Пени Винченци
Дилемата (33)

Глава 32

Когато Тереза Буут му се обади по телефона, Грей беше много пиян. Пиеше от обяд, когато Бриони си отиде. Доколкото можеше да прецени, до кофата за боклук в кухнята вече имаше две празни бутилки от вино и една от уиски. Не можеше да повярва, че е изпил всичките. Може да са били наполовина празни. Но дори и да беше така, пак беше много.

Бриони обичаше уиски. Колкото и да е чудно, това беше единственият алкохол, който тя харесваше. Беше се опитвал да я накара да свикне с виното, но не можа. Според нея можеше да се мине и без вино, предпочиташе хубавата вода. Дори на два пъти се скараха по този повод — глупави, безсмислени кавги. Всъщност за него повечето от разправиите бяха глупави и безсмислени и зад тях обикновено се криеха други неща. Не се бяха карали често, защото и двамата бяха доста уравновесени и сговорчиви. Но когато това се случеше, го правеха твърде демонстративно. Естествено най-хубавото от всичко бяха сексуалните им отношения. Това наистина беше нещо много хубаво. Бриони винаги искаше да правят секс, след като се бяха карали. Казваше, че покачването на адреналина я прави похотлива, но това не беше единственият повод, когато имаше желание, въпреки че през последните няколко месеца, преди тя да се изнесе, го правеха по-рядко, отколкото Грей би искал. Но след скандал, когато страстите й се бяха разгорещили, тя проявяваше повече въображение и не беше толкова пасивна. Дори и след двете години, прекарани заедно, все още често успяваше да го изненада в леглото с желанията си и с реакциите си на неговите желания.

Сега той си мислеше с мъка за нея не само заради секса, но и заради прекараното с нея време, за множеството щастливи мигове заедно, за това, че с нея му беше забавно, че имаха общи неща, на които се радваха. А сега, след като така ужасно беше оплескал нещата, всичко беше свършено. Тя вече никога нямаше да се върне при него, за това нямаше никаква надежда. За нея той беше егоистичен, арогантен, напълно безчувствен, вглъбен в себе си тъпанар, какъвто всъщност и беше. Толкова се ужаси от този списък с определения, че стана, намери лист и писалка и си ги записа. Стори му се важно да ги види написани черно на бяло и да ги запечата в паметта си, за да си останат там като някакво постоянно напомняне в случай, че — което беше твърде невероятно, някога попаднеше на друга като Бриони. Тогава щеше да си припомня недостатъците и щеше да се постарае новата нещастница да не ги открие. Тъкмо ги изписа и отново си напълни чашата, когато телефонът иззвъня. Беше Тереза Буут.

— А, значи там си бил — каза тя. — Много ти благодаря за отзивчивостта, за това, че ми се обади и така нататък.

— Тери, съжалявам. Бях малко… малко нещастен, искам да кажа нещастен.

— Грейдън, ти си пиян.

— Да — отвърна той, — така е.

— Добре ли си?

— Не, Тереза, не съм добре. Аз съм — той погледна списъка в ръката си — егоистичен, арогантен, безчувствен и тъп… тъпанар. Освен това не съм и професионалист. Безработен съм — добави той.

— Какво? Грейдън, какво искаш да кажеш с това, че си безработен? Какво стана с материала?

— Скъсах го.

— Какво си направил?

— Скъсах го. А след това си подадох оставката. Тери, не ми се сърди. Не можех да го направя.

Настъпи дълго мълчание. След това тя каза:

— Сам ли си?

— Да, сам съм, но…

— Ще дойда да те видя. Ще пристигна след четиридесет и пет минути, въпреки че е късно. Не мога да чакам до утре, за да разбера какво е станало. Значи няма да прочета нищо за Бард Чанинг и неговите грехове във вестниците, така ли?

— Не и от мен — отвърна Грейдън.

— Жалко, много жалко. Тръгвам — каза тя малко сърдито. — И да не си посмял да се натряскаш докрай, преди да съм дошла.

 

 

Тя пристигна след четиридесет и пет минути, както беше обещала. Но той се беше натряскал и беше заспал. Не знаеше кой е, къде се намира и кой звъни на звънеца. Едва се домъкна до вратата, преодолявайки с мъка главоболието и гаденето. След това легна отново и я погледна като пребито куче.

— Е, явно доста си закъсал — каза тя. — Къде е кухнята? Ще ти направя един коктейл. Нося съставките.

— Тери — каза Грей много тихо, — не искам никакъв коктейл.

— Този ще ти хареса — отвърна тя и изчезна.

Той лежеше със затворени очи и усещаше как стаята отначало се надигна, а след това се завъртя около него. Чуваше я, че ходи из кухнята, и се запита дали не би могъл да отиде до тоалетната. Знаеше, че не би могъл. Усети, че тя беше седнала до него.

— Изпий го — каза строго Тереза. — Това е патент на Дъги.

Беше някаква доста неприятна на вид смес. След това тя му каза, че в нея има сурово яйце, разтворим витамин „С“, разтворим аспирин, сос „Уорчестър“ и малко водка. За момент му се стори, че ще повърне, но след това сякаш по чудо стомахът му се оправи и му поолекна, дори успя да се усмихне.

— Хайде сега разказвай какво се случи — каза тя.

 

 

Доктор Пейджит погледна към Франческа и се усмихна. Усмивката му беше любезна и внимателна. Беше се навел над Кити и слушаше гърдичките й. Сега тя кашляше повече. Температурата й се беше покачила на 37,8.

— Не е по-добре, нали? — попита Франческа. Усещаше как нещо я стяга като лента около гърдите и друга — около главата. Никога досега не беше се чувствала толкова уплашена. Спомни си с удивление за жената, която беше вчера и дори днес сутринта, жената, която беше толкова сломена, че любовникът й я беше измамил, толкова съсипана от провалите на съпруга си, жената, която беше решила да сложи край на брака си, и се запита как е могла да обръща внимание на такива дреболии.

— А, не — отвърна малко неохотно той. — Не е по-добре, това е.

— А по-зле ли е?

Настъпи мълчание. После той каза:

— Може би малко по-зле.

— И какво ще правим? Кой би могъл да я прегледа? Къде да отидем?

— Ами… — този път колебанието продължи по-дълго — тази нощ никъде. Тя трябва да остане тук на топло, да продължи да взема лекарството и да се надяваме, че ще преодолее болестта.

— А ако това не стане?

— Ако не стане, ще решаваме сутринта. — Той пак й се усмихна внимателно и със съчувствие. — Не е нужно да ходите никъде тази нощ.

— А има ли изобщо някой, при когото можем да я заведем? Или някой да дойде тук? Някой специалист?

