Клепачите й се спуснаха. — Обича ме… едно… две… — И заспа.

— Ще взема кърпичката — каза Барнаби и я измъкна от безчувствената й ръка. — Важна е за нея. Струва ми се, че мога да припадна, ако трябва да гледам — добави той, усещайки отчаянието в гласа си.

Мег му се усмихна и бутна количката с ръка към двойните врати в дъното на стаята.

„Разбира се, че това не беше операционната зала. Господи, какъв идиот съм“, помисли си Барнаби.

— Не е нужно да присъстваш — каза тя. — Но мисля, че прояви голяма смелост, щом дойде чак дотук. Малко са братята, които биха го направили. Излез и му удари едно силно питие. Заслужил си го.

— Колко време ще трае операцията?

— Ще бъде в стаята си най-много след четиридесет и пет минути, но сигурно много ще й се спи след това. Няма нужда да бързаш.

— Добре — каза Барнаби. — Благодаря. Къде е най-близкият телефон?

 

 

Илейн Бригс работеше в бюрото на пътническата агенция „Екшън тревъл“ в Чизуик от четири години. Не можеше да се каже, че работата й беше много вълнуваща, но й харесваше. Срещаше се с много интересни хора, въпреки че нейната приятелка Керъл, която работеше в бюрото на агенцията в Кенсингтън, срещаше там къде по-интересни — модели и т.н. А веднъж при нея бяха влезли дори и хора от телевизията. В Чизуик не идваха чак такива, но въпреки това бяха приятни. Когато си купуваха билети, повечето бяха любезни и в добро настроение. А Керъл казваше, че не всички модели са такива. Човекът, който влезе тази сутрин, определено беше интересен. Ако се съди по часовника му и колата, която паркира отпред, явно имаше много пари, въпреки че беше с типичен лондонски акцент. Плати с карта „Баркли“. В нея нямаше нищо забележително, беше без платинена обложка. Искането му беше доста сложно. Сложно, но не и трудно изпълнимо. Добре беше, че сега всички във Франция говореха английски. Не е както едно време, когато тя беше ученичка и ходеха на екскурзия в Бретан. През повечето време много трудно ги разбираха.

Беше й приятно да изпълни поръчката, която беше за комбинирано пътуване с крайна точка Корфу.

 

 

— Работата е там, Грей — каза Бриони, като го гледаше много сериозно с големите си сини очи, — бих искала въобще да не ми го беше разказвал. Не знам защо го направи.

— Чувствах, че трябва — отвърна Грей. Усети как стомахът му се свива в мрачно предчувствие. — Всичко това беше много важно и то се отрази на решението ми.

— Да, но за мен е много трудно да го приема. Та аз изобщо не съм те изоставяла. И тук не става въпрос за някоя проститутка, на която ти просто си попаднал някъде. Известно ми е, че отдавна си падаш по Кирстен Чанинг. Освен това знам и как изглежда — добави тя.

— Бри, знам всичко това и, разбира се, не би трябвало да го правя. Но аз бях толкова… нещастен и самотен. Затова се случи.

— Да, но аз също бях нещастна и самотна — отвърна Бриони, — а не се хвърлих в леглото на първия срещнат красавец.

— Бриони, съжалявам, ужасно съжалявам. Не исках да те засегна повече, отколкото вече съм го направил. Аз…

— Да, но ме засегна — отвърна Бриони. — Не знам защо не можеш да го разбереш. Защо просто не ми каза, че си променил решението си, без всичките тези подробности?

— О, за бога! — извика Грей. Изведнъж се почувства ядосан от това, че тя не го разбира, че е толкова вглъбена в собствената си мъка, че отказва да види неговата. — Бриони, това, което ми се случи, беше като земетресение. Преди бях толкова сигурен, че никога, ама никога няма да направя това, което ти поиска от мен. Въпреки че много те обичах, но то беше за мен немислимо. Ако нещо е било в състояние да го промени, тогава сигурно е било много сериозно и важно. Наистина ли смяташ, че ако бях дошъл при теб и ти бях казал: „Бриони, вече всичко е наред, вече не мисля така, искам да си имаме бебе“, ти щеше да ми повярваш?

