Пени Винченци
Дилемата (30)

Глава 29

— Прекрасна е — каза Рейчъл, — къщата е направо великолепна. Полковник Филбийч, много ви благодаря, че ни позволихте да я разгледаме.

Чувстваше се твърде объркана. Като че ли всичко вървеше наопаки. Съществуваше реална опасност Бард да бъде арестуван, Франческа явно беше решила да се развежда, Джек за малко не загина и можеше да бъде тежко ранен, а кола за сто хиляди лири беше смачкана като мекица. Същевременно ги развеждаха да разглеждат къща и ги питаха дали им харесват корнизите, камините й и изумителната гледка към океана, която се откриваше от прозореца на гостната.

— Да — каза полковник Филбийч, — наистина ще трябва да я продам, колкото и да ми е тъжно. Но бих искал да я купи някое младо семейство като вашето, госпожо Чанинг.

— Да, сигурна съм, че тя напълно ще ни устройва — каза Франческа. — Благодаря ви. Естествено, ще трябва доста да си помислим. Колко й искахте, когато беше обявена за продан?

— Ами… — полковник Филбийч се поколеба — двеста и петдесет хиляди лири. Или, да речем, някъде около тази сума — побърза да добави той. — Поне така каза агентът. — Беше му ясно, че цената бе извънредно висока. Рейчъл си помисли какво може да се купи с четвърт милион в скъпите лондонски квартали като Фулъм или Бетърсий вероятно някоя великолепна къща с три спални. Направо й прилоша.

— Да, разбирам — отвърна Франческа. Тя се усмихна на майка си. — Какво ще кажеш?

— Аз ли? Да, да, добре. Мисля, че трябва да се връщаме.

— Няма ли да пийнете по едно шери?

— Не, благодаря. Момченцето ми…

— О, да, инцидентът. Разбрах, че е могло да се случи нещо ужасно… Той добре ли е?

— Да, добре е. Малко си е поожулил крака, когато е хлътнала вратата, но това е всичко. Джек има много ангели хранители. — Тя се усмихна на полковник Филбийч. — Колата обаче нямаше такъв късмет.

— Е, в крайна сметка това е само една кола.

— Да, наистина. Хайде, мамо. Трябва да тръгваме.

Рейчъл й се усмихна така, като че ли идеята да дойдат тук беше нейна, а не на Франческа, и я последва по стръмните стълби към улицата.

— Нали е прекрасна? — попита Франческа, като се обърна да погледне високата къща от сив камък, която се открояваше на фона на вечерното небе. — Не ти ли харесва?

— Харесва ми, но мисля, че предложението не е твърде изгодно за теб. Освен това ти си свикнала с Лондон…

— На мен пък ми харесва — отвърна Франческа. — Това е точно каквото искам и от каквото имам нужда. Направо съм във възторг от нея. Джек също.

— Да, полковникът е много очарователен — каза ни в клин, ни в ръкав Рейчъл. — Хареса ми.

Франческа я погледна и за първи път през този ден й се усмихна.

— Мамо, разбира се, че ще ти хареса. Нали е мъж.

 

 

Кирстен поднесе на Грей чаша чай.

— Съжалявам, но нямам бисквити. Мога да ти предложа малко препечени филийки.

— Не, благодаря. Чаят изглежда великолепен, Кирстен. Много съм впечатлен. Има… тоест имаше… само една личност, която ми правеше чая така, както го харесвам.

— Приятелката ти Бриони ли?

— Да.

Той се трогна и дори се развълнува, че тя помнеше името й. Наблюдаваше я, докато тя си слагаше захар и се настаняваше на стола. Изглеждаше много бледа и отслабнала, някак несигурна и изнервена — съвсем различна от онова, което беше преди два месеца. Това време беше толкова безобидно кратко. Един твърде малък отрязък от време.

Усмихна му се малко смутена, когато видя, че я наблюдава.

— Как я караш? — попита Кирстен.

— Добре, но ти ме безпокоиш.

— Безпокоя ли те? Не е нужно да се тревожиш за мен. Добре съм.

— Кирстен, знам, че не е така.

— Какво? — Тя се почувства неловко и почти се ядоса. — Какви ги говориш?

— Кирстен — повтори той. Не очакваше, че ще го каже толкова бързо и така лесно. Мислеше да го направи със заобикалки, да се опита да разбере точно какво бе станало, как се чувства тя, в какво положение се намира. — От мен ли е? Бебето мое ли е?

— Да — отвърна тя почти без колебание. — Да, твое е. — Това беше един изключителен момент — интимен, вълнуващ. Грей си каза, че ще го помни до края на живота си. Той щеше да се запази във времето, несравним и изумителен.

Погледна я как седи с наведена глава, загледана в ръцете си, и се опита да си отговори какво чувства той и какво тя. След това протегна ръка, отмести назад стола си и я погали по бузата.

— Защо? Защо не ми каза?

— Не можех — отвърна тя и го погледна замислена, почти заинтригувана със синьо-зелените си очи. — Какъв смисъл би имало?

— Ами… най-малко можеше да ти поолекне.

— По какъв начин? С какво би ми помогнало това?

— Не знам — отвърна колебливо той и с изненада си даде сметка, че неговата роля в цялата работа е като на страничен наблюдател. — Можех да се погрижа за теб. Ти сигурно си се чувствала ужасно. Можеше да поговориш с мен за това, можехме да…

— Какво можехме?

— Можехме заедно да решим какво да правиш.

— Грей, това не е нещо, което бихме могли да решим заедно.

— Защо? Не те разбирам.

— Защото… защото теб най-малко би те интересувало, а аз нямах право да те карам да се заинтересуваш.

— Но, Кирстен, бебето е мое.

