Пени Винченци
Дилемата (5)

Глава 4

Бард Чанинг беше бесен. Новината хвърли в тревога всички в „Чанинг хаус“. Едно беше нормалното състояние на Бард, който по принцип си беше избухлив, безцеремонен и с твърде лош характер, и съвсем друго — когато беше бесен. Двете състояния, бяха абсолютно несравними.

Оливър Кларк, стана свидетел на първата фаза на побесняването. Именно той, разпространи новината, извън малкия си кабинет, който беше в съседство с този на Питър Барбър.

Беше видял, как Бард влезе при Питър така, както правеше само когато беше истински ядосан. Вървеше, не толкова тежко, колкото обикновено, и много бързо. Скулите на лицето му бяха изопнати, гледаше право пред себе си и затръшна вратата зад гърба си с такава сила, че прозорците потрепериха. Секретарката на Пийт, Джийн Ривърс, която току-що беше донесла пощата на Оливър, се стресна от трясъка и погледна въпросително към него.

— В някой от следващите дни — каза тя тихо и побърза да изчезне.

Оливър започна да разпределя пощата си и да се прави, че не се опитва да чуе, какво става в съседната стая. До него стигаха гласове, този на Бард се извисяваше и гърмеше, все по-силно. Долавяше и по някоя негова фраза — „да свалиш цялата проклета колода карти на земята“, „изумителна некомпетентност“ бяха двете, които се чуха особено ясно. Гласът на Пийт беше приглушен и равен, а след това още по-силно прогърмя, този на Бард: „Не ме е грижа откъде, по дяволите, идва, Пийт, просто го открий.“

Телефонът на бюрото на Оливър изведнъж иззвъня. Беше Сю от рецепцията с пратка за него.

— Мисля, че са онези дискети, които искаше.

Той излезе навън, благодарен, че има истинска причина да избяга от огневата линия. Чанинг никога не го забелязваше, когато отиваше в кабинета на Пийт, но когато излизаше и ако беше гневен, или в лошо настроение, беше способен да се скара на Оливър за нещо, съвсем незначително, като например, че е оставил прозореца отворен през зимата, или просто, защото го гледа, когато минава покрай него.

— Нямаш ли си друга работа? — беше казал той една сутрин, когато Оливър го погледна и малко нервно му се усмихна. — По-добре си намери или се махай. Това тук не е благотворително дружество.

— Всички в бункерите — каза Оливър на Сю, когато взе пакета.

— Задава се атака с тежка артилерия.

— Сър?

— Да.

— За какво е данданията?

— Нямам представа.

— Благодаря за предупреждението — каза тя и му се усмихна.

Когато Оливър се връщаше в кабинета си, Бард излезе. Погледна го гневно, но не каза нищо. Лицето му беше с цвят на пепел, а очите още по-черни. Отиде в офиса на Джийн. Оливър видя през отворената врата, как той буквално запрати, един тежък плик върху бюрото й.

— Веднага изпрати това на „Метюънс“ — нареди й той и излезе.

Оливър изчака няколко секунди, а след това влезе при нея.

— Какво се е случило, за бога?

— Нямам представа — отговори Джийн, която трескаво се опитваше да се свърже с куриерите. — Знам само, че беше поискал от Пийт някакви официални банкови отчети и аз ги занесох в кабинета на Марша, Останалото ти е известно.

— Ах! — възкликна Оливър.

 

 

Оливър работеше при Чанинг от шест месеца и бе нещо като помощник на Питър Барбър. Работата не му харесваше. Изобщо не беше, това, което би искал да прави. Беше завършил с доста добър успех колежа по икономика при Лондонския университет и го бяха взели на работа, в една много добра фирма, в която съставяше договори. Изкара там, около година и взе първите си изпити, когато фирмата се издъни и бе принудена да уволни четиридесет души от всякакъв ранг — включително и от съставителите на договори.

Оливър можеше да се поогледа и да си намери работа в друга фирма, ако точно тогава не беше ипотекирал за малко повече, отколкото би могъл да си позволи, една къща в Ийлинг и не си беше купил нова кола. Въпреки това, пак би могъл да поизчака и да се поогледа, но сестра му Мелинда, се паникьоса и каза на майка му, а тя се обади по телефона на Бард Чанинг, както постъпваше, при всички по-сериозни кризи, връхлетели ги, през последните двадесет години, и го помоли за помощ. Както винаги, Бард Чанинг помогна. Уреди на Оливър среща с Пийт, който се нуждаеше от помощник. Беше невъзможно, Оливър да откаже. Пийт Барбър беше изключително любезен. Каза, че според него работата не е точно това, което Оливър търси, и дори го увери, че може да продължи да ходи на интервюта, в други фирми, ако желае, но до този момент никой не го беше повикал. Работа по неговата специалност в добра фирма, особено пък за новаци като него, не се намираше лесно.

Всичко това се отрази, твърде зле на Оливър особено, когато започна да чувства, че най-после, би могъл да си стъпи на краката и да престане да бъде зависим от Бард Чанинг. Знаеше, че е имал голям късмет, че тъкмо той му е покровител и че трябва да му бъде много благодарен за всичко, което беше направил за него. Беше му дал възможност да натрупа трудов стаж, беше му давал по някоя и друга пара в добавка, към стипендията в университета, беше му помагал с пари и при покупката на дрехи, а също и на първата кола, осигуряваше му работа по време на студентските ваканции. Той наистина му беше благодарен, но въпреки всичко търсеше начин, това да не продължава. Искаше да престане да бъде признателен и изобщо да престане да бъде бедният роднина.

Не беше чак толкова против онова, което Чанинг правеше за майка му. А той се грижеше, тя да е настанена в най-добрите санаториуми, често я посещаваше, изпращаше й цветя, книги, пълни кошници с плодове и безкрайни поредици от компактдискове, с изпълнения на класиците в попмузиката, които тя обичаше. На рождените дни, й правеше щедри подаръци, като например стереоуредба за компактдискове. Оливър не беше против онова, което Бард Чанинг правеше и за Мелинда, а той плащаше стажа й във Франция и уроците й по пиано, но въпреки всичко не го намираше за редно. Майка му, му казваше да не бъде глупав и намираше за чудесно, че господин Чанинг, е толкова добър към тях. Изтъкваше, че много други хора не биха го правили и щяха да загубят интерес към тях, а освен това Чанинг никога не беше им натяквал, нито ги беше карал да изразяват благодарността си. Мелинда например, която беше много запленена, от цялото им проклето семейство, седмици наред, си ши рокля за кръщенето на новото бебе, надявайки се, че ще ги поканят, но, разбира се, не ги поканиха. А що се отнася до страстта й към Барнаби и убеждението й, че и той я харесва, там вече наистина имаше нещо патетично.

