Пени Винченци
Дилемата (18)

Глава 17

Франческа беше изпратила бавачката с децата в Стайлингс. Чувстваше се все още толкова разстроена, че дори обикновено ободряващата я компания на Джек й действаше зле. Имаше нужда от спокойствие, да бъде оставена сама, за да размисли. Бард се беше обадил по телефона в полунощ, след като тя се върна от Девън, за да каже, че няма да се върне до събота. Тя успя да запази спокойствие и да изрази съжаление. Не спомена за манастира, щеше да е безполезно и даже досадно. Дори и отвъд океана се усещаше умората в гласа му и мрачното му настроение. Но когато затвори телефона, я обзе гняв против него. Започна да се разхожда мълчаливо из стаята, защото не можеше да заспи.

Сутринта се обади Лайъм.

— Изписват ме — каза той. Франческа избухна в плач. Толкова копнееше да го види, да поговори с него, да получи някакво съчувствие, някакво разбиране.

— Хей, какво има? Би трябвало да се радваш за мен — каза той.

— Радвам се — отвърна тя, като отчаяно се мъчеше да овладее гласа си. — Разбира се, че се радвам. Просто имах нужда… толкова исках да те видя, случи се нещо…

— Какво се е случило? Да не би да е свързано с Кити?

— Не — отвърна тя и се усмихна през сълзи, давайки си сметка дори и в това състояние колко внимателен е той, — не, не е Кити. Нещо съвсем различно.

— Да не би причината да е баща ми?

— Не. Да. О, Лайъм, аз… Господи, сигурно ще ме помислиш за истеричка.

— Няма да си помисля. Ако си разстроена, сигурно е за нещо важно. Виж какво, не мога да разговарям сега. Ще ти позвъня по-късно от къщи, ако имам възможност.

— Да, добре.

Господи, тя беше истерична. Красива — да, желана — със сигурност, но твърде истерична. Истерична и разглезена. Е, какво от това. Всъщност така нещата се улесняваха. Истеричните жени са много по-склонни към безразсъдно поведение от уравновесените и спокойните.

Той й се обади по обяд. Тя вдигна веднага слушалката.

— Ало?

— Здравей, Франческа. Много бързо вдигна слушалката.

— Да, не искам Сенди да отговори преди мен.

— О, не се безпокой за Сенди — каза той небрежно. — Тя ме харесва. Винаги мога да кажа, че търся нея.

— Така ли?

Стори му се изненадана, почти шокирана. „Внимателно, Лайъм — каза си той, — не пресилвай нещата. Няма полза да те смятат за много опитен в тези работи, нито пък за самоуверен.“

— И така, за какво става дума, какво се случи?

— Трудно ми е да говоря за това, още по-трудно ми е да го обясня.

— Аз съм много добър слушател.

— Наоми там ли е?

— Не, няма я. Още не съм я виждал. Изпратила е такси да ме вземе. Много мило от нейна страна.

— О, Лайъм! Това наистина не е много хубаво.

— Е, тя работи — каза той предпазливо. — Много силна жена е.

— Да, като Бард. — Франческа се засмя, явно опитвайки се да изглежда по-весела. — В техния живот няма място за обикновени хора, Лайъм.

— Кога се връща той?

— Не по-рано от края на седмицата. А аз изпратих децата в Стайлингс с бавачката. Започвам да съжалявам. Тук е толкова тихо. Мисля и аз да отида там утре.

— Моля те, кажи за какво става въпрос.

— Ще ти кажа. Скоро. Ти как си?

— Чувствам се малко уморен, но съм добре. Хайде, кажи ми.

— Току-що изживях ужасен шок.

— От какъв характер?

— Ами… трудно е да ти го кажа по телефона. Иска ми се още да си в болницата, за да можем да продължим да си говорим. Нали е много долно от моя страна?

— Много. Знаеш ли какво, защо пък да не дойда при теб и да се видим? Умирам от желание да проверя какво е да си на свобода.

— Не ставай смешен. Как ще дойдеш? Та ти не можеш да ходиш. Не можеш да караш и кола.

— Ще взема такси. Не е далеч. Но ти трябва да го платиш — добави той през смях. — Още не съм си получил джобните пари. (Това беше сполучливо хрумване. Така щеше да подчертае в какво положение се намира, да изтъкне арогантното отношение на Наоми към него.)

— О, Лайъм, сигурна съм, че… Сигурна съм, че тя не…

— Какво? Не ме третира като дете, не ми показва непрекъснато кой печели парите? Разбира се, че го прави. И аз си го заслужавам.

— Не го заслужаваш. Вината не е твоя… Както и да е. Лайъм, не бива да идваш тук. Ами ако… почакай за секунда… да, Сенди, какво има? А, да, добре, чудесно. Не, върви. Само аз съм тук. Довиждане. Съжалявам, Лайъм, Сенди искаше да знае дали може да си вземе почивен ден.

— И ти какво й каза?

— Казах, че може. Тук няма никой. Дори Барнаби замина за няколко дни. Липсва ми.

— Добре тогава, аз наистина ще дойда. Не трябваше да ми го казваш — каза той и се засмя.

— Лайъм, аз…

— Тръгвам. И без това искам да поговорим. И аз се чувствам доста не на себе си.

 

 

Той пристигна двадесет минути по-късно. Тя изтича надолу по стълбите и плати за таксито. Беше много бледа, лицето й имаше направо занемарен вид. Тъмната й коса бе сресана назад. Беше облечена с джинси и фланелка с къси ръкави. Изглеждаше много разстроена. Това беше добре.

— Влез — каза тя. — Можеш ли да се качиш по стълбите?

— Да. Тази сутрин изкачих нашите. Станал съм много сръчен — каза той и размаха едната патерица. — Ти върви напред.

— Продължавам да мисля, че това е лудост — заяви тя, докато го въвеждаше в кухнята.

— Не виждам защо. Кой го е грижа? Това е къщата на баща ми, ти си ми втора майка — каква странна мисъл, — а и без това тук няма никой.

— Да… така е. Искаш ли кафе?

— Да, ако обичаш. А сега ми разкажи за какво става дума.

— Това е… това е… толкова е трудно.

— Хайде де — подкани я той, като се опитваше да овладее нетърпението си. Седна на доста овехтялото старо канапе, което стоеше в единия ъгъл на кухнята. Спомняше си го. Беше седял на него дори с майка си. — Не съм бил целия този път за нищо.

