Пени Винченци
Дилемата (13)

Глава 12

— Да ви се намира някоя дребна пара, госпожо?

— Не — отвърна троснато Кирстен и погледна с погнуса към свилата се в спалния чувал фигура. — И се махнете от прага ми или ще извикам полиция, а…

— Кирстен, имаш сърце от камък.

— Барнаби! Барнаби, ти, боклук такъв! Господи, изкара ми акъла. Какво правиш тук и защо не си казал на никого, че си се върнал? Влизай! Колко се радвам да те видя… — Тя го хвана за ръка, измъкна го от спалния чувал, вкара го в апартамента, прегърна го и го целуна. Обожаваше брат си. Въпреки че без съмнение той беше любимецът на баща й и на майка й. Въпреки че го нямаше никога, когато имаше нужда от него. Въпреки че винаги успяваше да отърве наказанието.

— А сега казвай какво ще пиеш — попита тя и го сложи да седне на един стол в кухнята — Бира?

Той кимна и се усмихна.

— Няколко, ако обичаш.

— Радвам се, че си тук. Но ти си отслабнал ужасно…

— Да, ужасно съм отслабнал. Така става с човек, когато отиде в Индия. Там хората отслабват.

— Аз дори не знаех, че си бил в Индия.

— И аз самият не го знаех допреди месец. Стори ми се добра идея, макар че сега не я намирам за толкова добра.

— Ти добре ли си?

— Ами горе-долу. Ужасно съм изморен. Полетът беше много дълъг.

— Защо не ми се обади да те посрещна?

— Не можах да се свържа с теб по телефона. Нито с Тори, нито дори с Хортън.

— Ами Франческа?

— Излязла е. Когато позвъних, я нямаше. Сенди каза, че не знае колко ще се бави.

— Сигурна съм, че Сенди е била много доволна, че си се върнал.

— Да, за малко да получи оргазъм — каза скромно Барнаби. — Каза ми, че би дошла да ме вземе с колата сама, но Франческа я оставила при децата. Накрая взех метрото.

— Бедният Барнаби! Какво посрещане! А защо така внезапно се върна? Мислех, че ще отсъстваш поне още месец.

— Чувствам се толкова зле, че трябваше да се прибера. Не е само от разстройството, Кирстен. Като че ли останах без черва. И те заедно с всичко друго заминаха в тоалетната чиния. В буквалния смисъл.

— Разбирам — побърза да каже Кирстен. — Спести ми подробностите, ако обичаш. Може би трябва да отидеш на лекар?

— Не, ще се оправя. Бих хапнал. Да ти се намира нещо вкъщи?

— Не, няма нищо. Ще отида да купя от ресторант „Европа“. Какво искаш?

— Ами, нещо съвсем обикновено. Например пилешка супа и много мек бял хляб. Такъв, от който да получиш запек. Нали разбираш?

— Да, Барнаби, ясно ми е. Бях забравила колко отвратително можеш да се изразяваш понякога.

Тя го наблюдаваше как се храни, взираше се в измършавялото му, изгоряло от слънцето лице, в дългата сплъстена руса коса, в кльощавите ръце.

— Барнаби, изглеждаш така, сякаш си болен от… Наистина ли се чувстваш добре?

Той се засмя.

— Да, кълна се. Не съм хванал някоя гадна болест. Трябваше да видиш как изглеждат другите.

— Кои други?

— Онези, с които се върнах. Е, това ми дойде добре, Кирстен, наистина добре. Много ти благодаря. Как вървят работите при теб?

— Горе-долу. Няма нищо, което да си струва да чуеш — отвърна тя. — Поне засега.

— Как е Тори?

— Добре е. Разбира се… ужасно е заета.

— От какво се разбира?

— Влюбена е в един гадняр. Прекарва повечето от времето си в дома му.

— А какво става при теб? Влюбена ли си в някого?

— Не, разбира се. Не и влюбена.

— Дори си нямаш никакъв приятел?

— Ами аз… аз…

— Хайде, Кирстен, кажи ми. Какво стана с теб?

— Наистина не ми се говори за това.

Не беше съвсем вярно. Говореше й се, дори много й се говореше, но не точно с Барнаби, колкото и да го обичаше. Той едва ли би могъл да разбере, че и този път беше объркала всичко. Беше поставила под въпрос продължаването на една своя чудесна връзка, след като в момент на умопомрачение беше преспала с друг, с човек, когото наистина харесваше, и което беше по-важно, чувстваше се задължена към него, човек, когото не би трябвало да използва по такъв начин, който не заслужаваше да бъде наранен.

Барнаби сви рамене.

— Както искаш. Може би по-късно.

— Може би.

Телефонът иззвъня.

„Дано само не е Грей — помисли си тя. Не бих могла да се справя с положението точно сега.“

Не беше Грей, а Тоби.

— Обадих се само за да ти кажа, че си мислех за теб — каза той.

— Много мило от твоя страна — отвърна предпазливо Кирстен.

— Не е това. На мен наистина не ми хареса онова, което направи в събота, Кирстен. Мисля, че беше прекалено.

