Пени Винченци
Дилемата (31)

Глава 30

— Искаш да кажеш, че проклетия материал го няма? — попита Дейвид Гътри. — Какво е станало с него? Разбира се, че материал има.

— Не — отвърна Грей, — няма.

— Грей, вчера имаше, дори тази сутрин имаше. Триша ми каза.

— Мислела е, че има — отвърна Грей.

— А според теб вчера имаше ли? Господи, Грей, да не си превъртял? Не те разбирам. Толкова седмици и месеци ме убеждаваше, че ще има материал, че това ще бъде най-голямото нещо, което си писал от години, че като го прочета, ще ми хвръкне шапката, а сега ми казваш, че няма нищо. Да не си започнал да изкуфяваш и не си ли даваш сметка какви ги говориш?

— Има нещо такова — отвърна тихо Грей.

— Разбирам. Изпитваш угризения. Да, но аз похарчих сума ти пари, Грей Таунсенд. Влязох в големи разходи. Само пътуването ти до Джърси ми струва цяло състояние. И изведнъж ти започваш да хленчиш. Да не би Бард Чанинг да те е заплашил с нещо?

— Не, не е.

— Тогава виж какво. — Изведнъж тонът на Гътри стана по-сговорчив. — Не е нужно да излиза с твоето име. Ако искаш да изчезнеш за известно време, добре. Но този материал ми трябва.

— Не можеш да го получиш — отвърна Грей.

— Аз съм платил за него.

— Съжалявам, но материал няма.

— Да не си объркал нещо? Така ли е? И сега не смееш да ми кажеш.

— Дейв, просто няма никакъв материал. Ясно ли ти е?

— Не, не ми е ясно. Никой не е постъпвал така с мен. Ти си едно гадно…

— Аз напускам.

— Какво? Не ставай прекалено мелодраматичен. Как ще напускаш? Ние можем…

— Дейв, напускам. Съжалявам. Ето оставката ми. Няма никакъв материал, никакви бележки, в компютъра ми няма нищо, затова не си прави труда да търсиш.

— Махай се — изкрещя Гътри. Лицето му побеля и стана на червени петна. — Върви на майната си и да не съм те видял да се мернеш повече тук! Никога повече! Ще се изненадам, ако изобщо някой вестник те наеме, след като им кажа как си постъпил.

— Мисля, че тук вероятно си прав — отвърна Грей.

Той излезе от кабинета на Гътри и се прибра в стаята си. На бюрото го очакваше неугледна пластмасова чаша с чай. Взе я и я пресуши на един дъх. Триша го гледаше изумена.

Той й се усмихна и каза:

— Е, добре, аз тръгвам.

— Тръгваш? Къде?

— Вкъщи. Съжалявам, че те оставям сама, Триша, но току-що подадох оставка. Идната седмица ще дойда да си прибера нещата, ако Дейв собственоръчно не ги е изгорил, и ще те изведа на прощален обяд. Дотогава ти пожелавам приятен уикенд. — Изведнъж се наведе към нея. Триша седеше и го гледаше буквално със зяпнала уста, и я целуна. — Беше страхотна. Благодаря ти за всичко. Ще ми липсваш.

Когато се прибра вкъщи, отиде направо в кабинета си и се обади по телефона на Бриони.

— Здравей. Аз съм.

— О — изненада се тя, — здравей, Грей. — Тонът й беше предпазлив и хладен.

— Заета ли си тази вечер?

— Не, защо?

— Ще се съгласиш ли да вечеряш с мен? Искам да поговорим.

 

 

Оливър застана на стълбите пред къщата на Хамилтън теръс. Помисли си, че никога в живота си не е изпитвал толкова силно желание да побегне. Вдишваше дълбоко, като се надяваше това да му помогне, но единствено се почувства замаян.

Сенди отвори вратата.

— Аз… идвам при господин Чанинг. Казвам се Оливър Кларк.

— А, да. Той ви очаква. Влезте.

Оливър влезе. Беше идвал няколко пъти в къщата, но тя винаги го впечатляваше. Докато гледаше към изключително високия таван, красивата стълба в дъното и високия прозорец, си помисли, че малката му къщичка можеше да се смести само в този хол. Последва Сенди през сгъваемата врата и влезе в гостната. Все още искаше да побегне.

