Пени Винченци
Дилемата (26)

Глава 25

Когато самолетът на Грей се приземи, валеше дъжд. Наложи се да чака доста на една дълга опашка за такси и си помисли, че ако беше посетител, който не беше платил пътуването от джоба си и нямаше някаква важна работа, щеше веднага да вземе обратния самолет за вкъщи.

Отби се в хотела си в центъра на Сейнт Хелиър. Наричаше се „Двете градини“, което беше твърде неподходящо наименование, защото всъщност имаше само две сандъчета с цветя отпред и беше пълен с пенсионери и германци. Помъчи се да не се поддава на обземащата го депресия и тръгна из невзрачните улици на малкото градче, за да се срещне с приятеля на Алън — Енди Бийстън.

Той работеше в тукашния клан на счетоводната фирма „Кросленд и Леинг“. По пътя Грей започна доста да се обърква, когато мина по улици с наименования като „Дворецът Кенсингтън“, „Чаринг крос“, „Броуд стрийт“ и филиали на „Чейс Манхатън Банк“, „Купърс и Либранд“ и „Кутс“ в тясно съжителство с хлебопекарници, сладкарници и колкото и да е странно, един индийски ресторант, който се наричаше „Ла Балти“. Сейнт Хелиър явно искаше да мине за нещо средно между Кан и лондонското Сити, но приличаше повече на Рединг^[1], завладян от гларуси. Като се изключат административните сгради, единствените по-луксозни постройки бяха магазините за нелицензирани стоки — елегантни и лъскави като тези за безмитните артикули. Той предположи, че между едните и другите почти няма разлика.

Най-после стигна до „Кросленд и Леинг“ и откри другото лице на Джърси. Секретарката беше пищна, добре облечена и делова. Бийстън беше млад, чаровен и говореше с местен акцент. Запазил бе маса в един ресторант, който се наричаше „Централното бистро“ и по нищо не отстъпваше на ресторантите в Кенсингтън. Вътре беше пълно с посетители и той се познаваше с всички. Грей си поръча миди, морски костур в бяло вино и сос с чесън, който започна да полива с поръчаната по препоръка на Бийстън бутилка австралийско шардоне. Почувства се по-добре.

— И така, какво точно търсите? — попита го Бийстън.

Грей го погледна с уста, пълна с миди, и каза:

— Да приемем просто, че искам да открия кой стои зад един фонд.

— Този фонд тук ли се намира?

— Да.

— Да имате някаква представа как се казва?

— Не.

— Или пък да знаете фирмата, която е натоварена да отговаря за деловите му работи?

— Не.

— Знаете ли коя компания го представя?

— Не, не знам.

Бийстън се усмихна.

— По-лесно ще е да откриете игла в купа сено — каза той. — Известно ли ви е колко са регистрираните компании в Джърси?

Грей каза, че не му е известно.

— Тридесет и пет хиляди. А фондовете изобщо не са регистрирани и няма никакъв начин да бъдат открити. Ще ви трябват няколко години. Иначе тук е хубаво и мисля, че ще си прекарате приятно.

— От колко време живеете в Джърси?

— През целия си живот. Повечето от нас са тукашни. От време на време заминаваме някъде, когато завършим професионалната си подготовка, но отново се връщаме тук. В Джърси е малко тесничко и някои твърдят, че тук има осемдесет хиляди алкохолици, вкопчили се в една скала, но се живее доста добре. Пътят до работата ми е десет минути, имам много хубава къща, яхта, плащам двадесет процента данъци върху доходите и няма никаква престъпност. Какво повече може да иска човек?

Грей си помисли, че има много повече неща, които би могъл да иска човек, но не каза нищо и само се усмихна.

— И така, какво бих могъл да направя за вас? — попита Бийстън. — Всеки приятел на Алън е и мой приятел.

— Нямам представа — отвърна Грей. — От къде бихте започнали, ако бяхте на мое място?

Бийстън го погледна и отново се усмихна.

— И аз нямам. Тук хората са много предпазливи. Или поне тези, които се занимават с бизнес. Ние сме около десет хиляди души и си пазим хляба, тоест нашите клиенти. Здравей, скъпа, как си?

Към масата им се приближи едно много красиво момиче. Беше висока, с тъмна коса, добре облечена, макар и по малко показен начин, по модата от осемдесетте години. Носеше червен копринен костюм и прекалено много златни верижки и гривни. Тя се усмихна на Бийстън.

— Добре съм. Току-що изкарах един хубав обяд от боса си. Помислил, че може би искам да го напусна.

— А ще го напуснеш ли?

— Може би. — Тя пак се усмихна.

— Шели, запознай се с Грейдън Таунсенд, лондонски журналист. Грейдън, Шели Болейн.

— Здравейте — каза Шели. Грей отбеляза, че когато се усмихваше, носът й симпатично се сбръчкваше, а зъбите й бяха много хубави, дребни и равни. Той също се усмихна и пое ръката й. По нея имаше прекалено много пръстени, но беше топла, мека и веднага стисна неговата. Освен че беше хубава, изглеждаше и много секси.

— Добре дошли в Джърси. Какво правите тук? Не ми казвайте, че и вие ще пишете материал за нашите данъчни закони и вратичките в тях. Това вече започна да ни изнервя.

— Не съвсем — отвърна Грейдън.

— А за какво?

— Шели, седни при нас — покани я Бийстън. — Ще пийнеш ли чаша вино? Или трябва да се връщаш на работа, за да си изплатиш обяда?

— Не, не бързам. С удоволствие ще пийна чаша вино, благодаря. — Тя седна до Грейдън. Миришеше хубаво. — И така, защо сте тук?

— Търси кой стои зад един фонд — обясни Бийстън. — Но няма представа кой е той, нито как се казва. Няма да е лесно. Всичко е наред — обърна се той към Грей. — Шели е много дискретна. Няма как да не е, както я е подкарала.

— Я млъквай — скара му се на шега Шели и го перна леко по рамото.

— Извинявай.

— Какво е направил? — попита тя Грей и го изгледа с любопитство. — Имам предвид човекът, който ви интересува.

— О, нищо особено. Просто ми е интересно.

— Трябва да ни кажете нещо повече, ако искате да ви помогнем. И на нас ни е нужно малко разнообразие от време на време, нали, Енди?

— Ами — каза предпазливо Грей, — този човек, чието име няма да спомена, е купил много акции чрез този фонд.

— И защо да не купи?

— Няма причина, но те са от собствената му компания.

— Аха. Става малко по-интересно. И сте сигурен, че фондът е тук, така ли?

— Да.

— Предполагам, че почти сигурно действат чрез някаква фирма. Ти какво мислиш, Енди?

— Може би. Ако е така… връзката сигурно е доста сложна. Колкото по-заплетена е работата, толкова по-добре.

— Нека резюмираме нещата така — каза Шели, като отпиваше от виното и гледаше замислено Грей с големите си кафяви очи. — Ако не действат чрез някоя фирма, никога няма да ги откриете, така че по-добре ще е да заложите на тази възможност и да се опитате да я откриете. Ако не успеете, ще трябва да поемете пътя към къщи.

— А как да открия фирмата или по-скоро нейното местонахождение?

— Ще отидете до едно място, което се нарича „Сирил льо Марканд хаус“, и ще потърсите там — каза Шели. — Ако фирмата съществува, тя ще е там. Там ще можете да намерите адресната й регистрация, кои са директорите й и така нататък. Ако я откриете, тогава остава само да разберете дали зад нея не стои някой фонд. Но до това можете да се доберете много трудно. По-лесно ще е да изстискате вода от камък.

— Благодаря — каза Грей и й се усмихна. — Очевидно ще си прекарам добре времето. Къде се намира „Сирил льо Марканд хаус“?

— Казват й просто „Льо Марканд“. Точно в другия край на града. До там може да се отиде пеш за пет минути. Ще дойда с вас, за да ви покажа накъде да вървите.