— Да — отвърна тя, — щях да ти повярвам.

— Но аз не мисля така. Отначало всичко щеше да е съвсем хубаво, а след това ще започнеш да се питаш дали наистина съм го мислил и дали няма отново да променя решението си.

— Да, но…

— Бриони, винаги сме били съвсем откровени един към друг. Та нали точно затова те оставих да си вървиш. Много по-лесно щеше да ми бъде да кажа: „Е, добре, ще го направим след една-две години, предавам се“, а след това да започна да отлагам или пък дори да се съглася, а после да ти кажа, че пак съм си променил мнението. Нима не виждаш всичко това?

Тя продължи да го гледа.

— Да, виждам. Но виждам също, че ти си бил много загрижен за Кирстен. За това какво й се е случило, за бебето и изобщо си се почувствал много засегнат. Не знам дали бих могла да приема спокойно тези неща, Грей. Никак не съм сигурна.

— Е, толкова ли е ужасно? Защо не можеш да го приемеш? Бриони, не бих казал, че има нещо чак толкова лошо в това, че се развълнувах, когато разбрах, че е бременна от мен. Да, признавам, мисълта, че това бебе ще бъде премахнато, ме натъжи.

— Аз пък трябва да ти кажа, че намирам за много ужасно, че само няколко дни след като те напуснах, си спал с Кирстен Чанинг. Намирам също за непоносимо, че тя, а не аз забременя с твоето дете. Грей, би трябвало да ме разбереш.

Той не каза нищо и се загледа в ръцете си.

— Какво би направил, ако беше поискала да се омъжи за теб след страхотното ти откритие за бащиния си инстинкт? Щеше ли да се ожениш за нея, след като си бил толкова привързан и загрижен?

— Не знам — отговори съвсем тихо Грей. — Не мога да отрека, че мислих по въпроса, но ми беше невъзможно да си го представя. Тя беше абсолютно против.

— Значи аз съм късметлийката — каза рязко Бриони. — А и за теб е много удобно. Тя те отхвърля, а аз те приемам. Грей, това изобщо не ми харесва.

— Бриони, моля те, опитай се да ми влезеш в положението.

— Опитвам се и ми се струва, че така за теб е страшно удобно. Чукаш някакво момиче, което ти харесва, то забременява от теб, изведнъж разбираш, че все пак искаш да имаш дете, и се връщаш при старата си приятелка. Съжалявам, Грей, но аз нямам нищо общо с това твое решение, както и с онзи материал, от който си се отказал. Заради Кирстен ли го направи?

— Да — каза тихо той, — отчасти. Но и заради останалите. Въпреки че е измамник, харесвам Бард Чанинг, а още повече ми допада жена му. Тя е много симпатична. Лайъм Чанинг е мръсно копеле и не бих искал да му помагам да реализира отвратителния си план. Публикуването на материала би влошило още повече положението им. Това значи да се ровим в миналото, да засегнем хора, които не го заслужават…

— Грей, никога досега не съм те чувала да говориш така. Дори и когато писа за скандала с Брънинг, нито когато на първа страница излезе материалът ти за Тони Пекард.

— Тогава не познавах семействата им — оправда се Грей.

— Но си знаел, че имат семейства, макар че и Брънинг, и Пекард не бяха се замислили много за тях. А и Бард Чанинг не е мислил много за своето.

— Значи не съм чак толкова коравосърдечен, колкото си мислех. Затова и напуснах. Не искам повече да върша работа, която съсипва живота на хората.

— Това е много достойно — каза тя. — Би трябвало да ти се възхищавам, но смятам, че и то е част от същото нещо, а ми е трудно да го приема. Съжалявам, Грей, би трябвало да си потърсиш друга достойна личност за майка на децата си. Може пък да убедиш Кирстен да промени решението си.