— Така ли? Радвам се, че го споделяш с мен, Тоби. И на мен не ми хареса онова, което ти направи.

— Я остави тези работи! Аз само танцувах с момичето.

— Твърде странен танц, Тоби. Беше й бръкнал в гащите, а езикът ти беше чак в гърлото й…

— Я млъквай! Приличаш на някоя ревнива ученичка. Както и да е. Аз съм на мнение, че трябва да скъсаме. Поне за себе си мисля, че е така. Стана ми твърде мъчно за онзи нещастник. Без съмнение здравата е хлътнал по теб и те смята за чудесно момиче. Е, той ще разбере що за стока си, бедният. На колко е години, Кирстен? Тридесет и пет — четиридесет? Твоят бащински комплекс наистина започва да се проявява. Знае ли той за бащинския ти комплекс? Мисля, че ако има капка мозък в главата, би трябвало да се досети. Много ти здраве, Кирстен. Не ти казвам довиждане, защото не искам да се виждаме.

Кирстен затръшна слушалката, отиде бързо до хладилника, извади бутилка вино и започна да се мъчи да я отвори слепешката с тирбушона.

— Почакай, остави аз да я отворя — каза Барнаби. — Какво се случи?

— Нищо, абсолютно нищо.

— Кой беше? Заприлича ми на Тоби.

— Да, той — каза Кирстен.

— Ама ти още ли ходиш с него? Изумен съм.

— Вече не — отвърна Кирстен и се опита да се усмихне.

Той се приближи до нея, подаде й чаша вино и я прегърна.

— Много се радвам, че те виждам — усмихна й се Барнаби.

Кирстен също го прегърна и си помисли, че ако имаше някой, когото наистина да обича на този свят, това сигурно беше Барнаби. Наля му нова чаша бира, седна и се загледа в него.

— А сега какво ще правиш? — попита тя.

— Не знам. Сигурно ще тръгна отново на занятия в университета през октомври. Дотогава ще се мотая. Трябва бързо да намеря малко пари. Останал съм без грош. Дължа на едно от момчетата няколкостотин лири. Ти имаш ли?

— Майтапиш се. А ако мислиш да искаш от татко, не се надявай много. Той е скъсал със семейния живот. Не ми говори и е постоянно в ужасно настроение. Тори казва, че през повечето време е в чужбина. А и бебето е болно. Има му нещо на сърцето.

— Така ли? Това е лошо. Как се справя Франческа?

— Всъщност не знам — отвърна хладно Кирстен. — Не може да се каже, че сме твърде близки. Особено пък от както…

— От както какво?

— Ами… Една вечер, когато бях пияна, се разприказвах пред някаква отвратителна журналистка. А тя публикува това с ей такива букви в един неделен парцал. Не се получи никак добре.

— Да, не е добре, Кирстен. Понякога си много отвеяна.

— Благодаря за комплимента. А и Лайъм е в болница. Катастрофира с кола, шофирал пиян.

— По дяволите, какво семейство! Как е баба Джес?

— Тя е добре. Държа се страхотно с мен. Застъпи се пред баща ми и изобщо…

— Милата баба. Утре ще й се обадя. Мислиш ли, че може да ме финансира?

— Надявам се, че това няма да е единствената причина, която те кара да й се обадиш — подметна саркастично Кирстен.

— Я гледай ти! — възкликна Барнаби. — Винаги си била твърде злобна. Как е мама?

— Беше зле. Трябваше отново да постъпи в клиниката, но в момента е по-добре. Много ще се зарадва, че си се върнал.

— Да, ще отида да видя и нея след ден-два. Господи, изведнъж се почувствах по-добре. Знаеш ли какво, ще подремна час-два, а после, ако искаш, да излезем. Можем да отидем в някой нощен клуб или нещо подобно.

— Не знам, на мен много не ми се излиза. А и утре ме чака тежък ден на новата работа. Не искам да съм махмурлия…

— Кирстен! — учуди се Барнаби. — Какви са тези приказки? Станала си послушното момиченце на татко. Предполагам, че той няма да има нищо против, ако закъснееш.

— Вече не работя при него — отвърна Кирстен. — Изгони ме.

— Той какво? Да не би да те е заварил да му бъркаш в касата или нещо друго?

— Не. Заради онази работа с вестника. Изобщо не ми говори.

— Е, добре — каза Барнаби и се тръшна на канапето. — Никога не съм предполагал, че може да откажеш да излезеш само защото трябва да ставаш сутринта. Какво е станало с теб? Да не си стигнала средната възраст, докато ме е нямало? Надявам се да не е заразно.

— Я млъквай! — сряза го Кирстен.