Той се чу да произнася тези странни, немислими думи, които никога не беше предполагал, че ще изрече. Погледна я и се замисли за това, което беше станало между тях. Беше толкова интимно, изключително и същевременно съвсем обикновено нещо, което той дори не бе предполагал, че може да му се случи. Беше се любил с нея и в резултат на това в утробата й сега имаше едно ново същество, един потенциален човек — част от нея и част от него. Той го беше създал, беше създал живот.

— Бебето е мое — повтори Грей, нарушавайки мълчанието, докато се опитваше да разбере какви точно чувства бяха започнали да го завладяват. — Разбира се, че се интересувам.

— Но, Грей, ти нали не обичаш бебетата. Казвал си ми го. Нали тъкмо заради това си скъсал с Бриони. Как бих могла да очаквам, че ти…

— Какво аз? Да очакваш какво?

— Че ще те интересува — отвърна тихо тя.

— Кирстен, явно имаш твърде лошо мнение за мен. Разбира се, че ме интересува, и то много. Още повече, че то се е случило на теб.

— О! — възкликна изненадана тя.

— И какво възнамеряваш да правиш сега?

— Ще абортирам — отвърна тя и се разплака.

Грей се изправи и протегна ръце към нея. Тя го погледна, почти с нежелание отиде при него и продължи да плаче в прегръдките му, докато той галеше косата й, без да пророни и дума.

— Виждаш ли — каза Кирстен, когато свърши и започна да бърше очите си с първото нещо, което й попадна под ръка, една от чаените кърпи — колко зле постъпих, когато спах с теб.

— Защо? — попита той, като продължи да гали косата й и нежно я целуна. — Защо грешката да е твоя, а не моя?

— Ти беше толкова разстроен и объркан, а аз се чувствах само засегната. Но аз също го исках — продължи тя и се усмихна с типичната си, малко смешна усмивка. — Не искам да си мислиш, че не съм го искала. Мисля, че ти беше прекрасен, направо беше много добър и все още мисля така.

— Благодаря ти за любезните думи. А на твоята измъчена и объркана главица не й ли дойде наум, че аз също имам вина? Че съм много по-възрастен от теб и че би трябвало да разсъждавам малко по-трезво, да видя, че се чувстваш уязвена, че и аз го исках не по-малко от теб.

— Ами… не. Не ми е минавала подобна мисъл.

— А би трябвало. Ето, вземи тази носна кърпа. Седни. Ще ти направя чай. Или може би искаш нещо по-силно — бренди или нещо друго.

— О, не — каза тя и направи гримаса. — Ще ми прилошее.

— Добре тогава, ще се ограничим само с чай.

— Помислих, че не би трябвало да ти казвам за бебето, защото това би влошило още повече нещата. Не исках да стоварвам отговорността върху теб.

— Разбира се, че и аз нося отговорност. Знаеш ли, че си доста побъркана. Направо си побъркана.

— Знам. Сигурна съм, че ще свърша в лудницата.

— Това няма да стане, а ако все пак се стигне дотам, ще ти идвам на посещения. Всъщност най-вероятно и аз да дойда да ти правя компания. Чуй ме, Кирстен…

— Грей, взела съм решение. Не мога да задържа бебето. Няма да бъде справедливо.

— Спрямо теб ли?

— Спрямо мен, но най-вече спрямо детето. Затова реших да абортирам.

— Разбирам, но ако ние…

— Грей — каза тя стресната, — нали нямаш намерение да ми предлагаш да се омъжа за теб? Защото няма да го направя. Не бих могла.

Той се засегна, въпреки че не искаше да го показва.

— Толкова ли съм ти противен? Толкова лоша партия ли съм?

— Не, разбира се. Казах ти, че си много добър любовник и освен това си много мил, но ти си… ти си…

— Стар? — помогна й той.

— Ами… да. Малко.

— Разбирам.

— Господи, ето че те обидих. Но ти наистина си стар.

— Няма нищо, така си е. Предполагам, че има и други пречки.

„Като факта — помисли си той, — че съм в състояние да изпратя баща ти в затвора, да направя унижението му публично достояние, да съсипя живота на всички от семейството ти.“

— Да. От това нищо няма да излезе, Грей. Сигурна съм, че и ти не го искаш.

— Да, вероятно нищо няма да излезе, въпреки че те обичам. Но, ако желаеш… да задържиш бебето, бих могъл да ти помагам финансово, за да го отгледаш, да помагам на теб и на него.

Тя се облегна назад и го погледна.

— Господи, Грей, ти си много мил.

— Не съвсем — отвърна той с въздишка.

Последва продължително мълчание. След това тя попита:

— Кой ти каза?

— Франческа. Направи го, без да иска, не е нужно да я обвиняваш.

— Не, няма. Бедната Франческа. Сигурно й е ужасно тежко в момента, а и аз й утежних още повече положението.

— Да, бедната Франческа. Ето ти чая.

— Благодаря.

— Баща ти знае ли? — попита той. Помисли си, че ако Бард Чанинг знаеше за бебето на Кирстен и най-вече от кого е, за него нямаше да има спасение, където и да отиде.

— Да, знае. Знае, че съм бременна, но не знае от кого. Преди малко ми се обади по телефона. Мислех, че ще ме ругае, но се държа много мило. — Тя продължи да пие чая си и дълго време мълча. После изведнъж каза: — Грей, както вече ти казах, ти наистина си много мил и съм ти благодарна, че дойде, но това няма да промени решението ми. Знам какво трябва да направя.

— Да, ти сама ще решиш.

Той не беше на това мнение, дори никак не беше съгласен, че е така, но го каза, за да я улесни. Дължеше й поне това.

