Пени Винченци
Дилемата (17)

Глава 16

— Господин Таунсенд? Обажда се Джес Чанинг. Кирстен ми каза, че сте искали да разговаряте с мен.

— Здравейте, госпожо Чанинг. Много мило от ваша страна, че се обадихте. Да, исках. Аз съм журналист…

— Тя ми каза. Изглежда, че има доста високо мнение за вас. Нямаше да ви приема, ако не беше така. Отнасям се с недоверие към печата. Вашият вестник обаче е много приличен, не е от онези парцали. За какво точно се отнася статията ви?

— За социализма, госпожо Чанинг. За неговото променящо се лице. И за хората като вас, които са му отдали съзнателния си живот.

— Така ли мислите? От това тя нямаше кой знае каква полза.

— Извинявайте, не ви разбрах.

— Имам предвид партията. Какво от това, че й отдадохме живота си. Напълно е объркана и нещата вървят към по-лошо. Преди Смит, а сега и Тони Блеър не се отличава кой знае колко от консерваторите. Не ги разбирам тези хора, наистина не ги разбирам.

— Така е — каза предпазливо Грей.

— Социалист ли сте?

— Боя се, че не.

— Никога не се страхувайте да обявите политическите си пристрастия — каза тя строго. — Ако сте консерватор, просто го кажете, а не се извинявайте. Мисля, че няма много смисъл да разговаряте с мен. Не мога да ви кажа кой знае какво. Поговорете с Барбара, тя е тази, която ви трябва.

— Барбара?

— Да, Барбара Касъл. Няма нещо, което тя да не знае за Лейбъристката партия. Искате ли да я помоля да ви приеме?

— Ами да, разбира се. — Беше се увлякъл толкова много в измислената от него тема, че искрено се зарадва на възможността да разговаря с Барбара Касъл, и за момент забрави истинската причина, която го беше накарала да поиска разговор с Джес Чанинг. Усети се точно когато тя се канеше да затвори. — Госпожо Чанинг, не затваряйте, моля ви. Искам да разговарям и с вас. Вие сте нещо като жива история. Интересно е да се разговаря с хора от вашето поколение.

— Жива история! — възкликна тя. Чу се нещо подобно на смях. — Искате да кажете, че съм много стара. Ако желаете да разговаряте с мен, трябва да се изразявате без заобикалки. Можете да дойдете, ако искате. Не желая никъде да ме водите. Мястото, което сте си наумили, няма да ми хареса. Освен това не одобрявам разните извънредни разходи, които, предполагам, ви се признават във вестника. Елате да обядвате при мен.

— О, но…

— Вижте, или ще дойдете, или изобщо няма да се срещаме. На мен ми е все едно. Ще ви нахраня добре. Сега мъжете вече не се хранят както трябва.

— Благодаря. Ще се опитам да си заслужа обяда. Много ви благодаря. Кирстен ще дойде ли?

— Не зная. Каза, че е много заета в работата. Мисля, че вие й помогнахте да я получи.

— Да, така е.

— Много мило от ваша страна. Тя е добро момиче, въпреки че заради глупостите, които станаха между Исамбард и майка й, не й потръгна още от самото начало.

— А… да… — Грей усети, че започва да пелтечи.

— Елате утре, става ли? В един часа. Не закъснявайте.

— Няма, госпожо Чанинг. Благодаря.

 

 

Малко преди да тръгне за Кенсингтън, Грей прегледа набързо файла с документацията за „Чанинг“. Беше я преглеждал много пъти и я беше изучил почти наизуст. Прегледа също и изрезките, но не откри нищо. Никакви улики, нищо, с което да се захване, нищо дори и в най-малка степен подозрително. Само изреждане на един постоянен възход, а това винаги е по-безинтересно от неуспеха. Не беше отбелязал никакъв напредък в разследването си за събитията преди двадесет години. Надяваше се днешният ден да бъде по-успешен.

 

 

Тереза Буут току-що беше приключила с прегледа на бюрото на Дъги, когато откри стара карта на нещо, което според нея беше някакъв отдалечен район на Шотландия. След като я проучи по-внимателно, предположението й се потвърди. На картата с молив бе очертан кръг около малък град на име Охнамулте. Заинтригувана, тя взе телефона и набра номера на Грейдън Таунсенд в редакцията. Беше излязъл, но неговата симпатична помощничка й каза, че ще се върне след обяд.