Бард Чанинг стоеше при камината.

— А, Оливър, влез. Седни. Как си?

— Благодаря, добре съм, господин Чанинг.

Той рязко седна на канапето. Беше много меко, хлътна в него и се почувства като в капан.

— Добре. И защо искаше да ме видиш? Страхувам се, че не бих могъл да ти помогна много.

— Не — отвърна Оливър, — не е заради това.

— Тогава? А, Сенди, благодаря. Остави го там. Оливър, ще пийнеш ли чай?

— Не, благодаря — отвърна той. Помисли си, че ако се опита да преглътне каквото и да било, ще му прилошее.

Настъпи мълчание. Бард започна да става нервен, въпреки че явно полагаше усилия да не проявява нетърпение.

— Е, хайде, кажи какво има. Толкова ли съм страшен?

— Да — отвърна откровено Оливър.

— Тогава — каза Бард, явно опитвайки се с усилие да поразведри атмосферата, — колкото по-бързо ми кажеш защо си тук, толкова по-рано ще можеш да си тръгнеш.

Тази безспорна логика, изглежда, допадна на Оливър. Той пое дълбоко въздух, хвърли отчаян поглед към вратата и каза:

— Става въпрос… за инспекторите, за разследването.

— И какво по-точно? — Бард Чанинг не се помръдна, лицето му не се промени, но явно стана по-напрегнат и внимателен. — Какво имаш да ми казваш за тях?

— Ами… вижте… Онази вечер трябваше да се върна. Бях си забравил сакото. Телефонът в кабинета, който се ползва от господин Слоън, иззвъня.

— Да?

— Беше в предишния ви кабинет или по-скоро този на секретарката ви.

— Да, Оливър. Знам.

— Но вътре нямаше никой. Чух как се включи телефонният секретар и нечий глас.

— Нищо необикновено — каза небрежно Бард, но изразът на лицето му остана сериозен. Беше много напрегнат.

— Не, разбира се. Стори ми се обаче, че гласът ми е познат, и затова се спрях и се заслушах. Оставяше съобщение за някакви финансови канали в Швейцария. Не знам какво имаше предвид, но предполагам, че вие сте наясно.

Бард кимна, но стисна зъби и вената на слепоочието му започна да потрепва.

— Тази личност очевидно се познаваше с господин Слоън. Явно и друг път беше разговаряла с него. Каза, че на другия ден пак ще се обади с подробности за тези финансови канали.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко, което каза, господин Чанинг. Въпросът е коя беше тази личност, която предоставяше информацията. Цялата тази работа ми се стори малко странна. Това е. И си помислих, че… би трябвало да знаете.

— Оливър, ще ти бъда много благодарен, ако ми кажеш на кого е принадлежал този тайнствен глас — каза Бард. — Мисля, че ми е ясно за какво става дума и какво се опитваш да ми кажеш.

— Да — отвърна Оливър. — Да, разбира се. Ами… — Той се изправи. Предпочиташе прав да посрещне гнева на Бард, а не потънал в огромното меко канапе. — Работата е там, господин Чанинг, на вас това може и да ви е добре известно и ако е така, моля да ме извините, но гласът беше… гласът беше на Марша Грейнджър.

 

 

— Вижте — каза докторът, като се опитваше да успокои Франческа, — вярно е, че бебето ви има лека кашлица. Това не е нищо повече от една настинка.

Той й се усмихна. Беше интернист от старото поколение. С побеляла коса, любезен, авторитетен, миришеше на обезболяващ спирт.

— Но тя има температура — възрази Франческа, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Освен това има проблеми със сърцето и ми казаха, че…

— Да, така е, има температура, но тя не е чак толкова висока — само тридесет и седем и пет. Проблемите й със сърцето са ми известни. Разговарях за нейния случай с лекаря ви.

— Господин Пейджит, защо не поговорихте с нейния консултант господин Лаудър? Казах ви да се свържете с него и…

— Господин Лаудър е заминал на почивка, госпожо Чанинг обаче вашият интернист ме увери, че…

— Той е един идиот — прекъсна го рязко Франческа. — Точно той пропусна да открие дупката в сърцето й.