 

 

Взе такси за дома, но разбра, че не иска да остане сам с мислите си. Изкара мотоциклета и се отправи на дълга разходка. Отмина прашните лондонски предградия, навлезе в по-приветливия провинциален пейзаж на Съри, продължи да се изкачва и спуска по възвишенията на Съсекс, докато стигна морето. Поседя на чакълестия плаж на Литълхемптън, на който беше идвал често като малко безгрижно момче, тогава все още нямащо никаква представа за сложността на живота, който му предстоеше. Загледа се в морето, което започваше да тъмнее. Замисли се за Кирстен Чанинг, за нейната упоритост, дързост и красота и за чувствата си към нея. Замисли се за бебето, което й беше направил, за това какво ще стане с него, за изумлението и шока, които изпитваше.

 

 

— Вземи моята кола — каза Франческа. — Друго нищо не може да се направи. Трябва да се върнеш в Лондон, а аз лесно ще наема някоя сутринта. Ако е нещо спешно, игуменката има кола.

Бяха в библиотеката на манастира. Драматичните събития, изживяният шок и емоционалната атмосфера бяха направили общуването между тях някак по-лесно.

Всички бяха на вечеря. Кити и Джек вече спяха.

— Добре. Благодаря. На Джек, изглежда, му няма нищо.

— Джек е добре. Не се безпокой за него.

Той я погледна.

— Надявах се, че преди да тръгна, ще имаме още време да поговорим.

— Бард, мисля, че няма за какво да говорим повече.

Той я изгледа.

— Има. Трябва да знам какво си решила. Ще свидетелстваш ли заради мен, в случай че не всичко е загубено? Знам, че не трябваше да те карам, но…

— А, за това ли?

— Да, за това. Ти какво…

— Реших, Бард. Да, реших. Ти си прав, че не биваше да искаш това от мен, но го направи и проблемът е тъкмо в това.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — каза той.

— Бард, ти ме изправи пред ужасна дилема. Но сега аз ще я направя твоя, защото всъщност тя си е такава.

— Не мога да те разбера. Абсолютно не мога да те разбера — озадачи се той и продължи да я гледа.

— Ще ти помогна — отвърна рязко тя. — Дойде ми наум тази сутрин, когато разбрах, че майка ми е с теб, а би трябвало да съм аз, и тогава си дадох сметка колко отчуждени сме един от друг. Дилемата си е твоя. Ти трябва да ми кажеш какво да направя. Ако наистина го поискаш от мен, ще го направя. Ще се явя в съда и ще излъжа, доколкото мога. Но трябва да те предупредя, че не ме бива много в тези работи. Ако наистина чувстваш, че нещата трябва да се развият по този начин, можеш да поискаш това от мен. Ще го направя, но не мога да взема решение сама, ти трябва да го вземеш вместо мен. Така става ли?

Той я изгледа, лицето му не изразяваше нищо. След това каза:

— Много хитро, наистина много хитро и много несправедливо.

— Аз не мисля така. Струва ми се, че е съвсем справедливо.

— Не мога да ти казвам какво да правиш. Знаеш, че не мога.

— Напротив, можеш. Цял живот си нареждал на хората какво да правят, манипулирал си ги, местил си ги тук и там върху шахматната си дъска. Продължавай както досега. Аз ще чакам да ми кажеш.

— Ти сериозно ли го мислиш?

— Съвсем сериозно.

Последва дълга пауза. След това той каза:

— Предполагам, че трябва да ти благодаря. Ще помисля по въпроса.

— Да, и аз съм на това мнение.

Той я погледна. Тя видя нещо в очите му, което не беше забелязвала преди. Те изразяваха уважение и показваха, че се чувства несигурен.

Тогава той се изправи, отиде до прозореца и дълго гледа към двора, преди да се обърне към нея.

— И какво мислиш да правиш с нас двамата? — попита той. Гледаше я втренчено, сякаш искаше да й внуши това, което би искал да чуе.

Тя беше изненадана и шокирана. Не знаеше какво да отговори. Накрая много тихо каза:

— Бард, мисля, че между нас не може да има нищо повече. Всичко свърши.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Точно това, което казах. Бракът ни не може да продължи. Вина имаме и аз, и ти, но всичко свърши.

— Разбирам — отвърна бавно той. — Да, да, разбира се. Колко глупаво от моя страна. Много хитро го измисли, много хитро.

— Кое?

— Всичките глупости, които ми разправяше: че си го направила заради — как беше? — а, да, защото аз не съм споделял с теб и вината била моя. След това правя каквото искаш, разказвам ти всичко и изведнъж за тебе няма никаква разлика. Това, което всъщност се опитваш да ми кажеш, е, че искаш да те оставя да отидеш при Лайъм, но ти е по-лесно като обвиняваш мен и казваш, че вината е моя, че не те разбирам. По дяволите!

— Бард, не е така. Ти пак започваш. Не слушаш какво ти казвам и не ме разбираш…

— Много добре те разбирам. Струва ми се, че е много просто. Случаят е съвсем ясен, както се изразяват адвокатите.

— На теб всичко ти изглежда много просто — отвърна тя. — Там е целият проблем. Намираш си свои лесни обяснения и се стараеш всичко да се вмества в тях. Точно това направи сега.

Известно време той не каза нищо, само я гледаше и се опитваше да проумее това, което тя му говореше. Явно му беше трудно да я разбере. Изведнъж всичко между тях се промени, атмосферата се нажежи и стана дори опасна.

— Ела тук — каза той внезапно.

— Какво?

— Казах ела тук.

Тя не помръдна, остана да стои до масата и да го гледа. Чудеше се какво да направи, как да постъпи, чувстваше се странно, необикновено.

— За бога — каза той, сам се приближи към нея и я дръпна към себе си. Хвана я за китките на ръцете, лицето му беше съвсем близо до нейното. — Дявол да го вземе, Франческа, избави се от него, престани, остави го да си върви.