— Не, не виждам смисъл. Няма абсолютно никакъв смисъл. Всичките й изследвания, цялата история на болестта са в Лондон. Това ще означава, че те трябва да бъдат донесени тук, а тази нощ е почти невъзможно. Така че с когото и да говорим, ще трябва да работи на тъмно и ще бъде принуден да я изпрати в болницата, вероятно в Плимут, за да й направят нови изследвания.

— Много бих искала да…

— Госпожо Чанинг, идеята не е добра. Състоянието на Кити ще се влоши много повече както физически, така и емоционално, а в момента това не е необходимо. Така че, моля ви, изобщо не си го помисляйте. Нека да й дадем още дванадесет часа и на сутринта отново ще помислим. Става ли?

— Да — отвърна Франческа, предавайки се, защото очевидно нямаше алтернатива. — Да, добре.

— Но ако се безпокоите, както вече ви казах и предишната нощ, можете да ме повикате по всяко време. Рано сутринта ще дойда първо тук, за да я прегледам отново. — Той потупа нежно Кити по неспокойното телце. — Поспи, малката ми, и гледай да се оправиш.

Рейчъл отиде да го изпрати. Върна се и погледна към Франческа.

— Да ти донеса ли нещо, скъпа?

— Не, благодаря. Мамо, какво да правя сега? Как ще я избавим от всичко това? Трябваше да сме в Лондон, при доктор Лаудър или поне в болницата…

— Скъпа, нали чу какво каза той? Освен това, откровено казано, ако има нужда тя да бъде в болница, сигурна съм, че доктор Пейджит ще я изпрати веднага.

— Тук! — възкликна Франческа. — Че каква полза ще има да отиде в тукашна болница?

— Не се намираме на остров в Тихия океан. В Плимут има голяма модерна болница, както и в Екстър. Била съм и в двете с Мери. Няма защо да смяташ, че там не могат да се погрижат за Кити.

— Но доктор Лаудър каза…

— Франческа, господин Лаудър е заминал. Ако беше в Лондон, тогава може би имаше смисъл да бързаш да се върнеш там.

— Ами господин Морисън-Смит? Нали знаеш, хирургът, който я прегледа? Можем да я заведем при него. Дори можем да го докараме тук.

— Утре може би, но не и тази нощ.

— О, господи, защо допуснах да стане така! — каза Франческа и отчаяно отметна назад глава. — Защо не заминах с нея още вчера, преди да беше станало толкова късно? Ще ти кажа защо: защото бях заета със собствените си грижи и прекалено се самосъжалявах. Не й обръщах внимание и сигурно състоянието й ще се влоши, може дори и да умре. И всичко това, защото…

— Франческа, престани! — скара й се Рейчъл. — Ставаш истерична. Не я заведе вчера, защото така те посъветваха. А онзи ден тя си беше съвсем добре. Имаше само лека настинка. Ти сама си ми казвала, че господин Лаудър те е предупредил да не се безпокоиш за такива неща. Всичко е едно стечение на обстоятелствата. Вината не е твоя. Сега моля те да се успокоиш. Бебетата много се влияят от напрежението.

Франческа не каза нищо, само се наведе над креватчето, погали Кити по главата. Челото й беше сухо и горещо, а тъмните й къдрици падаха върху зачервеното вратле.

— Би ли… — Рейчъл се поколеба — питам се би ли искала да…

— Какво?

— Ами да поговориш с Бард.

— За какво? — попита Франческа с нескрита изненада.

— За Кити. За това, че е болна.

— Мамо, не искам да говоря с Бард. Каква полза ще има?

— Може да се почувстваш по-добре. А освен това може би… Трябва и той да знае. Бард й е баща.

— За бога! — извика Франческа толкова ядосана на майка си, че Кити се стресна в леглото. — Разбира се, че няма да се почувствам по-добре — продължи тя, вече по-тихо. — Всъщност сигурно ще ми стане много по-зле. Дори не мога да му кажа, че е толкова сериозно болна. Това са глупости. Мамо, защо не отидеш да си легнеш? Аз ще се оправя сама.

— Добре — каза засегната Рейчъл. — Само се опитвах да помогна.

— Не ми помогна много. Лека нощ.

— Лека нощ, Франческа. Ще се видим сутринта.

След като майка й си отиде, Франческа седна на малкото дървено столче, което й бяха дали, и се загледа в Кити. Тя отново беше заспала, въпреки че сънят й беше неспокоен. Смучеше палеца си. Беше толкова мъничка и безпомощна. Едно малко човешко същество. Толкова малка, за да се справи с болестта си. „Как ще я преодолее — мислеше си Франческа. — Как би могла да го направи? Как едно толкова малко и полуздраво сърце щеше да се изправи срещу болестта? Какво щеше да стане с него?“ Протегна ръка към леглото и мушна пръста си в другото юмруче на Кити. Искаше по някакъв начин да й предаде от силата и любовта си.

Не й минаваше и през ум да си ляга. Страхуваше се да заспи и да остави Кити без наблюдение. Просто седеше и мислеше за краткия си брак, започнал с такова напрежение от самото начало. Е, не съвсем отначало, разбира се. Началото беше чудесно. Бавно и болезнено тя си спомни за прекрасните дни на гръцкия остров, учудена от бързината, с която животът й тотално се обърка.

 

 

Джес Чанинг много рядко идваше в дома на сина си. Чувстваше се неудобно в просторната къща на Хамилтън теръс. Нейното социалистическо съзнание не можеше да приеме ненужното количество празни стаи, съвършено мебелирани, топли и почти неизползвани; гардеробите, пълни с дрехи, които никога не се обличаха; избата, заредена с вина, които едва ли някога ще бъдат изпити; големите леки коли отпред, карани през повечето време от един човек; високите заплати за персонала, който изобщо не беше нужен, защото Бард и неговото семейство биха могли да вършат всичко сами. Това я потискаше. Когато искаше да види Бард, викаше го при себе си, а и той ходеше при нея, когато имаше нужда. Срещите им не бяха толкова чести, колкото би искала, но не бяха и съвсем редки. Само че напоследък тя изобщо не го виждаше, особено след деня, когато той дойде на обяд след банкрута. Вече бяха изминали три седмици и Джес започна да се тревожи. Тя винаги усещаше, когато Бард криеше нещо от нея и беше направил нещо лошо. Знаеше го още от времето, когато той беше малко момче, по простата причина, че тогава странеше от нея. Когато беше много малък, се криеше по дърветата, в шкафовете, под леглата, а тя го търсеше, за да го накаже. Щом порасна, се затваряше в стаята си, а вече като възрастен изобщо отбягваше дома й. През последните три седмици беше точно така. Потърси го няколко пъти по телефона, оставяше му съобщения и той винаги й отговаряше, че е много зает и че нещата са се объркали, че ще я посети след някой ден. Но не го правеше. А сега се безпокоеше и за Лайъм. За това какво би могъл да направи на Франческа, която явно беше попаднала под неговото влияние. Притесняваше се също за работата на Бард, за това, че инспекторите го разследваха. Тревожеше се за самия него и продължителното му мълчание. Затова в събота вечерта му се обади. Той вдигна телефона, гласът му беше мрачен и рязък.

