Пени Винченци
Дилемата (34)

Глава 33

Беше ранен следобед. Кити спеше, много притихнала и бледа, в малката си кислородна палатка. Направиха й рентгенови снимки и кръвни проби, за да установят нивото на кислорода в кръвта й. Дадоха й допълнително диуретици, за да освободят малкото й тяло от течностите, които задържаше. Младият енергичен доктор обеща да дойде да я види отново и да поговори с Франческа веднага след като резултатите от изследванията бъдат готови. Не можеше да се направи нищо друго, освен да се чака.

— Може би — каза тя на Рейчъл, която влезе в стаята с две пластмасови чаши чай, — може би трябва да се върнеш в манастира при Джек. Бедната игуменка сигурно вече едва го търпи.

— Не е така — отвърна Рейчъл. — Току-що се обадих по телефона. Кърдъл е завел Джек на плажа. Станали са големи приятели. А тази сутрин Джек помагал на сестра Флорънс в домакинската работа. Явно възнамерява да стане монах, когато порасне.

— Ох! — възкликна Франческа и въпреки мрачното си настроение се усмихна. Рейчъл я погледна, а после се загледа в спящата Кити.

— Сигурна съм, че ще се оправи — каза тя. — За нея се полагат възможно най-добрите грижи, а и бебетата са…

— Мамо — прекъсна я Франческа, — не искам да бъда груба, но ако още някой ми каже, че бебетата са много издръжливи, ще започна да крещя.

— Съжалявам, скъпа.

Вратата на малката стая, която им бяха дали, се отвори и вътре влезе енергичният доктор, следван от един по-възрастен и не толкова жизнерадостен лекар.

— Здравейте — каза той. — Госпожо Чанинг, това е господин Бейтсън. Нашият консултант-педиатър. Помолих го да дойде, измъкнах го направо от градината му, защото исках да се запознае със състоянието на Кити.

Франческа кимна леко към господин Бейтсън.

— Много любезно от ваша страна, благодаря.

Господин Бейтсън изглеждаше така, като че ли се беше родил със стетоскоп на врата.

— Не бих казал, че любимото ми занимание е да ходя напред-назад с косачката. А сега за вашето бебе. Казваше се… Кити, нали?

— Да — отвърна Франческа. Дано ми каже, че е добре, че лекарствата й действат, че утре може да си бъде вкъщи, че ще се оправи.

— Тя е на девет месеца, така ли е?

— Да. Почти.

— А кога бе открита дупката в сърцето й?

— През май. От доктор Морисън-Смит от болницата „Сейнт Ендрюс“.

— А, да. Оттогава тя се е чувствала доста добре, нали?

Това беше лошо. Когато започваха да говорят за минали неща като за нещо ново, вместо да преминат направо към същината, означаваше, че ще последват лоши новини.

— Да, така е, тя беше доста по-добре, докато не получи тази инфекция на дихателните пътища.

— Да, да, разбира се. И според доктор Морисън-Смит дупчицата била съвсем малка, прав ли съм?

— Да. Той каза, че се надява дори да се затвори сама.

— Да, естествено, има много такива случаи. Но… мисля, че с Кити не е така.

— О! — възкликна уплашена Франческа.

— Дупката е с такъв размер, че това не би могло да стане. Разбира се, може и да е станала по-голяма от сегашното заболяване.

— О! — възкликна отново Франческа. Всъщност това, което той имаше предвид, беше, че господин Морисън-Смит беше сбъркал.

— Вижте, няма да го увъртам повече, госпожо Чанинг. Бебето ви е доста болно. В момента няма опасност, но може и да се появи. Белите й дробове и сърцето не могат да се справят. Нивото на кислорода в кръвта й е доста ниско.

— И…

— Така че най-настоятелно ви препоръчвам да бъде оперирана, и то колкото е възможно по-скоро. Върху дупката ще трябва буквално да се пришие кръпка. Звучи твърде обезпокоително, но в деветдесет и девет процента от случаите децата се възстановяват напълно.

— Да, разбирам. Тук ли ще правите операцията? — Беше необикновено спокойна, като че ли говореше какво ще е менюто за някакъв обяд или уточняваше час при фризьора си.

— Не, тук нямаме нужните условия. За този вид операции се изисква много тясна специализация. Препоръчвам ви да я заведете обратно в Лондон и доктор Морисън-Смит от „Сейнт Ендрюс“ да я извърши.