— Бард, отново ти повтарям, че няма…

— Да ви вземат дяволите! Вървете по дяволите и двамата!

Франческа издърпа ръката си и го удари силно през лицето. Той премигна, но не се помръдна и изражението му не се промени.

— Не ми говори така! — извика тя. — Недей!

— Защо? Защо да не ти говоря така?

— Защото нямаш право.

— Имам право — отвърна той, бутна я да седне на стола и не й позволи да стане. — Имам право! Не ми говори за права, Франческа. Моля те! В стила ти е да ги нарушаваш. — Той вдигна ръка, хвана я за брадичката и извърна лицето й настрани. Вгледа се в нея, очите му я пронизваха, сякаш се опитваше да прочете мислите й.

— Бард, престани!

— Не мога да престана. Изобщо не мога да престана. Гледам те и единствената ми мисъл е, че искам да те любя. Господи, помогни ми! Искам да се любя с теб повече от всичко на света, да го изгоня от главата ти, от тялото ти, направо искам да те изнасиля, но не мога да го направя. Бих искал да те изнасиля, без да се колебая, тук, в твоето убежище, долу на този под. Никой няма да те чуе, ако викаш. Дори и да крещиш, никой няма да дойде. Но аз няма да го направя. И знаеш ли защо?

— Не — отвърна тя, разтреперана отчасти от страх, но и от какво? Желание? Не, не можеше да бъде желание.

Той се наведе и я целуна страстно и грубо по устните. Езикът му се опита да проникне в устата й, загатвайки за това, което би могъл да направи — което и тя би искала. Изведнъж Франческа с изумление разбра какво отчаяно й се иска да направи той с тялото й.

— Няма да те изнасилвам — каза Бард и се отдръпна, — защото те обичам. Въпреки всичко, което направи и което аз сторих, все още те обичам. Искам отново да съм с теб, искам да ти простя и ти да ми простиш. Може би това ще те убеди, Франческа. Помисли си. Сега си тръгвам. Един ден ще разбереш колко много си загубила и каква глупачка си била.

Бард се отправи към вратата, но после рязко се обърна и я погледна.

— Това е много тъжно, много тъжно наистина — каза той.

След това си тръгна и затвори тихо вратата след себе си. Тя остана безмълвна, чу го как мина през двора, отвори портата, чу мотора на мерцедеса, колата изтрополя по големите камъни, мина през портата, а гумите й изсвириха, когато кракът му натисна газта докрай. Тогава Франческа излезе, прекоси двора и затвори вратите след него. Помисли си, че през останалата част от живота си винаги ще чува грозното свистене на гумите, сигнала, сложил край на брака й.

 

 

Грей почти не спа. Върна се в Чепхем след полунощ и дълго седя в зимната градина, като пиеше чаша след чаша уиски. Накрая заспа в леглото, както си беше облечен. Не си спомняше да беше сънувал, но когато се събуди в 6 часа, видя, че плаче. Възглавницата беше мокра от сълзи. Всичко непоносимо го болеше. Размърда се леко и усети, че ужасно му се повдига. Изтича в банята и повърна. Докато седеше коленичил на теракотените плочки и се държеше за главата, изведнъж много ясно разбра какво трябва да направи.

 

 

Франческа се събуди от кашлицата на Кити. Беше слаба, но все пак кашляше. „Сигурно е прихванала настинката от Мери“, помисли си тя и погледна часовника си. Беше седем часът. Колко странно. Мислеше, че изобщо не е спала, а всъщност беше спала дълбоко, и то, без да сънува. Може би това означаваше, че е била права, че раздялата с Бард е не край, а едно начало. След това обаче реалността я завладя, чувството за провал, за загуба я връхлетя, чу гласа му как й казва, че все още я обича, отново изпита абсурдното физическо желание, а заедно с него и силна, почти непоносима мъка. Тогава разбра, че вече е твърде късно.

В този миг Кити кихна и отново леко се закашля, Франческа стана от тясното легло и погледна уплашено към креватчето. Но Кити й се усмихна радостно, обърна се по корем, изправи се на четири крачета, след това седна и протегна ръчички към майка си. Издаде звук, който означаваше „извади ме от тук“.

— Е, добре, хайде — каза Франческа и се наведе да я вземе. Беше много мокра, но краката й бяха топли.

Няма нищо сериозно, това е само настинка. Дори не е и кашлица. Нямаше за какво толкова да се безпокои. Не и както последния път. Господин Лаудър сам й беше казал, че не трябва да се плаши от настинките. А това си беше само настинка. Точно така беше казал. Кити отново кихна.

— Наздраве! — каза Франческа и след като се увери, че Джек продължава да спи дълбоко, взе Кити и я заведе в банята, за да я преоблече.

„Време е да си вървим вкъщи — помисли си тя. — Днес трябва да си тръгнем.“ И тогава си даде сметка, че вече не знае кой е домът и, и се разплака.

 

 

Адвокатът на Бард, Филип Дрю, пристигна в къщата на Хамилтън теръс в 10 часа сутринта, за да го придружи до Отдела за сериозни финансови измами.

— Изглеждаш ужасно — каза той. — Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна сдържано Бард.

— Мислех първо да си повторим някои неща. Успях да убедя Джордж Спекмън да се съгласи да ни представлява. Казах си, че ще е по-добре да го ангажираме още отсега. Той е най-добрият и не искам другата страна да ни изпревари.

— Значи ти си съвсем сигурен, че ще имаме нужда от него?

— Е, тази сутрин ще разберем. Но сега знаем, че можем да разчитаме на него, ако ни потрябва.

— Добре.

— Както ти казах, ще трябва да отговаряш на въпросите, които тези приятели ти задават. Все едно, че си положил клетва. Ако ги излъжеш и докажат, че ги лъжеш, може по-късно на процеса да бъде използвано като доказателство срещу теб.