— Госпожо Чанинг, така няма да стигнем доникъде. — Явно д-р Пейджит се почувства засегнат от това охулване на лекарското съсловие. — Състоянието на момиченцето ви изобщо не е чак толкова сериозно. Ще й предпиша антибиотици и съм сигурен, че след двадесет и четири часа тя ще се оправи напълно.

— Тази вечер заминавам за Лондон и ще потърся още нечие мнение — каза Франческа.

Д-р Пейджит я погледна внимателно. Лицето му продължаваше да изразява безкрайно търпение.

— Мисля, че идеята не е добра. Това е дълъг път с кола и тя ще се умори. Много по-добре ще е да си остане тук в манастира и да си почива. Можете да тръгнете, когато се оправи.

— Но аз искам…

— Госпожо Чанинг, разбира се, вие можете да направите каквото си пожелаете. Тя е ваше бебе. Мога само да кажа, че ако беше мое, бих я оставил да лежи спокойно, за да й мине настинката, вместо да я друсам пет часа в кола и да гълта бензиновите изпарения по пътищата. — Внезапно той се пресегна и я потупа по ръката. — Разбирам колко се безпокоите. Всяка майка на ваше място би се чувствала така. Но тя ще се оправи, обещавам ви.

Изведнъж Франческа се засрами от себе си.

— Съжалявам, че проявих такова нетърпение. Аз просто…

— Това е естествено. Сега й дайте да изпие тази капсула с млякото. Ето ви и още две, в случай че тази вечер не успеете да отидете до аптеката. Давайте й ги на всеки шест часа. Ще я събудите в дванадесет часа през нощта. Може и да е малко жестоко, но е важно. Ако нещо ви обезпокои, обадете ми се. С удоволствие ще дойда по всяко време.

— Благодаря ви — отвърна смирено Франческа.

Погледна към Кити, която седеше на коляното й. Видя й се наистина по-добре. Тя вдигна малката си ръчица и докосна лицето на майка си, като че ли за да я успокои.

— Ето, видяхте ли — каза д-р Пейджит. — Опитва се да ви каже, че няма от какво да се тревожите. Тя ще се оправи, госпожо Чанинг, ще видите.

 

 

Бриони чакаше в ресторанта, когато Грей пристигна. Преди често идваха тук. Той се спря за момент на входа и се загледа в нея. Тя четеше вечерния вестник. Беше много хубава с черната си фланелка с къси ръкави и дългата пола от естествен лен. Кафявата й коса падаше върху лицето. Отметна я зад ушите, вдигна очи, видя го и му се усмихна. Беше успял да запази маса до прозореца. Реката блестеше на залязващото слънце, осеяна с лодки. На другия бряг се разхождаха хора, извели домашните си любимци, а децата караха велосипеди и летни кънки.

— Здравей — каза той, наведе се и я целуна.

— Здрасти, Грей.

— Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. От къде имаш този тен? На почивка ли беше?

— Бях няколко дни в Джърси във връзка с едно разследване.

— Стана ли добър материал?

— Ами… като материал, да. Ще ти разкажа. Хайде да поръчаме, за да не се разсейваме след това.

Поръчаха и известно време запазиха мълчание, нарушавайки го от време на време с любезни фрази. Сервираха предястията — козе сирене и гръцка салата. Грей винаги казваше, че тук я правят най-добре. Усмихна й се малко смутено и пое дълбоко въздух.

— Беше много мило от твоя страна, че се съгласи да се срещнем толкова бързо.

— Няма нищо. Не бях заета.

— Имах нужда да поговоря с теб. Ужасна нужда.

— Да, Грей. — Тя се поколеба, изглеждаше смутена.

Сърцето му неспокойно затуптя. Сега ще каже, че си има някой друг. Отпи голяма глътка от шардонето, което беше поръчал. Усети как виното нахлу в кръвта му и успя да събере сили, за да каже:

— Да?

— О… нищо. Няма значение, може да почака. Как я карате в редакцията?