 

 

Триша седеше зад бюрото си и подреждаше информацията за Доклендс, която Грей я беше помолил да събира, когато й се обади Сержант. Беше портиерът на входа на редакцията на „Нюз он Сънди“ и на неговия дъщерен вестник „Нюз Дейли“. В действителност той изобщо не беше сержант и беше приключил с активната си военна служба в Суец през 50-те години с чин ефрейтор. Това, че накуцваше с единия крак, не се дължеше на раняване в битка, както беше накарал всички да вярват, а на сблъсък с една градинска косачка преди десет години. Невинаги накуцваше чак толкова силно, както някои вече бяха се убедили, гледайки го да играе билярд в „Прасенцето и свирката“, след като беше ударил някое и друго питие. Но накуцването още повече засилваше впечатлението, че е бил раняван по време на служба за краля и отечеството, а благодарение на това през годините беше успял да си намери на няколко места работа като портиер. Работеше за „Нюз он Сънди“ от десет години и беше любимец на всички, защото се отнасяше почтително към мъжете и умееше съвсем леко да флиртува с жените, без да засяга феминистката чувствителност на някои от тях. Това беше достатъчно, за да им е приятно да го видят в началото и особено в края на работния ден. Имаше много верен инстинкт за жените и знаеше точно към коя да се обръща с госпожо еди-коя си, и към коя — с малкото й име. Триша определено беше от втората категория.

— Господин Таунсенд горе ли е, Триша?

— Не, няма го. В чужбина е.

— И колко дълго ще отсъства?

— Ами… до четвъртък.

— Ясно. Ще уведомя господина, а може би ти ще поискаш да разговаряш с него?

— Кой е той, Сержант?

— Казва се Чанинг, Триша. Господин Чанинг.

— Аха. Е, в такъв случай ще е по-добре аз да разговарям с него.

Тя изчака. В слушалката се чу ядосан глас.

— Господин Таунсенд там ли е?

— Няма го.

— А къде е?

— Извън страната.

— Така ли? Сигурна ли сте?

— Да, съвсем — отвърна сдържано Триша. — Аз съм неговата лична помощничка.

— Можете ли да ми кажете къде точно?

— Не, не мога. Той е на почивка.

Грей й беше казал винаги да отговаря така, ако някой, за когото беше писал, се опита да го потърси и особено ако въпросът беше деликатен, както беше в случая.

— Бихте ли му предали да не си завира нахалния нос в работите ми. Той знае за какво става дума. А, и можете да му предадете, че адвокатите ми са много добри. Това също ще му говори нещо.

Телефонът прекъсна. Триша погледна слушалката и направи гримаса.

— Очарователен — каза тя.

 

 

Морийн Хопкинс беше при съпруга си, когато пристигна Бард. Тя знаеше, че ще дойде, защото се беше обадил по телефона. През годините го беше срещала един-два пъти, обаче все още се отнасяше с такова страхопочитание към него, че подскочи и събори на земята няколко вестника, книги и чепката грозде, която беше донесла на Клайв. За малко да му направи дълбок реверанс. Усети, че се държи глупаво, но въпреки това направи неуместен лек поклон с глава, когато той й подаде ръка.

— Добро утро, господин Чанинг — поздрави го тя.

— Добро утро, госпожо Хопкинс. Радвам се да ви видя. Здравей Клайв, как си?

— О, не много зле. Благодаря. Оправям се.

— Това е добре.

— Така е. Разбира се, беше доста неприятно.

— Сигурно. Както казах на госпожа Хопкинс, нямах никаква представа какво се е случило. Много съжалявам.

Настъпи мълчание, докато Морийн събираше нещата, които беше изпуснала, и се опитваше да измисли някакво логично обяснение.

— Морийн, сега можеш да си вървиш — каза Клайв Хопкинс, — благодаря ти. С господин Чанинг имаме делови разговор.

— Разбира се, скъпи. А… кога би искал да дойда пак?

— Може би след час — отвърна Клайв Хопкинс. — Но първо питай сестрата дали господин Чанинг си е отишъл. А, и ми донеси броя на „Таймс“, моля те. През последните два дни бях много разочарован от „Дейли Телеграф“.

Морийн обеща да го стори. Остави ги да си говорят един час и когато се върна, сестрата й каза, че господин Чанинг си е заминал.

— Мисля, че ще е по-добре да оставите съпруга си да поспи, госпожо Хопкинс. Струва ми се, че посетителят му го измори и дори го поразстрои. В момента не се чувства съвсем добре. — Според нея вината за това беше на Морийн.

— О, много съжалявам — каза тя.

— Добре, но друг път първо се допитвайте до мен. Съпругът ви беше тежко болен.

— Да, знам — каза смирено Морийн.

 

 

Привечер Марша Грейнджър очакваше Бард в горния бар на хотел „Савой“, както се бяха уговорили. Изглеждаше малко бледа, но иначе си беше съвсем същата.

Тя му подаде писмата, които я беше помолил да напише, докато го нямаше, заедно с исканите от него документи.

— Благодаря ти, Марша, много си мила. Много съм ти благодарен за това, което вършиш за мен.

— Удоволствието е изцяло мое, господин Чанинг.

— Имаш голям късмет, че не се налага да се срещаш лично с онези хора — каза той с досада. — Направо са ужасни.

— Оценявам това, господин Чанинг. Мери ми каза колко… неприятно се държали, но предполагам, че скоро ще приключат.

— И аз много се надявам да е така, Марша.

— Как прекарахте във Франция? Изглеждате ми много по-добре.

— Да, благодаря. Беше забавно — отвърна Бард с въздишка. — Неприятното беше, че се счупи мачтата, но пък така можахме да останем малко по-дълго и това ми помогна да не мисля за някои неща. Днес обаче имах твърде дълъг ден.

— Да, вярно. Приятелят ви оправя ли се?

— Мисля, че да — отвърна Бард, без да се впуска в подробности.

— Марша, да ти се е обаждал някакъв журналист на име Таунсенд от „Нюз он Сънди“?

— Не — отвърна Марша с нескрито отвращение. — Никога не говоря с журналисти.

— Много умно от твоя страна. Всичките са гадни паразити.

— Госпожа Чанинг ми се видя доста уморена — каза Марша. — Сигурно това е голямо изпитание за нея. Жалко, че не обича яхтите.

— Да, жалко. Кога я видя?

— В четвъртък следобед. Отиваше в хотел „Браун“. Предполагам на някое съвещание на благотворителното дружество.

— Вероятно, въпреки че не ми е известно това да е предпочитано от тях място за сбирките им. Сигурна ли си, че е била тя?

— Напълно, господин Чанинг. Забелязах, защото малко преди това в същия хотел пристигна и синът ви Лайъм. Дори си помислих, че това е малко странно съвпадение, защото ми се стори напълно невероятно да имат среща там.

— Да, не е много правдоподобно. Не мога да си представя каква работа може да има Лайъм в хотел „Браун“. Та той не може да си позволи и чаша чай с парите, които печели. Извинявай, че ти говоря за трудните си деца, но трябва да се срещна и с дъщеря си.

 

 

„Сирил льо Марканд хаус“ беше голяма грозна сграда от мръснобял бетон с огромни зеещи прозорци с метални рамки, които напомниха на Грей някои от по-добрите творения на Клайв Хопкинс в Ийстърхоуп. Той влезе във финансовия отдел и попита дали би могъл да потърси една компания.

— Таксата е три лири — уведоми го едно наперено момиче, което стоеше зад гишето. — Как се казва компанията?

— Всъщност те са няколко.

— За всяка ще трябва да платите по три лири — каза тя. — Идете при онзи компютър там, напишете името, вземете номера на компанията, а после попълнете този формуляр и аз ще ви донеса папката с данните. Много е просто.

— Благодаря — отвърна Грей, като се молеше да се окаже прав. Опита се да си представи, че е на мястото на Бард Чанинг и да реши какво наименование би дал на компания, което да не говори съвсем открито кой стои зад нея.