— Добре. Току-що открих нещо ужасно. — Тя се опита да се усмихне. Лайъм видя как устната й потреперваше. — Съжалявам, толкова съм мекушава.

— Изобщо не си мекушава. Ти си много смела. И какво е това ужасно нещо? Ела да седнеш тук и ми кажи.

Тя му разказа. Той разбра, че наистина е нещо необикновено. Историята беше направо шокираща. Имаше основателна причина да се чувства толкова разстроена. От друга страна, беше много важно да не застава изцяло на нейна страна. Да се прави, че се опитва да бъде безпристрастен, да прояви разбиране и към двете страни в тази ситуация, като същевременно й покаже колко добре я разбира и че му е съвсем ясно колко засегната се чувства. А също, това беше много важно, да подчертае, че никой друг, освен него не знае как Бард Чанинг е в състояние най-брутално да пренебрегне чувствата на другите, когато ставаше въпрос за неговите собствени.

— Нямаше да го понеса толкова тежко, ако Бард не знаеше. От това ме боли най-много. Че той и майка ми са могли… чувствам се абсолютно пренебрегната и унизена. Защо постъпиха така с мен, Лайъм? И защо той не ми каза… за нея? Защо не го направи?

— Предполагам, че е обещал на майка ти да мълчи. Нали така ти е казала — отвърна предпазливо Лайъм.

— Да… обаче аз съм му жена. Как е могъл да запази в тайна нещо толкова важно за мен?

— Предполагам, защото в момента е мислил за онзи манастир. Това е било за него нещо ново, една нова сделка.

— Едва ли. От нея той няма да спечели пари. Тъкмо обратното.

— Не мисля, че става въпрос за пари — отвърна бавно Лайъм. — Това, което възпламенява баща ми, което е в състояние да го развълнува, което го прави дори щастлив, е нещо ново, някаква нова идея. Не съм ли прав? Нова сделка, нова компания, нова играчка, нова… — Той бързо млъкна. — Изобщо нещо ново, каквото и да е то.

Забеляза по очите й, че тя разбра кое беше премълчал, знаеше какво има предвид с това „изобщо нещо ново“. Видя болката, страха, разбра, че е засегнал много чувствителна струна. Стана му неприятно, че го направи, но, от друга страна, беше доволен. Взе ръката й, за да я успокои.

Никога преди не я беше докосвал, освен в случаите, когато тя пристигаше в болницата и си тръгваше. Видя как погледна ръката му, която държеше нейната, видя как го изгледа, стресна се, изчерви се и се отдръпна. Лайъм продължи да говори тихо, монотонно:

— За него това е още една нова игра, която го е привлякла, но е трябвало да я играе по правилата. По правилата на майка ти. Съзрял е възможност да се прояви като благодетел. Разбира се, това е още една от любимите му игри. Те облекчават гузната му съвест.

— Да — каза тя малко разсеяно, — предполагам, че е така.

— Сигурен съм в това. — Изчака, за да види какво ще каже, но после съзирайки предоставилата му се възможност, каза: — Виж отношението му към семейство Кларк.

— Какво общо имат те с това?

— Ами начинът, по който се грижи за тях?

— Лайъм, той не прави нещо необикновено. Помага на Оливър, прави им от време на време по някой и друг подарък…

— О… — той се престори, че се колебае, — аз…

— Лайъм, какво има? За какво говориш?

— Аз си мислех, че знаеш.

— Какво да знам?

— Че фактически той плаща всичките им сметки. Искам да кажа, че е много щедро от негова страна. И апартамента, в който живеят двете деца, скъпите почивки и, разбира се, разноските на госпожа Кларк в Дома за инвалиди.

— Лайъм, сигурен ли си в това? Мислех, че те се изплащат от някаква застраховка, винаги съм мислила, че е така…

— Не, не е така. Той плаща всичко от собствения си джоб. Винаги го е правил. Те не знаят, но… мислех, че на теб ти е известно.

— Не — промълви бавно Франческа, — не. Не знаех. Бард винаги е казвал… е, няма значение какво е казвал. Много съм изненадана… — Тя се поколеба, явно озадачена от тази нова информация, от разкриването на новата тайна. После, опитвайки се да не мисли повече по въпроса и да даде някакво обяснение, каза: — Но това е точно в стила му. Той е невероятно щедър.

— Да, разбира се, че е така. И най-върлият му враг не би могъл да го отрече. С майка ти случаят е същият. Освен това, Франческа, тебе те е яд, че не ти е казал, но това не е било негова тайна, за да ти каже. Била ли е? Признай си.

— Не, предполагам, че си прав.

— Е, тогава би трябвало да го харесваш дори само заради това.

— В момента не го харесвам заради нищо — отвърна Франческа. — Не мога.

Тя говореше малко по-бодро. Но тъгата в очите й остана.

— Лайъм, всичко започна да върви на зле с такава бързина! Непрекъснато се отчуждаваме един от друг, напоследък през повечето време той се държи като чужд човек, не ме допуска до себе си, не ми казва нищо. И преди не обичаше да споделя с мен, но напоследък стана още по-лошо. А аз си мислех… мислех си, че след смъртта на Дъги ще се обърне към мен поне до известна степен, но не го направи. През повечето време се държи враждебно към мен… О, господи! — Устната й потрепери и тя извърна глава. — Съжалявам, не е хубаво да говоря така пред теб, да бъда толкова нелоялна, не знам какво ми става…

— Нищо не ти става — отвърна той, — просто си разстроена.

— Да — каза тя. В гласа й се усещаше непоносима мъка, беше изпълнен с болка, а в очите й се появиха сълзи. — Да, наистина ми е много мъчно.

Изведнъж той се почувства виновен и отвратен от себе си. Престана да си играе с нея, с нейната уязвимост.

— Не плачи. Франческа, моля те, не плачи.

— Не мога да се овладея — отвърна тя, съвсем се разрида и закри лицето си с ръце. — Вече не мога да издържам това, което става. Нито с Кити, нито с Бард, нито с майка ми…

Той обгърна раменете й много нежно. Страхуваше се да не я уплаши и тя да се отдръпне, Франческа не реагира — нито се отдръпна, нито отговори на ласката му. Дълго време никой не помръдна. После тя внезапно го погледна. Лицето й беше мокро от плача и каза през сълзи:

— Лайъм, съжалявам, реагирам прекалено емоционално. Моля те да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване — отвърна той и нежно избърса лицето й. — Хайде, издухай си носа.