— Мамка му! — извика Грей, грабна от масата първия тежък предмет, който му попадна, в случая изстисквачката за сокове, и я запрати към вратата, която Бриони току-що беше затворила след себе си. — Мамка му!

 

 

Оливър седеше в градинката, пиеше бира от тенекиена кутия и се опитваше да чете вестник. Все още се чувстваше леко разтърсен от разговора с Бард Чанинг предишния ден. Беше едно от най-странните преживявания в живота му. Най-много се учуди на спокойствието на Чанинг, на начина, по който му благодари. А когато го изпращаше, бе толкова любезен, колкото Оливър никога не го беше виждал преди. На тръгване се обърна и видя, че Чанинг все още стои на стълбището и гледа след него. Явно не беше имал никаква представа за това, което му съобщи. Беше напълно шокиран. Бедният човек! Не можеше да се каже, че животът е много благосклонен към него в момента. Оливър се опита да се съсредоточи върху вестника и да не слуша Мелинда и приятелката й, които обсъждаха какви дрехи ще носят по време на почивката в Италия. Вече бяха обсъдили въпроса за банските костюми — дали да бъдат много изрязани или стандартните. Говориха и за много други подобни неща.

— Имам много хубава вечерна рокля — каза Мелинда. — С шал яка и доста къса. Купих я от една разпродажба. Имам също и два чифта шорти. О, и едни шалвари.

— И аз имам шалвари — отвърна приятелката й, която се казваше Тара. — Много са сладки, кремави и на малки цветчета.

— Да не си ги купила от „Некст“? О, не, моите са същите. — И двете избухнаха в бурен смях. — Ще приличаме на Хопчо и Тропчо.

— По-скоро на близначки. Неудобното при тях е, че става много сложно, когато ти се доходи до клозета, трябва едва ли не да се съблечеш цялата… Оливър, телефонът ли звъни?

— Да — каза той, зарадван от прекъсването на разговора им. Сигурно търсеха Мелинда. Сега щяха да излязат, а той можеше да си остане вкъщи, без да се налага да се държи грубо с нея. По принцип не обичаше да бъде груб с хората, дори и тогава, когато не го забелязваха.

Не търсеха Мелинда.

— Оливър? Здравей, обажда се Барнаби. Барнаби Чанинг.

— Да? — В този ден би се зарадвал на обаждането на всеки друг, но не и на Барнаби. Това веднага си пролича по гласа му.

— Не е нужно да ми отвръщаш с такъв тон — каза леко засегнат Барнаби. — Току-що идвам от болницата.

— Че какво си правил там?

— Не беше заради мен, а за Кирстен.

— Кирстен в болница? — Оливър седна рязко на един стол. — Защо, в коя болница, какво се е случило?

— Нищо. Нали знаеш, че трябваше да… да свърши онази работа. Днес беше. В болницата „Принцеса Даяна“.

— А — успя да каже Оливър. Опита се да разбере какво чувства, но не можа. — Разбирам. А тя… тя добре ли е?

— Мисля, че да. Гласът на лекарката, която извърши операцията, ми се стори твърде бодър. Както и да е. Виж, помислих си, че трябва да ти се обадя, въпреки че, откровено казано, нищо не разбирам. Струва ми се обаче, че би трябвало да знаеш…

— Да знам какво?

— Ами тя каза нещо. Миг преди да изпадне в безсъзнание. Тогава хората малко не са на себе си и ги говорят какви ли не. Държат се малко като пияни.

— Барнаби, за какво говориш?

— Ами в нея беше една от твоите носни кърпи. Всъщност те са три. Бяха в чантата й. Стори ми се малко странно, особено след като…

— Барнаби, моля те! — Оливър започна да губи търпение. — Какво искаш да ми кажеш?