„Ще се навършат почти двадесет години, откакто баща ни почина“, помисли си Оливър, загледан, в датата на бележника си: 14 април. Това винаги беше лош ден. Майка му все още се натъжаваше, а той и Мелинда отиваха да я видят, водеха я на гроба му, оставяха цветя и говореха за него. Нито Мелинда, нито Оливър помнеха баща си. Мелинда беше малко бебе, а Оливър на три години, когато се случи. Беше се блъснал с колата, в едно дърво, в една ужасно мъглива априлска нощ. Връщал се у дома от работа. Разбира се, не от „Чанинг хаус“. Тогава нещата още не са били толкова грандиозни. Той, Бард и Дъглас Буут имали офис в една сграда в Бейсуотър, но вече се справяли добре, превъзмогвайки първата рецесия, „истинската“, както винаги я наричаше Чанинг, започвали да изграждат империята си. Но Найджъл Кларк не можа да види плодовете от труда си, да разбере и той нещо от големите пари. Не го разбраха нито жена му, нито децата му. Бард Чанинг, обаче беше много добър с тях. Наистина много добър.

По някакъв странен начин, Оливър чувстваше, че сега плаща за тази добрина.

 

 

Докъм обяд, шумотевицата значително стихна. Бард се беше успокоил и новината се разпространи с почти същата бързина, както и съобщението за гнева му. Пийт Барбър се показа от кабинета си. Все още не се беше съвзел напълно, но се държеше почти весело и Оливър си помисли, че в крайна сметка ще може да отиде на срещата си с бивши колеги, за да пийнат по едно, когато телефонът иззвъня.

— Оливър? Оливър, обажда се Тереза Буут.

За момент той не се сети, коя е, но след това си спомни, че беше ходил на сватбата й и дори беше танцувал с нея. „Хайде, Оливър, решила съм да изкарам по един танц с всеки мъж от семейството“, му беше казала тя. Не беше много сигурен дали я харесва, или не. Оттогава не я беше виждал.

— О, госпожо Буут. Да, здравейте. Как сте?

— Много добре, Оливър, благодаря. А ти как си? Как е горката ти майка? Толкова я харесвам. Едно от нещата, които съм решила да направя сега, след като къщата ми е завършена и деловите ми работи са под контрол, е да я посетя. Би ли ми дал телефонния номер и адреса на санаториума?

— Да, разбира се. Той е…

Тя го прекъсна.

— Не, можеш да ми го дадеш, когато се срещнем. Това е другата причина, за която ти се обаждам. Искам да те поканя на обяд, Оливър. Ще ми бъде приятно, да те опозная по-добре. Открих една връзка с баща ти. Моя братовчедка е работила заедно с него. Колко малък е светът! Било е много преди баща ти, да започне да работи с Чанинг. Тогава е бил при Макинтайърс. Разбира се, били са още много млади. Попита ме, дали знам нещо за него, за децата и майка му и аз й обещах да се опитам да задоволя любопитството й.

— О, разбирам — каза Оливър. — Добре…

— Помислих си, че това ще е чудесен повод, да обядвам с един привлекателен млад мъж. Ще направиш ли това за мен, Оливър? Хайде да се срещнем някой ден.

— Ами… да — съгласи се Оливър, като се надяваше, да не му проличи, че не е много ентусиазиран. — Да, ще бъде чудесно.

— Добре — каза Тереза Буут. Тонът й беше такъв, като че ли току-що бе сключила сделка. — Сигурна съм, че си по-зает от мен, затова ти посочи датата. Мислех си за някой ден през идната седмица. Какво ще кажеш за четвъртък? Четвъртък в „Кафе Пеликан“ на улица „Сейнт Мартин“? Устройва ли те?

Докато се усети, Оливър каза, че го устройва, и й благодари. Затвори телефона и се запита, защо мисълта за предстоящия обяд никак не го въодушевяваше, а и какво, в действителност искаше тя от него.

 

 

Кирстен се събуди рано в неделя сутринта и реши да направи три неща, преди денят да е свършил — да направи един хубав секс, да отиде на църква и да се види с майка си. Първите две бяха сравнително лесни. Тоби, който така безапелационно, я беше изхвърлил от леглото си преди няколко седмици, й беше позвънил предишния ден и бе пожелал да я види, а църквата беше непосредствено зад ъгъла. До Съмърсет, имаше дълъг път с кола и въпреки че не бяха й отнели свидетелството за правоуправление, беше отнесла солена глоба и имаше шест дупки в талона, а ако спазваше ограниченията за скоростта, трябваше да се влачи цял ден дотам и обратно. После се засрами от отношението към майка си, взе телефона и позвъни в санаториума.

От там й казаха, че ще бъде чудесно, че госпожа Чанинг, ще се радва да я види, че тя се чувства много по-добре и вероятно, след около две седмици, ще си бъде вкъщи… „О — помисли си Кирстен, — толкова скоро.“ Поне докато беше под контрол и не пиеше, нямаше защо да се безпокоят за Пати. После пак я обзеха угризения. Каза си, че е просто една крава и че е време да отиде на църква. Обеща да тръгне за провинцията след обяд и позвъни на Тоби. Телефонният му секретар беше включен. Къде ли можеше да бъде, в неделя, в девет сутринта? Копеле. Тръшна слушалката, без да остави съобщение, взе душ, облече се и отиде с колата до църквата „Свети Августин“, на „Фулъм Пелас роуд“.