Тя се усмихна леко, а той сложи кърпичката в джоба си.

— Ще я пазя винаги.

— Колко отвратително.

— За мен нищо, което правиш ти, не може да бъде отвратително — каза той и също се засмя. — Абсолютно нищо. Мисля, че ти си прекрасна, симпатична, мила и много, много смела. Затова престани да се тормозиш и се опитай да не мислиш за всичко това. Какво ще кажеш да пийнем нещо, например чаша шампанско? Сигурен съм, че имате много. Нищо не повдига духа така добре, както шампанското.

— Да — каза тя и изтри с ръка очите си. — Колко съм недосетлива. Да, бих пийнала малко шампанско. Много добре, че се сети. Идеята ти е прекрасна.

Тя отвори хладилника, където на най-горната лавица имаше три бутилки. Той почти беше забравил реда в бащината си къща, ежедневния разкош, небрежната екстравагантност. В гърдите му се надигна вълна от неприязън. Едва намери сили да се усмихне, когато тя му подаде бутилката и го помоли да я отвори. Наля две чаши и й подаде едната.

— За теб — каза Лайъм.

— Не, за теб, за твоето възстановяване. Благодаря ти, че ме изслуша. — Тя го погледна за момент, а после каза: — Боже, аз съм една егоцентрична кучка. Непрекъснато говоря само за себе си. Сигурно ти е втръснало. А сега ти ми разкажи нещо.

— Ами какво да ти кажа — отвърна той, като се стараеше да събере мислите си. — Не съм чак толкова зле, може би съм малко паднал духом. Не виждам как бихме могли да живеем повече с Наоми. И преди беше трудно. Предполагам, че за нея съм бил един безполезен и отчайващ неудачник, но все още можеше да се направи нещо, а сега на всичко отгоре съм и сакат. Дори и децата, изглежда, са ме отписали, а що се отнася до Наоми… — Тя усети, че гласът му потрепери.

Той не се изненада, защото не се преструваше. Старото познато чувство на безполезност, на отвращение от себе си, гневът както към себе си, така и към силите на съдбата, които го бяха довели до това положение, го завладяха изцяло. Усети, че му става физически зле, че е безкрайно отегчен от себе си. Сега и неговите очи се изпълниха със сълзи и той бързо ги избърса.

— Съжалявам — каза Лайъм, — съжалявам, Франческа.

— Лайъм, недей, не плачи. — Тя го прегърна леко и нежно, а гласът й изпълнен със състрадание, му говореше глупави, успокояващи, но нищо незначещи думи, такива, каквито говореше на децата си, а той — на своите.

Лайъм остана да стои абсолютно неподвижен, чувствайки близостта й, вдъхвайки парфюма й, а след това я погледна и каза:

— Мисля, че си прекрасна, Франческа. Наистина го мисля. Аз… изглежда, че се влюбвам в теб.

Нямаше намерение да й го казва, знаеше, че още не е време за това, но знаеше също, че след като го е казал, то е вярно, че какъвто и фалш да имаше в неговата сложна и опасна игра, той наистина чувстваше ако не любов, то известна нежност и копнеж по нея.

Тя махна ръцете си от него и се отдръпна.

— Разбира се, че не се влюбваш в мен — каза Франческа, а изразът на лицето й стана предпазлив, почти уплашен, но същевременно нежен и предразполагащ. — Не може да бъде.

— Може. Съжалявам, не исках да ти го казвам, но…

— Лайъм, моля те.

— Но, Франческа, аз съм, знам, че съм влюбен. През последните няколко седмици всичките ми мисли, всичките ми мечти и желания бяха насочени само към теб. Може да се каже, че в някои отношения това беше най-щастливият период в целия ми живот. Единственото нещо, което не знам, е какво да правя, какво мога да направя по въпроса.

— Лайъм, не можеш нищо да направиш. Всичко това е смешно. Ти не можеш…

— Моля те, престани да говориш така — каза Лайъм, наведе се напред и я целуна по устните. Целувката му беше плаха, нежна и в никакъв случай страстна, защото това ще я уплаши, каза си той, отчитайки дори и в момента, когато го бяха завладели истински чувства, че му е приятно да подрежда и насочва нещата. Нейната целувка беше също плаха, но много приятна. След това Франческа каза:

— Трябва да си вървиш, веднага. — Очите й бяха широко отворени, изпълнени със сълзи.

— Пак те разплаках — ядоса се Лайъм.

— Да, разплака ме. Лайъм, това е ужасно. Трябва да си вървиш веднага. Не трябва повече никога да те виждам. Не биваше да идваш. Не, недей — каза тя и подскочи, когато той взе ръцете й, обърна ги и започна да целува дланите й. — Недей, недей, недей. Остави ме. Ще извикам такси, още сега. — Но тя се поколеба за момент, преди да отдръпне ръцете си, и той знаеше, че е спечелил, че може да я има, когато пожелае.

Лайъм тъкмо сядаше в таксито и махаше с ръка на Франческа, а тя стоеше на стълбите, когато видя Сенди да се задава иззад ъгъла на улицата. Наведе се през прозореца на таксито и изпрати въздушна целувка на Франческа. Тя се засмя, поколеба се и после му отвърна със същото, Франческа не видя Сенди, но той знаеше, че Сенди ги е видяла.

 

 

Канцелариите на градската управа в района Ийстърхоуп бяха от най-неугледните. На други места, като например в Уестминстър (напълно разбираемо), бяха дори много прилични, а някъде, като в Ешър, направо образец на разточителност. Повечето обаче изглеждаха твърде зле. Тези в Ийстърхоуп, който се намира на югоизток от Ромфорд, бяха направо мизерни. Отвън не изглеждаха толкова зле — бетонни постройки, строени през шестдесетте години, придружени с някакъв опит за разнообразяване на пейзажа. В центъра на паркинга в един ограден с бетон кръг малко нескопосано беше изобразен гербът на Ийстърхоуп от посадени рози и доста умърлушени цинерарии. Но в сградата беше мрачно и неуютно: сиви стени, сив линолеум и зелена боя, както и някаква изпълваща всичко миризма, която Грей можеше да опише само като противоположност на чистия въздух и усещането за свежест. Той се нареди търпеливо зад някакъв плах, дребен човечец и изчака, докато една надута чиновничка му обясняваше, че ако иска да се срещне с някого от общината във връзка с данъците си, ще трябва да донесе копие от последната си молба и всички преобладаващи, както се изрази тя, документи. Грей, който не можеше да понася лошия английски така, както някои не понасяха скърцането на тебешира по черната дъска, едва се сдържа да не я поправи. После се наложи да изчака, докато тя отиде някъде, за да се консултира с някаква колежка по „същински“ въпрос.