Изправи се и се вгледа в него. Зад закачките му се усещаше и нещо по-сериозно. Беше вярно: тя се беше променила. Не се чувстваше вече толкова безгрижна. Замисли се за онази Кирстен, която беше само преди година, когато беше още в университета. Тогава тя можеше да стои по цяла нощ, да пие, да пуши какво ли не, да танцува. Погледна към една своя снимка върху хладилника. Беше на бал в Бристол. Главата й бе отметната назад, смееше се, а косата й бе разпиляна на всички страни като ореол. Корсажът на балната й рокля се задържаше едва-едва от зърната на гърдите й. Какво беше станало с нея само за година? Какво правеше тя със себе си? Беше започнала някаква неясна връзка с човек, два пъти по-възрастен от нея. От какво се отмиваше? Почувства се уплашена. Погледна към Барнаби и каза:

— Окей. Ще излезем. Къде искаш да отидем? В Градинарския клуб ли? Иди да подремнеш, а аз ще те събудя в един часа.

— Е, това вече си ти — каза доволен Барнаби.

 

 

Идеята за Градинарския клуб се оказа не съвсем добра. На Кирстен изобщо не й беше приятно. Почувства се абсолютно не на място. Дразнеха я шумът, горещината, полумракът на трите помещения в приземния етаж, дори диско музиката. „Може би просто си твърде изморена“, непрекъснато си повтаряше тя.

Отначало Барнаби беше добре. Откри двама приятели, потанцува малко, попуши, а след това внезапно се изправи пред нея. Изглеждаше ужасно.

— Трябва да се приберем вкъщи — каза той. — Можеш ли да вземеш такси?

Кирстен успя да го измъкне някак навън, сложи го да седне на тротоара, където той се преви на две и се хвана, стенейки, за стомаха, а тя махна на едно такси. Шофьорът погледна към Барнаби, после към нея и поклати глава:

— А, не, не искам да си папам колата. Съжалявам, скъпа.

Историята се повтори два пъти, вече се чувстваше отчаяна, когато пред нея спря една полицейска кола.

— Добре ли сте?

— Да — побърза да каже Кирстен. — Да, добре съм.

— Но приятелят ви, изглежда, не е много наред. Какво му има?

— Има ужасно стомашно разстройство — отговори Кирстен. — Току-що се върна от Индия. Той ми е брат — добави тя.

Чувстваше, че би трябвало да й влязат в положението, без сама да знае защо.

— Да бе — каза по-младият, погледна я и се ухили. Усмивката му беше цинична, но все пак беше усмивка.

— Честна дума. Не трябваше да го водя тук тази вечер. А сега не мога да взема такси и да го закарам вкъщи.

— Пил ли е?

— Не — отговори твърдо Кирстен. — Не е. И аз не съм пила. Нито пък съм правила нещо друго, ако имате това предвид.

Барнаби вдигна глава. В тъмното лицето му имаше твърде измъчен вид и беше изкривено от болка.

— Съжалявам — каза той през зъби. — Трябва да отида до кенефа. — След това отново се строполи на земята.

— Леле-мале — каза по-младият, който, изглежда, беше по-добродушен. — Май че трябва да го заведем в болница. Я се качете в колата и двамата. Ще ви закараме до болницата за спешни случаи в Мидълсекс. Ще стигнем за пет минути.

— Ама аз… — понечи да каже Кирстен.

— В противен случай, госпожице, ще трябва да се обадите на родителите си, ако имате такива.

— Разбира се, че имаме — отвърна Кирстен с достойнство.

— Да, и аз така си помислих. Какво решавате?

— Ще отидем в болницата. Благодаря.

— Хайде, качвайте се. И го сложете до прозореца. Така.

 

 

Три часа по-късно, когато Барнаби все още се превиваше и стенеше в едно тясно помещение, Кирстен позвъни нервно в къщата на „Хамилтън теръс“. Обади се Сенди.

— Сенди, добре че си ти. Обажда се Кирстен. Съжалявам, че звъня по това време, но имаме нужда от помощ. Намираме се в болницата в Мидълсекс и Барнаби е зле. Не, не е сериозно, но казват, че е дизентерия и някой трябва да се грижи за него. Мисля, че трябва да се прибере вкъщи. Може ли да попиташ Франческа дали е удобно? А аз ще се опитам да намеря такси. Само дето шофьорите на такситата не го одобряват като клиент. Благодаря ти предварително.

Тя почака. След няколко минути на телефона дойде Франческа.

— Кирстен, ще дойда да взема Барнаби. Пристигам след около половин час.

— Благодаря — каза Кирстен и после с нежелание добави. — Много мило от твоя страна.

Мерцедесът спря пред болницата след по-малко от петнадесет минути. Кирстен чакаше отвън. Махна с ръка на Франческа и влезе вътре, за да доведе Барнаби. Трябваше да го подкрепя, за да върви, но това не беше трудно, защото беше ужасно отслабнал.

— Той изглежда много зле — каза Франческа и излезе да й помогне. — Какво му е?

— Явно е дизентерия, от Индия.

— Защо си го довела в спешната болница?

— Полицаите настояха…

— Полицаите? Те какво общо имат в случая?

Кирстен й разказа.

— Кирстен, ама наистина, как сте могли да отидете в клуба, когато той е болен? Не мога да си представя подобна глупост.