— Исамбард, обажда се майка ти.

— Да, здравей.

— Не ми изглеждаш много весел.

— Вероятно защото не съм.

Само два пъти в живота си беше признавал, че се чувства нещастен: веднъж, когато почина Марион, и втория път — когато Пати постъпи за първи път в клиниката за алкохолици.

— Ще дойда да те видя — каза Джес.

 

 

— И така, Исамбард, какво си направил?

Беше му сварила чай и седеше срещу него в кухнята — единственото помещение в къщата, което й харесваше.

— Аз ли? Нищо не съм направил. Но животът ми поднесе някои много неприятни неща.

— Човек сам прави живота си, Исамбард. Никой не ти е виновен.

— Така ли? — От много години за първи път тя го ядоса. — Значи така, а? Сигурно аз съм виновен, че Марион почина.

— Не, разбира се — отвърна тихо тя. — Съжалявам.

— Мислех, че отново съм я намерил — каза той, стискайки главата си с ръце. — Или че съм намерил щастието, което тя ми доставяше. Имам предвид с Франческа. А тя ме изостави. Каза ми да си вървя, и то тогава, когато най-много имам нужда от нея.

— Исамбард, ти не я допускаше до себе си. Казвах ти го. По този начин не можеш да покажеш на една жена, че ти е нужна.

— Просто исках да я предпазя от някои неща.

— Жените нямат нужда от това — прекъсна го рязко Джес. — Мъжете трябва да бъдат пазени. Имала е нещо с Лайъм, нали?

Бард я изгледа.

— Мамка… по дяволите, как разбра?

— Говорих с нея.

— Какво? И тя ти каза?

— Не, разбира се. Но аз не съм толкова глупава. Веднага ми стана ясно, че тя е най-малко увлечена по него. Очевидно нещата са отишли по-далеч, нали?

— Мисля, че да.

— И от къде си толкова сигурен?

— Защото и двамата ми го казаха съвършено ясно.

— И двамата? Ти си говорил с него?

— Да, говорих. И той се постара да ме убеди, че за него е било… голямо удоволствие.

— Това момче е отвратително — каза Джес и се намръщи. — Не мога да спра да го обичам, но…

— Не можеш ли?

— Не, не мога. Той е малко като осакатен, а в това винаги има нещо привлекателно. Не ме питай какво. То донякъде оправдава поведението му, а освен това е много забавен и много хубав. Кара ме и аз да се чувствам интересна. Без съмнение по същия начин е постъпил и с Франческа.

Бард мълчеше. След това каза:

— Значи мислиш, че той е постъпил така с нея, за да ме уязви?

— Сигурна съм. А ти не си ли?

— Да, разбира се. Но е по-добре, когато и друг мисли същото.

— Лайъм е много нечестен и има моралните задръжки на котарак, колкото и обидно да звучи това за котараците. Освен това е много жесток. Това момче много ме безпокои.

— Безпокои те! — възкликна горчиво Бард.

— Да, безпокои ме каква ще бъде следващата му стъпка. Имай предвид, че Наоми е хитра и безскрупулна и може да постъпи с него както си иска.

— Това, което най-много ми тежи — каза Бард с въздишка, — е не толкова, че те… че тя…

— Че тя е спала с него ли? Това ли искаш да кажеш?

— Да — отвърна той, смутен, че води такъв разговор с майка си. Тя го погледна и изразът на лицето й се смекчи.

— Значи това не те притеснява толкова, Исамбард. Сигурен ли си? Не вярвам да ти е било много лесно.

— Не, не, разбира се, че не е. Има моменти, когато искам да ги разкъсам на парчета и него, и нея.

— Разбирам. Сигурно знае, че много те е ядосала. Нямаше да е нормално, ако не беше така.

— Да, знае, разбира се, че знае — отвърна Бард. — Но най-много ме боли, че те са били близки, че са разговаряли помежду си. Разбираш ли?

— Е, в голяма степен вината за това е твоя — каза строго Джес. — Знаеш, че се опитах да те предупредя.

Той я погледна.

— Мамо, ако ще ме поучаваш, по-добре да си вървиш. Мислех, че си дошла, за да ми помогнеш.

— Няма да си вървя и искам да ти помогна. Разбира се, че искам. — Тя сложи за миг ръката си върху неговата. Това беше нещо много нетипично за нея и заприлича на ласка. — Ти обаче трябва да разбереш, че Франческа е имала тази връзка с Лайъм, защото е била самотна и нещастна. Разбира се, не оправдавам постъпката й. Но тя ще разбере, че…

— Да — каза с въздишка Бард, — разбрала го е, но това не променя нещата. Не иска бракът ни да продължи. Там е проблемът.

— А ти? Ти сигурен ли си, че искаш? Трябва прекалено много да простиш, а това е трудно, особено за човек като теб. Може да ти бъде ужасно мъчително.

— Сигурен съм, че ще мога — отвърна бавно той. — Много мислих и предполагам, че ще мога. А освен това и двамата има какво да си прощаваме. В това отношение ще има равенство. Но тя не иска да опита.

— Аз пък мисля, че иска — каза Джес. — Тя много те обича. В момента може и да не го съзнава, но е така. На мен ми е съвършено ясно. Нямаше да се безпокои толкова за теб, ако не беше така.

— А ти от къде знаеш, че се безпокои за мен?

— Защото й личи. Всеки глупак може да го забележи. Ти трябва да отидеш и да се опиташ да я върнеш при себе си, Исамбард, ако наистина го искаш. Сама тя никога няма да дойде при теб. Няма полза да стоиш тук, да чакаш и да си мислиш, че трябва тя да дойде.

— Не мога — отвърна Бард. — Ти не разбираш. Вече опитах.

— И как го направи? Не знам някога да си поискал нещо и да не си успял.

— Бях при нея. Казах й, че съжалявам, че я обичам и имам нужда от нея.

— А, много добре от твоя страна — каза Джес. — И мислиш, че ще ти повярва? Че няколко думи са достатъчни? Думите са евтино нещо, Исамбард. Винаги съм ти го казвала: лесно се изричат и лесно се забравят. Нужни са няколко действия. Точно това й трябва на Франческа.

— Мамо, вече ти обясних: тя ми каза да си вървя. Даде ми да разбера, че с брака ни е свършено.

— Е, сигурно не го е мислила сериозно — отвърна Джес.

— От къде знаеш?

— Колко пъти съм казвала на баща ти да се маха, но не съм го мислила наистина.

— Да, но ти мразеше баща ми.