Въпреки че беше смешно дори да си го помисли, опита първо на Чанинг, защото беше глупаво да не го стори. Нямаше компании, регистрирани под името Чанинг, нито на Исамбард, Буут или Барбър. Имаше на Дъглас и на Грейнджър, но те бяха дали собствените си адреси, а не тези на агентите си. Той продължи да опитва с имена на хора от компанията и семейството на Чанинг, защото хора като него винаги си падаха по подобни наименования и защото в това имаше нещо малко мафиотско. Наистина откри къща за финансови услуги „Франческа“ и сърцето му подскочи, но се оказа, че това е малка застрахователна компания, която беше дала собствения си адрес. Изписа имената на Барнаби, Джек, Кирстен (при последното усети смътна сърдечна болка), Рейчъл, Дънкан, Браун и дори му хрумна да опита на Лейди, в случай че Бард бе решил да използва името на яхтата си. После премина на адреси — Хамилтън, Стайлингс, Сейнт Джеймс, но нищо не се получи. Дребните му пари бяха на привършване. Напереното момиче го погледна изпод вежди…

— Както виждам, не напредвате много. След пет минути затваряме. Утре можете пак да опитате.

Навън продължаваше да вали. Той се върна в хотела, изпи чаша мътен чай, а после се отправи на дълга разходка край морския бряг. Крайбрежният булевард на Сейнт Хелиър не беше нищо особено. Приличаше му по-скоро на булеварда на провинциален английски град, ако изведнъж се окажеше преместен край морето. По пътя си видя грамадна електроцентрала, а после следваха един грозен замък — крепост и безкрайна редица от пансиони и частни хотели. По плажа не се виждаха никакви признаци на живот, освен безкрайните върволици от дъждовни червеи и едно куче с твърде умърлушен вид. Грей се постара да потисне обземащата го паника и се върна в хотела. На рецепцията за него имаше съобщение да се обади на Шели Болейн.

— Знам как изглежда това място, ако не познаваш никого — каза весело тя. — Искате ли да пийнем по нещо? Можем да поговорим още за задачата ви. Бих могла да ви запозная с двама души, с които да си поприказвате.

— Чудесно — отвърна Грей. Ако в този момент Шели Болейн го беше накарала да й завещае всичкото си имущество, той вероятно щеше да се съгласи.

Тя пристигна с кола.

— Помислих, че можем да се поразходим извън града. Не искам да оставате с впечатлението, че тук винаги е така.

— Аз също.

Тя подкара колата покрай морето в западна посока към Сейнт Брелейд.

— Отиваме в най-шикарния хотел на острова.

Най-шикарният хотел на острова се наричаше „Л’Оризон“. Грей вече се беше вкиснал толкова много, че изобщо не можеше да си представи нещо хубаво в Джърси, но хотелът се оказа твърде приятна изненада. Фасадата му беше много пищна и се намираше срещу един много красив залив. Седнаха на терасата, а вечерта изведнъж стана по-топла и приятна. Пиха коктейл „Белини“ това беше мярката на Грей, за да разбере дали даден бар е добър, или не, и гледаха към морето. Постепенно, сякаш без желание, дъждът спря, облаците се поразкъсаха и от тях се показа залязващото слънце. Лъчите му се спуснаха към плажа и обагриха морето.

— Ето, видяхте ли — каза Шели. — Тук не ходим само с дъждобрани и чадъри. Как мина следобедът?

— Отвратително — отвърна Грей. — Похарчих почти петдесет лири в безплодно търсене. Опитах всяко име, което ми дойде наум, и не виждам какво друго бих могъл да направя, освен да пусна обява по радиото и да си призная, че ако някой не ми каже кой работи за… за този човек, ще се удавя.

— Вече ви виждам като удавник — пошегува се тя. — Никой няма да ви каже такова нещо. Тук хората са много предпазливи. Ние сме малко общество, което знае да си държи езика зад зъбите. Но това не е причина да се откажете. Наистина въпросът с имената на компаниите е много заплетен. Клиентите винаги ни карат да им измисляме най-невероятни имена. Почти всичко сме изчерпали.

— За кого работите? — попита Грей, почувствал се леко засрамен, когато изведнъж осъзна, че не я беше попитал за нищо, свързано с нея.

— За една от по-малките адвокатски фирми. Ние сме една от малкото, останали на „Хил стрийт“. Това е улицата, която води към Кралския площад. Някога всички фирми бяха на тази улица. Тя беше нашият финансов район. Видяхте ли Кралския площад? Голям е колкото пощенска марка и е копие на площада пред Парламента в Лондон. Знаете ли, че ако в Джърси гледате на ръка за пари, могат да ви изгорят на клада като вещица? И то на Кралския площад.

— Не, не знаех.

— Е, вече ще знаете.

— В такъв случай няма да ви карам да ми гледате на ръка. Доста хубава сте, за да ви желая подобна съдба.

— Ако ви гледах, щях да ви кажа, че ви очаква пътуване — каза през смях тя. — Ако ви е останала и капка разум, щяхте да се върнете в Лондон. Пак ви казвам, тук сме много добри, когато трябва да защитим интересите си или интересите на тези, които са ни предоставили парите си. Знаете ли, че за да получат гражданство, чужденците трябва да гарантират, че ще платят по двеста хиляди лири данъци на година за период от пет години, което означава, че трябва да имат най-малко милион лири годишен доход, а дори и тогава често получават отказ.

— Не, не знаех — отвърна Грей. — Хайде да изпием по още едно „Белини“.

— Нямам нищо против. Благодаря.

След втората поръчка Грей каза:

— И така, с кого смятате, че бих могъл да разговарям? С някой адвокат?

— Не, разбира се. Той най-малко би ви казал нещо. Ще трябва да се свържете с някой по-обигран човек. Един от местните журналисти познава всички тук и може би ще бъде малко по-склонен да разговаря с вас. Просто може да е забелязал вашия човек тук. Много е забавен, името му е Пол Льобар. Може да си говорите с него цяла вечер и ще ви струва една бутилка уиски. Неприятното е, че може и да не получите нищо срещу нея. Мислите ли, че е идвал някога тук?

— Не зная — отвърна Грей. — Предполагам, че тези неща могат да се свършат и по телефона и факса.

— Да, така е, но повечето хора се отбиват понякога тук, за да подпишат документите, да поговорят с адвокатите и така нататък. В крайна сметка тук човек може да прекара добре няколко дни. Както и да е, попитайте Пол. Освен това има и един друг човек, с когото аз… — тя се поколеба… — е, когото познавам и който прекарва доста време в един бар в Сейнт Хелиър. Той е много, много богат, има верига от аптеки на континента, а и тук има няколко. Ако много му се помоля, може да разговаря с вас. Може и да знае нещо за вашия човек, ако е по-видна личност, но не трябва да му казвам, че сте журналист.

— Не, недейте — каза Грей. — Не го казвайте и на вашия приятел журналиста. Представете ме като ваш стар приятел, например като човек, който възнамерява да отвори ресторант и който пише на кулинарни теми. Това е моя отдавнашна амбиция.

— Чудесно. Това ме заинтригува.

— И така, този, богатият човек, тук ли живее?

— Да, има най-великолепната къща по северното крайбрежие, близо до залива Бон Нюи. Живее тук от двадесет години. За него изискванията за чужденците са без значение. Казва се Джефри Тайсън.

— Вие го познавате?

— Познавах го. — Тя пак се усмихна за миг. Усмивката й показа, че му е казала всичко, което би трябвало да знае, и няма намерение да се впуска в подробности.

— Много мило от ваша страна, че искате да ми помогнете — каза Грей и също й се усмихна. — Благодаря ви. Искам да разговарям и с двамата.

— Добре. Ще се опитам да го уредя. Хайде да се разходим по плажа.

Приливът току-що се беше оттеглил и те вървяха по брега. Шели беше с панталони и памучен пуловер, изглеждаше много по-хубава, отколкото с официалните си дрехи. Тя събу обувките си и започна да шляпа като дете в локвичките, задържали се между скалите. Подобно държание на всеки друг, може би, с изключение на Бриони, би го подразнило. Но тя беше толкова естествена и нехаеше какво впечатление ще направи, че му беше приятно.

— Женен ли сте? — попита Шели, когато дойде при него и го хвана за ръка.

— Не — отвърна той. Вярно, че беше доста приятна, но той нямаше никакво настроение, нито сили да мине през целия ритуал на първоначалното ухажване.