— Идеята беше негова — отвърна Кирстен, давайки си сметка, че се държи като обидено дете.

— Това обяснение не е твърде задоволително. Не искам да си помисля какво ще каже баща ти. Хайде, Барнаби, сядай отзад. Можеш и да полегнеш. Как се чувстваш?

— Отвратително — каза той, облегна се назад и затвори очи. — От време на време получавам ужасни спазми и не мога да спра да дрискам.

— Да, благодаря за обяснението. Предполагам, че е така — каза Франческа.

— Съжалявам — отвърна смирено Барнаби. — Много съжалявам, Франческа, за всичко. Сигурно много се радваш, че съм се върнал.

— Е, чак да се радвам — каза тя и му се усмихна.

Кирстен го погледна. Беше забравила колко дипломатичен може да бъде той и какви добри резултати постигаше. Разбира се, Барнаби винаги се беше ползвал със симпатиите на Франческа и винаги е бил неин любимец, както и на всички останали.

— Хайде да те заведа вкъщи да си легнеш — каза тя. — Ще извикам лекар. Горещо ли ти е?

— Не. Замръзвам. Треперя.

— Да, сигурно вдигаш температура.

— Франческа — попита Кирстен предпазливо, — ти каза ли… татко знае ли за това?

— Да, беше там, когато ти се обади. Трябваше да ходи на някакво заседание, но каза, че ще се обади по-късно. Не можеше да се начуди защо сте в спешното отделение. Ако бях на ваше място, щях да му кажа, че сте се паникьосали и сте извикали линейка. Сигурно няма да ви повярва, но все пак си струва да се опита.

— Да — каза Кирстен, погледна я и се опита да се усмихне и да бъде по-любезна. — Да, идеята е добра, благодаря.

— Той каза, че ще позвъни по-късно, за да разбере какво е станало. Искаш ли да вземеш такси и да си отидеш в апартамента, или ще дойдеш вкъщи с мен и Барнаби?

— Ще отида в апартамента. Трябва да се приготвя за работа. Барнаби, ти добре ли си?

— Да, горе-долу. Благодаря ти за грижите, Кирстен.

Кирстен понечи да си тръгне, но после с нежелание се обърна, сещайки се какво трябва да направи.

— Благодаря ти — каза тя, — благодаря, че дойде. И за всичко. Предполагам, че татко ще ми се обади, за да ми каже колко съм глупава.

— Да, сигурно ще се обади.

Но той не се обади. Поне сутринта. Не се обади и следобед. А когато го направи привечер, не спомена нищо за глупостта й.

 

 

Разговорът с Грейдън Таунсенд допадна много на бригаден генерал Форсит. Прекара целия предобед в очакване и каза на жена си да не го безпокои, защото ще дава интервю за печата. Тя много се впечатли. А Таунсенд прояви изключителен интерес към всичко, което му разказа. Разбира се, той имаше дългогодишен опит и някои много убедителни възгледи за бизнеса с недвижими имоти. Лично посъветвал Бард Чанинг да не купува „Коронет Уорф“, но той не го послушал. За негов късмет там работите потръгнали.

Господин Таунсенд го попита дали някога е работил с Дъглас Буут и той му каза, че е, а после господин Таунсенд го попита дали е играл и голф с него, като изрази учудването си, че Буут никога не беше успял да убеди Бард Чанинг да влезе в развлекателния бизнес и по-специално голфа. „А това е толкова бързо развиваща се индустрия.“ Генерал Форсит обаче намери твърдението му за смехотворно и го увери, че разговори за игрище за голф и за построяването на такъв комплекс са се водили и дори се стигнало до закупуване на земя и постройки за подобна цел. Вярно, че компания платила доста пари за тях, но той предположи, че са били препродадени.

— Беше някъде в Шотландия. Едно място със смешно име. Звучеше така, като че ли той си го беше измислил. Как беше Лох Мълтайър или нещо подобно. Почакайте, ще си спомня. Както и да е, обаче навремето той много се запали по тази идея и дори изрази увереност, че ще получи разрешение за строеж, а планът за игрището ще повери на архитекта Арнолд Палмър. Интересен проект.

— Нямам представа как върви цената на земята в този край — вметна Грей. — Искам да кажа, че не знам какво имате предвид, като казвате доста пари.

— Ами над милион. Всъщност мисля, че бяха близо два милиона. Но можете да бъдете уверен, че Чанинг не би ги платил, ако нямаше изгода. Той знае много добре да си прави сметката и предполагам, че е продал много изгодно имота. Ако искате да научите повече подробности, трябва да разговаряте с Буут. Охнамулте — добави внезапно той. — Така се казваше мястото.

— Да, добре — каза Грей. — Разговорът с Буут е добра идея. Скоро ще обядваме заедно и тогава ще го попитам. Знаете ли, точно малките подробности правят един материал интересен. Много ви благодаря, генерал Форсит.

— За мен беше удоволствие, млади човече. Истинско удоволствие. Хубаво е, когато човек има да прави нещо. Простото убиване на времето е доста досадна работа. Така че проследете нишката, която ви показах относно железопътната линия в Доклендс. От нея може да излезе интересна история.