Седеше в църквата и наблюдаваше внимателно, как свещеникът раздава нафора и вино за причастие, за да пречисти по такъв начин богомолците и да им даде прошка. Опита се отново да усети всеотдайната, заслепяваща я вяра, която беше изпитвала в детството си и която я беше карала да мисли, че Христос е там, дошъл е, заради нея, че е в хляба и виното, че й помага да се справя с трудностите и да бъде добра. Отиде до олтара, коленичи, получи причастие, изчака, като продължаваше да се моли, да получи смирение, утеха и вяра, но те не идваха. Върна се на мястото си, отново коленичи и продължи да се моли, но пак напразно, както ставаше винаги напоследък. Очите й се изпълниха с горещи сълзи, от обхваналата я досада, самосъжаление и разочарование, а сърцето й бе пронизано от остра болка. Запита се, какво бе станало с малкото момиченце, което вярваше с такава дълбока страст, което бе искало да стане монахиня и което дори и след като това желание беше отминало, продължаваше да изпитва приятната увереност, че Бог е на небето и че я обича. Това малко момиченце си беше отишло завинаги, беше останало някъде в миналото, и докато Кирстен, трябваше да се научи да се грижи за майка си, която често пъти беше толкова пияна, че не можеше да стигне до леглото, падаше и заспиваше на стълбите, момичето, което трябваше да се пребори, с мъката по баща си, който си беше отишъл и беше отказал да я вземе със себе си. Същото това момиче, трябваше да се грижи и за сестра си и да я лъже, защото тя беше още твърде малка и не можеше да разбере, трябваше да се бие, с гаднярите в училище, които й се подиграваха, че майка й, ако изобщо се появеше, пак е закъсняла, а тя закъсняваше за всичко. Те я вземаха на подбив и за баща й, чиято снимка, често се появяваше във вестниците с нови и нови хубави момичета до себе си. Онова момиче, искаше толкова много да бъде обичано, че още преди да навърши петнадесет години, започна да спи с различни момчета. На шестнадесет тя извърши непростим грях — направи аборт и с това се предопредели, направо за ада. Същото това момиче в момента живееше със съзнанието, че в къщата на баща й сега имаше друго семейство, в което децата бяха много обичани и имаха майка, която винаги щеше да се грижи за тях. Нищо чудно, че онова малко и доверчиво момиченце, си беше отишло завинаги. Толкова глупаво е да си мисли, че Бог, който някога се грижеше за нея, щеше да се върне, дори и за миг при това, в което се беше превърнала сега.

Изведнъж, почувствала се страшно ядосана и на себе си, и на църквата, както от своя провал, така и от този на Бога, Кирстен стана и се отправи решително навън, като тракаше силно по църковните плочи, с токчетата на обувките. Хората я поглеждаха шокирани и с укор, а тя им отвръщаше, с невъзмутим поглед и се молеше да престане да плаче. Бог изпълни, поне това й желание. Навън беше ведър слънчев ден. Небето беше ясно, изпъстрено тук-там, с малки бели облачета. Тя се отправи надолу по улицата към колата си и бързо я подкара, натисна силно педала на газта и накрая в яда си го натисна докрай. Намали, когато се помъчи да влее малко здрав разум в главата си. Колко глупаво, колко невероятно тъпо е, да си мисли, че може да намери лесни отговори и моментално успокоение. Какво й беше станало, че очакваше да получи толкова много, срещу толкова малко един час престой в една фанатизирана и робуваща на суеверието църква?

„Време е да пораснеш, Кирстен“ — каза си гласно тя и сви по своята улица. Почувства, как настроението й се оправя, когато видя колата на Тоби, паркирана пред апартамента й.

— Изглеждаш весела — зарадва се той, излезе от колата, приближи се до нея и я прегърна. — Какво сторих?

— Повече, отколкото Бог успя да направи — отвърна Кирстен и също го прегърна. — Мисля да се откажа от него. — След това се почувства толкова ужасена от богохулството, което беше изрекла, че се прекръсти.

— Аман от теб и твоята църква — каза с насмешка Тоби. — Мислила ли си някога да станеш монахиня?

— Да, мислила съм — отвърна сериозно Кирстен. После, като видя недоверчивия израз на лицето му и не можа да издържи, подигравателното пламъче в очите му, насила се засмя.

— Липсваше ми — призна си той и се наведе да я целуне. Устните му бяха много настоятелни и жадни. Нейните също. След пет минути вече бяха в леглото.

Кирстен беше много опитна в секса. Беше неуморима, шумна, без задръжки и с богато въображение. На повечето от приятелите й това им харесваше, а на малко от тях — не. Оплакваха се, че е прекалено ненаситна и обича да се налага. На Тоби обаче това много му харесваше.

— Ти правиш любов като мъж — каза той, когато се излегна до нея, освободил се най-после от това жадно, треперещо тяло. Започна да я гали по корема, целуваше ръката и косата й.

— От къде знаеш? — попита Кирстен и се разсмя. Протегна ръка и го докосна, после се наведе и целуна пениса му, започна да го лиже нежно и съсредоточено. Все още се чувстваше възбудена, тялото й не беше се отпуснало напълно от последния оргазъм. Знаеше, че може още да продължи.

— Няма смисъл, Кирстен — каза той усмихнат и придърпа косата й към себе си. — Всичко ще е напразно. Чувствам се напълно изтощен. Какво каза преди малко? А, да, откъде знам? Ами защото съм мъж, глупачето ми.

— А как правят любов другите момичета? — попита Кирстен. — Не, не ми казвай, мога да започна да ревнувам.

— Те не поемат нещата в свои ръце — каза Тоби — Но на мен така ми харесва. Обичам да ме побеждават. Приятно е. — Той остана да лежи, загледан в нея. — Липсваше ми, наистина ми липсваше. Съжалявам за… просто съжалявам.

— Не, аз си го заслужих — оправда го Кирстен. — Ти беше прав. Аз съм една пикла. Всички твърдят, че е така. Дори сестра ми.

Тя усети тъгата в гласа си и се стресна от нея. Погледна към Тоби и видя, че и той я е усетил.

— Е — каза той, — може пък на мен пиклите да ми харесват. Самият аз съм точно такъв.

— Това е вярно — съгласи се Кирстен и се усмихна. Тоби беше роден с три сребърни лъжици в устата. Беше единствено дете, на богати и предани родители. В момента работеше в една брокерска фирма, в лондонското Сити, след като беше учил в Итън и Оксфорд. Беше висок, атлетичен, играеше почти професионално ръгби, беше красив и обаятелен. За двадесет и петия рожден ден, му бяха подарили самостоятелен апартамент в Кенсингтън, а освен всичките си други заложби, беше и много добър любовник. Имаше и твърде напористо его.

— Искаш ли да направиш нещо наистина сериозно за мен, през останалата част от деня? — попита го тя.

— Какво?

— Да ме закараш до Съмърсет. Искам да видя майка си.

— Разбира се, но при едно условие.

— Какво е то?