— Добре де, добре — каза Барнаби. — Опитвам се само да ти направя услуга. На теб и на нея. Не ме обвинявай, ако сбъркам нещо. Та тъкмо преди да изпадне в безсъзнание тя каза, че те обича.

— О! — успя само да каже Оливър.

Настъпи дълга пауза. Той гледаше как един слънчев лъч пада върху килима в хола. Беше грозен или поне на него винаги така му изглеждаше. Беше останал от предишните наематели — кафяв, с жълти кръгове по краищата. Изведнъж му се видя невероятно красив — великолепен дизайн и идеално съчетание на цветове. Помисли колко хубаво е, че е в хола им.

— Чу ли ме какво ти казах? — попита Барнаби. Беше малко засегнат.

— Какво? А, да, да, мисля, че те чух. Я повтори пак?

— Повтарям: Кирстен каза, че те обича.

— Да — отвърна Оливър, — да, чух. Благодаря.

Последва нова пауза. Този път Оливър гледаше към една ваза, подарък от леля им — яркозелена с изрисувани малки китайски рози. Не можеше да я понася… Мелинда беше сложила в нея няколко жълти шибоя — цветът беше неподходящ, а също и дължината на цветята. „Великолепни са, направо са съвършени“, помисли си Оливър.

— О, господи! — възкликна Барнаби. — Пак казах нещо, което не трябваше. Съжалявам, Оливър. Само си помислих, че…

— Благодаря ти, всичко е наред. Не се притеснявай. „Принцеса Даяна“ ли каза?

— Да, съжалявам, Оливър, не исках да…

— Няма нищо. Довиждане, Барнаби.

Той отиде в градината. Мелинда и Тара тъкмо обсъждаха какви дезодоранти ще носят. Беше им страшно интересно. Той им се усмихна.

— Оливър, добре ли си? — попита Мелинда.

— Да, чудесно. Ще трябва да изляза. Трябва по-често да носиш този цвят, Мелинда, подхожда ти.

— Оливър! — възкликна тя и се загледа в него. — Винаги си казвал, че в жълто изглеждам ужасно.

— Значи съм бъркал — отвърна той. — Стои ти прекрасно.

 

 

Д-р Пейджит слуша дълго гърдите на Кити. Всеки път, когато вдигаше стетоскопа, Франческа си мислеше, че е приключил, но той само го преместваше на друго място и пак се заслушваше. Лицето му беше съсредоточено, но не изразяваше нищо. Кити не проявяваше голям интерес не само към него, но и към всичко останало. Преди няколко дни, дори вчера, тя щеше да издава разни звуци, да се опита да хване стетоскопа, щеше да се оглежда наоколо. Днес обаче беше разсеяна, а гърдите й свиреха. От време на време кашляше и търкаше с юмручета насълзените си очи. Често поглеждаше към майка си и се опитваше да се усмихне, но след това се отказваше и се намръщваше.

— Явно не се чувства добре — каза накрая д-р Пейджит и прибра стетоскопа. — Много е нервна. Давахте ли й редовно антибиотика?

— Да, разбира се — отвърна Франческа, която се чувстваше едновременно уплашена и изнервена. — Не е ли подействал, не е ли по-добре?

— Не, няма подобрение — отвърна той, — въпреки че се надявах да има поне малко. От друга страна, състоянието й не се е влошило. Може да не ви звучи много оптимистично, но е така. На нейната възраст влошаването става много бързо, както и подобряването, разбира се. А при нея няма промяна, държи се. Мисля да се отбия отново тази вечер. Няма да е зле да й дадете малко колпол за температурата. Освен това, ако чувства някакви болки, ще й подейства облекчително. Вероятно изпитва и болка. Прегледът свърши — каза той на Кити и я погъделичка по брадичката. — Скоро ще се оправиш. Ще намина към шест часа, госпожо Чанинг. Опитайте се да не се тревожите.

Франческа с мъка се усмихна. „Опитайте се да не се тревожите. Опитайте и да не дишате“, помисли си ядосана тя.