— Непременно — отвърна Грейдън Таунсенд.

 

 

Сенди сложи няколко чисти тоалетни кърпи в банята на Франческа, провери дали има достатъчно памук, лигнин и тоалетна хартия и напълни две малки шишенца с парфюм (едно с „Коко“ и друго с „Мицуко“), с който Франческа, без да знае, я снабдяваше. Точно тогава телефонът в спалнята иззвъня. „Сигурно е Колин“, помисли си тя и погледна часовника върху камината. Беше казал, че ще се обади в десет часа. Беше винаги точен. Колин беше нейният приятел. Казваше се Колин Дъглас. Изглеждаше чудесно и беше добре възпитан. Беше разведен и работеше като търговски представител за една голяма фармацевтична компания. Винаги тя му се обаждаше. Нямаше смисъл да плаща скъпи телефонни разговори, когато можеше да минат за сметка на Чанинг. Той се обаждаше от телефонни будки в различни краища на Лондон, така че номерът да бъде винаги различен, в случай че семейство Чанинг реши да провери сметката за телефонните си разговори. Тя пъхна двете шишенца в джоба си, настани се в стола до леглото и се приготви за продължителен и приятен разговор.

Но не беше Колин, а Лайъм Чанинг. Сенди харесваше Лайъм. Смяташе, че животът се беше отнесъл несправедливо с него. Той изглеждаше много секси и според нея малко приличаше на баща си. Имаше същия цвят на кожата, почти същите черни очи и гъсти вежди, същата гъста, черна коса, но беше доста по-висок и много по-хубав. Напоследък не го виждаше често, но когато пристигна на работа тук, той идваше от време на време в къщата. Срещаше го и на разни семейни събирания. Винаги се беше държал много мило с нея.

— Здравей, Лайъм — поздрави го тя. — Как си? Толкова ми стана мъчно, когато научих за катастрофата.

— О… вече започвам да се оправям, Сенди, благодаря. Ставам от леглото и се движа с патерици. Така изглеждам по-секси. Благодаря ти и за картичката, която ми изпрати. Беше много мило от твоя страна.

— Няма защо. Не е нужно да ми благодариш.

— Разбира се, че е нужно. Това беше и една от причините да се обадя. Помислих си, че мога да попадна на теб. Там ли е Фр… — Той, изглежда, се усети и се поправи. — Госпожа Чанинг там ли е?

— Не, Лайъм. Няма я. — Това беше нещо ново. Лайъм и госпожа Чанинг винаги са били в твърде хладни отношения. — Отиде да прибере Кирстен отнякъде.

— Кирстен? Че откога пък ходи да прибира Кирстен от разни места?

— Не знам и не бих могла да кажа кога ще се върне. Мисля, че след това ще ходи по нейните благотворителни работи.

Сенди имаше твърде смътна представа за благотворителната дейност на Франческа. „Това е един вид терапия — й беше казал веднъж Колин. — Така има нещо, с което да се занимава, да се чувства полезна.“

— Разбирам. Е, няма значение. Просто исках да поговоря с нея. — Явно беше разочарован. — Беше много мило от нейна страна, че идваше почти всеки ден в болницата да ме види.

— Така ли? — Става още по-любопитно. Сенди се запита дали господин Чанинг знае за тези посещения. Той не беше ходил да види Лайъм.

— Както и да е, би ли й казала, че съм се обаждал? И й предай моята л… моите най-добри пожелания. Пак ще позвъня.

— Да, разбира се, ще предам. Довиждане, Лайъм. Пази се. Радвам се, че си по-добре.

— Довиждане, Сенди.

„Това пък какво беше“, помисли си Сенди. Беше готова да се закълне, че Лайъм за малко щеше да каже да предаде на Франческа любовта му. Не й се вярваше да има нещо между тях. Не, това беше смешно. Лайъм обаче беше много привлекателен. Явно са станали приятели. Може би господин Чанинг не й обръща достатъчно внимание и тя просто си търси някаква утеха, може би някой дребен флирт. Не би могла да я обвинява за това.