— Да започнеш тази нощ от там, докъдето беше стигнала преди малко. Предполагам, че дотогава ще съм се възстановил.

— С удоволствие — каза Кирстен.

Тоби не обичаше да разговаря, когато шофира. Казваше, че му пречи да се концентрира. Докато караше БМВ-то си с постоянната скорост от осемдесет и пет мили в час, дори и на отсечките, където шосе номер А-300 се стесняваше само до една лента в едната посока, Кирстен беше доволна, че можеше да пази мълчание. Спряха за късен обяд в една кръчма северно от Тонтън. На Кирстен й се повдигаше и си поръча само минерална вода „Перие“ и салата.

— Бях забравила колко вълнуващо е, когато ти караш — каза леко уморена тя.

— Повечето неща с мен са вълнуващи. И така, как я караш? — попита той, като се нахвърли върху пълната с печено свинско и туршия чиния. — Извинявай, трябваше да те попитам за това по-рано, но бях толкова зает да ти разказвам за себе си. Вярно ли е, че работиш при баща си?

— Господи! — възкликна Кирстен. — Как научи?

— Квадратната миля^[1] е твърде тясно място. Разкажи ми какво стана. Адът наистина ли се покри с лед?

— Какво?

— Веднъж ми беше казала, че по-скоро адът ще замръзне, отколкото да отидеш да работиш при баща си. Мислех, че държиш на думата си.

— А, вярно. Значи не е съвсем така. — Внезапно се почувства неловко, засрамена от враждебността към баща си, който я прие при себе си така великодушно, без да поставя никакви условия, с изключение на това, да си скъса задника от работа и да не иска да й се правят отстъпки. Почувства срам и от това, че нямаше намерение, да остане там за дълго и че той не го знаеше. После споменът за детството от тази сутрин в църквата отново я връхлетя и тя каза: — Тоби, писна ми, да бъда губеща. Освен това си казах, че той ми е длъжен.

— Без съмнение е така. И какво правиш там? Чистиш тоалетните и им лижеш подметките преди съвещанията?

— Не — отвърна внезапно ядосана Кирстен. — Няма такова нещо. Работя в отдел „Връзки с обществеността“.

— Брей, да му се не види — учуди се Тоби, а в очите му заиграха дяволити пламъчета. — Това е работа. Ти си била умница.

— Я се разкарай — скара му се Кирстен.

— Извинявай, скъпа, но защо във „Връзки с обществеността“? Защо не постъпи, поне в юридическия отдел?

— Не знам, Тоби — каза внезапно отегчена Кирстен. — Той смята, че за мен, там ще е най-подходящо и ще мога да науча много за компанията. Просто правя това, което ми кажат.

— Е, доколкото ми е известно, баща ти ги разбира тези работи. А ти ще научиш много, където и да си. Шефът ти добър ли е?

— Да, много е мила — каза Кирстен. — Наистина я харесвам. Казва се Сам. Сам Илингуърт. Млада и хубава. Държи се много добре с мен.

— Какво имаш предвид, под млада?

— О… тридесет, може би и малко отгоре. Всъщност, не е съвсем млада.

— Сигурно си разбира от работата. Не е в стила на баща ти, да повишава млади жени, нали? Мислиш ли, че я е изчукал?

— Не, не мисля — отвърна ядосана Кирстен. — Въпросът ти е напълно неуместен, Тоби. Баща ми може и да е чудовище, но не играе игрички в службата, или поне не такива. А и Сам едва ли би му позволила.

Тя се изненада от собственото си възмущение. Беше очевидно, че е била повлияна доста повече от етиката във фирмата, отколкото предполагаше.

— Я каква говорителка на компанията се извъди! — каза засмян Тоби, прочитайки мислите й. — Следващия път сигурно ще ми дадеш отчет за движението на цените на акциите.

— О, Тоби, я млъквай.

— Не, няма. Когато си ядосана, изглеждаш по-секси. А сега нека да свършим доброто дело, с което сме се захванали, и да се връщаме вкъщи. С нетърпение очаквам, да си получа наградата.

 

 

— Тази вечер малко ще закъснея, скъпа — каза на закуска, Грей на Бриони. Закусваха кифлички с мармалад, купени от „Харви Никълс“, и портокалов сок, който той беше направил на сокоизстисквачката, подарена му от Бриони за Коледа — едно истинско произведение на изкуството. — Имам среща.

— С кого, Грей? Обеща тази вечер, да отидем да гледаме „Списъкът на Шиндлер“.

— О, по дяволите. Съжалявам, скъпа — каза Грей, леко притеснен от перспективата да обясни, че срещата е, с една красива жена в хотел „Савой“. — Не може ли да отидем, на по-късната прожекция?

— Не, съжалявам — отвърна Бриони с хладния и малко безпристрастен тон, който бе започнала да възприема напоследък. — Не искам да се прибирам късно тази вечер. Утре имам важна работа. Джуди иска да го гледа и ще отида с нея.

— Но, Бри, искам да го гледаме заедно — обади се със съжаление Грей. — Наистина много ми се иска.

— Е, съжалявам, Грей, но няма да стане — отвърна тя. — Би могъл да отложиш срещата си, но ми се струва, че не си помислил, за подобна възможност…

— Не можем ли да отидем утре?

— Не, Грей, утре ще се върна късно. Бяхме говорили за тази вечер. Ще отида с Джуди, така ще е по-добре. Ще се видим вкъщи.

Тя излезе и затвори, твърде рязко вратата, зад себе си. Грей продължи да седи на стола и да гледа след нея. Пак изпитваше познатото чувство, на угризение на съвестта, примесено с раздразнение, което бе започнало да го спохожда често, откакто Бриони за пръв път беше повдигнала въпроса с голямото „Б“ — така го бе нарекъл той, в стремежа си, да обърне нещата на шега.

— Проклети хормони — изруга той, над остатъка от кифличките.

 

 

Дори и за човек като нея, който проявяваше изключителна неотстъпчивост, когато се наложеше, Сам Илингуърт доста се затрудни. Непрекъснато повтаряше, че Бард Чанинг, просто е ужасно зает и не иска да си губи времето с интервюта.

— И хич не ми ги разправяй, че ще трае само един час, Грей, защото сам знаеш, че няма да ти стигне. Ти вече му каза, че искаш да си около него един-два дни и че желаеш да разговаряш и с други. В момента той просто няма да се съгласи.

Грей въздъхна и накрая вдигна ръце.