— Ясно.

— Естествено, ще казваш колкото може по-малко. Кажи им това, което разказа на мен, и всичко ще бъде наред. Някои от тях не са чак толкова умни, но знаят как да те изкарат от релсите. Не изпадай в някакви измамни чувства за безопасност.

— Ще се постарая да не го правя — каза Бард и почти се усмихна.

 

 

— Добро утро, господин Чанинг. Аз съм Питър Стейнфорт. Моля, седнете.

Стейнфорт беше безличен във всяко отношение: кафява коса, среден на ръст, говореше без акцент, с приятно изражение на лицето. Единственото по-необикновено нещо бяха изключително бледите му, ледено сини очи.

— Благодаря — отвърна Бард. — Това е моят адвокат Филип Дрю.

— Добро утро, господин Дрю. Чай? Кафе? Линда, ще се погрижиш ли? Благодаря. Нека ви кажа направо, че това не е разпит. Просто за нас има някои неясноти по банковите сметки и още два въпроса, които бих искал да изясним. Става дума за акции и така нататък.

— Добре — каза Бард.

— Първо, господин Чанинг, не че е чак толкова важно, но тази работа с покупката, която вашата компания е направила, на парцел земя в Шотландия. Купили сте я, за да построите комплекс за голф и отдих. Идеята е много добра. Това е едно интересно отклонение от обичайния ви бизнес.

— Да — отвърна Бард.

— Но нещата явно не са напреднали много. Знам, че за тези работи е нужно време, но нас повече ни интересуват парите. Колко плати компанията ви за тази придобивка?

— Два милиона лири. Това беше цената. Действах по съвет на директорите ми.

— Да, разбира се. Доста пари за неголям парцел и една порутена къща.

— Цената е отражение на потенциалните възможности — отвърна Бард.

— Да, разбира се. Но както изглежда, предишният собственик госпожа… да, госпожа Блеър… е получила само четвърт милион лири за имота. Може ли да ми обясните това?

— Не, докато не направя проверка — отвърна сдържано Бард. — Преговорите се водеха от една дъщерна компания.

— А, да, дъщерна. „Чанинг Отдих“. Нали така се казваше?

— Да, така.

— Защо вашата корпорация не е купила директно имота от госпожа Блеър?

— Защото компанията ми не работи така. Филиалите често действат вместо главната компания.

— И защо е така?

— Казах ви. Корпорацията „Чанинг“ е една сложна фирма и структурата й е такава.

— Разбирам. И вие нямате представа защо се явява такава разлика между това, което сте платили, и това, което е получила госпожа Блеър?

— Абсолютно никаква. Действах добронамерено и оставих цялата работа по покупката на имота в ръцете на тази фирма.

— Разбирам. Но виждате ли, има и нещо друго, което ме озадачава. Парите не са в сметката на „Чанинг Отдих“. Тях ги няма никъде. Имате ли представа къде могат да са?

— Не. Корпорацията „Чанинг“ е една огромна компания и всички дребни детайли не са ми известни.

— Мисля, че 1 750 000 лири не са дребен детайл, господин Чанинг, но съм сигурен, че рано или късно ще разберем. Да оставим този въпрос засега. Има и нещо друго, което съм сигурен, че може да ни изясните. — Той погледна към един лист върху бюрото си, на който бяха изписани някакви дати. — На тридесети май тази година са били направени две големи покупки на акции на вашата компания, приблизително за един милион лири.

— Да?

— Имате ли представа кой ги е купил?

— Не, разбира се. Нямам навик да се меся в работата на моите акционери. Имам по-важни занимания.

— Да, разбира се. Макар че едва ли ще е толкова трудно, сигурно всичките са регистрирани.

— Това е разбираемо, тъй като и законът го изисква.

— Наистина. Компанията ви е имала доста голям късмет с тези покупки, тъй като те са помогнали да задържите цената на акциите си.

— Щом го казвате…

— Да, казвам го. И още нещо интересно. На двадесет и осми май сте взели заем от „Енджълс Бенк“ — осемстотин хиляди лири, почти милион.

— Да, неотдавна взех заем от „Енджълс“. Не си спомням точната дата, нито каква беше сумата.

— Е, сега ви припомних. И то е било, за да купите един обект — я да видя къде? Близо до Мюнхен.

— Да.

— И сега напредвате ли там?

— Явиха се някои проблеми.

— Значи не напредвате.

— Господин Стейнфорт, изглежда, че не сте много наясно с търговията с недвижими имоти. Това не е като пътуване до Сейнсбъри. Всяка покупка е много сложна и всеки проект си има своите трудности.

— Мислех, че човек като вас не знае нищо за Сейнсбъри.

— Какво? За бога, та това беше само едно сравнение…

— Е, сега може би не трябва да разглеждаме този въпрос — намеси се Дрю. — Господин Стейнфорт, трябва да ви е ясно, че той възниква в момента и ни е нужно време, за да го проучим. Както вече той сам ви каза, бизнесът на клиента ми е изключително сложен.

— Да, разбира се. Наясно съм с това. Но има и още нещо, което бих искал да знам, преди да си тръгнете. Има един благотворителен фонд, регистриран в Холандските Антили. Така ли е?

— Да, така е.

— Главният получател на средства по този фонд е Световната фермерска федерация.

— Да, много се интересувам от тези въпроси.

— Аз също. От тях зависи оцеляването на планетата. Съгласен ли сте?

— Напълно — отвърна Бард.

— Та този фонд притежава или по-скоро притежаваше голям брой от акциите на корпорацията „Чанинг“. Прав ли съм?

— Да, така е.