Не можеше да се каже, че Сенди не обичаше Бард. Напротив, обичаше го, въпреки че се боеше много от гнева му. „Но никой не би могъл да твърди за него, че е хубав“, каза си тя. Наистина не можеше да разбере как Франческа се е съгласила да се омъжи за него. Той сигурно е поне с двадесет години по-възрастен от нея. Мисълта да легне с него й се стори твърде непривлекателна. Как толкова хубава жена като Франческа би могла да го стори? Сигурно ще е заради парите. Явно, че това е била целта й. Не можеше да има друга причина. Е, имала е късмет. Коя ли не би го направила, ако имаше тази възможност? Въпреки това обаче Сенди не изпитваше към Франческа нищо друго, освен неприязън и не считаше, че е лесно да се работи за нея. Беше взискателна и много критично настроена. Разбира се, до известна степен Сенди беше се поразглезила и си го признаваше, след като в продължение на няколко години нямаше жена за господарка. Никой не й се месеше в работата и децата наистина я обичаха, а когато всички се събираха вечер вкъщи, падаше голям смях и беше весело. За нея бе твърде трудно да свикне с изискванията на Франческа. Често пъти й идваше да напусне, но работата и тук беше много хубава. Госпожа Робъртс имаше грижата за чистенето, а освен това тук бяха и Пени Кросмън, и Хортън. Често пъти в събота и неделя оставаше сама в къщата, имаше собствена кола и получаваше добра заплата. Дори рядко й се налагаше да стои при децата, защото онзи стар дракон, бавачката, не си вземаше често почивни дни. Освен това имаше доста нещица, които можеше да прибере, като например парфюм или някоя фланелка — не от елегантните на модната къща „Джозеф“, но купените от веригите магазини за по-евтини стоки като „Маркс енд Спенсър“. Не й се налагаше и да купува чорапогащници и бикини, защото Франческа имаше в огромни количества и не беше никак трудно да си вземе от време на време по някой и друг чифт. А и всеки уикенд хранеше Колин като лорд с парите, които й се отпускаха за домакинството. Така че си струваше човек да изтърпи някои от високите изисквания на Мадам. Въпреки това тя не я харесваше. Имаше чувството, а Сенди я биваше много в тези работи, че един ден тя ще си го получи, че щеше да се разбере каква е всъщност — лакома за пари. Знаеше, че и Пени Кросмън не я харесва. Тя смяташе, че й липсва финес, и непрекъснато я сравняваше с Пати Чанинг и някоя от другите майки, както тя ги наричаше. Освен това я считаше за некомпетентна, а и двете бяха единодушни за едно: прекалено нервна — според Пени, и маниачка — според Сенди. Пени боготвореше господин Чанинг и беше готова да оправдае всичките му гневни изблици с умората и нервното напрежение на работа. Твърдеше, че след като той успява да се справя с всичко, защо пък Франческа да не може да се справя със собствените си задължения. Сенди беше на мнение, че ако човек разполага с целия този лукс, а няма никакви отговорности, той трябва да си мълчи и да не протестира, когато понякога играта малко загрубееше.

Сенди остави телефона и се загледа замислена в него. Много интересно. Направо много интересно. Върна се в банята и си сипа доста от парфюма „Коко“. Не можеше да чака повече обаждането на Колин.

 

 

— Хайде, горкичкият ми — подкани го Франческа. — Изглеждаш ужасно. Ще те сложа да си легнеш и ще извикам лекаря.

Барнаби отвори уста, за да й каже да не го вика. Лекарите, които го бяха преглеждали, му бяха достатъчни за една нощ, но в този момент получи нов пристъп, хвана се с ръце за стомаха и изхвръкна от стаята. Когато по-късно тя влезе при него, той лежеше на канапето в една малка стая на горния етаж и притискаше с ръце празния си корем. Тя го погледна разтревожена.

— Не се чувстваш добре, а?

Той кимна и се опита да се усмихне.

— Обадих се на доктор Хемингс, скоро ще дойде. Може би една баня ще ти се отрази добре. Мислиш ли, че би могъл да издържиш на едно къпане?

— Ако ми изтриеш гърба — пошегува се Барнаби.

— Барнаби, не се будалкай.

— Не се будалкам. Много ще ми хареса. А и във ваната може да ми прилошее и да се удавя. Помисли си как ще се почувстваш тогава.

— Ще се ядосам — скара му се Франческа. — Хайде, ще ти напълня ваната и ще бъда наблизо за всеки случай.

— Е, добре. Ти си коравосърдечна жена, Франческа.

— Ама и ти не си лесен, Барнаби. Хайде, дай ръка. Ще те заведа дотам. Ще можеш ли да се изкачиш до най-горния етаж?

— Не, мисля да използвам твоята баня. Там е по-сигурно. А после може да поспя и в леглото ти. Само за няколко дни, докато се оправя. На малките момченца им позволяват такива работи, не е ли така?

— Барнаби — каза тя и се разсмя. — Въпреки всичко радвам се, че се върна.

Докторът го прегледа. Натисна тук и там агонизиращия му стомах със студената си ръка. Взе му кръв и още няколко различни и много неприятни проби, а после каза, че според него има само слаба форма на дизентерия. Предположи, че с малко гладуване и няколко дни почивка ще се оправи.

— Имам предвид гладуване в буквалния смисъл — каза той на Франческа. — Ще му давате само бульони, без нищо съществено в тях, може и малко препечен хляб, никакви млечни продукти и много вода. Всеки ден по няколко пъти да приема заедно с водата и от това. То е против обезводняването.