— Ами предполагам, че там всичко е наред — отвърна Грей. — Аз напуснах.

— Напуснал си? — Беше изумена. — Грей, ама защо, как, какво се случи?

— Бриони, ти само слушай, докато свърша. Ще ми задаваш въпроси след това. Всичко е много сложно и ми е безкрайно… трудно. Само слушай.

И Бриони го изслуша. Беше много добра слушателка. Открай време я биваше за тази работа. Беше забравил какъв добър слушател беше. Когато свърши, тя продължи да мълчи, загледана в него. Ясните й сини очи бяха замислени. След това каза:

— Съжалявам, Грей, имам нужда да помисля върху това спокойно и да бъда сама. Аз… ще ти се обадя по телефона сутринта, става ли? Съжалявам за вечерята.

Грей продължи да гледа след нея, докато прекоси ресторанта и излезе на двора. Дългата й пола се развяваше около тялото й. Зачуди се защо не може да вижда ясно. След малко разбра, че очите му бяха пълни със сълзи.

 

 

— Марша? Обажда се Бард Чанинг Бих искал да дойда при теб, за да се видим, ако е възможно.

— Какво, тази вечер ли, господин Чанинг? Ами не знам дали ще е много удобно, мислех да си лягам рано, защото се чувствам изморена.

— Няма да ти отнема много време, Марша, уверявам те. Просто исках да уточним с теб един-два въпроса.

— Разбира се, след като е важно. След колко време ще бъдете тук?

— След около половин час.

— Чудесно, господин Чанинг. Надявам се все пак да не продължи прекалено дълго.

Преди никога не би казала подобно нещо, но равновесието на силите се беше променило.

Тя му отвори вратата и се усмихна малко смутено. Беше облечена в тъмносиви панталони и бежова памучна риза.

— Заповядайте, господин Чанинг.

— Благодаря.

Той мина покрай нея и влезе в гостната. И тук цареше казармен ред, както в кабинета й. Обстановката беше малко безлична, но издаваше изненадващо добър вкус. Всички транспаранти, както много от дрехите й, бяха в бежов цвят. Единственото по-различно нещо беше една картина от пристанището на Сейнт Брелейд, на остров Джърси — беше малко примитивна и с много ярки цветове.

— А, от там ли я купи? — попита той.

— Да. От един местен художник. Мисля, че трябва да бъдат поощрявани.

— Разбира се.

— Ще пийнете ли нещо, господин Чанинг?

— О… да, ако обичаш. Уиски, ако ти се намира. Защо да не добавя и шофиране в пияно състояние към списъка от престъпленията ми.

— Не говорете така, господин Чанинг. Това са пораженчески настроения — каза строго Марша. — Може пък всичко да мине добре.

— Така ли мислиш? — попита той.

— Да, разбира се.

— Подобно развитие на нещата няма ли да те разочарова?

— Не ви разбрах?

— Казах, че сигурно ще се почувстваш много разочарована след всичките усилия, които си положила.

— Господин Чанинг, мисля, че не разбирам за какво говорите.

— Я остави тези работи, Марша. Ти си предавала… да я наречем, важна информация на инспекторите. Знам, че си го правила. Казаха ми.

Марша го погледна. Лицето й се покри с гъста червенина.

— Кой? — попита тя. — Кой ви е наговорил тези лъжи?

— Не са лъжи, Марша, и ти го знаеш. Ти си го направила. Изведнъж стана съвсем ясно как успяха да се доберат до всичко толкова бързо. Никой не би бил в състояние да го направи за толкова кратко време, за това са нужни месеци. Така че, моля те, да не си губим времето в глупави игри.

Тя отпи голяма глътка уиски.

— Не можете да го докажете.

— О, не знам. Имам много надежден свидетел, който може да го потвърди и в съда.

— Кой е той? — попита с глух глас тя. — Някой от тях ли?

— Мисля, че не е нужно да ти казвам кой е. Е, Марша, защо го направи, за да поизкупиш вината си ли? „Ако ви кажа това и това, вие пък ще се погрижите да ми се размине по-леко.“ Така ли е? Вероятно е било нещо от този сорт.

— Няма за какво да бъда обвинявана — каза Марша.