— Не, не е вярно. Мразех това, което правеше, но всъщност го обичах, и то много. — Мрачното й лице изведнъж доби по-меко изражение. — Той беше много силен и много властен, също като теб. Въпреки злото, което ми причини, накрая пак успя да ме убеди, че имам нужда от него. Не можех да го приема в къщата си заради теб, но аз наистина имах нужда от него.

— Искаш да ми кажеш, че си го обичала и си се нуждаела от човек, който те смаза, така ли?

— Да — отвърна съвсем делово Джес, сякаш я питаше дали иска още една чаша чай.

— Разбирам — каза Бард накрая.

— И ще ти кажа защо: той престана, беше му много трудно, затова имаше нужда от помощ. А по онова време нямаше някаква друга терапия за тези неща. Направи го заради мен и ми го доказа. А когато го убиха, се почувствах много нещастна и това трая дълго.

— Трябваше да ми кажеш това по-рано — упрекна я Бард.

— Казвам ти го сега. Освен това нещата между теб и Франческа са по-различни. Но тя все още те обича и ти можеш да си я върнеш, ако поискаш. Уверена съм, че можеш.

— Да, може би си права — отвърна бавно Бард, — но аз…

— Ти какво? Какво си й направил, Исамбард?

Той я изгледа мълчаливо, след това продължи:

— Не мога да ти кажа, наистина не мога.

— Е, добре, не ми казвай. Но каквото и да е то, всичко може да се оправи, ако наистина го искаш. Просто трябва да го направиш, а не само да говориш. — Тя го погледна и се усмихна. — Знам, че ме мислиш за глупава стара жена, но това, което ти казвам, е вярно. Ако направиш достатъчно, тя ще се върне при теб. Въпросът е да разбереш какво да направиш. Там е цялата работа. Тя къде е сега, между другото?

— В Девън, с майка си — отвърна Бард.

— С децата ли?

— Да.

— Това ще се отрази добре и на нея, и на останалите. Имаха нужда.

 

 

— Не знам какво да кажа — обади се накрая Тереза. — Предполагам, че трябва да съм ядосана, и наистина съм — тя се усмихна на Грей, — всъщност, направо съм бясна.

— Би могла да използваш материала сама — каза той. — Можеш да го продадеш на друг вестник, дори на моя собствен. Разполагаш с всички факти.

Тя го погледна замислена.

— Наистина ли смяташ, че бих могла? Тогава и вълкът ще е сит, и агнето цяло. Хем ще разкатаем фамилията на Чанинг, а съвестта ти ще остане чиста.

— Да — съгласи се Грей.

Тя го погледна.

— Сигурно ти е било много мъчно да се откажеш от материала си, след като работи толкова много върху него, а освен това е бил и добър.

— Беше истинска агония — отвърна Грей. — Всеки път, когато се сетя, че можеше да излезе във вестника на първа страница с моето име, ми се иска да изпия още едно уиски. Но бях длъжен да постъпя така, въпреки че не ми е съвсем ясно защо го направих.

— Аз пък мисля, че знам — каза със съчувствие Тереза. — Ти си много свестен човек, Грейдън, много. Предполагам, че аз бих могла да го направя: да дам историята на друг вестник, но мисля, че няма да го сторя. Както виждам, Чанинг и така ще си изпати доста. Като си помисли човек, че и онази дърта вещица е била замесена. Предполагам, че е била влюбена в него. Те всички са такива.

— Кои те?

— Ами всички възрастни секретарки. Мислят си, че в сърцата на шефовете им има специално място за тях, че са им по-близки, отколкото собствените им жени.

— Така ли мислиш?

— Знам, че е така. Обяснението е много фройдистко, но е вярно.

— Предполагам, че си права — съгласи се Грей. — Но на онези снимки тя изглежда доста различно, уверявам те: със спусната коса и така нататък.

— О, Марша е много секси жена.

— Секси! — изуми се Грей. — Тери, не ставай смешна. Тя не е секси, тя е…

— Искаш да кажеш стара, нали? Разбира се, че е секси! Трябва да го усетиш от миризмата, която се носи около нея, от парфюма, който употребява. Той е много силен. Възрастните жени не използват такъв. А и не виждаш ли какви цици има? Много са сладострастни Грейдън, недей да смяташ съвсем погрешно, че ние, жените на средна възраст, не можем да бъдем секси. Все още всичко ни е наред. Сексът не свършва с първия бял косъм.

— Не — побърза да каже той, — не, разбира се.

Тя го погледна и му се усмихна, но яркосините й очи показваха, че се чувства и малко засегната. Гледаше го с известно подозрение.

Той взе ръката й:

— Тери, съжалявам, не исках да те засегна.

— Няма нищо. Просто съм малко тъжна. Дъглас ми липсва. — Въздъхна, стана, извади цигара от чантата си и я запали. За първи път Грей нямаше нищо против. — Мисля, че съм доволна, че тази история не излезе във вестниците въпреки това, което ти казах. Искам хората да помнят Дъги такъв, за какъвто го мислеха. Защото в действителност той си беше такъв: мил, любезен, щедър, малко глупав и малко алчен.

— Да, малко — каза Грей предпазливо.

— И то под влиянието на Бард Чанинг.

— Да.

— О, господи! — въздъхна внезапно тя, угаси цигарата си и започна да търси кърпичка. — Съжалявам, Грейдън, но малко се разчувствах.

Той я погледна. Изведнъж се почувства странно. Изпита към нея някаква необикновена, голяма нежност. Стана, отиде при нея и я прегърна.

— Ела тук, Тери.

Тя го погледна, полуусмихната, и се отпусна в ръцете му. Както винаги от нея се излъчваше силна топлина, а парфюмът й го зашемети. Ръцете й се сключиха около кръста му и тя го притисна. С лека изненада той усети, че отвръща на ласките й. Тери вдигна лицето си към неговото, придърпа нежно главата му, а Грей, все още изненадан, я целуна. Беше приятно да я целува човек. Устните й бяха чувствени, меки и много опитни. Разбра, че иска да продължи да я целува и дори да направи нещо повече. Тя очевидно искаше същото.

— Боже господи! — Тереза се отдръпна за миг от него, усмихна му се, леко развеселена. — Господи, Грейдън, каква изненада!

Той сложи ръце върху бедрата й, усети ги, започна да ги гали. Бяха много твърди и пищни. Тя се притисна до него, движеше се едва забележимо, много майсторски.

— Тери — каза той. — Тери, аз…

— Не — тя изведнъж се отдръпна от него, — това определено не е добра идея.

— Напротив, на мен ми се струва, че е много добра — каза той, полувъзмутен, полуразвеселен.

— Да, и аз мисля така, но ти си пиян и се чувстваш самотен. Аз също съм самотна, но утре и двамата много ще съжаляваме. Аз…

Изведнъж телефонът иззвъня. Тя протегна ръка, поколеба се, след това му предаде слушалката. Беше Бриони.