— А аз бях — каза тя. — Разведох се миналата година. Така е по-добре. Никога повече няма да се омъжвам.

— Защо? — попита Грей, без всъщност да го интересува.

— Искам да бъда напълно независима. Да не се безпокоя за никого, да не мисля дали ще му доставя удоволствие, или не, ако се сещате какво искам да кажа. Така ми е много по-добре. Защо трябва човек да принадлежи на някого?

— Аз пък мисля, че и това не е лошо — отвърна той бавно, — но се провалих с тази, която ми принадлежеше.

— Как така?

За своя изненада той й разказа. Стори му се, че у нея има нещо познато и изведнъж разбра защо. Тя беше по-млада разновидност на Тери Буут: секси, сърдечна, забавна и избягваше усложненията. Беше очевидно, че с нея човек може добре да си прекара времето. И без това беше твърде уморен от чувствителни жени. Тя го изслуша внимателно, а когато се върнаха отново на терасата и си обу обувките, каза:

— Ако това ви утешава, мисля, че сте постъпили правилно. Човек не би могъл да се откаже от децата, както например от работата си, ако не я харесва.

— Да, така е — каза Грей. — Напълно съм съгласен.

— Искате ли да вечеряме? — попита тя внезапно. — Свободна съм.

Грей се поколеба. Знаеше какво означава това. Щяха да вечерят, а след това, ако и на двамата им се искаше, можеха да споделят леглото. Той въздъхна и със съжаление, защото тя му харесваше и беше много красива, каза, че не иска. Но това не я впечатли много.

— Добре. Сега ще ви заведа обратно, ако нямате нищо против. Трябва да се видя с един приятел. Нещо като постоянен ангажимент. Беше ми приятно, Грей. Надявам се настроението ти да се е подобрило.

— Да, подобри се. Благодаря ти. Идеята ти беше много добра.

— Чист егоизъм — отвърна тя и се усмихна. — Такова облекчение е да срещнеш някой по-различен човек. Понякога ми се иска да избягам от всички, но не мога.

— А защо продължаваш да стоиш тук, ако се чувстваш като в затвор?

— Тук се чувствам в безопасност, а това не е малко — отвърна тя. — Ти как смяташ?

— Никога не съм гледал на нещата от тази гледна точка — каза Грей.

— Е, добре, желая ти късмет — каза тя, когато спря колата пред хотела. — Ще видя дали мога да ти уредя тези срещи.

— Благодаря ти.

— Колко дълго мислиш да останеш тук?

— Ами отпуснал съм си три дни.

— Не е достатъчно. Може би ще ти трябват три години. Довиждане, Грей. Ще ти се обадя утре.

Той погледна към хотела и настроението му веднага се помрачи.

— Благодаря.

 

 

Кирстен не се плашеше лесно. Беше правила много ужасни безразсъдни неща. Често се прибираше късно вкъщи с метрото, ако не беше с кола, ходеше пеш из тъмни градски улици, ставаше нощем, за да провери на какво се дължат някои странни звуци, докато Виктория страхливо се криеше под юргана. Като дете яздеше най-вироглавите понита. Катереше се по най-високите дървета, а когато порасна, се научи да кара сърф по големите вълни на Австралия. Излизаше с малка платноходка в бурното море и се спускаше безстрашно със ски по напълно неотъпкани писти. Отказа упойка, когато трябваше да й вадят зъба, сама си извади една дълбоко забила се треска в ръката, а веднъж накара една сестра да зашие без упойка раната на крака й, като преди това сама извади стъклото. И сега, въпреки че беше много разтревожена и разстроена от сполетялото я нещастие, не беше уплашена. Знаеше, че ще направи това, което трябва.

Тя обаче се страхуваше много от баща си. Причината не беше само гласът му, силен и рязък, когато й се караше, нито думите, които й казваше, а те винаги бяха непоносимо груби, често пъти несправедливи и жестоки. Не бяха и заплахите с бой, когато беше малка, въпреки че той никога не ги изпълняваше, нито отчуждението му от нея, когато стана по-голяма, нито дори честите му декларации, че се срамува от нея, че не иска да я вижда повече. Страхуваше се най-вече от чувствата, които той предизвикваше у нея — скръб, болка, чисто физически терор, отвращение, лудо биене на сърцето, празнота в стомаха и най-вече чувството за изолираност, за загуба на идентичността и особено за това, че не е обичана. Винаги когато видеше плик с неговия почерк, изпадаше в паника. Със страх посрещаше всяко негово обаждане по телефона. И сега, в понеделник вечерта в апартамента си, когато чу телефона да звъни и позна гласа му, студен и едва сдържащ гнева и раздразнението си, тя затвори очи и стисна юмруци в очакване на онова, което щеше да я сполети.

— Искам веднага да дойдеш у дома — каза той. — Веднага! Ясно ли е?

— Не мога — отвърна тя и се учуди на спокойствието в гласа си. — Не съм добре и не мога да изляза.

Последва кратка пауза, след което той каза:

— Тогава аз ще дойда.

— Добре — отвърна тя и по гласа му разбра, че той още повече се ядоса. — Ела.

Бард затвори телефона. Тя си направи чаша слаб чай — единственото нещо, което стомахът й понасяше в момента, и седна да го чака. Той влезе направо. Имаше ключ. Беше твърде безцеремонно от негова страна, но в редките случаи, когато я посещаваше, винаги го правеше, като с това очевидно искаше да покаже, че апартаментът е негов, а не неин. Той я погледна с презрение, а тя отвърна на погледа му и се опита да се усмихне.

— Здравей — каза Кирстен, но Бард не отвърна на поздрава й.

— Знаеш ли защо съм тук?

Тя сви рамене.

— Сигурно, за да ме нахокаш.

— Не се дръж предизвикателно.

— Ти се държиш така.

Той не обърна внимание на забележката й.

— Между другото, какво става с теб? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. — Той явно очакваше някакъв отговор и затова тя с нежелание добави: — Не знам. Предполагам, че съм настинала. Бях в леглото.

— Разбирам. Е, няма да ти отнема много време, след това можеш пак да си легнеш. — Отиде при прозореца, след това рязко се обърна с гръб към светлината, за да не може тя да вижда ясно лицето му. Така очевидно ефектът щеше да бъде по-силен. Тя стоеше и го гледаше, като се стараеше лицето й да не изразява нищо. — Кирстен — каза съвсем тихо той, — често съм се питал дали си толкова лоша, или просто си много глупава. И най-накрая днес реших — вече не се съмнявам: ти си глупава, болезнено, невероятно, опасно и дори престъпно глупава. — Изрече думите бавно, като се спираше след всяка от тях. — Как бих могъл да си обясня по друг начин, че си помогнала на един журналист да отиде в къщата на майка ми и да вземе интервю от нея след гафа, който неотдавна направи с вестниците? Как можеш да постъпиш толкова безкрайно безотговорно? Как можеш да бъдеш толкова тъпа и да се решиш на такава идиотска постъпка? Нямам думи! Наистина нямам!

— Не е вярно, че нямаш — отвърна тя.

— Не ми противоречи. — Той се изправи и Кирстен за момент си помисли, че се кани да я удари. След това каза: — Ще се опиташ ли да ми дадеш някакво обяснение?

— Не — отвърна тя.

— Така ли? И защо?

— Защото няма смисъл. Каквото и обяснение да ти дам, ти ще го изопачиш.

— Ти ме отвращаваш — каза той. — Наистина ме отвращаваш.

— Виждам.

— Но, изглежда, това не те смущава много. Така ли е?

Тя не отговори.

— Сигурно ще ми кажеш, че той ти е приятел, че не е имал намерение да стори нищо лошо. Той е журналист по финансови въпроси, Кирстен, а те не се спират пред нищо, пред абсолютно нищо, за да изкопчат някоя история. А точно този господин Таунсенд е направил доста неща. Той е много опасен и старателно събира най-различни неприятни факти за мен, за да ме разобличи още повече. А ти му помагаш и го водиш в къщата на майка ми.

— Какво? — Кирстен беше толкова шокирана и изненадана, че дори забрави да се уплаши. — Татко, не зная за какво говориш. Грейдън искаше да говори с баба Джес за политика.