— Но виждате ли, господин Чанинг, тези акции, както предполагам ви е известно, са били продадени. Това, което ни интересува, е датата на продажбата. Питам се дали…

 

 

— Боже господи! — възкликна Бард, когато тръгнаха по „Елм стрийт“. Обърна се назад и погледна към малко зловещо святкащата със стъкларията си фасада на Отдела за сериозни финансови измами.

— Как са успели толкова бързо да се докопат до тези неща? Как са го направили? Ти каза, че не били от най-умните.

— Явно съм сбъркал — отвърна Дрю. — Виж какво, хайде да се върнем в кабинета ми. Трябва спешно да поговорим. Те явно те подозират в повече нарушения, отколкото първоначално предполагах. Явно всичко е куп фишеци, но трябва сериозно да обмислим нещата.

— Не мога — отвърна Бард. — Не сега. В дванадесет часа при мен ще дойде онзи журналист. Боже, я виж колко е часът. Той вероятно отдавна си е отишъл.

— Казах ти да не се срещаш с него — припомни му Дрю. — Това е лудост. Обади ми се по-късно, Бард. Не искам да те паникьосвам, но мисля, че можеш да имаш сериозни проблеми.

Той махна на едно такси. Бард се качи в колата си. На прозореца й имаше квитанция за неправилно паркиране, която изглеждаше твърде зловеща. Той я махна от стъклото, извади я от пластмасовата обложка и я накъса на парчета.

 

 

Грей седеше в колата си пред къщата на Бард и четеше материала. Беше много добър, направо блестящ. Четеше се като трилър и той почти не можеше да повярва, че е негово дело. В него имаше всичко: секс, пари, престъпления, подкупи, красиви жени, неверни съпруги, екзотични места, далавери. И всичко беше поднесено така изкусно, че дори и Джон Гришам би се гордял с подобна история. Мамка му!

Това е един изключителен момент, когато всичко си е дошло на мястото, вплетено в едно цяло — всичките разследвания, всичките предчувствия, безкрайното ровене в папки и документи — всичко се превръща в няколко хиляди думи много сбита проза. Не ти се вярва, че си успял. Още по-странно се чувстваш, когато материалът е даден за печат, когато печатарските машини са го поели. Вече нищо не може да се направи, нищо не може да го спре. Чувстваш се безпомощен, нещата са извън твоя контрол, изнервен си, нащрек си, прилича малко на сценична треска. След това, когато го четеш във вестника, когато го гледаш на страницата, настъпва някакъв повратен момент, като че ли нямаш нищо общо с написаното.

Той видя в огледалото мерцедеса да се задава от дъното на улицата, видя Чанинг да слиза от него, да затръшва вратата и да тича по стълбите. Грей сложи листовете в плик, излезе и го повика. Чанинг погледна към него, намръщи се и не каза нищо.

Грей го последва по стълбите, застана до него, видя измъченото, изтощено и изплашено лице. Замисли се колко тясно, колко неимоверно тясно се преплетоха житейските им пътища. Това беше едно от нещата, свързани с професията му, които никога не престанаха да го изумяват. За няколко дни или седмици ставаш част от живота на някого, от неговото настояще и минало, от работата, от семейството му и след това всичко свършва. Възелът се разплита и връзката се прекъсва. Може да изпиташ някакво облекчение или изведнъж да се отървеш от напрежението, а понякога, много рядко, ти става тъжно. В момента изпитваше точно това.

Без да каже каквото и да било, той подаде плика на Чанинг.

 

 

Петък беше пазарен ден за манастира и игуменката имаше нужда от колата си. Една от монахините беше взела другото единствено превозно средство — един голям пикап, за да отиде до една градина на около двадесет мили и да купи плодове. Това означаваше, че Франческа нямаше на разположение кола, с която да се върне в Лондон. С напредването на деня кашлицата на Кити се влоши. Все още нямаше нищо чак толкова сериозно. Само кихаше, кашлицата й беше станала по-плътна, но се чуваше все по-често, Франческа се изнерви. Безпокоеше се както за бебето, така и за собственото си положение и с нетърпение очакваше да си замине.

— Може би ще трябва да я заведеш при лекаря — каза Рейчъл, като гледаше към Кити, която седеше на коляното на Франческа. Нослето й беше зачервено, а тъмните й очи насълзени, но иначе беше доста весела.

— Не мога да я заведа при лекаря, защото нямам кола — отвърна ядосано Франческа. — Освен това съм сигурна, че не е необходимо. Тя просто е настинала. Искам също да я прегледа нашият лекар или господин Лаудър, а не някой местен идиот.

— Сигурна съм, че едва ли ще е идиот, скъпа. Както и да е. Ти самата каза, че е само настинка, така че…

— Да, настинка е. А последния път господин Лаудър изрично ми каза да не се тревожа толкова много от настинките, защото не са нещо сериозно. Така че няма защо да се прави каквото и да било. Но искам да си вървя у дома. Щом игуменката се върне, искам да си тръгна. По кое време обикновено се връща, защото…

— Не знам, не съм чак толкова редовна посетителка.

— Да, разбирам. Тя едва ли ще се забави много. Не виждам какво толкова ще пазарува за повече от два часа.

„Минало е доста време, откакто не си ходила на покупки“, помисли Рейчъл и си даде сметка колко се е разглезила Франческа и колко далеч е от реалността.

— Е — каза предпазливо тя, — градът не е съвсем близо.

— Да, предполагам. И как мислиш, че трябва да постъпя с онази къща? Не мога да отлагам безкрайно този въпрос.

— Франческа, не смятам, че трябва да го решаваш сега. Изминаха не повече от дванадесет часа, откакто я разгледахме, а и тя все още не е обявена за продажба. Не бих казала, че това е безкрайно дълго време. Знаеш какво имам предвид.