— Да, разбирам — отвърна Франческа. Моментът беше много драматичен. — А дали ще може да издържи пътуването?

— Да. Допълнителните мерки, които бяха взети, вече дават резултат. Освен това тя ще бъде в линейка. Пътуването няма да трае дълго. По пътя може да й се дава допълнително кислород. Може да тръгнете сутринта. Не бих ви препоръчал да пътувате през нощта. Ако състоянието й продължи да се подобрява, сутринта ще бъде по-укрепнала. Това е препоръката ми. Ако искате, мога да се обадя в „Сейнт Ендрюс“, за да направят необходимото.

— Да — съгласи се Франческа. Нямаше голям избор. — Да, обадете се, щом смятате, че така ще е най-добре. Операцията продължителна ли е?

— Твърде продължителна, но не и прекалено сложна. — Той й се усмихна. — Опитайте да не се безпокоите прекалено много, госпожо Чанинг. Знам, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но тя не би могла да попадне в по-добри ръце и, разбира се, бебетата са твърде издръжливи.

Франческа отвори уста и изкрещя.

По-късно, когато се успокои и изпи няколко чаши сладък чай, тя се извини на господин Бейтсън и на младия доктор, а когато те си тръгнаха, се обърна към майка си и каза със стегнато от страх гърло:

— Мамо, мисля, че трябва да кажем на Бард.

 

 

Вечерта във Франция беше великолепна. „Лейди Джек“ просто беше летяла пред вятъра и бе стигнала френския бряг за рекордно кратко време. Сега седеше завързана за кея в едно пристанище малко по-надолу по брега, недалеч от „Сен Ваас“. Бард не искаше да се отбива в място, където го познаваха. На следващия ден трябваше да я изостави и да хване влака за Париж. Тази мисъл никак не му харесваше. Яхтата беше неговото убежище, последната му връзка с всичко, което оставяше зад гърба си. Но нямаше смисъл да се поддава на сантименталности. Беше изпълнила задачата си и вече не му беше нужна. Чувстваше се много изморен. Реши да намери някой добър ресторант, да се нахрани и да се опита да поспи. Нарочно през целия ден държеше радиото си изключено. Освен че по очевидни съображения не желаеше да се свързват с него, непрекъснатите разговори по шестнадесети канал му бяха непоносими. Едни хора се обаждаха на други, за да ги уведомят къде се намират, накъде са се отправили и по кое време ще бъдат там. Някои бяха изключително обстоятелствени, а не би трябвало да е така. Понякога този радио канал приличаше повече на говорилня, отколкото на средство за връзка между корабите.

Погледна за миг замислен към телефона в ресторанта и се запита дали да не опита за последен път да се свърже с Франческа, но после отхвърли тази идея. Почти буквално беше изгорил мостовете си за връщане назад. Вече нямаше смисъл. Тя му беше дала ясно да разбере, че не иска да го вижда и да разговаря с него. Все пак имаше граници, които гордостта му би могла да понесе, както и онова, което би могъл да направи, каквото и да говореше майка му…

 

 

— Не, госпожо Чанинг, през целия уикенд не съм виждал господин Чанинг. Няколко души го търсиха по телефона: майка му, адвокатът му, Барнаби, но с никого не се е свързал. Съжалявам. — По гласа на Сенди не личеше, че наистина съжалява. По-скоро ситуацията й беше забавна.

— Е, добре, Сенди — каза Франческа, — предполагам, че е в провинцията. Благодаря.

— Ако се обади по телефона… ще му кажа да ви позвъни, госпожо Чанинг. На вашия мобифон ли?

— Да, благодаря.

— Надявам се, че Кити е добре.

— Благодаря.

Хортън й разказа същото. Прибави само и факта, че Филип Дрю се беше обаждал.

— Както казах на господин Дрю, мисля, че господин Чанинг може да е отишъл на яхтата. Оттогава не се е обаждал.

— Благодаря, Хортън. Чудесно.

— Предполагат, че е отишъл на яхтата — каза тя на Рейчъл. — Мога да се обадя по телефона на Майк Ленгтън в Чичестър. Ще го попитам дали го е виждал.

— Да, това е добра идея — съгласи се Рейчъл. Нещо в гласа й накара Франческа да се обърне към нея.

— Какво има? Какво си мислиш?

— Нищо, просто, че би било добре, ако можеш да се свържеш с него. Това е.

— Е, сигурно ще мога — каза ядосано Франческа. — Трябва само да го открием. Няма да е трудно.