— Грей, ти ли си? — В гласа й се чувстваше известна несигурност. — Виж какво, доста мислих и може би все пак би трябвало още да си поговорим. Мога ли да дойда? Съвсем наблизо съм. Идвам след пет минути.

— Ами… — каза той леко замаян и отметна назад косата си. — Може би не точно сега. Аз…

Настъпи мълчание. След това тя каза:

— Грей! — Изведнъж гласът й се промени и стана по-предпазлив: — Да не би при теб да има някой?

— Ами… да, всъщност не. Искам да кажа…

— Майната ти! — изруга тя. Гласът й трепереше от яд и от напиращите сълзи. — Мога да кажа само това: майната ти! — Бриони затръшна телефона.

— О, господи! — каза Тереза Буут.

 

 

— Мисля — каза предпазливо д-р Пейджит, — че трябва да заведем това бебе в болница.

— В болница? Защо?

Въпросът беше толкова глупав, че Франческа не можеше да повярва, че го е задала. Но това, изглежда, й помагаше да отложи за миг онова, което щеше да последва. Така все още можеше поне малко да си мисли, че Кити не е чак толкова зле, когато беше съвсем очевидно, че тя трябва да отиде в болница, както д-р Пейджит беше предложил. Докторът се поколеба, погледна я и каза:

— Мисля, че се нуждае от по-интензивно лечение и от повече грижи, отколкото бихме могли да й предоставим тук. Тя не само кашля. Мисля, че задържа течности. Черният й дроб е леко увеличен и ми се струва, че има нужда от повече кислород.

Франческа се вгледа в него.

— А защо не мислехте така по-рано? — попита тя. — От няколко дни ви говорех, че трябва да я преместим, а вие все ми казвахте, че е добре и ще се оправи.

— Госпожо Чанинг, аз не…

— Точно това казвахте: че нямало нужда. Казахте го и снощи. Това е абсолютна некомпетентност. Аз ще се оплача. Вие направо…

Паниката се стовари върху нея с пълна сила. Стана й горещо, започна трудно да диша, главата й се замая и тя изведнъж седна.

— Франческа! — Беше Рейчъл. — Не е нужно да говориш така. С нищо няма да помогнеш. Доктор Пейджит беше толкова любезен и направи всичко, което е по силите му.

Франческа погледна с ненавист към майка си.

— Да, но не е достатъчно. Това, което той направи, просто не е достатъчно. Всички се мотаем тук и губим време. А детето става все по-зле и по-зле. Аз… О, какъв смисъл има? Ако ще тръгваме, да тръгваме. Да, сестро, какво има?

— Съжалявам, госпожо Чанинг, съпругът ви е на телефона. Казва, че…

— Не мога да говоря с него сега — отвърна Франческа. — Наистина не мога. Моля, кажете му, че съм заета. И не споменавайте, че бебето е зле. Не искам да го тревожа. Няма смисъл.

— Франческа, да поговоря ли аз с Бард?

— Не! — Тя рязко се извърна и погледна гневно майка си. — Омръзна ми от твоята намеса в брака ми. Остави ни на мира. Не искам да говоря с него, не искам и никой друг да го прави. Ясно ли е? Благодаря, сестро. Кажете му просто, че съм заета.

— Да, госпожо Чанинг, но той казва…

— Сестра Мери Агнес, не искам да бъда груба, но не желая да знам какво казва той. Детето ми е болно и не мога да водя никакви разговори в момента.

— Да, госпожо Чанинг, много добре разбирам.

— Мисля — обади се д-р Пейджит, — че трябва да извикаме линейка. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Линейка? — Франческа почувства, че гърлото болезнено я стяга. — Не можем ли да я заведем с колата?

— Мисля, че ще е по-разумно с линейка, госпожо Чанинг.

— Да — отвърна Франческа. Внезапно я обхвана спокойствие. — Да, много добре. Моля ви, повикайте я. Ще преоблека Кити и ще й взема нещата. Мамо, ти по-добре стой тук с Джек.

— Ние ще се погрижим за Джек. — Беше игуменката. Стоеше на прага и държеше Джек за ръка. — Майка ви трябва да е с вас, госпожо Чанинг. Той ще е послушен, нали Джек?

— Да, разбира се. Аз винаги съм послушен — каза той.

 

 

В хола на къщата си на Сейнт Джон Ууд Бард Чанинг стискаше телефонната слушалка в ръката си с такава сила, че тя всеки момент щеше да се счупи, докато чакаше да говори с Франческа или поне да получи отговор на предложението си да отиде в Девън и да се види с нея същия ден, защото беше изключително важно да поговорят отново. Най-после го уведомиха, че жена му не може да дойде на телефона в момента, защото е много заета. Сестра Мери Агнес не можа да му обясни по кое време ще е по-удобно да позвъни отново.

 

 

Бриони седеше в кухнята на малкия си апартамент и бъркаше разсеяно с лъжичка силния, много подсладен чай, който си беше направила. Със злорадство си мислеше, че само такъв лигльо като Грейдън Таунсенд може да харесва чай, приготвен така, както той го пиеше — „слаб като вода, точно като него самия“, каза тя на глас. В този миг чу звънеца на външната врата.

Реши да не отговаря. Беше много уморена, защото беше спала лошо. Главата я болеше, а очите я смъдяха, сякаш в тях имаше пясък. Освен това имаше подозрението, че може да е Грей, а не искаше да го вижда. Не отговори при първото позвъняване, но звънецът пак иззвъня и най-накрая с голямо нежелание отвори. На вратата стоеше една жена, която Бриони не познаваше. Беше на средна възраст, доста елегантна, прекалено силно гримирана и с много бухнала руса коса. Беше с бели панталони и сако на тъмносини и бели райета. Когато се загледа по-внимателно в нея, Бриони видя, че на младини очевидно е била много красива. Посетителката я погледна с искрящите си сини очи и каза:

— Вие сигурно сте Бриони.

— Да, аз съм.

— Казвам се Тереза Буут. Веднъж дори разговаряхме по телефона, но едва ли си спомняте. Мисля, че трябва да си поговорим. Мога ли да вляза?

— Ами аз… не зная — отвърна предпазливо Бриони. — Беше чувала всякакви истории за разни хора, които се вмъкват в апартаментите и къщите. Наистина името й звучеше познато, но Тереза Буут. Тереза Буут. Защо и напомняше за нещо? — И за какво ще говорим?

— За Грейдън — отвърна Тереза и й се усмихна. — Грейдън Таунсенд, нали го познавате?

— Да — отвърна с леден тон Бриони. — Да, познавам го и не искам да разговарям за него. Така че…

— Мога да ви разбера, но аз наистина трябва да говоря с вас — каза развеселена Тереза Буут. — Признавам, че той си пада малко идиот, но много ви обича, наистина много ви обича.

— Съжалявам, но тук нещо не ми е ясно. От къде знаете какво изпитва Грейдън към мен?