Погледна към майка си, която се навърташе безпомощно наоколо.

— Мамо! — Джек се втурна зачервен и усмихнат. — Кърдъл Филбийч каза, че ще ме заведе на плажа. Вече пристигна, мога ли да отида с него?

— Какво? А, да, разбира се, че можеш. Колко любезно от негова страна.

— Ами просто му обещах да му позволя да покопае тунела заедно с мен.

— Мамо, защо не отидеш с тях? Можеш да пофлиртуваш с полковник Филбийч и да наглеждаш Джек да не направи някоя беля.

— Мисля, че полковник Филбийч ще се оправи сам с Джек — отвърна малко троснато Рейчъл. — В момента нямам никакво желание да бъда в компанията на някой с панталони.

— Ама той е с шорти — обади се Джек и се засмя на собственото си остроумие. — Така че би могла да дойдеш и да го свалиш.

— Джек, веднага млъквай! — скара му се Рейчъл.

— Барни сваля всички момичета, които му харесват — отвърна предизвикателно Джек. — Той сам ми го каза.

 

 

Кирстен бавно и мъчително излизаше от упойката. Стомахът я болеше. Не много, но с някаква тъпа и непрекъсната болка, както по време на мензис. Може би най-после й беше дошло, може би изобщо не беше бременна. Обаче й се гадеше, и то много, така че вероятно беше. Светлината бе прекалено ярка. Извърна глава и погледна към вратата. Там имаше някой. Гледаше я неспокойно. Заприлича й на Барнаби. Беше Барнаби. Какво ли правеше в спалнята й?

— Барни?

— Здравей, Кирстен. Как се чувстваш?

Изведнъж реалността се стовари с цялата си сила върху нея.

— Ужасно — отвърна тя и внезапно започна да повръща по пода. — Съжалявам — проплака Кирстен, — много съжалявам.

Влезе Кети и добродушно се усмихна.

— Как си, малката?

— По-добре. Много съжалявам за станалото.

— Не се безпокой. За мен всичко си е в реда на нещата. Ти само лежи и ме остави сама да се оправям. А ти как си, братко Барни? Не ми изглеждаш много в ред.

Лицето на Барни беше позеленяло. Той изхвръкна от стаята.

— Мъже! — каза презрително Кети. — Безнадеждни са! Другият не е по-добре. Каза, че ще отиде да подиша чист въздух. Искаш ли малко вода, девойче?

— Кой друг? — попита Кирстен, но преди Кети да си отвори устата, отново заспа.

Когато пак се събуди, в стаята не беше толкова светло. С мъка погледна към часовника. Беше четири и половина. Господи! Беше спала с часове. Бедният Барни, колко дълго е трябвало да чака. Но, изглежда, че сега, когато й трябваше, него го нямаше. Внимателно надигна глава. Чувстваше се много по-добре. Посегна към чашата с вода. Ръката й беше слаба и не можа да я хване здраво. Чашата се изля върху чаршафа.

— Мамка му! — извика ядосано Кирстен. Потърси кърпичката, която беше у нея, когато отиваше към операционната. Спомни си, че я беше мушнала в ръкава си, но я нямаше.

Кърпичката на Оливър беше изчезнала. Както и самият Оливър, и бебето. Беше загубила всичко това и не можеше да го понесе. Сълзите рукнаха от очите й и тя силно примигна, за да ги спре. Те обаче продължаваха да текат.

— О, боже! — извика тя и започна да си бърше очите и носа с чаршафа. Чу вратата да се отваря. Не можеше да изтърпи отново веселата добродушна Кети, затова остана с лице, заровено в чаршафа, и заплака още по-силно.

— Заповядай — каза един глас. Беше нежен, внимателен и същевременно напрегнат — глас, който тя мислеше, че никога вече няма да чуе. Погледна натам, откъдето идваше. Оливър я гледаше нежно, с много загриженост, но беше усмихнат. — Искаш ли да ти дам една кърпичка назаем?