— Сигурно няма.

Гласът на Майк Ленгтън звучеше много бодро.

— Да, той отплава рано тази сутрин, госпожо Чанинг. Очаквам го скоро да се върне, защото става късно. Освен ако не е решил пак да остане във Франция.

— О, господи! — ядоса се Франческа. Почувства, че главата й отново е стегната като с обръч.

— Защо не се опитате да се свържете по радиото? — попита Ленгтън. — Шестнадесети канал. Нали знаете как става?

— Какво? А, да, благодаря.

— Но предполагам, че скоро ще се върне, и ако го видя, ще му кажа веднага да ви се обади.

— Да, благодаря, Майк.

Преди да се опита да се свърже по радиото, тя реши да се обади на Филип Дрю, за да разбере дали не е говорил с Бард. Той беше напрегнат и се чувстваше неловко.

— Съжалявам, госпожо Чанинг. Не успях. Изглежда, че си е изключил радиото.

— Колко странно — каза тя, учудена от спокойствието в гласа си. — Мобифонът му също е изключен. По дяволите! Добре, Филип. Ще продължа с опитите. Съобщи ми, ако успееш да се свържеш с него, и му кажи да ми се обади.

— Да, разбира се. Да не се е случило нещо лошо? — попита той.

— Да, всъщност случи се — каза Франческа, почувствала се изведнъж ядосана. Реши, без каквато и да било логична причина, че той би трябвало да знае за това толкова важно и ужасяващо нещо. — Момиченцето ми е болно. Исках Бард да знае.

— Съжалявам — каза той и гласът му прозвуча съвсем искрено.

— Сериозно ли е?

— Да, доста. Утре се връщаме в Лондон, за да я оперират. Затова го търся. — Гласът й секна и тя преглътна с мъка. — Е, както и да е, Филип. Тази вечер сме в болницата в Плимут, но мобифонът е при мен. Нали имаш номера?

Върна се в малката стаичка при Кити. Загледа се в нея — тя лежеше бледа и безмълвна в малката си кислородна палатка. И като всички други майки по света, когато децата им са в опасност, независимо от това дали вярват, или не вярват в Бога, седна до нея и започна да се моли.

 

 

Бард се нахрани добре. Въпреки всичко беше гладен. Пи и доста червено вино, една цяла бутилка, а след това и две брендита. Надяваше се да му помогнат да заспи. Но те го направиха твърде сантиментален. Седеше, пиеше на малки глътки второто си бренди и мислеше за Франческа, за това колко много я обича въпреки всичко, въпреки онова, което беше направила, за това как беше объркал брака си, за недостойното си искане към нея и за елегантния начин, по който тя беше прехвърлила отговорността върху него. Франческа беше умна жена, той го знаеше, но беше отхвърлил това й качество. Беше се опитал да я превърне в нещо друго, не й се доверяваше и я беше направил просто една компаньонка. Колко глупаво, колко ужасно глупаво беше постъпил. Е, затова и нищо не се получи и той си го заслужаваше. А сега вече може би никога нямаше да я види. Беше взел решението. Сега тя беше нещо от миналия му живот, изгубена завинаги за него, без каквато и да било надежда да се върне. Помисли си за ужасната самота, на която се обрича, но след това отхвърли тази мисъл. Нямаше защо да разсъждава за това сега. Първо трябваше да пристигне там. Сега това беше най-важното.

 

 

Сенди се забавляваше от цялата драма. Разбира се, беше й мъчно за Кити, но, от друга страна, беше изключително вълнуващо, че господин Чанинг беше изчезнал и всички го търсеха. Франческа и старата госпожа Чанинг бяха като обезумели.

Почти не искаше да излиза с Колин тази вечер, но напоследък той беше започнал да се държи странно, а и тя на два пъти вече му беше отказвала. Затова реши, че все пак ще е по-добре да не отлага срещата им и този път. Реши да включи телефонния секретар, възнамеряваше да отсъства час или най-много два. Щяха да отидат да пийнат набързо по едно, а след това щеше да се върне и да провери дали има някакви съобщения. Обади се по телефона на Хортън, за да му каже, че излиза за малко, но ще се върне, включи секретаря и отиде на среща с Колин.

 

 

Филип Дрю реши да опита за последен път да се свърже с Бард. Ако все пак се беше върнал късно, Майк Ленгтън сигурно не го беше видял, а и той може да е много уморен и да не е обърнал внимание на съобщенията за него. Пак телефонира в Стайлингс.