— Защото, скъпа, прекарах по-голямата част от нощта, за да ми говори за вас. А и доста време от последните няколко седмици.

— А, значи той ви е изпратил, така ли? Да ме уговаряте да се сдобрим. Чудесно!

— Не, той няма представа, че съм тук.

— Така ли? А как научихте адреса ми, ако не ви го е казал?

— Потърсих го в тефтерчето му с адресите, докато спеше. Вижте много е важно да ме изслушате. Освен всичко друго до известна степен се чувствам и виновна пред вас. Преди няколко месеца дадох на Грейдън един лош съвет. Така че ще ме пуснете ли да вляза? Една чаша кафе ще ми се отрази добре.

 

 

Джес се събуди и отново започна да се тревожи за Бард. Спа зле, което беше доста необичайно за нея. Беше опитала всичките си трикове за преодоляване на напрежението — чаша хубав, силен чай, кротка обиколка на квартала, дори изми пода на кухнята. Най-накрая се предаде и го потърси по телефона. Отговори и само телефонния секретар. Остави съобщение, че го е търсила и иска да го чуе. След това звънна в Стайлингс.

— Хортън, синът ми там ли е?

— Не, госпожо Чанинг, не е, съжалявам. Опитахте ли в къщата в Лондон?

— Да. Оставих му съобщение. Би ли му казал да ми се обади, ако се свърже с теб?

— Разбира се, госпожо Чанинг.

— Предполагам, че е отишъл в Девън да се види с Франческа и децата.

— Да, госпожо Чанинг, възможно е — отвърна Хортън. Опита се да бъде убедителен, но това, което беше чул през последните няколко дни, го караше да се съмнява.

Джес се обади и на Кирстен. Мина доста време, докато тя вдигне телефона.

— Баба ти е — каза тя. — Да си чула нещо за баща си?

— Не — отвърна Кирстен. — Не се е обаждал през последните два дни. Но много се радвам да те чуя, бабо, наистина много се радвам.

„В нея има промяна“, помисли си Джес. Чувстваше се, че е по-общителна и дори много щастлива.

— Добре — каза тя, — защо не наминеш да ме видиш по-късно?

— Може би не днес. Чувствам се малко изморена. Сигурно ще намина идната седмица. Може да доведа и Оливър с мен — добави Кирстен.

— Оливър? Искаш да кажеш Оливър Кларк? Нашият Оливър?

— Да, бабо Джес. Оливър Кларк. Точно него имам предвид. Нашият Оливър.

Джес беше много чувствителна към различните нюанси в гласовете. Когато Кирстен произнасяше името на Оливър, гласът й беше разнежен и издаваше, че се чувства щастлива.

— Да — каза си на глас тя, след като затвори телефона, — много добре. Чудесно.

Но от Бард все още нямаше и следа. Безпокойството й се засили. Опита пак в къщата, звъня на Тори и дори остави съобщение на телефонния секретар на Рейчъл Дънкън-Браун. След това, като си повтаряше непрекъснато, че няма причини за безпокойство, отиде на църква.

 

 

Лайъм Чанинг с удоволствие закуси с кроасани, портокалов сок и великолепно приготвено кафе — едно от малкото кулинарни умения на Наоми. След това й каза, че ако няма нищо против, ще се поразходи към града, за да види дали ще намери някой неделен вестник.

— Лайъм, ние сме в Испания — каза ядосано Наоми. — Не ставай смешен. Няма да намериш английски вестници тук.

— Разбира се, че ще намеря. Живеем в деветдесетте години, Наоми. Нали сега всички сме европейци. Готов съм да се обзаложа на всичко, че и тук има английски вестници.

Върна се ядосан след половин час.

— Няма вестници. Това е абсурдно. Нямало да пристигнат до утре. Освен ако не се кача в колата и отида в Марбела. Там може да намеря. Да, ще отида.

— Лайъм, да не си откачил? До Марбела има час и половина път с кола. Я по-добре вземи да направиш нещо за тези деца. Вече им доскуча. Не мислех, че ще е толкова горещо.

— Не могат ли да си играят в басейна?

— Вече им омръзна, защото е много малък. За такъв комплекс като този размерите му са абсурдни. А и другите хора, които са там, са отвратителни. По-късно ще трябва да отидем на плажа. Добре, че взехме тази кола. Лайъм, ама ти не ме слушаш. Какво става с теб?

— Нищо — каза Лайъм, — извинявай.

 

 

Марша Грейнджър също излезе рано да купи вестници. Взе повече от обикновено: и от таблоидите, и от тези с големия формат. Когато се върна в апартамента, си наля голяма чаша кафе, изпъна рамене и се настани в безупречната си кухня да ги чете. След като в продължение на час ги прегледа най-внимателно, тя ги бутна настрана, наля си едно уиски и се усмихна на невзрачното растение, което беше сложила на перваза на прозореца.

— Предвиждах, че може да блъфира — каза тя. Колко патетично.

 

 

Майк Ленгтън, който работеше на пристанището в Чичестър, се грижеше за охраната на всички яхти и особено за няколко от тях. Видя мерцедеса на Чанинг на паркинга и погледна насреща, където беше закотвена „Лейди Джек“. Голямото й платно беше вдигнато и се виждаше как господин Чанинг се готви да отплава. Махна му с ръка, но Бард не го видя, защото маневрираше с яхтата из пристанището. Както обикновено правеше го много изкусно. Майк искаше да говори с него, за да разбере дали ще участва в състезанието идната неделя. Затича се по кея, за да го настигне, но беше твърде късно. Когато стигна входа на пристанището, „Лейди Джек“ вече се носеше в открито море. Тези яхти бяха великолепни. Точно такава искаше да има и той. Бяха толкова бързи, сякаш летяха над водата. За един ден при благоприятен вятър човек може да отиде с такава яхта твърде далеч. Наистина твърде далеч.

 

 

Пътуването до Плимут беше безкрайно. Продължи повече от час и половина. Пътят непрекъснато криволичеше, а често ставаха и големи задръствания поради неделния ден. През повечето време Кити дремеше, дишаше неравномерно и кашляше. На Франческа й разрешиха да пътува с линейката. Когато пристигнаха, ужасно й се повръщаше. Противно на очакванията болницата беше много голяма. Това до известна степен й подейства успокоително. Очакваше да види някаква малка като барака сграда. Линейката спря пред входа на интензивното отделение. Тя предполагаше, че ще трябва да чакат, но се изненада, когато видя цял комитет по посрещането им, състоящ се от един доктор, две сестри и малка количка. На количката имаше голяма кутия, която й се стори с твърде зловещ вид.

— Какво е това? — попита уплашена тя.