— И ти му повярва?

— Да, разбира се. Освен това тя също ми каза, че са говорили само за политика.

— Кирстен, този човек е лъжец. Може да ти каже какво ли не, уверявам те. Успявал е да злоупотреби по същия начин с доверието и на други хора, за да се добере до това, което го интересува. Ти разговаряла ли си с него за мен?

— Не, не ставай смешен.

— Да се надяваме, че е така. Искам да ми обещаеш, че никога повече няма да имаш нещо общо с тази личност или с някого другиго от този бранш. Ти си доверчива до глупост. В това има нещо безразсъдно и дори идиотско.

Последното най-накрая я засегна. Тя не обърна внимание на другите квалификации, беше ги чувала и преди — че се държи като кретен, че го отвращава, но обвиненията в прекалена доверчивост й дойдоха много.

— Не съм чак толкова доверчива, нито пък заслужавам другите епитети, с които ме нарече. Ти преувеличаваш нещата, татко, и точно у теб има нещо безразсъдно. Криеш се зад голямата си фирма, зад подчинените си и непрекъснато се държиш като грубиян. Само че компанията ти вече я няма. И какво ще правиш сега? Ще се скриеш някъде другаде или ще избягаш като всички грубияни?

— Внимавай какви ги говориш.

— Не, няма да внимавам. Ти си грубиян и бандит.

Тогава той я удари. Пристъпи напред и я удари силно през лицето.

— Извини се за това, което каза.

— Не, няма да се извиня — отвърна тя и се изправи насреща му, потискайки с мъка желанието да сложи ръка на бузата си. — Не заслужаваш никакво извинение.

За нейна изненада, след като изтърпя болката и страха, тя се почувства по-силна, по-уверена и свободна. Изведнъж се сети как да го уязви и реши да го направи. Много искаше. Погледна го, изчака за момент, наслаждавайки се на мига, и каза:

— Вместо да ме критикуваш и непрекъснато да ме обвиняваш, защо не се огледаш по-близо около себе си?

— Какво искаш да кажеш?

— Може би ще попиташ Франческа каква работа има да посещава Лайъм в болницата по три пъти в седмицата или ще попиташ Лайъм защо е идвал в къщата ти онзи ден, докато ти беше в Ню Йорк или Стокхолм, или не знам къде. Попитай и двамата за въздушните целувки, които си изпращат пред прага ти или за шампанското, което пият от избата ти. Хайде, попитай ги. А сега се махай и ме остави сама.

Последва дълго мълчание. Той остана, заслушан в думите й. Беше станал бял като платно, а на бузите му се появиха две червени петна. Черните му очи сякаш я пронизваха и тя почти усещаше силата им.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо той, пристъпи напред и я хвана за ръката. — Обясни ми или, кълна се, ще ти счупя главата.

— Няма какво повече да ти обяснявам отвърна Кирстен. — А и достатъчно си ме удрял за днес. Питай тях. Казах ти това, което знам.

Той се обърна, излезе от стаята, от апартамента и вероятно — от живота й. Тя остана със затворени очи, трепереше силно, полудоволна, полусъжалила за това, което направи.

 

 

Барнаби влезе в апартамента на Кирстен, като си подсвиркваше весело. Очакваше го приятна вечер. Мораг му се беше обадила по телефона и го беше поканила на парти. Даде му да разбере, че би желала да възобновят връзката си. Това го бе накарало да си помисли, че ако вложи внимателно няколко лири преди партито, може след това да получи значителни дивиденти. Имаше само два проблема: единият, че нямаше никакви пари и, вторият, че трябваше да убеди по някакъв начин Кирстен да му позволи да се върне в апартамента й тази нощ с Мораг. Беше очевидно, че не би могъл да заведе Мораг в бащината си къща, а тя живееше заедно с още три тъпи момичета, които не му бяха никак приятни. Но Кирстен можеше да обърка плановете му. Само преди седмица беше отишъл в апартамента с няколко приятели да попушат кротко и да послушат малко музика, а тя нахълта в стаята, извика му да изключи касетофона и бързо да разкара приятелите си. Той не желаеше, когато легне с Мораг в леглото или по-скоро, когато се опита да легне с Мораг в леглото, да се случи нещо подобно.

Скоро трябваше да намери някакво свое жилище. Не можеше да продължи да живее с баща си, това беше смешно. Но, от друга страна, там му беше доста удобно. За него се правеше всичко — перяха го, гладеха дрехите му, готвеха му, а и Франческа не можеше да му откаже, когато искаше от нея пари назаем. Наистина той имаше намерение да й ги върне един ден. Барнаби харесваше Франческа. Тя беше жена на място. Държа се великолепно за онази работа с Кирстен и според него им даде добър съвет. Още тази вечер трябваше да запознае Кирстен с мнението й, дори преди да излезе…

Щом като нямаше да живее при баща си, ще му трябват пари за наем, за храна и т.н., но мисълта да се хване на работа не го привличаше. Нещата, които неговите приятели правеха през ваканцията, му се струваха ужасни. Те зареждаха щандове в супермаркети, прекопаваха почвата около растенията в градинските центрове, а някои от тях дори работеха като чистачи — направо умът му не можеше да го побере. Къде по-лесно беше да се държиш сравнително любезно с баща си, от време на време да се появяваш на обяд и да му изразяваш благодарността си три пъти седмично.

Но вече не можеше да взема назаем пари от Франческа, особено след онези двадесет лири, които тя му даде в събота, а последните три пъти, когато се беше опитал да изтегли малко пари, банката отказваше да признае кредитната му карта. Оставаше му само да опита при Кирстен. В момента на нея не й трябваха пари.

Той затвори вратата след себе си и я извика, но никой не му отговори. Вероятно беше изляза, може да се е почувствала по-добре. Това е чудесно. Барнаби много обичаше Кирстен и искрено съжаляваше за положението, в което се намираше. Освен това, ако тя се чувстваше по-добре, щеше по-лесно да вземе някакво решение.

Той отиде в кухнята, включи чайника и пусна радиото. Тъкмо се опитваше да отвори малката тенекиена кутия за дребни пари, която Кирстен държеше в едно от чекмеджетата, за да купува неща от първа необходимост като чай, мляко и алкохол — надяваше се, че може да намери там малко пари за предстоящата вечер, когато чу зад себе си гласа й:

— Здравей.

Барнаби я погледна. Тя стоеше до вратата и изглеждаше ужасно. Лицето й беше пепеляво бледо. Дори устните й имаха същия цвят. Очите й бяха като две големи дупки върху лицето. Беше се подпряла плътно на касата на вратата и като че ли нямаше сили да се държи на крака. Той видя, че е много отслабнала, ръцете й бяха станали гънки като клечки, а дънките й бяха широки.

— Здрасти — отвърна той. — Добре ли си?

— Не, не съм. Аз просто… Барнаби, не знам какво да правя. Чувствам се отвратително, аз…

Тя избухна в неудържим плач.

— Хей, недей така. Положението не е чак толкова трагично. — Той отиде при нея, прегърна я и я заведе в хола. Тя седна на канапето и продължи да плаче, а Барнаби я гледаше безпомощен.

— Кирстен, какво има, да не би да се е случило нещо, някой да не те е обидил?

— Не — отвърна тя, като се поклащаше напред-назад с ръце, скръстени на корема. — Нищо не се е случило. Е, всъщност случи се, но аз съм си виновна. Толкова съм ужасна, Барнаби. Така се срамувам от себе си. Аз съм една отвратителна мръсна кучка. Господи, искам да умра, наистина искам.

Барнаби я погледна, без да каже нищо. Не го биваше в подобни ситуации, а тя наистина имаше нужда от някого, и то много. Тори би била подходяща, но тя беше заминала извън града за два дни. Франческа също, но те не бяха близки с Кирстен. Кого, кого би могъл да доведе, за да й помогне? Баба Джес? Тя обаче може и да се шокира… всъщност не да се шокира, на нея такова нещо не можеше да й се случи, но щеше да се разстрои заради бебето. Баща му? Беше се държал много добре във Франция, но, от друга страна, той и без това си имаше много проблеми, а и с Кирстен все още бяха на нож. Майка им? Тя само щеше да се разплаче и да се самообвинява, а това щеше да бъде повод да се напие. Изведнъж Барнаби осъзна съвсем ясно, че той, Кирстен и до известна степен Тори, въпреки че при нея нещата стояха малко по-различно, защото не се нуждаеше толкова от помощ и бе по-разумна от тях двамата, са съвсем сами на този свят. Това го уплаши.