— Само му кажете, че в Шотландия има едно място, което се казва Охнамулте и че му изпращам една карта. Той знае за какво става дума.

— Добре — отвърна помощничката.

 

 

Джес Чанинг го очакваше в малката си къща. Беше облечена в същите строги черни дрехи, които носеше и на погребението. Очевидно те не бяха предназначени само за траур. Докато го въвеждаше вътре, му направи впечатление, че е много висока жена. Ето откъде идваше конструкцията на Кирстен, а също и буйната й коса. Косата на Джес Чанинг, бяла и стегната отзад в огромен кок, беше обуздана най-безмилостно със стотици фуркети, но въпреки това по врата й се виждаха няколко изпуснати къдрици, които бяха дълги и меки като на Кирстен. Челото й беше високо и почти без бръчки.

— Какво ще пиете? Нямам алкохол, обаче има вода в изобилие и малко джинджифилова бира, която сама си приготвям.

— Ще я опитам — каза той.

— Ще започнем направо с обяда — каза тя и го заведе в трапезарията. Приятната обстановка там го изненада.

— Кирстен прилича на вас — каза Грей, докато сядаше и разгъваше салфетката си. — Предполагам, че много хора са ви го казвали.

— Не, не са и затова ми е много приятно да го чуя. Ако се обличаше малко по-добре, тя щеше да прави впечатление на хубава млада жена. Безпокоя се за нея. Няма вътрешни заложби. Само емоции, без интелект.

— О, не съм толкова сигурен — възрази Грей. — На мен ми изглежда доста умна.

— Не съм казала, че не е умна — сопна се Джес. — Казах, че няма интелект. Това са различни неща. Не е начетена. Вие обичате ли да четете?

— Ами… сега не чета много. Нямам време. Но преди четях доста.

— Трябва да намирате време за това. За какво изразходвате времето си? Предполагам, че за работа. Това е опасно. И синът ми прави същото. Не го занимава нищо друго, освен работата. Познавате Исамбард, нали?

— Да. Срещали сме се един-два пъти.

— Мислите ли, че компанията му е в беда? — попита внезапно тя. Грей толкова се стресна, че си изпусна касетофона. Надяваше се, че докато го човърка и нагласява, ще успее да прикрие истинските си чувства. Нещата, изглежда, се нареждаха по-добре, отколкото очакваше.

— Нямам представа — отвърна той.

— Хайде, хайде. Разбира се, че имате. Нали се занимавате с финансови теми?

— Е, очевидно е, че компанията изживява трудни моменти, но това се отнася до всички фирми, занимаващи се с недвижими имоти. А и засега няма изгледи положението да се подобри. Но господин Чанинг е много способен. Той е човек, който оцелява.

— Мисля — каза спокойно тя, докато сипваше супа в една дълбока чиния, — че за него ще е най-добре, ако компанията фалира.

— Така ли? О, разбирам. — Грей плахо се усмихна. — Супата е чудесна. Направо е великолепна.

— Само праз и картофи, нищо друго. Мисля, че това би го върнало към основните житейски ценности. Изгубил е представа за всичко, което има някакво значение. Ако започне отначало, ще се оправи. Между другото, какво мислите за онази погребална церемония?

— Мисля, че мина много добре. Да, много добре.

— А на мен ми се стори ужасна, направо ужасна. Онзи отвратителен пластмасов параклис и това изпълнение на орган на запис. Когато човек си отива от този живот, му трябва църква, независимо дали е вярващ, или не. А също и няколко хубави химна, с които да бъде изпратен във вечността. В онова място човек има чувството, че се намира в супермаркет, който е бил открит едва вчера и ще бъде затворен утре. Още супа?

— Да, ако обичате. Сама ли приготвяте хляба?

— Да, разбира се. А какво ще кажете за малката бомба, която хвърли госпожа Буут? Изглежда, че това й достави удоволствие.

— Ами… аз си помислих…

— Вие я харесвате, нали? Видях ви в дома й. В това няма нищо лошо. Всъщност и аз я харесвам. Мисля, че е откровена, а това е много важно качество. Кирстен е такава. Но въпреки това не трябваше да го прави. Имам предвид речта на Тереза Буут. Не и в такъв момент. Ако бедният Дъглас можеше да бъде там, щеше много да се разстрои. Да се надяваме, че не е бил. А сега какво искате да ви разкажа за онова време? Спомням си как Мосли дойде в Ийст Енд^[1] със своите черноризци. Току-що се бях омъжила. Съпругът ми също членуваше в партията. Двама от приятелите му пострадаха по време на ръкопашния бой. Това, разбира се, не беше политическа борба, а гангстерска война.