— Нима? А какво ще кажеш за дейността ти в Джърси?

— Господин Чанинг — каза тя с леден тон, — аз просто… как беше думата, изпълнявах заповеди. Не ми е известно да се предвиждат чак толкова строги наказания за подобни неща.

— Така ли? А какво ще кажеш за това, че и ти се пооблажи от цялата тази работа? За личната ти банкова сметка, открита с пари на компанията, за хубавата малка вила, която даваш под наем в Сейнт Куен, за молбата да ти бъде разрешено да откриеш пансион още преди три години. Ами че това си е чиста кражба. Чудя се къде отиде чувството за достойнство сред крадците.

— Никой не знае за тези неща — каза Марша. — Абсолютно никой. — Никога няма да можете да го докажете.

— Всъщност мога. Човекът, който ми го каза, ги е открил самостоятелно. Говорил е с някои тамошни хора. За твое сведение всичко това е написано в един журналистически материал, който в неделя ще се появи във вестниците. Там се разказва за всички ни, естествено, по-голямата част се отнася до мен, но има неща и за теб, Марша, и то доста. Може да ти стане малко трудно да си намериш друга работа. А и молбата ти за онзи пансион може и да не мине.

Тя мълчеше. Беше пребледняла, а сивите й очи го гледаха с нескрита ненавист.

— Защо го направи, Марша? Това искам да знам. Ти можеше да се измъкнеш невредима, наистина изпълняваше заповеди, както правилно отбеляза, можеше да се представиш за невинна. Плащаше ти се добре и след време можеше да продадеш акциите си…

Марша пресуши на един дъх чашата си.

— Исках да ви уязвя — каза тя с твърде делови тон. — Исках да ви унищожа.

— Но защо? Какво съм ти сторил? Знам, че съм те ругал и съм се отнасял зле с теб, но аз просто съм си такъв. Известно ми е, че това не се харесва на никого и нямам извинение за държанието си, но ти знаеш, че бях привързан към теб, била си лоялна към мен толкова дълго време…

— Е, всеки си има някакъв повратен момент, господин Чанинг. Дори аз. Вашите ругатни не ме засягаха, нито лошият ви характер. Знаех, че това не означава нищо. Считах за нелепо, че хората се обиждат. За мен беше просто една характерна черта на вашата личност. Личност, от която се възхищавах.

— Но, Марша…

— Господин Чанинг, искам да се доизкажа.

— Извинявай.

— През всичките тези години ние с вас бяхме здраво свързани и аз се гордеех с това. Харесваше ми да съм посветена във всичките ви тайни, да знам за повечето неща, които ставаха. Нямах нищо против това, което правехте, и намирах за много глупаво, че хората не го виждаха, че нямаха представа какво вършим. Намирах за забавно и дори за прекалено наивно, че жена ви изобщо не се досещаше.

— Бих искал и тя да гледа по този начин на нещата — каза Бард. — Както и да е, и какъв беше този повратен момент?

— Това беше държането ви с онази жена — отвърна рязко Марша.

— Жена? Каква жена?

— Госпожа Дънкън-Браун.

— Госпожа Дънкън-Браун? — извика изумен Бард. — Марша, кълна се в бога, че не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаете — отвърна тя. — В деня на банкрута, когато толкова исках да мога да ви утеша, когато аз… е, очевидно за вас това не означаваше нищо. Аз не бях нищо за вас. — Гласът й леко потрепери. Тя стана, наля си още една чаша уиски и отново седна. — Но тогава ви видях с нея в кабинета ви. Не с жена ви, което би било различно. Разбира се, че човек с вашето положение трябва да си има съпруга. Това винаги съм го приемала, но с нея… Вие я бяхте прегърнали, а главата ви… беше на гърдите й.

Бард я изгледа. Тя го гледаше с нескрито отвращение. Усети, че му призлява.

— Честно казано, това ми се стори отвратително — рече тя. — Унизително и отвратително. То ме накара да разбера в действителност що за човек сте. А сега, господин Чанинг, ще ви помоля да си вървите. Ще чакам с нетърпение съдебния процес срещу вас, с голямо нетърпение.