— Виж какво — каза той накрая, — нищо не мога да разбера. Започни отначало. Кажи ми поне какво се случи днес.

— Не мога — отвърна тя и се заклати още по-силно. — Наистина не мога. Това е прекалено недостойно, направо е ужасно. Толкова се срамувам, не ме питай, Барнаби, моля те.

— Кирстен, не мога да ти помогна, ако не ми кажеш какво е станало.

— Никой не може да ми помогне — каза тя и отново се разплака. — Никой. Аз съм толкова лоша, провалих напълно живота си и живота на други хора. Просто мисля, че трябва да ме… о, не знам, да ме премахнат или нещо подобно. Боже, пак ще повърна.

Тя изтича навън. Барнаби усили радиото, за да не чува неприятните звуци. Тъкмо си мислеше дали да не опита да се свърже с Франческа, когато телефонът иззвъня.

Беше Мораг.

— Здравей. Как си?

— Добре, благодаря.

— Имам предвид за тази вечер?

— Ами всъщност не съм много сигурен, аз може би…

— О, Барнаби! — Тя се ядоса. — Да не искаш да кажеш, че ще ме изоставиш? Отказах две други предложения заради тази вечер. Е, както решиш, не ме е грижа…

— Мораг, не затваряй. — Барнаби изведнъж си я представи така, както я беше видял последния път. Беше абсолютно гола, беше коленичила на леглото и му правеше такива невероятни неща с уста, че той едва издържаше. В събота беше положил много усилия, да не говорим за похарчените пари, за да се сдобрят. Не искаше всичко да отиде напразно. Кирстен щеше да се оправи. Просто беше станала прекалено чувствителна заради състоянието, в което се намираше. Щеше да бъде при нея през останалата част от седмицата. Ще излезе само тази вечер.

— Не, честна дума, няма нищо. Само един малък проблем с… баща ми, обаче аз ще го разреша. Да, ще бъде страхотно. Къде искаш да се срещнем?

— Да се срещнем? Това ми звучи твърде старомодно, Барнаби. Мислех да се срещнем, както ти се изрази, на партито.

— Не, помислих си, че първо можем да отидем да пийнем по нещо.

— А… добре. Къде?

— Ами… в Ковънт Гардън? Партито нали е в Пимилико?

— Чудесно. Да се срещнем след час пред „Брамс и Лист“.

Той затвори телефона и изчака връщането на Кирстен. Тя влезе, ужасно пребледняла, и седна неуверено на канапето.

— Съжалявам. Сега се чувствам малко по-добре.

— Наистина ли не искаш да поговорим за това? Или за каквото и да било? Знаеш ли, мисля, че би трябвало да разговаряш с…

— Барнаби, казах ти. Не искам да говоря за това. Наистина не искам. Безсмислено е. Никой не може да направи каквото и да било.

— Вероятно — съгласи се с известно облекчение Барнаби. — Искаш ли чаша чай?

— Да, ако обичаш. Ще ми се отрази добре. Ще излизаш ли тази вечер? — Гласът й все още трепереше, но се опита да се усмихне.

— Да — отвърна колебливо той. — Ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. Трябват ли ти пари? Мога да ти дам назаем десетачка.

— Благодаря — каза с облекчение той. Изглежда, че не е толкова зле, след като е готова да го финансира. — Кирстен, наистина ли се чувстваш добре?

— Не, не се чувствам добре — каза тя и се облегна назад, подпирайки глава на канапето. — Никак не съм добре.

Точно преди да тръгне за срещата с Мораг, той я чу, че пак плаче в стаята си. Излезе леко засрамен и затвори внимателно вратата след себе си.

 

 

Мелинда се обади на Оливър по телефона в офиса и го попита дали иска да изпият заедно по едно питие. Той точно започваше да прави нов куп фотокопия.

— Ще се поразведриш малко. Отивам с колеги в Ковънт Гардън. Ще дойде Сара, ти харесваш Сара, а също и Ник.

— Не, благодаря — отвърна Оливър. Сара и Ник бяха колеги от работата на Мелинда. Той не можеше да понася и двамата — Сара с твърде безличната хубост и склонността й да се хили на всяко нещо, което той кажеше, и Ник, който можеше да отегчи цяла Англия с любимата си тема за скитничеството и правата на скитниците. — Много мило от твоя страна, Мелинда, но още дълго време ще бъда зает.

— Жалко. Мислех, че можем да пътуваме заедно към къщи. Чувствам се малко изморена и не съвсем добре…

— Щом като не си добре, не трябва да ходиш да пиеш в Ковънт Гардън — каза троснато той.

— Мисля, че може малко да се поразведря — захленчи Мелинда.

— Само ме е налегнало главоболието, а и не искам чак нещо кой знае какво от теб. Мама казва, че не трябва да пътувам сама късно с метрото.

— Добре де, добре — съгласи се Оливър. — Знаеш ли какво ще направим? Ще дойда да те взема, да кажем… в девет. И без това не трябва да стоиш до късно, след като имаш главоболие. Къде мислите да се отбиете?

— Вероятно… в „Тътънс“. Ако ни няма там, сигурно ще сме в „Рюмърс“. Да, добре, ела да ме вземеш в девет. Така става. И тогава можеш да пийнеш едно с нас.

— Не, Мелинда — отвърна Оливър. — Наистина не ми се пие, съжалявам. Просто ще те взема и ще си вървим у дома. Работата, която върша в момента, не е толкова лека.

— Знам, затова си мислех, че имаш нужда от малко разнообразие.

— Не, няма да стане. Все пак благодаря ти, че си се замислила за мен. Ще се видим в девет, нали?

— Добре — съгласи се Мелинда.

 

 

Грей нямаше желание да излезе навън, за да потърси нещо свястно за ядене, и реши да вечеря това, което можеха да му предложат в хотела. Беше поизгорено агнешко печено. Изяде го, защото беше гладен, и изпи доста от не особено качественото червено вино. След това започна да крачи напред-назад в тясната задушна стаичка. Едва минаваше десет, а той беше плувнал в пот и имаше киселини. Не можеше да заспи. За втори път през този ден го обзе паника. Беше толкова силна, че изпита нещо, което не беше чувствал от младини — желанието просто да избяга, да се скрие, да изчезне и да изчака хаосът, в който се беше озовал, да се поуспокои.

— Грейдън Таунсенд — каза си той на глас, — нервите вече започват да ти изневеряват. Това с нищо няма да ти помогне.