— Не — каза Хортън, — все още не се е обаждал.

Дрю изпсува и се обади на лондонския номер. Телефонният секретар беше включен.

— Бард — каза той, опитвайки се да запази спокойствие, — съжалявам, че те безпокоя в неделя, но, моля те, обади ми се вкъщи, ако можеш. Има два въпроса, които искам да изясним. Благодаря.

Не искаше по никакъв начин да се разбере, че е разтревожен. Ако му проличеше, Бард сигурно щеше да се изплаши, а може вече и да беше.

 

 

Бард стана малко несигурно от масата, плати сметката в брой и пак погледна към телефона. Може би пък трябваше да опита. Само веднъж. Чу гласа на Джес: „Въпросът е да го направиш. Не само да говориш, а да го направиш.“ Ако тя му позволеше, той щеше да го направи. Все още беше готов за това. Да, струваше си да опита за последен път.

Седна пак при масата и набра номера на манастира по мобифона си. Трябваше да чака доста дълго. Накрая се чу един глас, който му беше непознат. Беше на стара жена, малко пресекващ.

— Игуменката ли е?

— Не, съжалявам — каза гласът и настъпи мълчание. — Тя не е тук. В параклиса е. Дошъл е отец Бенедикт и отслужва литургия.

— Разбирам. А там ли е госпожа Чанинг? Госпожа Франческа Чанинг? Обажда се адвокатът й.

Настъпи ново мълчание. След това гласът каза:

— Не. Госпожа Чанинг напусна манастира с…

Бард я прекъсна:

— Добре. Благодаря. Довиждане.

Мамка му! Значи си е тръгнала. В такъв случаи сигурно е в Стайлингс. Но той не искаше да рискува да разговаря с някой друг. Е, можеше да затвори. Набра номера. Беше Хортън. Реши да рискува.

— Хортън, обажда се господин Чанинг. Жена ми там ли е?

— Не, господин Чанинг, не е. Но вие къде сте? Ние…

Бард почувства, че го обхваща паника. Явно се опитваха да го открият. Сигурно вече се безпокояха.

— Съжалявам, Хортън, но не мога да говоря сега. — Той затвори телефона и се замисли какво да прави. Очевидно беше, че се чудят къде е, къде би могъл да бъде. Набра номера в Лондон. Отговори телефонният секретар. Включи устройството за прослушване. Имаше само едно съобщение, от Филип Дрю. Гласът му беше тих и прекалено спокоен. Казваше, че иска да уточнят някои неща. Той знаеше какво означава това. Филип явно беше обезпокоен до смърт и се стараеше по всякакъв начин да прикрие това. Нямаше други съобщения. Никой не се беше обаждал. Абсолютно никой, Франческа също.

— Майната ви — каза Бард на глас, — майната ви на всичките. Върна се в пристанището при „Лейди Джек“.

 

 

На сутринта Кити беше по-добре. Не беше толкова бледа и дори пое малко храна.

— Добре — каза младият лекар. — Много добре. — Той се усмихна на Франческа. — Няма съмнение, по-добре е.

— Мислите ли, че?… — попита тя. Той я погледна. Беше изтощена, с пепелявосив цвят на лицето. Веднага му стана ясно какво има предвид — че може би бебето само ще се оправи и няма да има нужда от операция, от пътуването до Лондон. Каза й го веднага, защото знаеше, че така е по-добре.

— Не, госпожо Чанинг. Съжалявам, не мисля. Тя е по-добре само защото взема повече лекарства. Няма да се оправи, докато не я оперират. След това вече ще е много добре, уверявам ви. — Протегна ръка и потупа нейната. — Честна дума. Не искам да го повтарям, за да не започнете да крещите отново, но това за бебетата е вярно. В противен случай човешката раса не би могла да оцелее. Линейката ще потегли около девет часа, желая ви късмет. Доведете я да ме види, когато стане девойка, отсега виждам, че ще бъде страхотна.

Франческа му се усмихна. Усмивката й беше доста вяла, но все пак беше усмивка.

 

 

— А, господин Дрю, обажда се Стейнфорт от Отдела за финансови измами. Питах се дали не бихте могли да ми помогнете.

— Да? — каза Филип Дрю.

— Искахме пак да си поговорим с господин Чанинг. Просто да изясним някои неща. Изглежда обаче, че той не си е вкъщи. Дали не можете да ни помогнете?