Най-сетне се върна, погледна го безцеремонно и попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Интересувам се от историята на една сграда — уведоми я любезно Грей.

— След като става дума за история, ще трябва да отидете в библиотеката. Намира се на улица „Хайстрийт“, втората пресечка вляво…

— Не, не става въпрос за такава история, а за тази на една сграда, построена в Ийстърхоуп в началото на шестдесетте години.

— Ами че те са много — отвърна тя. — Кажете нещо по-специализирано.

— Искате да кажете по-конкретно.

— Моля?

— Съжалявам. Няма нищо. Става въпрос за комплекса, изграден на „Саут авеню“, съвсем близо до „Ринг роуд“, за жилищните блокове, едно училище и старчески дом…

— Това сигурно е комплексът „Саут Фарм Истейт“.

— Да, точно така.

— И какво по-точно ви интересува, историята ли казахте?

— Да, как е станало планирането и точно кога е бил построен.

— Интересът ви професионален ли е?

— Да отвърна скромно Грей. — Аз съм журналист. Обадих се по телефона, за да ви уведомя, че пиша статия за…

— Вие от „Нюз“ ли сте?

— Да — отвърна предпазливо Грей. Не си спомняше да беше споменавал името на вестника си.

— Вчера тук идваха двама, които искаха да фотографират новата статуя. Вие, журналистите, трябва да сте по-колегиални един към друг.

— О! — възкликна Грей. — Не, не, аз не съм от вестник „Ийстърхоуп Нюз“, а от „Нюз он Сънди“, той е национален вестник.

— Както и да е — отвърна тя, без да се впечатли особено, — би трябвало да се обадите първо в пресцентъра на градския съвет.

— Обадих се и те ми казаха да дойда при вас. Подчертаха, че винаги сте много отзивчива.

Този номер минаваше почти винаги. Всъщност той, кажи-речи, никога не се обаждаше в пресцентровете, които не само че не бяха отзивчиви, но се отнасяха и с подозрение към представителите на печата.

Тя се усмихна.

— Е, в такъв случай, отдел „Планиране“ е ето там. Кажете им, че Джаки ви изпраща.

 

 

Помещенията на отдел „Планиране“ бяха още по-невзрачни. Зад плота от шарена пластмаса, на който всъщност беше рецепцията, помещението беше от пода до тавана пълно с полици с наредени по тях кафяви издути папки и редици от сиви, метални канцеларски шкафове. Между тях мъже по къси ръкави и жени в памучни дрехи се ровеха разсеяно из бумагите или чукаха малко по-съсредоточено по компютрите. Грей започна да се чувства твърде потиснат, когато едно много красиво момиче във фланелка с къси ръкави, минипола от ликра и най-дългите изкуствени черни мигли, които някога беше виждал, му се усмихна през плота.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна?

— Казаха ми, че може да имате това, което търся — отговори той подчертано двусмислено, изваждайки най-очарователната си усмивка.

— Зависи какво е то — отвърна тя и го погледна изпод миглите.

— О, доста скучна работа. Търся една папка на „Саут Фарм Истейт“.

— Наистина е доста досадно. Прав сте. И за какво ви е нужна?

— Аз съм журналист. Пиша статия за развитието на архитектурата през шестдесетте и седемдесетте години.

— Разбирам. Вашият вестник да не е от онези с рекламните афиши по средата?

Грей се замисли, преди да отговори, опитвайки се да отгатне защо му задава въпроса. Не искаше да я обиди.

— Не — отвърна той, като си представи една разголена мадама в едър план върху сериозните страници на вестника си. Идеята му се стори странна, но доста привлекателна.

— Намирам ги отвратителни — каза момичето.

— Аз също.

— Не че съм моралистка, но е отвратително, като гледам в стола и на други места как мъжете ги зяпат с изплезени езици. Сигурно е ужасно да те показват в такъв вид… А освен това… — продължи тя по темата, явно смятайки Грей за авторитет по тези въпроси — защо избират такива ужасни модели? Има толкова много хубави момичета с наистина красиви тела, а те снимат някакви, които приличат на недъгави.

— Много сте права.

— Аз самата не бих се снимала, разбира се, но си мисля, че ако подбираха момичета с по-нормален вид, щеше да е много по-добре. Както и да е. Казахте, че искате папките на „Саут Фарм“. От самото начало ли?

— Да, ако обичате. И, естествено, ако не ви затруднява много.

— И без това няма какво друго да правя — отвърна тя и сви рамене.

Човек не може да повярва, когато нещо внезапно потръгне. Например, когато някоя негова идея се окаже правилна, когато нещата се наредят дори по-добре, отколкото е предполагал. То прилича на първата хапка, когато си гладен, на първата глътка алкохол в края на изтощителен ден, на преодоляване на хълм и спускане надолу с велосипед. Подобна смесица от физическо и емоционално удовлетворение се запомня за дълго. В невзрачните сиви канцеларии, докато седеше на една маса и прелистваше прашните папки, Грей гледаше книжата пред себе си и не вярваше на очите си. Погледна към слънцето, чиито лъчи се процеждаха на дълги снопове през мръсните прозорци, и хем не му се вярваше, хем беше сто процента сигурен, че е намерил отговора, който търсеше.

 

 

— Може ли да ми дадеш пак папките за Бард Чанинг? От шестдесетте и седемдесетте — помоли Грей.

Момичето, което отговаряше за документацията на вестника, му се усмихна.

— Ще ги изтъркаш от употреба. Почакай. — Тя му ги даде — няколко овехтели кафяви папки, пълни с пожълтели изрезки от вестници. — Заповядай. Затваряме след половин час. Достатъчно ли ти е?

— Разбира се. Благодаря.