— Господи, мамо, мислиш ли, че Кити има температура? Не ти ли се струва, че е много топла?

Рейчъл сложи ръка на челото на Кити и поклати глава.

— Не, мисля, че няма. Изглежда ми добре. Сигурна съм, че това е само настинка.

— Но аз не съм сигурна — отвърна неспокойно Франческа. — Може би все пак трябва да отида при тукашния лекар да я прегледа. Ще му се обадя по телефона. Знаеш ли му номера?

— Не, но сестрите сигурно го знаят. Ще отида да го намеря.

Оказа се обаче, че местният доктор Ричард Пейджит точно се канеше да тръгне на обиколка и сестрата каза на Франческа, че не може да й даде час по-рано от шест вечерта. И то само ако „случаят е спешен“, поясни тя.

— Може и да е — отвърна Франческа, леко повишавайки тон, — ако не ме приеме по-рано. Става дума за бебето ми, което има проблеми със сърцето и е настинало…

— Един момент — каза сестрата. Шепнешком бяха разменени няколко реплики, след което тя пак се обади: — Можете ли да доведете бебето веднага? Докторът ще го прегледа.

— Не, не мога — отвърна Франческа, — защото нямам кола. Намирам се в манастира в Брешхоум. Нали го знаете? Не може ли той да дойде тук?

— Би могъл най-рано следобед, но не мога да ви кажа точно кога. Ако дойдете тук в шест часа, ще е най-добре.

— На мен не ми звучи никак добре — отвърна ядосана Франческа.

Кити отново се закашля.

— Е, не се безпокойте. Ще я заведа в Лондон при моя лекар.

— Много добре, след като предпочитате така.

Франческа тръшна телефона и погледна майка си.

— Глупачка — каза тя. — Боже, къде се бави игуменката?

 

 

Най-после, малко след два часа Грей стигна до редакцията. Триша го изгледа с облекчение, примесено с гняв.

— Грей, къде, по дяволите, беше? Цитирам ти нашия главен редактор.

— Съжалявам. Трябваше да свърша нещо.

— Какво? Материалът ли? Е, да благодарим на Бога, че си го свършил. Той направо е бесен, Грей. Абсолютно е откачил. Но, честно казано, не съм изненадана. В продължение на двадесет и четири часа пази три отворени страници за теб. Грей, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

— Да, добре съм — отвърна с въздишка той. — Съжалявам, че си изпати заради мен, Триша. Извинявай.

— Предполагам, че това е част от работата ми — отвърна тя весело. — По-добре върви направо при него. Искаш ли да свърша нещо вместо теб?

— Не, не, всичко е готово.

— Страхотно. Срещна ли се с Чанинг?

— Да, видях го.

— И какво каза той?

— Не много.

— Разбирам. Това ли е материалът? Не ми изглежда много дълъг.

— Достатъчно дълъг е — отвърна Грей. — Ще ми направиш ли един чай, Триша?

— Разбира се. Грей, между другото, обади се и Лайъм Чанинг от Испания. Пак ще ти позвъни. Искаше да знае дали си използвал информацията, която ти е дал.

Грей се замисли за момент. После каза:

— Да, би ли му казала, че ми е помогнала изключително много и че цялата ще я използвам.

— Добре, ще му кажа.

— Благодаря.

Грей излезе малко сковано от стаята и се помъкна по коридора към кабинета на Дейвид Гътри.

 

 

Обикновено Барнаби не обичаше да прави това, което би трябвало. Беше отишъл за няколко дни при Том в Уилшър, защото искаше да се махне от цялата емоционална бъркотия. Сега обаче за своя голяма изненада си каза, че би трябвало да се върне в Лондон, в къщата на Хамилтън теръс. Последните събития го бяха поразтърсили. Беше го яд на Мораг, искрено се чудеше на поведението си спрямо Оливър в бара. Беше му много мъчно за състоянието, в което се намираше Кирстен, и изпитваше ужас от възможността Франческа да напусне баща му. Той много харесваше Франческа. Тя беше не само красива, добра и забавна, но и доста умна. Освен това беше направила от къщата по-приятно място за живеене. Вярно, че Кирстен я мразеше, но атмосферата вкъщи не беше кой знае колко добра и преди пристигането на Франческа с непрекъснатото мърморене на бавачката в детството им, а след това Сенди, която не се престараваше особено. Бяха израснали без топлина и обич. Той си спомни, че животът с майка му беше направо ад. Петте години, през които Франческа беше женена за баща му, всъщност бяха най-добрите в живота му. Баща му наистина имаше ужасен характер. А враждата между Кирстен и Франческа, докато Кирстен не се премести, не беше от най-приятните. Но като цяло животът в къщата стана доста по-добър. А сега Франческа си отиваше или поне заплашваше да го направи. Всъщност не би могъл да я обвинява, но въпреки това…

Тази сутрин реши, че трябва да се появи за малко вкъщи. Баща му сигурно е много притеснен, бедният; Кирстен може би имаше нужда от морална подкрепа, а ако Франческа се върнеше дори и за малко, той щеше да направи всичко, за да се опита да я разубеди. Знаеше, че тя е много привързана към него, че го харесва, а когато решеше, Барнаби можеше да бъде твърде убедителен. Обади се на Кирстен по телефона от къщата на Том, за да й каже, че се прибира, и тя направо се трогна.

— Барни, толкова се радвам. Много искам утре да дойдеш с мен. Ще дойдеш ли?

— Какво ще става утре?

— Ами, аз… ще свърша онази работа, нали знаеш?

— О! — Барнаби се ужаси и добрите му намерения започнаха бързо да се изпаряват. — Няма да мога. Не е ли по-добре Тори да дойде с теб?