— Да, разбира се — отвърна Дрю, като се мъчеше да бъде убедителен. — Кога бихте искали да дойдем при вас?

— Ами да кажем… този следобед. Два часът устройва ли ви?

— Да, чудесно. Ако не ви се обадя, ще пристигнем направо при вас.

— Много добре. Довиждане. — Той затвори.

— Господи! — каза Дрю.

 

 

Рейчъл се върна с колата в манастира. Канеше се да вземе Джек и да заминат за Лондон. Игуменката я очакваше. Беше сварила кафе.

— Изглеждаш ми уморена. Как е Кити?

— Малко по-добре, но въпреки това трябва да я оперират. Днес ще я откарат в Лондон с линейка.

— О, милата, съжалявам. Снощи отслужихме за нея литургия. Тази вечер ще отслужим нова. Как е госпожа Чанинг?

— Добре. Предполагам, че господин Чанинг не се е обаждал?

— Не. Снощи имаше едно телефонно обаждане. Сестра Игнатиус е била на телефона. Обадил се е адвокатът на госпожа Чанинг. Не е оставил съобщение, защото явно е бързал.

— Нейният адвокат ли? Но защо… О, господи! — Рейчъл се загледа в игуменката. — Мисля, че не е бил адвокатът.

 

 

Джек беше бесен, че трябваше да си ходят.

— Тук ми харесва много повече. Ще стана монах, защо тогава да не остана?

— Защото още не можем да те обучаваме за монах — каза твърдо игуменката. — Трябва да издържиш най-различни изпити, преди да дойдеш при нас. Но можеш да идваш често и да виждаш Ричард, Мери и мен.

— Ами Кърдъл и нашият тунел? Какво ще стане с тях?

— Полковник Филбийч ще бъде тук още дълго време — отвърна игуменката. — Пак ще го видиш.

— А защо не пътуваме с Кити и мама? Тя по-добре ли е?

— Да — каза предпазливо Рейчъл. — Кити е малко по-добре, но трябва да й направят една малка операция, за да оздравее съвсем.

— В Лондон ли?

— Да, в Лондон.

— Е, тогава за мен ще е по-добре да остана тук — каза с неподражаема логика Джек. — И без това вдигам толкова много шум, а всички казват, че на болните им трябва тишина.

— Джек, Кити ще остане известно време в болницата. Така че ти можеш да вдигаш шум колкото си искаш — каза Рейчъл. — Сега върви и се сбогувай с Ричард и Мери.

Игуменката щеше да ги закара с колата до Байтфорт. Тя включи двигателя и направи завой в двора. Ричард и Мери излязоха от къщата с Джек. Държаха го за ръце. По бузите на Ричард се стичаха сълзи.

— И скоро да дойдеш пак — каза той и прегърна Джек. — Върни се при нас.

— Връщай се скоро обади се и Мери. — Заедно с бебето. Елате отново.

Рейчъл погледна и двамата и за момент забрави за Кити, за Франческа и за всичко друго, освен за това какво ще стане с тях и какво щяха да загубят. Даде си сметка, че от дни не беше мислила за този проблем. Е, той можеше още малко да почака, нямаше как. Но щеше да се намери някакво решение. Прегърна и двамата, каза на Мери да бъде послушна и че скоро ще дойде пак и решително насочи мислите си към по-непосредствените си грижи. Колата точно потегляше, когато видяха стария ровър на полковник Филбийч да се задава насреща им. Той спря до тях и се показа през прозореца.

— Желая късмет на бебето. Тя ще се оправи, сигурен съм. Бебетата са много издръжливи същества. Предайте моите най-добри пожелания на дъщеря ви.

— Благодаря — каза Рейчъл. „Колко хубаво беше, че Франческа не беше в колата“, си помисли тя. Същевременно й мина през ум колко хубав мъж беше полковник Филбийч. Не го беше забелязала досега.

 

 

Бард се качи във влака за Париж. Самолетът му излиташе в четири часа, а по френско време — в пет. Имаше достатъчно време. Надяваше се, че още не са предприели официални мерки за задържането му. Предполагаше, че Филип ще направи всичко възможно, за да ги осуети. Колко му трябваше? Още пет часа, а след това самолетът щеше да излети и вече нямаше да могат нищо да направят. Нито пък той можеше да направи нещо.

 

 

Линейката като че ли се движеше твърде бавно. Франческа си беше мислила, че ще се понесат с бясна скорост към Лондон и ще надуват сирената. Когато му каза това, придружителят се засмя.