Той седна пред една маса и започна методично да прелиства папките от самото начало. Тя беше права — вече ги беше проучил най-внимателно. Видя младия Бард, тогава много по-слаб, на първата му снимка в пресата, да се усмихва, а до него също усмихнат стоеше Дъглас Буут и един сериозен млад човек с очила на име Найджъл Кларк.

Заглавието гласеше: „Тримата млади Давидовци победиха Голиат.“ Бяха спечелили конкурс за един договор за строеж на малка, но престижна сграда в южната част на Лондон въпреки голямата конкуренции на акулите в бранша. Не се съобщаваха повече подробности, както и имена. Годината беше 1970-а. Имаше още две подобни снимки, както и една по-подробна информация, в която накратко се описваше историята на тяхното партньорство — Грей я беше запомнил почти наизуст. В нея се разказваше как младият Чанинг работел за някаква агенция за недвижими имоти на име „Макинтайър“ заедно с Кларк и как един от неговите клиенти, впечатлен от двамата, им предложил съдружие за сделка, както и процент от печалбата. Така те успели да си стъпят на краката и да влязат самостоятелно в бизнеса. Буут, който работел за друга агенция, се присъединил към тях няколко месеца по-късно.

Следваше по-голям материал в „Лондон Ивнинг Нюз“, в който се разказваше как през 1972 година получили договор за строеж на голям търговски център в Грейдън, както и друг договор за огромна административна сграда близо до Бромли в края на същата година. Името на Чанинг се споменаваше и в няколко други статии, посветени на разрастването на този вид бизнес. В тях се говореше за абсурдното покачване на цените на недвижимата собственост, за това как една сграда се купува и препродава три, четири, пет пъти в разстояние само на няколко седмици, говореше се за почти маниакалния ентусиазъм, с който банките отпущаха заеми, опасявайки се да не бъдат заварени с големи количества налични пари, които не са успели да инвестират. Говореше се и за голямото търсене на сгради за офиси, предизвикано в значителна степен от политиката на Лейбъристката партия, която в края на шестдесетте години не поощряваше търговската дейност и пренасочваше наличните средства за строеж на жилища. Цитиран беше и Чанинг — един изненадващо трезв глас за толкова млад бизнесмен в такава главозамайваща атмосфера. Той предупреждаваше колегите си да не бъдат толкова алчни и да не гонят непрекъснато големите печалби. Това беше съвет, който го беше спасил в голямото издънване на търговците на недвижими имоти през 1973 година.

И все пак то беше там. Имаше го и в „Лондон Ивнинг Нюз“, и в „Стандарт“, а и в една малка информация на „Дейли Телеграф“. Това беше съобщението за договора за строеж в „Саут Фарм Истейт“ в Ийстърхоуп, Есекс. Споменаваше се и за друг договор в същия район година по-късно — жилищен блок и търговски комплекс. Откри и едно кратко съобщение в „Лондон Ивнинг Нюз“ за трагичната смърт на бизнесмена от Съри Найджъл Кларк при автомобилна катастрофа. Следваха няколко твърде подробни информации за него, за семейството му, придружени от репортажи за погребението му във вестниците „Гилфорд Нюз“ и „Съри Газет“. Откри и снимка на Хедър Кларк, подпряла се на ръката на Бард Чанинг по време на погребението, а зад тях се виждаше разстроеното лице на Дъги Буут.

И т.н. и т.н. Следваха години на стабилизиране, години на растеж, създаването на Северната компания през 1975 година, но никъде не се споменаваше… „Мамка му!“ — изруга Грей. Каза го гласно, а след това сам се наруга и започна да чете и да препрочита полугласно, като мърдаше устни, едно съобщение в „Саут Ийст Лондон Прес“ във връзка с вечеря, дадена през юли 1987 година по повод преждевременното пенсиониране по болест на някой си Клиф Хопкинс от градската планова комисия, който между другото се беше занимавал и с престижния проект „Саут Фарм“ в Ийстърхоуп, построен от корпорацията „Чанинг“. Този човек е бил и виден член на „Кръглата маса“, на свободните масони и на няколко други благотворителни организации, за които беше работил неуморно. Кметът на Ийстърхоуп, който беше почетен гост на вечерята, беше пожелал на г-н Хопкинс щастлив пенсионерски живот в Торбей, Южен Девън, и беше изразил увереност, че там г-н Хопкинс ще намери спокойствие и ще се чувства здравословно по-добре.

Десет минути по-късно, след като не откри нищо повече, Грей върна папките, излезе от сградата, загледа се усмихнат в небето за момент, преди да се понесе на мотоциклета си, изпълвайки чистия въздух с бензинови пари. Когато се върна вкъщи, Бриони го чакаше на стълбите.

 

 

— Как си, Грей?

Тя изглеждаше изключително и дори прекалено добре. Имаше много добър вид и беше много красива. Беше си я представял отслабнала, бледа и изтощена. Тя обаче беше с хубав тен, явно беше пътувала някъде в чужбина, косата й беше изсветляла от слънцето, а по малкия й нос се виждаха едва забележими лунички. Беше облякла ленено сако върху копринена рокля в тъмносиньо и бяло, а на главата си имаше широка сламена шапка. Докато седеше в едно от креслата в зимната градина и пиеше кола, му заприлича на емигрантка от тридесетте години. Усмихна му се много мило и той се почувства смутен и тъжен, разбирайки, че все още я обича и че ужасно му липсва.

— О — отвърна той, усетил, че е мълчал прекалено дълго, докато я разглеждаше, — добре съм. Много съм зает. Прекалено.

— Така ли? Аз също.

— Чудесно. Това е добре. Обикновено по това време на годината при теб е спокойно.

— Да, но трябваше да направя две реклами. Една за деца и някакви млечни продукти за закуска. Беше много забавно. А другата за една туристическа компания, за която снимах в Ямайка…

— От там ли ти е тенът?

— Да. А ти с какво се занимаваш?

— Нали знаеш, с това-онова.

— Аха. Не си ли пътувал някъде?

— Не, никъде. Бях много зает, а и с кого да пътувам? Няма с кого. — Той се постара усмивката му да бъде колкото може по-непринудена.

— От къде мога да знам, Грей? Два месеца са доста дълъг период.

— Не чак толкова, Бриони, не чак толкова — отвърна той, като решително отхвърли спомена за двете изтощителни нощи, прекарани с Кирстен Чанинг. — Не бих го нарекъл дълъг. А ти?