— Добре. Предавам се. Ще ми кажеш ли нещо за онази работа на север?

— Само, ако това наистина те интересува — отвърна Сам. — Но подозирам, че не е така.

— Опитай — каза Грей.

Той остана загледан в нея, когато тя премина, към монотонния речитатив, за служител от отдел „Връзки с обществеността“. Разказа му, как Бард Чанинг иска да разшири северния клон на фирмата, че възнамерява да изгради още, поне два пазарни центъра, които според него, били единствената успешна форма за продажба на стоки, включително и на съвсем модерни артикули.

— Ама теб наистина не те интересува — каза тя и се усмихна, с характерната си, малко внезапна усмивка. „Наистина е много красива“, помисли си Грей, докато я гледаше. Не беше неговият тип, беше прекалено обиграна, делова и компетентна и това й личеше въпреки елегантния костюм, но въпреки всичко… Той отново се съсредоточи върху онова, което тя казваше.

— Разбира се, че ми е интересно.

— Грей! Нека те почерпя, още едно питие, а после можем да си говорим за времето или за нещо друго. Наистина съжалявам, че така се получи, аз самата се чувствам, малко идиотски…

„Тя е също толкова озадачена, колкото и аз — помисли си Грей. Интересно, каква ли е причината.“ Той погледна Сам, без да каже нищо, и у него бавно, започна да се прокрадва едно чувство, което му беше добре познато. Беше много необикновено, зараждаше се някъде дълбоко в него и несъмнено беше вълнуващо — беше донякъде физическо усещане и донякъде емоционално, но никога не го бе подвеждало.

— То е като… секса — беше казал той веднъж на Бриони. Не го спохождаше често, но когато се появеше, знаеше, че може изцяло да му се довери. То му подсказваше, че е навлязъл в дирите на журналистическо разследване, от което щеше да излезе нещо.

— Е, ще видим, какво ще излезе от това — рече Грей. — А сега ми кажи как върви бизнесът му. Още ли не се е отказал, от проекта в Доклендс? Нещата доста се позабавиха. Мястото продължава да си е един пущинак. Ходих там миналата седмица, да обядвам с един приятел от „Дейли Телеграф“. За всичко е виновно правителството, което се бави, с прекарването на железопътната линия. Това е в основата на целия проблем.

— Да, знам, че нещата там вървят бавно и че проектите за района все още съществуват, само в главите на политиците. Бедата за Чанинг е, че обектът е твърде голям и дълго време ще носи само загуби. А Бард има предпочитания към проектите, които носят бързи печалби.

— Да, това бе едно от нещата, за които исках да разговарям с него — отбеляза Грей и въздъхна: — Е, ще продължим да поддържаме връзка. Обади ми се, ако има някаква промяна. Трябва да вървя. Имам да преработвам един материал.

— Добре — съгласи се Сам.

Тя подписа чек и двамата се отправиха заедно към фоайето.

— Още веднъж ти благодаря — повтори Грей. — Мартинито беше чудесно. Обикновено не си падам по него, но… — Той млъкна. През външната врата мина едно от най-красивите момичета, които някога бе виждал. Беше много високо, с буйна, златисто червеникава коса и с необикновени синьо-зелени очи с цвета на море. Носеше кожено яке и нещо, което само човек с доста развито въображение би могъл да определи като пола. Изглеждаше притеснена. Спря се, забеляза Сам и леко й се усмихна.

— Здравей — поздрави тя и бързо отмина.

— Здрасти — отвърна Сам.

— Коя, за бога, беше тази? — попита Грей. Беше се почувствал някак странно неориентиран. Сякаш внезапно се бе озовал в страна, в която всички говорят на непознат за него език.

— Новата ми помощничка — отвърна Сам.

— Интересно — отбеляза Грей. Не му дойде нищо друго наум.

— Така ли? — подкачи го Сам. От веселото пламъче в очите й Грей разбра, че реакцията му, при вида на момичето е била твърде очевидна. — Освен това тя е дъщеря на Бард Чанинг. Най-голямата и най-високата — каза Сам и пак се усмихна.

— Боже господи! — възкликна Грей.

Продължи да гледа след най-голямата госпожица Чанинг, но тя се беше скрила, в дългия коридор, който водеше към „Речната зала“. Помисли, дали да не съчини някакво извинение и да я последва, но после погледна лицето на Сам и смутено се усмихна.

— Може би пък ще мога да интервюирам нея. Чанинг и дъщеря му, би могло да излезе нещо, доста добро.

— Наистина — отвърна Сам. — Е, когато решиш, обади ми се.

Грей се прибра вкъщи и вечеря сам пред компютъра. Работата не му спореше. През повечето време, мисълта му беше някъде другаде. Легна си рано, а когато се събуди, видя Бриони предпазливо да ляга до него. Обърна се към нея и я придърпа до себе си. Внезапно, изпита силно сексуално желание. За негова изненада, тя също започна да го целува, да опипва тялото му и да обвива около него дългите си крака.

— Всичко е наред — успокои го усмихната тя. — Взела съм си хапчето.

Грей изпита едновременно облекчение и вина, че подобно уверение му беше необходимо. На сутринта го мъчеха странни угризения и беше изключително внимателен към Бриони. Едва когато паркира мотоциклета си — любимия „Харлей Дейвидсън“, Триша го наричаше „съпругата“ — на обикновеното място под редакцията на вестника, той разбра причината. Беше заспал след изключително добър секс и бе сънувал не Бриони, а едно момиче, доста по-високо от нея, с буйна, гъста, златиста коса и очи, с цвят на море.

 

 

— И така, Франческа, ти ще отговаряш за предметната лотария и за томболата, съгласна ли си?

Даяна Мартин-Райт се усмихна на Франческа с обичайната си усмивка, за която Бард Чанинг беше казал, че му прилича на гилотина с устни. Организационният комитет за бала „Грасхопърс“, който щеше да е за събиране на помощи, в полза на изследванията на алергиите, се беше събрал в дома й на площад „Кемдън Хил“.

— И за томболата ли? Даяна, няма ли да ми дойде много? — попита Франческа.

— Съвсем не, скъпа. Миналия път отговарях и за двете. Така стана по-лесно. Докато искаш от хората големи неща, можеш да ги помолиш и за по-малките. Имам предвид например милата Джейн Паркър. Тя подари за предметната лотария два чудесни букета от сухи цветя, а после даде пари за томболата, колкото за двучасов урок в нейното училище. Уверявам те, много по-лесно е. Просто си използвай познанствата. Ти ги умееш най-добре тези работи, Франческа.