— Не, скъпа, не е необходимо. Може би само ако попаднем в задръстване, когато наближим. Движим се доста бързо. Освен това тя е добре. Не се безпокой за нея. Виж как спи като бебе. — Сравнението му се видя много оригинално. Човекът беше веселяк. Разказваше й различни истории за предишни случаи. Но на нея й беше трудно да се държи любезно. Беше започнала да се безпокои за Бард. Искаше да знае къде се намира, за да може да му каже какво се беше случило. Не искаше нищо повече. Той беше баща на Кити и трябваше да знае.

 

 

Когато игуменката ги остави в Байтфорт, Рейчъл позвъни в къщата.

— Сенди? Обажда се госпожа Дънкън-Браун. Ще ми дадеш ли телефонния номер на адвоката на господин и госпожа Чанинг, ако обичаш? Много е спешно.

— Да, разбира се — отвърна Сенди. — Един момент. Тази сутрин той се обади и го остави. Да, ето го. Господин Дрю на номер… — Тя й го продиктува.

Рейчъл телефонира. Дрю веднага отговори.

— Господин Дрю, обажда се майката на Франческа Чанинг. Търсили ли сте я снощи по телефона в един манастир в Девън?

— Не, не съм. — Гласът му беше напрегнат. — А вие не знаете ли къде се намира зет ви?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Рейчъл. — Но много искам да го открия. Започвам да си мисля, че това може да се окаже доста трудно. А вие?

— И аз започвам да си мисля същото. Моля ви, обадете ми се, ако успеете да се свържете с него.

 

 

Филип Дрю отново позвъни в къщата. На телефона беше Сенди.

— Отново е Дрю. Нещо ново?

— Не, но…

— Да?

— Снощи някой се е обаждал на телефонния секретар. Но не е оставил съобщение. Отказал се е. Набрах 1-4-7-1, защото мислех, че може да е господин Чанинг.

— Правилно сте постъпили — каза Дрю. Усети как сърцето му се разтуптя. — И?

— Ами номерът е международен. Казаха само това.

— Да, разбирам — отвърна Дрю. Въпреки че нямаше голяма надежда, той пак позвъни на мобифона на Бард. Още беше изключен.

 

 

Влакът пристигна на Гар дьо Норд. Бард слезе от него, взе си сака и тръгна небрежно и преднамерено бавно, но не съвсем, към бариерата, където проверяваха билетите. От тук нататък можеше да се случи във всеки момент. Можеше дори да бъде и тук. Контрольорът разговаряше с някакъв чиновник. Може да е този. Възможно е. Спокойно, спокойно, не бързай. Бард си подаде билета и погледна мъжа в очите. Той отвърна на погледа му и продължи разговора си.

Първото препятствие беше преодоляно. Бард си купи карта за десет пътувания и тръгна да търси метрото за летище „Шарл дьо Гол“. С изненада откри, че всичко това го забавлява.

 

 

Точно бяха навлезли в покрайнините на Лондон, когато Кити повърна.

— Оп, оп — каза придружителят, — ще трябва да е от друсането. Няма нищо, малката. Хайде да го избършем.

Детето беше добре, но Франческа видя, че се разстрои. Започна да плаче, притисна се към майка си, а плачът предизвика кашлица. Кашля дълго и когато пристигнаха в „Сейнт Ендрюс“, беше зачервена, разплакана и много разстроена. Когато стигнаха в стаята, определена за тях, Франческа вече беше напълно отчаяна. Имаха на разположение сестра. Беше много спокойна, невъзмутима и говореше правилно. Но Франческа не я хареса. Предпочиташе чара и подчертания акцент на сестрите от Девън. Тя погледна към Кити, която в момента не плачеше, усмихна се внимателно и каза малко покровителствено:

— Добре дошли, госпожо Чанинг. Оставете Кити в креватчето.

— Не мога да я оставя — отвърна Франческа, — защото ще започне да плаче. Така й е по-добре.

— Както обичате — отвърна сестрата и я изгледа. Този поглед й беше много добре познат — същият, като на бавачката. Той казваше: „Не ти, а ние знаем по-добре. Но ще те оставим, за да ти гледаме сеира.“ — Сигурно сте много обезпокоена. Но трябва да ви уверя, че се намирате в най-добрата болница.

— Надявам се — каза Франческа.

— А, госпожо Чанинг — беше господин Морисън-Смит. — Как мина пътуването?