— Всъщност и аз мисля, че не е — съгласи се тя, като отвърна, без да мигне, на погледа му с големите си сини очи.

Отново последва мълчание, след което той каза:

— Както и да е. Разбира се, че трябва да си вземеш онези литографии. Казвах ти го още тогава.

— Знам, обаче… тогава не ги исках. Но стените в новия ми апартамент са твърде голи и много бих искала да ги окача там. — Тя го погледна и се усмихна. — Няма да повярваш колко пъти съм вдигала слушалката на телефона и съм я оставяла. Само благодарение на това, че минавах с колата покрай теб и имах свободен половин час, добих смелост да си ги взема. Казах си, че мога да убия времето, като поседя на стълбите също така добре, както и на друго място.

— Е, половин час мина доста отдавна — отбеляза той.

— Знам. Мога ли да се обадя по телефона?

— Разбира се.

Той я чу да казва: „Малко се забавих, съжалявам. Ще дойда след тридесетина минути. Става ли? Добре, чудесно. Довиждане.“

„С кого ли говори?“ — запита се Грей и усети почти физически как го пробожда силна ревност. Дали не е някой нов любовник?

— Съжалявам — извини се тя, когато се върна в стаята, — скоро трябва да тръгвам. Чака ме един фотограф. Ще ми даде някои разяснения за едно вътрешно оформление, върху което ще работя идната седмица. Мога ли да отида да ги взема, или си ги преместил?

— Не, още са там. Разбира се, че можеш.

Тя не обърна внимание на лекия укор, който се усещаше в гласа му.

— Добре. Тогава ще прескоча до горе и…

— Ще дойда с теб — каза той.

Изкачиха се заедно до малката стая, която тя използваше за работен кабинет. Бриони му се усмихна, докато откачаше картините и му ги подаваше. Бяха много хубави литографии на лондонски мостове от осемнадесети век. Той не ги харесваше, не бяха по вкуса му, но ги бяха купили заедно, когато тя живееше при него, и въпреки протестите му навремето винаги беше настоявала, че са обща собственост. Би трябвало да е доволен, че си ги взема, а всъщност се почувства тъжен и изоставен, когато погледна празните стени. Като че му бяха отнели нещо много ценно.

— Така — каза тя, за да наруши неловкото мълчание, след като бяха наредили картините на седалката в джипа й, — е, по-добре да тръгвам.

— Бриони… — каза той — Бриони, бих искал… може би бихме могли да вечеряме заедно или нещо подобно. Просто заради… заради…

— Не, Грей — отвърна тя и го изгледа втренчено със сините си очи, отмествайки назад шапката си, — няма да има никакъв смисъл. Нищо не се е променило, нали? Нито за теб, нито за мен.

Каза го малко провлачено. За момент, само за момент той се изкуши да каже: не, не, Бриони, хайде да поговорим отново, да помислим още малко, да преразгледаме нещата. Знаеше обаче, че е безполезно. Че само ще утежни положението и щеше да ги накара да се почувстват по-зле. Той не се беше променил, тя също. Нямаше никаква надежда и за двамата, абсолютно никаква.

— Не — съгласи се Грей, — не се е променило, съжалявам.

Наведе се, целуна я леко, а после се прибра вкъщи и си наля едно много голямо уиски. Остана така, загледан в свечеряващото се небе навън, и не можа да намери сили да позвъни на Тереза Буут, за да й каже това, което само преди два часа толкова го беше въодушевило, а сега изведнъж му се видя абсолютно незначително и досадно. Добре, че поне щеше да отиде до Шотландия през уикенда, за да се поразсее.

 

 

Франческа прекара по-голямата част от съботата и неделята, като се мъчеше да разсъждава трезво. Непрекъснато си повтаряше, че за това, което беше станало, е виновна майка й, а не Бард. Лайъм беше съвсем прав. Тайната не беше негова. Тя сигурно щеше да бъде шокирана не по-малко, ако той не беше оправдал доверието на Рейчъл и й беше казал за Мери. Би трябвало да е признателна и тя го уважаваше за това, което беше направил. Не беше редно да го обвинява и дори да повдига въпроса пред него. Само щеше да го спомене набързо, за да е наясно, че тя знае, и повече нямаше да говорят за това. Имаха достатъчно проблеми, за да прибавят и нови към тях. Разбираше, че той има ужасни затруднения във фирмата, още му беше мъчно за Дъги и изглеждаше изтощен. Беше по-добре да остави нещата така, да не го укорява. Колкото по-малко неща се кажат, толкова по-лесно могат да бъдат оправени, както обичаше да казва бавачката им. Като всички клишета и това беше вярно. Усети, че си го повтаря непрекъснато през целия съботен ден, докато чакаше завръщането му. Той трябваше да пристигне направо в Стайлингс. Беше му го предложила и той веднага се беше съгласил. Щяха да изкарат един спокоен уикенд заедно с децата, а после, във вторник, щяха да отскочат до Ирландия за четиридесет и осем часа. Тя знаеше, че това би могло и сигурно щеше да излекува много рани.

Бард трябваше да пристигне за следобедния чай, но самолетът имаше закъснение и беше вече почти шест часът, когато Хортън го доведе. Тя четеше на терасата, а до нея в купа лед се изстудяваше бутилка вино.

— Добре дошъл — поздрави го Франческа, целуна го и му се усмихна.

— Благодаря. Това тук ми изглежда много приятно.

— Заповядай. — Тя му наля една чаша. — Как мина пътуването?

— О… нали знаеш. Всъщност беше доста изморително. Къде са децата?

— Легнаха си.

— Джек в леглото? В шест часа?

— Да, падна от понито. Нищо му няма, но малко се поожули и се уплаши. Всичко е наред. Прегледаха го.

— Паднал! Та Мег се движи едва с една миля в час.

— Знам. Но той се правил на циркаджия и я яздил заднишком…

— Дори и така…

— Бил е изправен — каза Франческа.

Като чу това, той чистосърдечно се разсмя, а тя плахо се усмихна.

— Е, сега вече е ясно.

— Така че ще можем да вечеряме на спокойствие.

— Чудесно. Точно това ми трябва.

Той седна, отметна назад глава и притвори очи. Явно беше на ръба на пълното изтощение. Тя остана така, загледана в него, чувстваше се неловко, искаше да му помогне, но не знаеше как.