— Какво, за бога, искаш да кажеш, Даяна?

— Е, опитът ти в търговския бранш, разбира се. Ти си професионалистка, или поне си работила като такава. Останалите сме само едни нещастни аматьорки. Това ми напомни да те попитам дали мислиш, че Ники ще направи един безплатен фризьорски сеанс за лотарията. Нали ходиш при него? Или вече си престанала?

— Е, благодаря ти за комплимента — каза през смях Франческа. — Очевидно видът ми е твърде занемарен.

— Изобщо не съм имала това предвид. Просто напоследък, не съм те виждала там.

Даяна беше известна с липсата си на такт. Вероятно точно това имаше предвид.

— Сигурно не сме се засичали. След като го посещаваш толкова често, ти не го попиташ?

— Не мисля, че ще трябва да става такова преплитане на задълженията. Лявата ръка трябва да знае какво прави дясната.

— Разбирам — съгласи се Франческа.

— Добре, така е чудесно. Да ти кажа честно, когато хората знаят, че става въпрос за благотворителност, те са готови на всичко, на абсолютно всичко.

„Което пък си е чиста лъжа“, помисли си Франческа. Напоследък хората правят твърде малко за благотворителността. Само преди няколко години, беше значително по-добре — в по-разточителните и богати „осемдесет“ години, когато навсякъде имаше толкова пари, че да ги ринеш с лопата, и когато дарението беше не само подходящ начин да покажеш колко много ги имаш, но и да понамалиш от данъците си. Сега хората имаха не само по-малко, но и не се разделяха лесно с това, което притежаваха. Когато бизнесът ти се крепи на ръба и когато и най-малкият разход може да обърка баланса в счетоводните ти книги, мисълта да се лишиш от палто за триста лири, или от самолетен билет до Париж, или дори от два часа фризьорско време кара хората да се изнервят. Подобна неотзивчивост, можеше да ги нареди в категорията на несъстоятелните, но въпреки това не бяха готови да поемат, никакви рискове.

— А, щях да забравя, Франческа, наистина имам нужда от помощ при продажбата на рекламните страници в програмите — каза тя и посегна към чашата с минерална вода. — Това пък вече е съвсем по твоята част. Ще можеш ли да ми предадеш списъка на лицата, на които си продала страници от програмата още тази седмица? Колко страници мислиш, че ще можеш да продадеш ти лично — десет, петнадесет…

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Франческа. — Времената станаха трудни, Даяна, и хората вече не участват с готовност в такива неща…

— О, толкова се уморявам, когато някой започне да ми говори, колко трудни са времената — разочарова се Даяна. — Това изобщо не е извинение, а само един смешен начин за измъкване. Напоследък, се налага всички да правим някакви жертви. Аз също. Всичко е въпрос на пренагласа. Ако ти…

Франческа я погледна, застана сред хола, със съвсем ново вътрешно оформление — дело на дизайнерката Джейн Чърчил. Къщата й, се намираше в един от най-скъпите квартали на Лондон, поръчваше дрехите си при Джаспър Конрън, пред дома й се мъдреше съвсем ново БМВ, а трите й деца бяха настанени, в едно от най-прочутите училища в Англия. Какви ли жертви й се налагаше да прави. Тези жени непрекъснато я изумяваха.

 

 

Даяна прекъсна събранието на организационния комитет, с извинението, че трябва да ходи на шивач, Франческа се спусна надолу по хълма към колата си, като мислено броеше хората, на които би могла да продаде страници от програмата за бала, всяка от които струваше по 2 хиляди лири. Списъкът беше твърде кратък. И дума не можеше да става за петнадесет души, както съвсем недвусмислено беше намекнала Даяна. Докато караше колата в задръстената от автомобили отсечка между предградията Нотинг Хил Гейт и Сейнт Джон Ууд и мислеше, как би могла да разшири списъка, Франческа се сети за Тереза Буут. Тя имаше собствена фирма, за която непрекъснато говореше, и може би щеше да поиска да й направи малко реклама. Струваше си да опита. Най-много да й откаже.

Позвъни на Тереза в офиса й, но й казаха, че си е вкъщи. Очевидно не е чак толкова заета в службата, колкото искаше да се представи. Прислужницата отговори, че ще отиде да попита дали госпожа Буут си е вкъщи. Мина доста време, преди в слушалката да се чуе дрезгавият глас на Тереза.

— Франческа, скъпа! На какво дължа тази чест?

— Здравей, Тереза — каза Франческа, без да обръща внимание на излиянията й, — как си?

— Много добре, благодаря. Много съм заета, фирмата ми разшири значително дейността си и имам много работа за вършене. Разбира се, за такива неангажирани дами като вас това е нещо твърде неразбираемо…

— Аз също съм работила, Тереза — прекъсна я Франческа, като с мъка запази любезния си тон. — Знам какво е да бъдеш под напрежение. Както и да е, обаждам се във връзка с фирмата ти.

— О, така ли? Не ми казвай, че търсиш работа.

— Не, не търся. Всъщност бих искала, но съм постоянно заета с децата и с Бард.

— Да, скъпа, мога да си го представя.

Франческа преброи, почти на глас до пет и после каза:

— Мисля, дали не бих могла да ти извия ръцете и да убедя теб или по-скоро фирмата ти, да купите една рекламна страница от програмата за бала, в чиято организация съм ангажирана. Става дума, за бала „Грасхопърс“, който ще се състои през ноември. Събират се средства за медицински изследвания, каузата е наистина твърде добра и…

— Колко?

— Една страница от програмата, струва две хиляди лири — каза Франческа.

— Боже господи, та това са много пари.

— Да, така е. Помисли си обаче кои ще са там, Тереза. Това ще бъдат истински богати хора…

— Скъпа Франческа, истински богатите хора не се интересуват от фирма като моята, която дава имоти под аренда. Не биха отишли на места като Майорка и дори Марбела.

— О, не съм много сигурна. — Усети, че й става забавно. Беше както едно време, когато работеше в агенцията. — Мисля, че не трябва да си толкова уверена. Познавам няколко души, които ходят под наем в скиорски курорти.

— Това е по-различно, скъпа, но нека да не те прекъсвам.

— На такива места идват и много зяпачи, хора, които биха искали да ги видят, че са там и че се занимават с благотворителност…

— Значи не всички, които ще присъстват, са богаташи?