— Не може ли бира? — попита с надежда Барнаби, надигайки се от възглавницата. — Бирата е много добро средство против обезводняването. А също и ром и джин…

— Барнаби, бъди послушен — скара му се Франческа и го изгледа строго. Той й се ухили. Беше забравил колко е красива. Харесваше косата й по-дълга, а така, както беше облечена — фланелка с къси ръкави и шорти, изглеждаше много млада, фигурата й беше страхотна. Имаше фантастични крака. Не можеше да разбере как баща му беше успял да я спечели. Според него тук парите едва ли са играли някаква роля. Или поне не бяха единствената причина. Беше твърде самостоятелна, беше работила, и то твърде успешно. Не беше мислела само за едно нещо, както повечето жени, идвали в тази къща. Надяваше се баща му да си дава сметка за това. Вероятно не си даваше.

— Много ви благодаря, че дойдохте, доктор Хемингс. Ще се погрижа той да изпълни всичките ви препоръки.

— Да, това е много важно. Внимавайте най-вече да няма никакви млечни продукти и никакъв алкохол, млади човече, а също и никакво пушене! — Явно се опитваше да изглежда много строг, но не му се удаваше. Барнаби се захили насреща му.

— Честна скаутска, доктор Хемингс. Ще пуша само пури.

Когато докторът си отиде, Франческа влезе и сложи голяма кана с вода до леглото му.

— До обяд да си я изпил. После, ако си послушен, ще ти направя пилешки бульон.

— Страхотно — каза Барнаби. — Франческа, не си отивай. Остани да си приказваме.

— Само ще се обадя по телефона на Дъги Буут, после ще дойда за малко. Как се чувстваш?

— Ужасно. Сигурно няма да доживея, докато се върнеш.

— Мисля, че ще издържиш — каза тя и излезе, смеейки се, от стаята.

Върна се след няколко минути.

— Няма го. Жалко. Исках да го посетя заедно с децата. Отдавна се каня да го направя.

— Как е той?

— Добре. Все същият си е. Старият добряк Дъги.

— Ами Атила?

— Кой? А, имаш предвид Тереза. Барнаби, дръж се прилично. Тя е добре. Да, направо е много добре.

— Как е татко?

— Ами… зает. Нали знаеш.

— Да, знам. Как е с настроението?

— О… нали знаеш — повтори отново тя и се засмя. — Уча се да свиквам с това.

— Аз също. Искам да кажа, че и аз още се уча. Франческа, какво става с бебето? Кирстен ми каза, че не е добре.

— Така ли? Наистина не е много добре. Има проблем със сърцето. Може да се наложи да я оперират, когато порасне още малко. — Тя въздъхна. — Много ме е страх.

— Съжалявам — каза Барнаби. — Дори не съм я виждал, откакто беше само на седмица. Красива ли е?

— Много — отвърна Франческа.

— Прилича ли на теб?

— Да, малко.

— Тогава сигурно ще е много красива. — Той й се усмихна, протегна ръка и хвана нейната. Изведнъж му се приспа. — Благодаря ти за всичко, което направи тази сутрин за мен. Беше страхотна.

— Няма нищо. Въпреки че трябва да видим как баща ти да не разбере, че си ходил в клуба. И че те е прибрала полицията… Боже господи…

— Мисля, че той така ще се зарадва да ме види, че няма да се поинтересува — каза Барнаби.

— Ако бях на твое място, нямаше да разчитам толкова на това. Хайде сега да поспиш, а…

— Защо не седнеш тук да ми разкажеш някоя приказка? Една приказка за един мъртъв негодяй и неговата мащеха, която не могла да му устои.

— Не, Барнаби, няма да ти разкажа.

 

 

„Цялото положение е ужасно неловко“, помисли си Грей. Изобщо не му идваше наум как да постъпи. Цветя? Не, не става. Твърде старомодно е. Тя сигурно щеше да погледне с презрение както на тях, така и на него. Малка бележка? Но какво да й пише? „Благодаря за приятния спомен“ или „Беше ми приятно“, или „Нека си останем приятели.“ Чувстваше, че наистина трябва да направи нещо. Ако не предприемеше нищо, щеше да изглежда много грубиянско.

Въздъхна тежко и се опита да се съсредоточи върху сутрешния преглед на вестниците, но не се получи.

Независимо от гледната точка това, което се случи между него и Кирстен, беше много интимно. Не можеше да бъде пренебрегнато с едно махване на ръката и с решение да не си спомня за него. А може нейното поколение да постъпва точно така? Може те да гледат на секса точно по този начин, като на вкусно ядене, като на пиршество, за което си спомнят с удоволствие, но не влагат в него нищо повече. Бриони със сигурност не гледаше така на нещата, но тя беше с няколко години по-възрастна от Кирстен и на много повече години в отношението си към подобни въпроси. Той се опита да си представи Кирстен да копнее за бебе и не можа. Тя би погледнала на подобна перспектива направо с ужас и отвращение. Боже, как се опитваше да избяга от същината на въпроса. Какво би трябвало, какво беше длъжен да направи? Нямаше представа, не знаеше как да постъпи. „В такъв случай — каза си Грей, — най-доброто решение беше да остави тя да се погрижи за това.“ Ако искаше отново да разговаря с него и да го види, щеше да му го каже. Ако нямаше намерение, нямаше и да му се обади. Кирстен не беше способна на превземки и нямаше никакви задръжки, както когато беше в леглото. Тя щеше да поеме инициативата и той щеше да я следва.