— А какво е политическата борба? — попита Грей. Той остави на заден план целта на разследването си, въпросът наистина го интересуваше.

— Това е борбата за хората. За хората, за техните нужди и идеали, за това, че в тези неща трябва да има някакво равновесие. Точно тук партията сгреши. Борбата й се съсредоточи само върху нуждите, но не и върху идеалите. Маргарет Тачър успя да разбере това по свой собствен начин. Естествено, аз не одобрявам политиката й, но тя умееше да балансира нещата. Знаете ли какво казваше Най Бивън^[2]? Че консерваторите са твърди колкото отвътре, толкова и отвън, докато ние сме твърди само външно, а меки отвътре. Съвсем вярно.

— Кога станахте член на Лейбъристката партия?

— На осемнадесет години. Беше чудесно време. Харесваше ми да работя за нея, да я виждам как се разраства, да гледам как профсъюзите стават по-силни, как започват да се грижат за работниците, за безработните… Но може би най-вълнуващото време беше непосредствено след войната. Когато най-после взехме властта. Когато лейбъристките депутати се събраха в Камарата на общините и за първи път имахме наше правителство, те запяха „Червеното знаме“. Официалните лица изпаднаха в ужас и се опитаха да потулят нещата, като че ли е бил допуснат голям обществен гаф. — Тя се усмихна на Грей. — Такива неща интересуват ли ви?

— Да, разбира се. Това е великолепно. — Той вече мислено пишеше материала си. Нещата бяха твърде интересни, за да не ги използва.

— Добре. Ще хапнете ли рибник? Почакайте за минутка и ще продължим.

Тя наистина продължи. Беше чудесно. Грей записа две пълни касети. Познаваше всичките — Бивън, Атли, Стафорд Клипс. Била е жив свидетел на раждането на националното здравеопазване (сега в това отношение стават позорни неща. Най Бивън би се разплакал, ако беше жив), на процъфтяването на социалната държава (сега никой не се интересува от тези неща), на големия бум в жилищното строителство…

— Да — каза Грей, съзирайки шанса си, — вероятно тогава и Бард, господин Чанинг е започнал търговията с недвижими имоти. Още от началото ли се е заловил с жилищното строителство?

— Предполагам, че да, въпреки че не бих го нарекла жилищно строителство. Той работеше за един агент на недвижими имоти. Просто правеше пари и това е всичко.

— А кога започна да осъществява проекти в този бранш?

— Това стана едва в края на шестдесетте години.

— Когато започна да работи заедно с Дънсфорд ли?

Джес Чанинг го изгледа продължително, без да каже нищо, а след това много категорично заяви:

— Господин Таунсенд, ако сте искали да разговаряме за Исамбард, трябваше да ми кажете. Вероятно нямаше да ви приема.

— Но вие и преди това говорехте за него — възрази Грей.

Тя замълча, замисли се за момент и след това кимна.

— Точно така, но аз говорех само за онова, което сама избирах да кажа. Не искам да бъда разпитвана за него.

— Съжалявам.

— Няма нищо.

— Значи вие още работите за Лейбъристката партия?

— Разбира се. Ще работя до смъртта си. Работя в местната организация, в района „Уолуърд роуд“. Местните организации са кръвта и вените, които захранват артериите.

Джес продължи да говори, а Грей я слушаше много впечатлен. Накрая, след като му поднесе изключително добър ябълков пай, той въздъхна и каза:

— Беше великолепно, както обядът, така и разговорът. Но мисля, че трябва да се връщам в редакцията.

— Изпийте чаша чай. Или може би предпочитате кафе?

— Не — отвърна Грей, — предпочитам чай. Много, много слаб.

Тя се засмя.

— Нищо чудно, че сте консерватор. Заповядайте в другата стая.

— Къщата ви е много хубава — отбеляза той.