— Зависи от това какво разбираш под богаташи — отвърна предпазливо Франческа. — Ако имат достатъчно пари, за да си позволят да купят страници от програмата, ще имат достатъчно и да наемат някой имот или най-малко биха могли да си помислят. Освен това шоуто ще бъде много внушително, Тереза. Ще бъдеш в компанията на елита. Тифани, Аспрей, Гучи… Всички присъстваха на последния бал. Куони също се появи. Появата на рекламата ти на такова изискано място значително ще подобри имиджа ти.

— Да не искаш да кажеш, че рекламирането в „Хоум тайм“ не е изискано?

По дяволите, сама си го търсеше.

— Не, разбира се. Но доброто обкръжение на никого не е навредило. Можеш да вземеш само половин страница.

— Не. Не искам да си помислят, че се опитвам да мина съвсем евтино. Ще взема една страница. — Бързината, с която се съгласи, изненада Франческа. Очакваше да води по-дълга битка.

— О, чудесно! Направо е великолепно. Благодаря ти. Възхитена съм. Много любезно от твоя страна. Мисля си дали не би искала да сте с нас, ти и Дъги, и да купиш два билета, за да бъдем на една маса, естествено…

— Не, благодаря, скъпа. Не е за мен. Казах ти. Не се погаждам твърде с такива хора. Нямам за какво да разговарям с тях.

— Сигурна съм, че имаш — каза Франческа, но не беше много убедена.

— Не, Франческа, наистина, а мога да кажа и нещо излишно. Както и да е. Обади ми се, когато събитието наближи, за да ти изпратя чек. Искам да знам точно чия реклама ще бъде непосредствено до моята.

— О… мисля, че това би могло да се окаже доста трудно.

— Не виждам причина. Съжалявам, Франческа, но това е предварителното ми условие. Не бих искала да бъда захвърлена в компанията на „Сейнсбъри“ например.

— А, те сигурно няма да участват. Но… всъщност. Е, добре, приемам условието ти. Още веднъж ти благодаря. А как е Дъги?

— Много добре. Отиде в Шотландия за няколко дни. Да поиграе голф и да понапечели пари за съпруга ти.

— Така ли? — възкликна Франческа. Забележката й се стори странна, тъй като ако Дъги припечелеше нещо за Бард, същата сума щеше да влезе и в неговия джоб. Те притежаваха по равен брой акции. Или поне на нея й беше казано, че е така.

— А как е съпругът ти?

— О, добре е. Благодаря. — Настъпи кратко мълчание, след което Франческа каза: — Добре, Тереза, аз наистина трябва да…

— Виждаш ли се често с младия Оливър Кларк? — попита неочаквано Тереза.

— Оливър? Ами… не. Защо?

— Той е един прекрасен млад човек. Никак не е разглезен. Колко трудности е трябвало да преживее и той, и семейството му.

— Да, така е. А ти откъде го познаваш?

— Решила съм да опозная всеки, който ми е интересен. А той определено много ме интересува.

— Така ли? — Франческа не знаеше какво друго да каже. За какво ли намекваше тази жена?

— Но съпругът ти винаги е бил много добър към тях. Някои биха казали, че е бил дори необичайно добър.

— Е, да, държи се добре с тях, но Найджъл Кларк е бил техен партньор. Според мен Бард се е почувствал отговорен, когато Кларк е загинал.

— Отговорен, казваш. Колко интересно се изрази.

— Не виждам какво необикновено има в това. Всеки на негово място би постъпил така към една млада жена, останала внезапно вдовица с две малки деца. Дъги сигурно ти е разказал всичко.

— О, да… Разказвал ми е тази история, разбира се.

Тя специално наблегна на думата „история“, Франческа изведнъж се почувства неловко. Беше принудена да защитава Бард.

— Но Кларк не е загинал по време на работа за компанията. Доколкото ми е известно, станал е жертва на автомобилна катастрофа, когато се прибирал вкъщи — отбеляза Тереза.

— Да, така е. Но Бард е един… много съзнателен… човек, който се чувства задължен да се грижи за семейството на Найджъл или по-правилно е да се каже да им помага от време на време.

— Да, разбирам. Това е чудесно. И като си помисли човек, че го прави от толкова отдавна и е толкова щедър…

— Тереза, извинявай, но аз наистина трябва да прекъсна. — Не можеше да понася повече това. — Трябва да взема Джек от едно събиране. Между другото, той много харесва колата, която му подарихте. Още веднъж ти благодаря. Благодаря ти и за проявената днес щедрост. Ако промениш решението си за билетите, обади ми се. Много поздрави на Дъги.

— Да, разбира се. Довиждане, Франческа.

 

 

Без да си дава ясна сметка защо, Франческа изпита желание да разговаря с Бард. Набра частния му телефонен номер. Обади се Марша и както винаги беше крайно неотзивчива.

— Той не е тук, госпожо Чанинг.

— А кога ще се върне?

— Нямам представа, съжалявам.

— А не е ли записано в разписанието му за деня?

— Госпожо Чанинг, днес той е на съвещание в Английската банка.

— А колко дълго трябва да продължи то?

— Времетраенето на съвещанията при господин Джордж не се обявява предварително, госпожо Чанинг — обясни търпеливо, като на малко дете Марша. „И при това не твърде умно дете“, помисли си Франческа.

— Да, разбирам. През целия ден ли е в Английската банка?

— Целия ден е извън офиса.

— Но не е бил непрекъснато в банката, така ли?

— Не. Беше извън града. Съжалявам, мислех, че може би ви е казал.

— За съжаление не. Е, добре, Марша, помолете го да ми позвъни, когато се върне. Идва ми наум, че ако съпругът ми извърши някога престъпление, вие ще бъдете идеалният свидетел на защитата му.

— Не ви разбрах?

— Както и да е, Марша. Пошегувах се. Довиждане.

— Довиждане, госпожо Чанинг.

 

 

По времето, когато Бард Чанинг беше на съвещание в Английската банка, Дезмънд Норт — един от изпълнителните директори на търговската банка „Метюънс“, която се намираше само през няколко пресечки, проучваше с известно безпокойство доклад за продължаващия провал на проекта в Доклендс и особено моментите, свързани с участието на корпорацията „Чанинг“ в него, за да открие основания за така прехвалените му потенциални възможности. Той помоли един от подчинените си да му донесе извлечение за състоянието на сметките на компанията в банката. Докато го гледаше и пиеше чай „Ърл Грей“ с бисквити, а те му бяха забранени от госпожа Норт като вредни за здравето, той стигна до заключението, че при създалите се обстоятелства цифрите от отчета изглеждаха напълно задоволителни.