Известно време Бард сякаш беше някъде другаде, после явно се окопити и й се усмихна.

— Тук е хубаво — каза той съвсем искрено и я хвана за ръката. — Приятно ми е с теб. — Пак се усмихна, докато я гледаше внимателно. — Може да си легнем рано, какво ще кажеш?

— Да — отвърна тя малко плахо на усмивката му. С облекчение разбра, че въпреки всичко го желаеше. — Това е добра идея.

Отиде горе, за да нагледа Джек. Той спеше с любимия си танк до главата, лапнал палеца си. Изглеждаше добре. Целуна го по бузата, оправи завивките му и отиде в банята, за да се подготви за вечерта и за Бард.

Вечеряха в зимната градина. Бард беше пуснал „Бохеми“ по стерео уредбата. Не разговаряха много, защото нещата между тях не вървяха съвсем гладко, Франческа си спомни с тъга как само преди няколко месеца можеха да водят с лекота безкрайни разговори и се ядоса, че бяха стигнали до това положение, до любезните въпроси и отговори, до „О, така ли?“ и „Казах ли ти, че…?“. Но музиката помагаше да преодолеят тези трудни и неловки моменти, а в една от паузите тя все пак успя да спомене, запазвайки хладнокръвие: „Между другото, майка ми ме заведе в Девън, срещнах се с Мери и ми беше разказано всичко. Мисля, че това, което правиш, е чудесно.“ Така беше по-добре, да намекне, че през всичкото време е знаела, въпреки че му беше добре известно, че не е и че всъщност й беше много трудно да му го каже. По такъв начин не се налагаше да му отправя укори и по смутената усмивка, която видя върху лицето му, разбра, че той оценява жеста й.

— Е, майка ти е много убедителна, дори и когато човек не е напълно съгласен с онова, което върши — каза той.

За Франческа това беше нещо почти като извинение и израз на съчувствие и разбиране. Реши да остави нещата така, въпреки че й костваше много в емоционално отношение, но си заслужаваше.

Докато се хранеха, се появи Джек. Беше кисел и главата го болеше. Позволиха му да поседи при тях, посрещайки с радост присъствието му. Той седна на коленете на Бард й започна да похапва от чинията му.

— Не знам какво ще каже бавачката — отбеляза Франческа, като ги наблюдаваше, и поклати глава.

— Аз знам — казаха и двамата в един глас, а тя искрено се разсмя. Накрая взе Джек и го заведе в леглото. След това отиде в спалнята, легна гола, очаквайки Бард.

Той влезе, изгледа я продължително, без да каже нищо. След това започна бавно да се разсъблича, като продължаваше да я гледа втренчено. Легна до нея, придърпа я към себе си. И двамата бяха готови един за друг: той — възбуден и нетърпелив, а тя — приятно отпусната. Мълчанието му й действаше странно възбуждащо, не мислеше за нищо друго, забрави всички останали неща, които я вълнуваха. Съсредоточи се изцяло върху себе си и върху онова, от което той имаше нужда. Той бързо проникна в нея, нямаше нужда от предварителна подготовка, за да се възбужда. Тя го усети как се движеше, как потъваше в нея, почувства собственото си желание да се разгаря все повече и повече, преживяваше нещо едновременно необуздано, болезнено и много приятно. Кулминацията наближаваше все повече и повече, тя почти не мислеше за него, за това какво прави, а само и собствената си реакция. Всичко друго нямаше значение. Беше изпълнена изцяло само от едно желание, беше съсредоточена върху собственото си удоволствие и нищо друго не я интересуваше. Притискаше се в него, усещаше се като част от него, а той — като част от нея, бяха като едно тяло, едно движение. Кулминацията настъпваше, тя усети как се издига все по-високо и по-високо, чу се да крещи един път, втори път, трети път, усети как вълните в тялото й се разливат и стават все по-мощни, по-силни и по-високи, връхлитайки я една след друга. Той също свърши някъде дълбоко в нея, толкова дълбоко, че тя се уплаши нещо в нея да не се скъса. Каза нещо, което никога преди не беше казвала:

— Бард, погледни ме, погледни ме сега.

Той я погледна, в очите му се четеше страхотна мъка.

Сигурно не означава нищо, опита да се убеди Франческа. В момент на такова изключително напрежение чувствата на хората са непредвидими, реакциите им не са съвсем нормални. После той дойде на себе си, въпреки че беше необикновено мълчалив. Преди разговаряше с нея и точно в тези моменти тя усещаше истинската близост помежду им. Целуна я леко, задържа я в прегръдките си, а после се извърна и заспа както винаги, след като правеха любов — дълбоко, непробудно, като малкия Джек. Тя остана да лежи до него и да се взира в тъмнината. Мислеше за Бард, за брака им, чувстваше се въпреки близостта и удоволствието, което й беше доставил, някак отчуждена от него, все още объркана и в безизходица.

 

 

Сутринта Франческа се почувства по-добре, по-нормално. Въпреки ожулванията Джек отново беше весел, горд от цицината на главата си, голяма колкото патешко яйце.

— Мисля да не ставам циркаджия — каза той. — По-добре е да стана автомобилен състезател, колите са по-сигурни от конете, нали, мамо?

— Точно така — отвърна Франческа.

— А може би ще е по-добре да стана пълнач.

— Какъв?

— Пълнач. Ще пълня със суха трева умрели животни и ще ми плащат. Баба Джес има такива птици в стъкления бюфет, нали знаеш?

— Да, разбирам.

— Така че, когато на някого му умре котка или куче, аз ще го напълня и той може да си го има завинаги, да му седи на някой стол. Мога да напълня и бабите и лелите, а дори и съпрузите. Какво мислиш?

— Идеята не е лоша — отвърна предпазливо Франческа. — Още един предприемач в семейството — каза тя на Бард.

Той четеше вестници или както сам казваше, само ги преглеждаше и ги хвърляше с купища на земята. Беше абониран за повечето от тях и еднакво ги ненавиждаше. Изведнъж погледна към Франческа, докато държеше един брой на „Нюз он Сънди“.

— Този Таунсенд — каза той, — който беше на разпродажбата, както и на погребението на Дъги, е написал голяма статия за общата европейска валута. Много е добра.

— Така ли? Да я прочета ли? — попита Франческа.