— Не, Тори е ужасно сериозна. Непрекъснато ще ме пита дали съм сигурна, че постъпвам правилно, дали съм ходила при свещеника и така нататък. Искам да дойдеш ти, Барнаби. Гласът й секна.

Барнаби изведнъж се почувства гузен.

— Добре, добре. Но нали няма да… да правя нещо?

— Не, разбира се, глупчо. Само ще ме държиш за ръката.

— Какво? Но не, докато те…

— Барнаби, разбира се, че не.

— Добре. А ти как се чувстваш?

— Нормално, благодаря. Ела в апартамента в девет часа. Можем да вземем моята кола, след това ще си тръгнеш с нея и ще ме прибереш на другия ден.

— Дадено. Тогава до утре. Ще бъда в къщата, ако ти потрябвам. А мога да дойда още тази вечер. Можем да хапнем нещо от китайския ресторант и да погледаме видео.

— Става. Много бих искала. Благодаря, Барни.

 

 

Игуменката най-сетне се прибра в манастира след един часа.

— Съжалявам, че те задържах, Франческа, но на връщане трябваше да се отбия при отец Браунлоу в църквата. Ако искаш, мога да те закарам още сега в Байдфорт и от там да заминеш за Лондон.

— Не, всичко е наред — отвърна Франческа, като се опитваше да се държи любезно. — Сега Кити спи и не е нужно да я събуждам. Ще обядваме и може би след това ще тръгнем, ако ви е удобно.

— Да, разбира се. Тогава да влизаме направо в трапезарията.

Франческа не можеше да хапне нищо. Стомахът й се беше свил на топка. Джек беше прекарал сутринта в пекарницата и беше изпекъл едно доста сиво руло. Тя се помъчи да хапне поне от него, но й беше невъзможно.

— Съжалявам, мили, великолепно е, но в момента малко ме боли корем. Ще отида да видя как е Кити. Спи вече няколко часа.

— Опекъл съм и един хляб — каза Джек. — Една муха влезе в тестото, още се вижда. Но тя е опечена и сигурно ще е много вкусна.

— Благодаря, Джек. Много мило от твоя страна. Връщам се след минутка.

Тя се качи в стаята си. С всяка изминала минута се чувстваше по-зле. Всичко я болеше, беше отпаднала, сякаш се разболяваше от грип. „Може би наистина е грип“, помисли си тя. Може и да е нещо по-сериозно и да се наложи да отиде в болница. Тази перспектива й се стори странно примамлива. В такъв случай нямаше да е нужно да се прави на смела, да взема някакви решения, да мисли какво ще прави по-нататък. Просто ще лежи в леглото и животът ще тече покрай нея. Други ще се грижат за работите й и от нея няма да се иска нищо. Докато се изкачваше, почувства толкова силно виене на свят, че за малко приседна на стълбите и хвана главата си с ръце. Сестра Мария, една симпатична възрастна монахиня, която работеше като чистачка в манастира, я видя и попита добре ли се чувства, нуждае ли се от нещо и ако трябва, да извика майка й.

— Не, последното нещо, което искам, е да се шуми около мен — отвърна рязко Франческа. — След минутка половината манастир ще се струпа тук… Просто се почувствах малко замаяна. Това е всичко.

Сестра Мария я потупа нежно по главата и се оттегли на пръсти.

„Господи, каква кучка съм“, помисли си Франческа, понечи да се извини, но усети, че не й стигат сили да го направи. Искаше да престане да мисли за Лайъм и да се пита защо й е по-мъчно за това как беше постъпил с нея, за жестокостта и двуличието му, отколкото за рухването на брака й. Предполагаше, че се дължи на гордостта й и на това, че се чувстваше прекалено уязвена. Той я беше измамил, беше се отнесъл с нея като с глупачка, като с някоя наивна девойка. Беше се възползвал от съчувствието и от самотата й. Бард беше прав — тя беше една глупачка. Как можа да постъпи толкова глупаво! Запита се дали някога ще го види отново. Надяваше се никога да не се наложи. Хайде, Франческа, признай си, ако сега той влезеше през тази врата с проклетото си загрижено лице, погледнеше те нежно и ти разкажеше някоя невероятна история за това, което се беше случило, ти веднага щеше да го приемеш, и то с благодарност, и пак щеше да поискаш да си с него. Беше унизително и грозно да си го признае, но беше вярно. Слава богу, че подобно нещо беше невъзможно да се случи. За стотен, за хиляден път тя със страх си помисли какво може да е казал на Грейдън и какво Грейдън би могъл да направи с тази информация. В неделя сигурно историята ще се появи във всички вестници. Заглавията им се мяркаха в главата й като кошмарен сън: „Невярна съпруга предава разорен съпруг“, „Съпруга мами мъжа си със заварен син“, „Разговор в леглото праща съпруг в затвора“.

Да, вероятно щеше да прочете такива неща, а дори и по-грозни. Спомни си колко ядосана и шокирана беше от лекомислието на Кирстен към пресата и се почувства засрамена. Изведнъж се запита дали да не говори с Грей Таунсенд. Да разбере какво смята да прави той, да й каже какво точно му беше съобщил Лайъм. Може би все още имаше възможност да го разубеди или поне щеше да се опита. Беше твърде важно, за да не го направи. Най-малко го дължеше на Бард. Франческа погледна Кити. Тя още спеше. Не изглеждаше зле, лежеше по гръб, личицето й беше спокойно и сериозно, черните й вежди, необикновено гъсти за едно бебе, бяха леко смръщени. Толкова много приличаше на Бард.

В този момент Кити се разкашля. Не беше предишната лека кашлица, а дълбока кашлица, от която гърдите й свиреха, Франческа допря ръка до лицето и краката й. Бяха топли, дори прекалено топли. Бързо забрави за Грей Таунсенд.