Норт обаче попита въпросния подчинен — един сериозен и амбициозен млад човек, който имаше претенции за кариера, много по-голяма от тази на господин Норт, дали няма да е разумно да изпратят в „Чанинг“ ревизори, които да изготвят пълен доклад за финансовото състояние на фирмата. Сериозният млад човек, който се казваше Майкъл Джексън (този факт той преживяваше доста болезнено), заяви, че счита идеята за много разумна, и обеща още сутринта да се заеме със случая.

 

 

Бард най-после се прибра към осем и половина.

— Здравей.

— Здравей, Бард. Как мина денят ти?

— Както обикновено. Ще отида да се преоблека. Връщам се след минутка.

Върна се след десет минути с голяма чаша уиски в ръка. Наведе се, целуна я по главата и я погали по врата.

— А ти добре ли си?

— Да, благодаря. И така, разкажи ми как мина денят ти, Бард? Какво прави?

— Не те разбрах.

— Искам да знам какво си правил днес. Искам да ми разкажеш за разговора ти с управителя на Английската банка този следобед, какво се договорихте, какви са прогнозите му за финансовото състояние на страната в обозримото бъдеще, къде извън града си ходил сутринта…

— Но аз наистина не бих могъл да ти разкажа всичко това. Особено пък за съвещанието. Прекалено сложно е и ще се отегчиш.

— Няма. Наистина искам да знам.

— Обсъждахме финансовите тенденции — каза той след кратка пауза. — За това, че инфлацията пада, и други подобни неща.

— Наистина ли? Само двамата ли бяхте?

— Разбира се, че не. Бяхме десетина души.

— Всички от търговията с недвижими имоти ли бяхте или от различни браншове?

— От различни браншове. Какво означава всичко това, Франческа? По-скоро бих предпочел да чуя как се е справил Джек в училище, отколкото да повтарям мъчителните подробности от работния ми ден.

— Едва ли е бил по-мъчителен от моя. Просто се опитвам да съм това, което искаш да бъда, Бард, твоята кариера да бъде всичко за мен. Както виждаш, проявявам интерес, обаче ще е трудно, ако ти не искаш да ми разказваш за нея. Добре тогава, разкажи ми за сутринта. Къде си бил и защо?

Той я погледна за миг. Очите му не изразяваха нищо.

— Ходих да разглеждам един обект.

— Къде?

— Не те разбрах?

— Попитах те къде е този обект.

— В западната част на Англия. Близо до Бристол.

— Голям ли е?

— Какво?

— Попитах дали е голям.

— Да, доста голям.

— Честно да ти кажа, Бард — избухна Франческа, — ти и Марша Грейнджър трябва да основете шпионска агенция. Ще бъдете чудесна двойка. При кръстосан разпит от вас не може да се изкопчи нищо. Тогава искаш ли аз да ти разкажа какво правих днес?

— Да, добре. Какво прави днес?

— Ходих на обяд, за да обсъждаме организацията на бала „Грасхопърс“. Натовариха ме да продавам рекламно място в програмата. Ти ще вземеш ли една страница?

— Какво?

— Бард, моля те, слушай какво ти говоря. Попитах те дали ще вземеш място за реклама в…

— Разговаряй със Сам по тези въпроси.

— Добре. А и щях да забравя. Имах много необикновен разговор с Тереза Буут.

Изведнъж той наостри уши и съсредоточи цялото си внимание към нея.

— За какво ли пък ти е притрябвало да разговаряш с нея?

— Ами продадох й една рекламна страница от програмата. Цяла страница за две хиляди лири. Направо се изненадах. Нейната компания, изглежда, се справя твърде добре.

— Да.

— Но тя изведнъж започна да говори за семейство Кларк.

— За семейство Кларк ли?

Франческа внимателно го наблюдаваше. Беше се облегнал назад и отпиваше от уискито, видимо отпуснат. Но мускулчето на слепоочието, му потрепваше.

— Да, за семейство Кларк. И започна на прави някакви… не знам как да ги нарека… инсинуации.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Не е нужно да се сърдиш.

— Не се сърдя — каза намръщено Бард. — Просто съм изненадан. Стори ми се доста странно. За какви инсинуации става дума?

— Е, може и да не са инсинуации. Наречи ги намеци. За това колко отговорен си се чувствал за смъртта на Найджъл, колко подчертано щедър си бил към тях.

— Не съм особено щедър — ядоса се той.

— Да, но тя мисли, че си. Думите й ми прозвучаха странно. Какво точно се случи, Бард? Не е загинал при изпълнение на някаква работа, свързана с фирмата, нали?

— Не, разбира се — отвърна той. — Кое те кара да мислиш, че е било така?

— Защото, изглежда, тя мисли така.

— Проклета жена. Тя е ужасно досадна.

— Това е вярно. Бард, какво точно се случи? Мислех, че се е прибирал с кола вкъщи късно през нощта и…

— Франческа — каза той с треперещ от гняв глас, — точно това се случи. Не можем ли да престанем да говорим за това? Прибрах се вкъщи, за да си почина и да се отпусна, а ти непрекъснато ме подлагаш на ужасни инквизиции.

— Съжалявам, Бард — каза тя с ледена ирония в гласа. — Просто ще се свра в малката си дупка и ще си взема една хубава бродерия. А може би ще трябва да отида и да проверя какво става в кухнята и дали подът е лъснат добре. Така по-доволен ли ще си? Както и да е, повече няма да ти досаждам с приказките си.

— О, за бога — викна той и излезе от стаята. Тя го чу да отива в кабинета си и да затръшва вратата.

— Копеле — каза ядосана Франческа и се опита да се съсредоточи върху една статия в „Таймс“. За известно време беше прекалено разстроена, за да мисли за разговора им, но по-късно, когато се поуспокои, безпокойството й се засили. Смущаваше я не гневът му, а това, че се беше почувствал неловко от приказките й за Тереза Буут и особено за семейство Кларк. Отново усети в нея да се промъква вече познатото й чувство за безпокойство. Този път обаче то беше по-осезателно и настойчиво. По-късно изчезна. Нямаше причина да се безпокои, абсолютно никаква.