Знаеше, че ако излезе да се поразходи, ще се почувства по-добре, но не му се излизаше, затова си свари чай. Можеше да го направи поне толкова слаб, колкото иска, с оставения на негово разположение чайник и торбичката чай. Това беше признак, че хотелът е посредствен, тъй като не можеше да си позволи сервиране по стаите. Грей се облегна върху евтините тумбести възглавници и се опита да мисли положително. Не беше лесно. Твърде лекомислено си беше представял, че нещата в Джърси няма да се окажат толкова трудни. На Каймановите острови например всички офшорни компании бяха събрани на едно място, по протежение на една улица, като в някое село. Просто трябваше да влизаш в офисите им и да слухтиш. Наруга Гътри, че не му беше разрешил да отиде там. Тук можеше да слухти цяла година и пак да не стигне доникъде. Знаеше, че Ферърс е прав, че Чанинг изкупуваше собствените си акции, за да поддържа цената им. Не би могло точно на този етап да има две истински покупки на акции на компанията „Чанинг“ за по петстотин хиляди лири. Беше прекалено хубаво, за да бъде вярно. Те са били купени от тук заради Чанинг, чрез този фонд. Беше уверен в това. Оставаше само да го докаже. Но как? Как да намери дори адреса, под който беше регистрирана компанията, след като не знаеше дори името й, а то можеше да бъде всякакво, всяка дума от речника от алфа до омега, от началото до края. Беше невъзможно. Седеше, пиеше чай и драскаше върху един лист, опитваше стария номер със съсредоточаване на мислите си в една точка, изписваше отново и отново думите „Бард Чанинг“ и натискаше листа с писалката. Нищо не се получаваше. Болката в гърдите му се засили, почувства, че се задушава, и дори се уплаши. За да се поразсее, започна да решава кръстословицата във вестник „Таймс“. Открай време беше направо безнадежден с кръстословиците. Бриони обичаше да го дразни по този повод. Казваше, че с изключително тънкото си чувство за думите и тяхното истинско значение би могъл да играе най-сложни словесни игри. Но в най-добрия случай можеше да реши до две думи и тази вечер успя да се справи само с толкова. Следваха обаче безброй други анаграми, а решаването им му се струваше възможно най-безсмисленото занимание. Думи, които нямат никаква връзка с други думи нито по смисъл, нито структурно. Кой идиот би могъл да отговори например кое полско цвете се получава при разместването на тази и онази буква? Той лежеше по корем и се взираше във вестника, а после в написаните върху листа думи „Бард Чанинг“. Изведнъж стана, грабна писалката и започна да размества буквите.

 

 

— Франческа, Лайъм е. Добре ли си?

Тя копнееше да чуе гласа му, копнееше за него във всяко отношение. Никога преди това не беше изпитвала такова силно физическо желание. Питаше се дали не чувстват нещо подобно алкохолиците и наркоманите. Единственото й желание беше да бъде отново с него в леглото, да изпита отново неговата необикновена, груба и дори безмилостна сила. Но дори и сега, когато желанието й беше толкова силно, беше я страх от това странно влечение. В него имаше нещо тъмно и заплашително, което не можеше да разбере, то й беше непознато.

— Франческа, скъпа, добре ли си?

— Какво? Да, добре съм.

— Гласът ти е много странен. Какво се е случило?

— Нищо особено.

— Не съм съвсем сигурен.

— Няма нищо, повярвай ми. Е, в момента животът ми малко се пообърка, това е безспорно.

— Да, така е. Той върна ли се?

— Да, върна се, но…

— Но какво? Вкъщи ли е сега?

— Не още. Не е от това. Просто всичко много се усложни.

— Усложни? В какъв смисъл?

— Лайъм, съжалявам, но сега не мога да говоря.

— Защо?

— Просто не мога — каза тя. — Това е. Много е късно и съм ужасно уморена.

— Толкова ми липсваш. Исках да съм с теб през цялото време, сега, след като… Беше хубаво, нали, Франческа? Толкова хубаво!

— Да — отвърна тя тихо, а кръвта в тялото й закипя при спомена. — Да, Лайъм, хубаво беше. — За малко щеше да го помоли да се видят на другия ден, но успя да се овладее, решена да не прави нищо повече, докато не измисли как да постъпи с Бард.

— Какво? Какво щеше да кажеш?

— О, нищо. Как е Наоми? Върна ли се?

— Да се върне ли?

— Да, да се върне. Мислех, че беше заминала някъде.

— А, да. Върна се. Поколебах се, защото почти не виждам разликата. Тя не разговаря с мен, никога я няма, когато е време за обяд и за вечеря. И в момента я няма. Колко стана часът? Вече е осем и половина, виждаш ли какво имам предвид. Все едно, че живея абсолютно сам.

— Лайъм, съжалявам. В момента и при мен положението е почти същото, ако това те успокоява.

— Не много. Предполагам, че няма смисъл да те убеждавам утре да се видим.

— Не — каза тя, изричайки с мъка думата. Знаеше, че ако се съгласи, вече няма да има връщане, а всяка тяхна среща ставаше по-опасна от предишната. — Няма абсолютно никакъв смисъл. Сега трябва да прекъсна. Ще ти се обадя след ден-два.

— Добре, но искам да знаеш, че ако наистина имаш нужда от мен, аз съм тук и те очаквам по всяко време. Абсолютно по всяко време. Достатъчно е само да вдигнеш телефона и…

— Да, Лайъм, добре. А сега довиждане.

— Довиждане, Франческа, скъпа. Обичам те.

Тя остави разтреперана слушалката. Беше много опасно да се говори по телефона с Лайъм. Той имаше някаква способност да стигне до нея, да я накара да почувства сякаш е до нея, с нея, и дори я докосва. Разбира се, това се дължеше на гласа му, красив, вълнуващ, убедителен глас. В един ужасен миг й се прииска да му беше казала. Не точно да му каже, но да поговори с него за дилемата си, и то в най-общи черти. В момента имаше належаща нужда да поговори с някого. Започваше да чувства, че ще полудее от натрапчивите мисли в главата си. Те я измъчваха и не я напущаха. Щяха да останат там, докато не вземеше решение. Беше ужасно, непоносимо.

Телефонът отново иззвъня.

— Франческа? — Беше Бард.

Тя се изненада, когато чу гласа му. Предположи, че още е в Девън.

— Бард! Здравей. Как…

— Аз съм на път за вкъщи. Пристигам след половин час. Моля те да ме чакаш, когато се върна. Искам да поговорим.

Думите му й прозвучаха странно. В тях имаше нещо необикновено, някаква почти заплашителна студенина. Обхвана я безпокойство, граничещо с паника. Остави слушалката и се загледа в нея. Започна да диша дълбоко. Среднощните й страхове като че ли ставаха реалност. След това си каза, че се държи глупаво, че няма от какво да се страхува, че той вероятно иска да разговаря с нея отново за това, което я беше помолил. Отиде до тоалетната масичка и си среса косата. Помисли си разсеяно, че изглежда твърде зле и има нужда от подстригване. Но както други подобни неща в момента и това изобщо не я интересуваше.

 

 

Нещата някак не потръгнаха. Барнаби започна да се чувства потиснат. Мораг се държеше глупаво. Беше ужасно възбудена. Очевидно беше пила още преди да се срещнат и непрекъснато говореше за някакви незначителни неща. Той си помисли, че може да е взела и нещо друго, освен алкохол. Тъмните й очи имаха странен блясък. Палеше цигара от цигара и след едно-две дръпвания ги смачкваше. Това много ядосваше Барнаби, защото той ги беше купил. Мораг носеше дънкова риза, която почти не беше закопчана, и дълга черна ленена пола, цепната от двете страни. През едната цепка се виждаха и двете й бедра, а щом като прехвърлеше крак върху крак, се показваха от другата. Непрекъснато забелязваше някакви познати в другия край на бара, втурваше се към тях, махаше им с ръка и се провикваше на висок глас. През останалото време почти не го слушаше, човъркаше ноктите си и духаше цигарен дим в лицето му. Бяха в един малък бар, наречен „Зад кулисите“, малко встрани от „Баустрийт“, близо до операта. За понеделник вечер беше доста претъпкан и вътре бе много горещо. Барнаби вече беше похарчил десетачката, която му даде Кирстен, а също шестте лири, намерени в джоба на едно нейно сако. Точно се канеше да предложи на Мораг да вървят на партито, когато тя скочи, изкрещя радостно и се хвърли на врата на един висок мъж с извънредно малка брадичка и бледосини очи.

— Джимбо! — Той я погледна малко стреснат и леко я прегърна. — Джимбо, колко се радвам! Ела при нас. С кого си?

Джимбо каза, че е сам и е дошъл само да пийне едно, преди да се прибере вкъщи.

— Тогава го изпий с нас. Барнаби, това е Джеймс Дънсли-Томпсън, известен на всички като Джимбо. Джимбо, това е Барнаби Чанинг, не толкова известен на всички. — Тя се засмя с глас на собствената си шега. — Барнаби, защо не изпием бутилка шампанско? Чувствам се като на празник. Не съм виждала Джимбо от много време, от онзи ужасен бал в Глос. Хей — викна тя на келнера, — може ли да ни донесеш бутилка шампанско?

— Ами аз… Виж какво, Мораг, да не е за моя сметка, защото нямам толкова пари — каза Джимбо и също избухна в силен смях.