— Не, ако не ти е интересно. Но той е умен. Написа ли нещо за разпродажбата? Да не са обикновените гадории?

— Написа две-три изречения, но бяха добри. Мисля, че не е човек, който пише гадории за каквото и да било. Той самият е много приятен.

 

 

Грей Таунсенд стоеше на върха на една обрасла с трева алея, която се спускаше стръмно надолу към грамадна, грозна и невероятно порутена къща във викторианско-готически стил. Издигаше се край брега на едно твърде занемарено езеро, покрито с водорасли и оградено от високи треви. Започна да се спуска надолу по алеята. От двете й страни се издигаха плътно една до друга ели, за които явно никой не се грижеше. Във въздуха се носеше песента на диви птици, които населяваха тази пустош, както и по-малко приятните за слушане крясъци на гарвани и врани. В езерото се виждаха няколко групи водни кокошки, които се гмуркаха и плуваха в обраслите с водорасли води. В края алеята се разширяваше в неравен полукръг пред къщата.

Някога това място сигурно е било павирано, но сега можеха да се видят само гъсти снопове трева и плевели. Входната врата беше огромна, покрита с големи гвоздеи, пантите бяха ръждясали, а отвън висеше катинар. Повечето прозорци бяха изпочупени и докато Грей стоеше там, от най-горния етаж излетяха няколко гълъба. Всички прозорци на приземния етаж бяха здрави. Той погледна през два от тях вдясно от вратата и видя огромна празна стая с хубава каменна камина и дъсчен под, пробит на няколко места. Встрани от къщата имаше допълнителни постройки, чиито врати зееха и скърцаха от вятъра. Грей ги разгледа. В едната имаше купчина ръждясали сечива, полуизгнили метли, гребла, една много старомодна косачка, имаше коси, едно старо менгеме, две каменни мивки и няколко мръсни тенджери. Сред тях се издигаха бурени до первазите на счупените прозорци. Той мина от задната страна на къщата, където някога очевидно беше имало обширна поляна, върху която сега растеше висока до кръста трева. Сред нея се издигаха диви рози и неимоверно пораснал киселец, а вдясно имаше редица от разбити парници, пълни с кутии със загнили семена. Гледката, която се откриваше от там, беше възхитителна — хълмове, гори, блестяща на слънцето водна площ, а зад нея розовееха планини. Той отново се обърна и погледна към къщата. По покрива, там, където керемидите бяха паднали, зееха големи дупки. Виждаха се и още изпочупени прозорци, а онези, които бяха останали здрави, хвърляха заплашителни отблясъци на яркото слънце.

— Да, да, да — каза Грей на глас, — значи това е фирмата „Чанинг Отдих“. Много внушително наистина.

Отиде с колата до близкото селце, което едва ли можеше да се нарече така. Това бяха няколко скупчени къщи от сив камък, един параклис и кръчма. Цялата околност като че ли подсказваше какво си беше казал Бог: „Тук има прекалено много хълмове, я да сложа едно езерце и две селца.“ И точно това беше направил. Пейзажът беше великолепен, гористите хълмове следваха един след друг в безкрайна върволица, небето беше ясносиньо, а въздухът — изпълнен с чуруликането и крясъците на птиците. Но това не бяха мелодичните птичи песни, познати на южняците, а диви, необуздани, натрапващи се. Беше великолепно девствено място, но в никакъв случай не можеше да се приеме, че е най-удачно избраният обект за луксозен комплекс за голф.

Той влезе в кръчмата, поръча си уиски и се опита да подхване разговор с кръчмаря. Не беше лесно.

— Хубаво местенце.

— Щом казвате…

— Идвам от Лондон.

Мълчание, последвано от кратко, неиздаващо никакво любопитство кимване.

— Обикалям наоколо. Да се намира някакво място за преспиване?

— Не и тук.

— А къде е най-близкият град или по-голямо село, където бих могъл да отседна?

— На четиридесет мили на юг.

— Доста път с кола.

— Така е.

Последва продължително мълчание, като през цялото време кръчмарят гледаше мрачно пред себе си.

— Току-що разглеждах онази стара голяма къща — каза Грей. — Аз съм писател. Намирам я доста подходяща за мен. Продава ли се?

— Не, продадена е. Въпреки че само бог знае защо…

— Защо говорите така?

— Купи я някакъв човек от Северна Англия преди четири-пет години. Оттогава не е идвал нито веднъж.

— Боже господи! А кой е бил предишният собственик?

— Една стара дама, дъщеря на тукашния голям земевладелец.

— Тя още ли живее тук?

— Не съвсем. Почина. — Като каза това, той се отдалечи, явно почувствал, че прекалено се е разприказвал.

Грей се настани в един ъгъл, отпи от уискито и се запита колко ли студено става в Охнамулте, преди да запалят печките. Сигурно ще е под нулата.

След около половин час влезе някаква старица. Беше облечена в черна дълга пола, наметната с шал, а на главата си имаше черна забрадка. Грей я погледна, като не вярваше на очите си. Тя изглеждаше точно като героинята от един филм за хората от хълмовете. Просто не му се вярваше, че е истинска. Тя каза нещо неразбираемо на кръчмаря и той й поднесе чаша бира, която приличаше на „Гинес“. Остана права при бара, отпи и се загледа в Грей. След това отново каза нещо на кръчмаря. „… от Лондон“, успя само да чуе Грей.

Да бъдеш обект на разговор, беше все едно, че те представят. Той стана, приближи се до нея и се усмихна:

— Добър ден.

Тя кимна и продължи да си пие бирата.

— Тук е хубаво — забеляза Грей.

Мълчание.

— Господинът говореше за голямата къща — каза кръчмарят в изблик на словоохотливост.

— Аха.

— Иска да я купи.

— Много късно — отговори тя. — Старата лейди я продаде преди години.

— Да, разбрах.

— За много пари. Бог знае какво направи с тях. А, Роб?

— Да бе, бог знае.

— Така ли? Мислех, че е била продадена твърде евтино — каза Грей.

Кръчмарят издаде звук, който беше нещо средно между презрително плюене и сумтене.

— Евтино! Това място го продадоха за двеста и петдесет хиляди лири, нали, Ба?

— Точно така — отвърна тя. — За четвърт милион. Никой не можеше да повярва.

— Господи! — възкликна Грей. — Та това са много пари!