— Кислороден апарат — отговори една от сестрите. — Разбрахме, че може да потрябва веднага. А сега, бихте ли я сложили в количката? Сложете я тук, ето така, и ни следвайте…

Те тръгнаха напред с количката, а Франческа ги следваше вцепенена от страх, изумена от това колко бързо й бяха отнели Кити. Тя вече не беше нейното бебе, не зависеше от личните й грижи, беше се превърнала в предмет, предмет на медицински грижи и наблюдение. Почувства се много самотна. След това усети нечия ръка върху своята. Беше Рейчъл, която ги бе последвала в колата на игуменката.

— Хайде, скъпа, горе главата.

Това смешно пожелание накара Франческа да се почувства малко по-нормално. Тя се усмихна плахо на майка си.

— Съжалявам. Държах се много лошо с теб.

Отведоха Кити в едно странично отделение, лекарят повдигна дрешката й и дълго слуша гърдите и сърцето й.

— Да — каза той с бодър вид, — не е много добре, но не е и чак толкова зле, госпожо Чанинг. Не се безпокойте. Ще трябва да й направим нова ехо кардиограма, а и нови рентгенови снимки, за да видим какво е сегашното й състояние. Сигурно са й правили и преди?

— Да — каза Франческа, — правиха й. Вижте, господин Морисън-Смит от болницата „Сейнт Ендрюс“ е запознат с нейния случай. Както и господин Лаудър, но той е заминал.

— Госпожо Чанинг, трябва да направим собствените си заключения на базата на състоянието й в момента. Каквото и да ни кажат те, сега ще е без значение. Освен, разбира се, лекарствата, които е вземала. А ние вече говорихме с вашия интернист в Лондон.

— О! — почуди се Франческа. Беше изненадана от тяхната експедитивност.

Лекарят се усмихна.

— Всичко е наред. И ние не сме вчерашни. — Беше ужасно млад, но й вдъхваше доверие и тя го хареса. — Сега ще я сложим в кислородна палатка, и то веднага. Мисля, че не й достига кислород. Ето, вижте тази стрелка тук на апарата. Ще й дадем и малко допълнителни диуретици, защото задържа течности. — И той отново й се усмихна. — Не гледайте толкова уплашено, госпожо Чанинг. Тя ще се оправи. Бебетата са много издръжливи.

„Всички ми повтарят това — помисли си Франческа. — А то просто не е вярно.“

 

 

Филип Дрю също спа зле. Случаят Чанинг започваше сериозно да го безпокои. Възможностите за защита не бяха много добри, особено след като секретарката беше започнала да дава информация. Беше съвсем сигурен, че Бард ще бъде извикан отново и ще му поискат паспорта. Беше твърде примамлив обект за Отдела за сериозни финансови измами, за да го оставят на мира. Напоследък те нямаха много успехи и за тях Бард беше една добра перспектива.

Той извади бележките си и започна да ги преглежда. Имаше две неща, които не бяха ясни. Реши да му се обади по телефона. Опита номера в Лондон, но му отговори телефонният секретар. По дяволите! Беше се надявал да се чуе с него. Остави му съобщение, а след това набра телефона в Стайлингс. Казаха му, че и там го няма. Хортън, който го беше виждал няколко пъти, му каза, че семейството на Бард е в Девън.

— Може да е отишъл там. Имате ли някакъв телефонен номер? Доста е важно.

Хортън нямаше.

— Съжалявам, господин Дрю, ако се обади, ще му кажа да се свърже незабавно с вас.

— Можете ли да предположите къде другаде би могъл да бъде?

— През последните два уикенда господин Чанинг ходеше на яхтата. Може пък…

Дрю беше обхванат от мрачно предчувствие, но после решително го отхвърли.

— Знаете ли телефонния номер на пристанището?

— Да, господин Дрю, сега ще ви го дам.

Дрю се обади в пристанището и накрая го свързаха с Майк Ленгтън. Гласът му звучеше бодро.

— Да, точно така. Той отплава тази сутрин. Видях го. Беше около девет и половина. Мисля, че вече е твърде далеч. Вятърът е много благоприятен.

— Разбирам — каза Филип Дрю. — Много ви благодаря.

Затвори телефона и се загледа в идеално окосената си морава.

— Боже господи! — възкликна Дрю.

 

 

— Пристигнаха някакви нови хора — каза Хети, след като погледна през прозореца на апартамента. — Виж, имат и деца. На нашата възраст са, Джаспър. Хайде да отидем при тях.

— Не се бавете — нареди им Наоми. — След малко ще обядваме, а след това отиваме на плажа.

— Не ми харесва на плажа — каза Хети. — Там е скучно и е много горещо.

— О, боже! — ядоса се Наоми.

Лайъм наблюдаваше децата, които изтичаха към центъра на комплекса. Видя ги, че говорят с новопристигналите. Видя и семейството: майката, бащата и две момченца се усмихваха, явно доволни от посрещането. Хети им показваше техния апартамент. Семейството изчезна за малко, след това децата се появиха отново и започнаха да си играят в басейна с Хети и Джаспър. Лайъм ги погледа известно време и се заслуша как Наоми трака с чиниите в малката кухня, която водеше към гостната. Пак погледна към басейна и видя да се появява бащата. Беше по бански и фланелка с къси ръкави. Носеше плажна чанта, а под мишница — един брой на „Нюз он Сънди“ Сърцето на Лайъм подскочи. Той се изправи.

— Ще отида за малко до басейна да се топна преди обяд. Ужасно е горещо.

— Престани и ти да се оплакваш от жегата — каза Наоми.

Лайъм почти изтича по стълбите и отиде при басейна. Човекът беше седнал в един шезлонг с вестника до него. Лайъм се опита да прочете заглавията, но не успя.

— Добро утро — каза той небрежно. — Видях ви, че пристигате сега. Добре ли пътувахте?

— Не беше зле — отвърна мъжът. Имаше северняшки акцент. — Тук как е? Времето хубаво ли е?

— Да — отвърна Лайъм, — много е хубаво. — Винаги се изумяваше колко много се безпокояха хората за времето. За тях горещото слънце беше равносилно на хубаво прекарване. Самият той мразеше слънцето. — А мога ли да погледна вестника ви? Ако сте го прочели, разбира се. Зажаднял съм за новини.

— Да, това е много хубаво. Аз пък нямам търпение да се отърва от тях. Омръзнаха ми всичките глупости за Блеър и Прескот. На кого му пука! Да, вземете го.

— Благодаря.

Лайъм беше толкова нервен, че ръцете му трепереха. Седна отстрани на басейна и го разтвори. Отначало буквите на първа страница се сливаха пред очите му, но след това започна да ги различава. „Може да е на първа страница, човек никога не знае“, помисли си той. Но го нямаше. Е, тогава сигурно ще е на първото вътрешно фолио. Новината беше голяма. И там го нямаше.