— Не бъди глупав — каза Мораг, — за наша сметка ще е. Нали, Барнаби?

— Ами… добре…

— Барнаби, не бъди такава циция. Въпреки че баща ти банкрутира, все ще е скътал някой и друг милион.

— Да не би баща ви да е Бард Чанинг? — попита Джимбо.

— Да — отвърна сдържано Барнаби.

— Колко жалко.

Донесоха шампанското, дори не беше изстудено. Барнаби гледаше с притеснение, докато Мораг го разливаше.

— Ще ходим на парти. Защо не дойдеш с нас? Отиваме у Сю Биркхед. Нали я познаваш?

— Не, не и тази вечер. Ще се прибера в бърлогата. Имах тежък уикенд.

— Джимбо, ти си толкова неуморим в партитата. Хайде, ела с нас. Ще прекараме чудесно.

— Е, добре. — Той се усмихна и отметна назад дългата си тъмна коса.

„Стана каквато стана — помисли си Барнаби. — Мама му стара.“

— Барнаби! Здравей! Колко се радвам да те видя. — Господи, това беше Мелинда. Мелинда Кларк с най-големите скапаняци, които Барнаби беше виждал някога. — На тази маса ли сте? Може ли да седнем при вас? Благодаря.

Настъпи мълчание, през което Мораг и Джимбо разглеждаха новодошлите. Джимбо им се усмихна любезно. Никой не каза нищо.

— Здравей — обади се накрая Мораг. — Твои приятели ли са, Барнаби?

— Малко повече от приятели — отвърна Мелинда. — Барнаби е моят… какъв си ми, Барнаби? — Той не каза нищо и вдигна безпомощно рамене. — Израснахме заедно — каза Мелинда. — Баща ми беше партньор на баща му и…

— Така ли? — отвърна с ледено безразличие Мораг. — И какво стана?

— Той почина — каза Мелинда.

— Колко тъжно — отвърна Мораг. Със същия тон би могла да каже и „колко смешно“.

Мелинда леко се смути, но после се усмихна и отново се обърна към Барнаби:

— Да ти поръчаме ли нещо?

— Не, благодаря. Тъкмо ставахме, нали, Мораг?

Мораг го изгледа с безразличие.

— Да, така е.

— Жалко — каза Мелинда. — Надявам се Оливър да пристигне всеки момент. Дано да ни открие. Казах му да ни търси в „Рюмърс“, но там беше пълно, и му оставих бележка при бармана. Той беше много любезен, но…

— А кой е Оливър? — попита Мораг. — Някой друг приятел ли?

— Не, брат ми. Той…

— Да не би да е още някой кръвен брат на Барнаби? Колко забавно.

— Не, той работи за господин Чанинг.

— Предполагам, че вече не работи — отбеляза Мораг. — Барнаби, ще тръгваме ли на партито, или не?

— Оливър, здравей. — Мелинда се изправи и започна да маха енергично на Оливър, който стоеше и се оглеждаше на входа.

— Господи — прошепна Мораг. — Барнаби, ще те чакаме отвън. Можеш ли да се оправиш със сметката? Довиждане — каза тя на Мелинда. — Беше ми приятно. Хайде, Джимбо, да излезем на въздух.

Барнаби остана вътре, облян в пот и със сметка от 62 лири: Искаше да побегне след тях, да дръпне Мораг и да я накара да плати, но гордостта не му позволяваше. Знаеше, че няма да приемат кредитната му карта, и затова се надяваше да мине с чек. Отиде при бара, извади небрежно чековата си книжка и подписа чека, добавяйки пет лири бакшиш с надеждата да умилостиви персонала.

— Благодаря, сър. Мога ли да видя кредитната ви карта?

— А — каза Барнаби, докато се правеше, че я търси, — изглежда, съм я забравил. Ужасно тъпо от моя страна. Не можете ли просто да приемете чека?

— Съжалявам, сър, но не може. Бихме се задоволили и с виза карта, или пък с някоя друга.

— Не, съжалявам. И тях съм ги забравил.

Всъщност бяха останали в кабинета на баща му, и то преди много време, когато той ги скъса и двете, след като разбра, че Барнаби беше излязъл на червено и в двете с по 5000 лири.

— Съжалявам, сър, не мога да приема чека без кредитна карта. Не може ли някой от вашите приятели… — Той посочи към масата.

Всички го гледаха. Усети, че му прилошава, измъкна се от бара и намери Мораг и Джимбо. Те вече седяха в едно такси.

— Най-после, Барнаби. Помислих, че никога няма да дойдеш.

— Ужасно съжалявам, но те не ми приеха чека. Забравил съм си картата. Можеш ли да ми помогнеш?

— Честна дума, Барнаби, ти си безнадежден — каза Мораг и го погледна с презрение.

— Заповядай — намеси се Джимбо и извади от портфейла си банкнота от 50 лири. — Това ще стигне ли?

— Да, благодаря. Ще дойда след минута.

— Виж какво — каза Мораг, — чакаме те вече цяла вечност. Шофьорът се изнерви. Ако ни няма, когато излезеш, просто ела на партито. Става ли?

— Мораг, той ще почака — каза Джимбо. — Явно и той беше притеснен.

— Не, не мога да чакам — каза шофьорът на таксито. — Заради вас направих задръстване. Стоя вече пет минути.

— А защо не отидеш до края на пресечката или някъде по-надолу? — попита Барнаби.

— Тази пресечка е много дълга. Ще ти струва още една лира.

— Добре тогава, продължавай — каза ядосан Барнаби. — А с вас ще се видим там.

Щеше да се наложи да вземе автобуса. Дори и с тези 50 лири едва ли щеше да му остане нещо. Страхотно.

— Добре — каза Мораг на тръгване. — Ще се видим там.

Барнаби влезе бавно в бара, беше много ядосан. Беше го яд на Мораг, на Джимбо, но най-вече на Мелинда, която стоеше до масата и разговаряше оживено с приятелите си. До нея беше Оливър. „Винаги ужасно елегантен — помисли си Барнаби, — гадното му копеле.“ Господи, как го ненавиждаше.

Той му кимна сдържано.

— Барнаби, ела при нас — покани го Мелинда. — Надявам се, че не изгонихме приятелите ти.

Барнаби допи чашата на Мораг и си наля каквото беше останало в бутилката. Виното го удари в главата и той се почувства странно замаян.

— Всъщност точно това направи — каза той, без да се усмихва.

— О! — възкликна Мелинда. „Изглежда, че много се засегна, като някое сритано пале“, помисли си Барнаби.

— Барнаби — каза все още любезен Оливър, — моля те да се извиниш на Мелинда.

— Съжалявам — отвърна Барнаби и гръмко се оригна. Знаеше, че се държи отвратително, като простак, но не можеше да се сдържи.

— Няма нищо — каза Мелинда. — Мисля, че ние просто се натрапихме.

— Да, така е — каза Барнаби и отново се оригна.

— Барнаби, мисля, че е по-добре да си вървиш — подкани го все така любезно Оливър. — Да ти повикам ли такси?

Той се изправи. „Прилича на манекен — спретнат, чист и изключително галантен“, помисли си Барнаби. Гадният му Оливър с добрия успех в университета, с квалификацията си на счетоводител и безупречните маниери, Оливър, бедният роднина, който беше успял да се настани на работа при баща му, той ще му казва какво да прави и какво да не прави. А точно от този човек сестра му беше бременна. Изведнъж си представи как беше заварил Кирстен бледа като смъртник, подпряна на касата на вратата, спомни си как я беше чул да плаче, когато затваряше вратата, и го обхвана неудържим, сляп гняв.

— Няма да ми казваш какво да правя, пикльо такъв — каза той и го бутна да седне отново на стола.

— Добре ли чух? — попита Оливър, все още любезен, но очите му внезапно потъмняха. „Като на баща ми — помисли си Барнаби, — когато се кани да избухне.“

— Казах да не ме учиш какво да правя. А освен това, първо, помисли за собственото си държане, преди да поучаваш другите.

— Може би ще ми кажеш какво точно имаш предвид? — попита Оливър.

Барнаби му каза.