След това решение се почувства малко по-добре. Но все още му беше неловко и не беше сигурен как трябва да постъпи. Продължаваше да е много шокиран от себе си, от това колко бързо изневери на Бриони. А не беше в състояние да зачеркне и Кирстен, да забрави и нея и за прекараната нощ. По някакъв начин тя беше внесла смут в душата му, беше го променила. И той искаше, знаеше, че го иска, да я види отново.

Реши твърдо да не мисли за Кирстен Чанинг и насочи вниманието си към Дъглас Буут. Замисли се за Дъги и предстоящия им обяд. Надяваше се да получи от него отговор на някои въпроси.

На няколко много любопитни въпроса. Защо Дъги беше счел за нужно изобщо да разговаря с него и да му обяснява поведението на жена си. Това беше твърде отчаяна стъпка от негова страна, особено като се има предвид, че се обръща към един сравнително добре известен представител на печата. Дъги явно знаеше нещо или пък беше твърде развълнуван от нещо. А може би и двете. И това в никакъв случай не беше нещо незначително. Може и да не беше кой знае какъв умник, но беше стара лисица, която успяваше да се закрепи в този безмилостен бизнес вече повече от четири десетилетия. В оставащите два часа до срещата им Грей усети, че започна да се вълнува. Адреналинът му се покачи, изведнъж Кирстен вече не беше от такова значение, а загубата на Бриони не му се струваше толкова мъчителна. Къде щяха да се срещат, а, да, в „Реформата“, подсети се той, докато преглеждаше бележника си. В един часа, а не каза ли Дъги в един и половина? Не беше си записал часа. По-добре щеше да е да му позвъни и да разбере.

Той набра домашния му номер, но никой не отговори, дори и телефонният секретар не беше включен, което беше необичайно. Опита и в корпорацията „Чанинг“, където неговата секретарка му каза, че още не е пристигнал, но го очаква да се появи всеки момент.

— Той трябва да присъства на едно важно съвещание в единадесет и половина, така че според мен обядът ви ще бъде в един и дори в един и петнадесет. В разписанието му е записан за един часа. Ще ви се обадя, за да го потвърдя, веднага след като пристигне, господин Таунсенд — увери го тя.

— Благодаря ви — каза Грей.

Мина единадесет, после единадесет и половина, след това дванадесет, а секретарката на Дъглас Буут не се обади.

 

 

В „Чанинг хаус“ течеше още един тежък предобед. Бард беше нахълтал гневен вече два пъти в кабинета на Пийт и три пъти се скара на Оливър. Веднъж, за да му каже, че кабелите от компютъра му се влачат по пода пред бюрото и рано или късно някой ще си строши врата, после, за да му извади копие от договор с едни инвеститори от Кардиф, и накрая, само тридесет секунди по-късно, когато Оливър още го търсеше в компютъра, да му каже да не ходи на обяд, преди да свърши тази работа. Накрая в единадесет и половина влезе в конферентната зала за заседание на управителния съвет. Дори Пийт Барбър, който винаги беше въплъщение на дискретността и официалността, погледна към Оливър и поклати леко глава, а след това бързо се скри в кабинета си и затвори вратата след себе си, като че ли да се предпази от по-нататъшни прояви на нелоялност.

Оливър се захвана отново с това, което правеше, а то беше да осъвремени договорите на част от служителите. Тъкмо се питаше дали да не се разходи пак през обедната почивка до „Пол Смит“, когато Барбър се появи на вратата.

— Влез при мен за минутка, Оливър. Искам да проверим заедно екземплярите, които ми донесе преди малко…

Оливър влезе в кабинета му. Винаги му беше забавно в кабинета на Барбър. Приличаше на библиотека, с огромното старинно бюро, което обаче беше абсолютна имитация, кожените кресла и подвързаните с кожа книги. Но това не беше класическа литература, а данъчните ръководства на Саймън. Някой психоаналитик сигурно би казал, че Пийт очевидно страда от манията да го смятат за учен, а не за счетоводител.

Той отиде при бюрото и взе книжата, които му подаде Барбър.

— Ето, за тези става въпрос — каза той. — Ако можеш само да… Бард, добре ли си?

Вратата към коридора беше отворена и Бард Чанинг влезе вътре. Лицето му беше станало пепелявосиво, а почти черните му очи гледаха безизразно, без искрица живот в тях. Отиде при бюрото на Барбър, подпря се тежко на него, наведе глава и се загледа в ръцете си. „Хубави ръце — отбеляза несъзнателно, и то не за първи път Оливър — с дълги пръсти, изобщо не съответстват на набитата фигура на Бард.“

— Бард, какво има, какво е станало?

— Дъги — каза накрая Бард много тихо.

— Дъги? Какво се е случило с него? Къде е бил тази сутрин? Да не би да е катастрофирал?

— Може и така да се каже. Да, може и така. Той е… получил е инфаркт, Пийт. Дъги е мъртъв.