Премина към финансовия раздел. Разбира се, че трябваше да бъде там. Не може да се очаква, че историята за някакъв фалирал бизнесмен, колкото и голям мошеник да беше той и колкото и драматична да е, ще бъде на първа страница. Тя не можеше да съперничи на Тони Блеър и на Уелския принц. Но и във финансовия раздел нямаше нищо. Абсолютно нищо. Той прегледа вестника няколко пъти, страница по страница, и започна да се ядосва все повече и повече. Разгръщаше страниците, мачкаше ги. Видя, че човекът го гледа с любопитство, но не му обърна внимание. По дяволите, къде е материалът? Какво се беше случило? Защо не са го използвали? Онази тъпа секретарка на Таунсенд го беше уверила, че ще го използват. Беше му казала, че ще излезе в неделя. Припомни си разговора.

— Да, господин Таунсенд ми нареди да ви кажа, че вашата информация е много полезна и я е включил в материала си.

От това по-ясно здраве му кажи! Какво може да се е случило? На Лайъм му призля от раздразнение, от досада и гняв. Беше положил толкова усилия да помогне на Таунсенд. Би могъл да го даде на десетина други журналисти. Така и трябваше да направи. Как можеше да разбере какво се е случило? Кого да попита? Тереза Буут, разбира се, тя сигурно ще знае. Щеше да му каже. Той погледна към прозореца, за да се увери, че Наоми не го наблюдава, а след това мина покрай басейна и през портала, който водеше към селото. Какво село, приличаше повече на някакъв индустриален обект. Там имаше телефон.

Тереза Буут отговори веднага.

— Здравей, Лайъм — каза тя. Не беше изненадана, че й се обажда.

— Как си, Тереза?

— Добре, благодаря, Лайъм. А ти? Къде си?

— В Испания, на почивка.

— Добре ли е?

— Не, направо е ужасно. Намираме се в един скапан апартамент, в някакво отвратително летовище.

Тя се засмя с гърления си смях.

— Трябваше да ми се обадиш, Лайъм. Давам под наем много хубави квартири за почивка в Испания.

— Е, може би следващия път. Тереза…

— Да?

— Очаквах да прочета днес онази история.

— Каква история?

— Във вестника. Материалът на Грейдън Таунсенд. За баща ми.

— О, тази история ли? Да, но не излезе. Изглежда, че цялата работа се е разпаднала. Може би главният редактор не я е харесал. Сигурно много съжаляваш, Лайъм? След усилията, които положи. Не се притеснявай. Може по-късно да излезе. Съжалявам за почивката ти.

Лайъм остави телефона и се отправи бавно към апартамента. Чувстваше се сломен, изтощен и изнервен.

— Какво е станало с теб? — попита Наоми.

— Нищо, малко ме боли глава. Това е всичко.

— Татко, трябва ли да ходим на плаж следобед? — попита Хети. — Двете нови деца са много симпатични. Ще останат тук при басейна. Не можем ли и ние да останем?

— Моля те — каза Джаспър.

— Е, добре. Добре — съгласи се Лайъм.

— А ние пък можем да поспим — каза Наоми, погледна го заговорнически му се усмихна.

Лайъм се помъчи да отвърне на усмивката й.

След един мъчителен час той стана, погледна голото й тяло, а след това и своето. Не можа да се справи. Беше се провалил.

— Съжалявам — каза той, — много съжалявам. Може би по-късно.

— Да — каза тя разочарована. — Може би. — Наоми стана, загърна се с пеньоара и го погледна. — Надявам се, че няма да стане като последния път, Лайъм.

— Не те разбрах.

— Ами последния път, когато твоите малки игрички не успяха.

— Наоми, за какво говориш?

— Спомням си, че тогава ти бяха нужни месеци, за да се… как да го кажем… да се съвземеш. Мисля, че не бих могла да изтърпя това отново. Може би ще трябва да преразгледам споразумението ни и дори да поискам развод. Сега ще отида да поплувам. Трябва да направя нещо, за да изразходвам енергията си. Ще се видим по-късно.

 

 

Грей дремеше на канапето, когато чу звънеца. Беше спал ужасно зле. По-голямата част от нощта разговаря с Тери за Бриони, а остатъка прекара в неспокоен трескав сън. Имаше ужасно главоболие и му се гадеше. Тери беше предложила да му направи закуска, но той се страхуваше, че сигурно щеше да е бекон с яйца, и то мазен, затова отказа.

Тя си тръгна към десет часа, оставяйки му чаша безумно силен чай на масата до него. Каза, че ще му се обади по-късно. Това беше преди два часа. Чу за втори път звънеца и реши да не отваря, но звъненето продължи. Беше толкова настоятелно, че главата още повече го заболя. Накрая стана, довлече се до вратата и я отвори. На прага стоеше Бриони. Гледаше го много тържествено, почти строго. Грей я погледна подозрително.

— Здравей, Грей. Чух, че не си бил много добре.

— Така ли? — Той се намръщи. — От къде разбра?

Тя не му отговори.

— Честна дума, Грей, ти наистина си невъзможен. Да се напиеш така на твоята възраст. Ще си имаш неприятности, да знаеш.

— Виж какво, Бриони, ако нямаш нищо против, бих предпочел да не ми се караш, дори и да съм си го заслужил. Така че, ако ме извиниш…

Тя не му обърна внимание, все още изглеждаше ядосана.

— Време е да пораснеш, Грей, да ти дойде малко ума в главата.

— Бри, моля те…

— Но съм сигурна, че това е малко вероятно, нали? Какво ще кажеш?

— Какво? Бриони, какви ги говориш? — Той отново я погледна.

Вече не беше сърдита. Усмихваше се с малко сдържаната си усмивка, която той никога не можеше да забрави. Сините й очи го гледаха нежно и леко закачливо. Тя се приближи до него и се загледа в лицето му.

— Изглеждаш ужасно, Грей. Не е за учудване: две бутилки вино и бутилка уиски. Хайде, ела да те заведа вътре и да ти направя един хубав, истински силен чай.

— Господи, лошо ми е — каза Грей.

— Заслужил си го. — Тя тръгна след него, като го насочваше с ръце към гостната, нагласи го да легне на канапето и отиде в кухнята.

Грей лежеше и гледаше тавана. Опитваше се да не мисли за нищо. Чу я как влезе, остави чашата на масата и усети, че седна до него. Той извърна глава и я погледна. Отново беше станала много сериозна. Дребното й лице беше строго, а сините й очи го гледаха втренчено. Беше забравил колко красива е. Винаги забравяше. Господи! Той беше един глупак!

— Господи, Бриони, аз съм глупак. Какъв глупак!

— Да, такъв си — съгласи се тя. След това му се усмихна бавно, нежно и посочи с глава към чая. — Изпий го.

Чаят беше съвсем блед. Вътре плуваше тънко резенче лимон. Грей вдигна чашата и отпи. Беше почти безвкусен, с лек аромат. Въздъхна и като продължи да гледа чашата, каза:

— Бриони, чудесен е. Обичам те.

— И аз те обичам — каза тя.