„Господи — каза си тя, — какво е това? Да не се намираме на коктейл?“

— Добре, благодаря.

— Правилно сте постъпили, че сте дошли тук.

— Нямах голям избор — отвърна Франческа.

Морисън-Смит й хвърли същия поглед като сестрата, а след това се усмихна сдържано.

— Е, доволен съм, че мислите така. А сега на въпроса. Все още не съм имал възможност да прегледам обстойно Кити, но сега ще го направя. Ще видя и рентгеновите й снимки. Сигурно си спомняте, когато я преглеждах преди… През май ли беше, да, през май, че дупчицата беше много малка и си помислих, че може да се затвори сама. Но вероятно с болестта се е разширила…

— Или пък сте допуснали грешка — каза Франческа.

— Не ви разбрах.

— Казах, че сте допуснали грешка. Просто е била по-голяма, отколкото сте си мислил.

— Не смятам, че е така — отвърна той и погледът му веднага стана много хладен. — Не, уверявам ви, че случаят не е такъв.

— Господин Морисън-Смит, не допускате ли грешки във вашата работа? Повечето хора го правят. Не е престъпление. — Чувстваше се по-добре, като го предизвикваше и се държеше грубо с него. Даваше си сметка, че може би не постъпва правилно, но не я беше грижа.

— Естествено, госпожо Чанинг, стават и грешки — съгласи се господин Морисън-Смит. Гласът му беше станал още по-хладен. — Но ви уверявам, че в случая не е имало подобно нещо. Мога да ви покажа първоначалните изследвания, както и рентгеновите снимки, ако искате…

Франческа си замълча. Не искаше да ги вижда. Не искаше да види това, което беше причинило страданието на Кити. Така все още можеше да си мисли, че на бебето му няма нищо, че всичко е просто много шум за нищо и че бързо ще се оправи.

— Не, не си правете труда. Няма значение, благодаря — каза тя, успокоявайки неговата професионална суетност.

Той кимна.

— Така. Мисля, че можем да продължим. Бих искал да пристъпя към операцията възможно най-скоро, вероятно утре. Няма никакъв смисъл да се чака.

— Освен ако — каза тя, все още с някаква слаба надежда, — освен ако решите, че не е необходимо.

— Госпожо Чанинг, необходимо е. В това няма абсолютно никакво съмнение. Бебето ви няма да се оправи, ако тази дупка не бъде затворена.

— Не мислехте така преди.

Господин Морисън-Смит въздъхна.

— Госпожо Чанинг, мисля, че ви обясних. Състоянието на Кити се е влошило, и то доста. Има промяна в ситуацията. Налага се хирургическа намеса. Това, което ще направя колкото може по-бързо днес, са няколко допълнителни изследвания. Искате ли да чуете какви?

— Да — отвърна уморено Франческа. — Да, искам.

— Ще й вкараме един катетър, коронарен катетър. Ще го вкараме в една от артериите, вероятно през крака, и ще инжектираме вътре цветна течност, която ще стигне до сърцето. Тогава ще направим рентгенови снимки. Това ще ни покаже точно къде е дупката и колко е голяма.

Франческа го изгледа. Звучеше й ужасно. Погледна към Кити, която спеше в ръцете й толкова бледа, толкова малка и доверчива, и почувства, че не би могла да я подложи на такова изпитание. Изпита почти непреодолимо желание да побегне с нея от болницата, да си я заведе вкъщи, на сигурно място, да я спаси от тези хора с техните цветни течности, катетри, лекарства, ножове, да се грижи сама за нея, да й помогне да оздравее постепенно чрез много грижи.

Господин Морисън-Смит продължи да говори.

— А утре, когато правим операцията, тя ще бъде свързана с апарат, който ще поддържа дейността на сърцето и на белите дробове. Той ще поеме функциите на сърцето й. Ще охладим тялото й, за да намалим метаболизма, а след това ще проникнем в гръдния кош и в сърцето и буквално ще закърпим дупката.

— И колко дълго ще трае това?

— Между два и три часа. След това вероятно ще я държим още известно време упоена, няма да бързаме да идва в съзнание, може би до следващия ден. Така вероятно ще й бъде по-леко.

Франческа го погледна, даде си сметка какво й беше казал, опита се да си го представи, да си представи как Кити ще трябва да преживее всичко това.

— Не знам какво да кажа, нямам никаква представа от тези неща — каза тя накрая.

— Госпожо Чанинг — обади се отново Морисън-Смит. Сега я гледаше с едва прикрито презрение. — Вие, изглежда, не разбирате: нямате друг избор. Както ви казах, след операцията Кити ще бъде съвсем добре.

— Да, това вие го казвате. Но аз не съм сигурна дали…

— Вижте, сега трябва да вървя. Ще се върна по-късно пак да поговорим. С резултатите от допълнителните изследвания — добави Морисън-Смит. — Между другото, къде е господин Чанинг? Много бих искал да поговоря и с него.

— В момента отсъства — каза Франческа.

Тя се страхуваше, много се страхуваше. Лайъм Чанинг вече нямаше никакво значение за нея. Искаше Бард повече от всичко в живота си.

 

 

— Господин Стейнфорт? Обажда се Филип Дрю. Много се извинявам, но ми се струва, че идването ни в два часа няма да е много удобно за господин Чанинг. Току-що разговарях с него. Той не е в града.

— Колко жалко, господин Дрю. А кога ще се върне?

— Не съм съвсем сигурен…

— Мисля, че най-добре ще е той сам да ни се обади, господин Дрю, и то колкото може по-скоро.

— Да, разбира се. Ще се опитам отново да се свържа с него.

— Благодаря. Макар че бих предпочел сам да разговарям… Да кажем след час?

— Да, разбира се, ще направя всичко възможно.

— Моля ви.

Стейнфорт затвори телефона, след това отново го вдигна и набра номера на Слоън.

— Този Чанинг ме безпокои — каза той. — Започва да става малко непредвидим. Какво ще кажеш?

— Същото. Мисля, че трябва да поставим под наблюдение всички изходни пунктове, просто за всеки случай.

— Да, казах, че искаме да се чуем с него до един час. Предполагам, че на Дрю му стана ясно за какво става дума. Така че ако не…

— Чудесно. Разбираме се, че в три пристъпваме към действие. Нали?

— Да, в три.

 

 

— Къде е той? — попита отчаяна Франческа майка си, като крачеше напред-назад из малката стая. Бяха отвели Кити за изследвания.

— Какво прави? Къде е отишъл?

Рейчъл я погледна, замисли се дали би могла да изтърпи и това и реши, че все пак би трябвало.

— Опасявам се — каза предпазливо тя, — че Бард може да е напуснал страната.

— Какво искаш да кажеш с това „напуснал страната“? Защо трябва да… — Настъпи продължително мълчание. След това тя каза: — О, господи!

 

 

Филип Дрю не я окуражи много.

— Съжалявам, госпожо Чанинг, но, изглежда, че точно така е станало. Явно е решил, че това е единственото нещо, което му остава.

— Но той не би заминал без… без…

Той се беше опитал. Не беше ли така? Беше се обадил вчера сутринта, а тя отказа да разговаря с него. Снощи пак се беше обаждал. Почти със сигурност е бил той, но нея я е нямало. И чак тогава е заминал. Тя го е накарала да си помисли, че нищо друго не му остава, че няма смисъл да се изправя пред всичко, да се бори, и затова си е тръгнал.

— Къде… къде според вас би могъл да отиде? — попита тя накрая.

— Нямам представа. Както знаете, заминал е с яхтата. Доколкото ми е известно, напуснал е страната снощи. Предполагам, че се е отправил за някъде, където няма споразумение за екстрадиране. Например в Бразилия. Ясно е, че няма да тръгне за там с яхта. А може и в Северен Кипър. Дотам би могъл да доплава, въпреки че пътуването ще е дълго и могат да го хванат. Проблемът е, че те вече са нащрек. Ако просто е отишъл да поплава, което не е изключено, опасявам се, че когато се върне, ще му отнемат паспорта.

За всичко това вината беше нейна. Бил е отчаян, имал е нужда от нея. Беше й казал колко му е нужна, беше готов да й прости, беше се смирил, така както тя никога не би могла да предположи, че ще го направи, а тя го беше отхвърлила, и то неведнъж. Беше го отпратила по свои собствени съображения, които тогава й се бяха сторили важни. И какви бяха тези съображения? Сега почти не си ги спомняше. Бяха толкова глупави и дребнави — гняв, разочарование и обида. А, и наранена гордост. И какво значение имаха те сега, когато един крехък живот е изправен пред риск, когато Бард беше загърбил предишния си живот, този, за който го беше грижа? Тя го беше предала по същия начин, по който той я беше предал, а сега беше късно и за двамата да направят каквото и да било. Бард си беше отишъл.