— Знам. По едно време искаха да събарят къщите на тази улица и да строят ужасни, отвратителни високи сгради. Но благодарение на Бога те не можаха да получат разрешение за строителство. Разбира се, заслуга за това има и херцогинята на Корнуол. Ако ме питате, това е единствената заслуга на кралското семейство — че се старае да запазва някои неща. Точно това беше и главният недостатък на първия бум в търговията с недвижими имоти и в строителството. Имам предвид начинът, по който за много кратко време бяха издигнати тези ужасни високи блокове. Така беше и през целия период на седемдесетте години. Отвратителните търговски центрове точно в сърцето на градовете отчуждиха хората един от друг. Исамбард, разбира се, направи парите си точно по този начин. Не одобрих това тогава, не го одобрявам и сега. Ако питате мен, не би трябвало да получи разрешение и за половината от строителните си обекти. Никога не можах да разбера как и защо ги получи.

Грей се загледа в чашата си, а след това се усмихна и кимна в знак на съгласие, сякаш нищо не се беше случило и нищо важно не беше казано. Помисли си, че точно по този начин свети Павел беше паднал на пътя за Дамаск.

 

 

Без да знае защо, Франческа се чувстваше леко изплашена. Беше смешно да се чувства така, след като просто щеше да види един манастир и да се срещне с няколко монахини и вероятно с някои от обитателите на Дома за бавноразвиващи се. Но всичко, свързано с това начинание, беше твърде загадъчно, повече от загадъчно, направо озадачаващо. Перспективата да узнае как точно стоят нещата я изнервяше. Да, това беше думата, изнервяше я. Погледна към майка си, която седеше до нея — беше необичайно мълчалива. Може би точно това й поведение я караше да се чувства напрегната. Не говореше, не се шегуваше, Франческа искаше да вземат Джек, но майка й не се съгласи.

— Това е манастир, скъпа, и някои монахини са малко особени. Той сигурно много ще се отегчи, а и пътят е дълъг.

— О, мамо, не ставай глупава, на него ще му хареса. Обича да се среща с хора. Можем да останем някъде и за през нощта, да отидем на плажа. Ще стане истинска екскурзия.

— Франческа — каза Рейчъл и тонът й беше същият, както когато като ученичка Франческа беше искала да отиде някъде, но не й се разрешаваше. — Франческа, идеята не е добра. Остави Джек при бавачката. Нужно ни е много спокойствие и тишина, за да разговаряме.

Това също я беше изнервило. Намираха се на шосе А-30 и следваха крайбрежната ивица.

— След десетина мили ще тръгнем по пътя за Хардланд — каза Рейчъл. — След това идват малко неудобните и тесни пътища на Девъншир — продължи тя и пак стана странно мълчалива.

Пътищата наистина бяха трудни, много тесни и стръмни. Освен това въпреки слънчевото време бяха сумрачни от надвисналите дървета от двете страни. Изкачването по хълмовете беше много трудно и нямаше място за разминаване, особено когато някой голям мерцедес като нейния трябваше да се размине с трактор. А тракторите не даваха път. На два пъти Франческа трябваше да прави безкрайни остри завои. Това още повече я изтормози.

Но изведнъж ландшафтът пред тях се разтвори и те се озоваха пред широка долина, която водеше към морето. Точно пред тях се виждаше голяма сива сграда.

— Това е така нареченият Дом на помощта или ще бъде — каза Рейчъл и чукна на дърво. — Нали е прекрасен? По-късно ще се върнем да го разгледаме. А сега свий надясно, скъпа, и след пет минути сме в манастира.

Манастирът се издигаше в дъното на един затворен път. Млад любезен мъж ги поздрави и разтвори голямата порта.

— Това е Томас — каза Рейчъл. — Здравей, Томас. Как си?

— Много, много добре — отвърна предпазливо Томас и се усмихна. — Много, много добре. Благодаря.

— Симпатичен е — каза Рейчъл. — Има дефект по рождение. Умствените му способности са като на петгодишно дете, а може би и на по-малко.

Франческа беше шокирана. Човекът изглеждаше абсолютно нормален. Никой не би предположил, че му има нещо. Тя мина с колата през портата и навлезе в широкия павиран двор.

Манастирът беше изграден от сив камък, както и сградата, покрай която бяха минали. Ограждаше двора от три страни. Беше във викториански или по-скоро викторианско-готически стил. Имаше тесни прозорци с каменни первази, а пред голямата сводеста врата растеше великолепна глициния.

— Какво красиво място! — възкликна Франческа и се усмихна.

— Харесва ли ти? Паркът е там, скъпа, погледни. А ето и игуменката.

Една монахиня, която според Франческа беше най-много на около четиридесет години, излезе от сградата и се усмихна насреща им. Красотата й беше съвсем естествена. Имаше прекрасна кожа, почти без бръчки, изумително сини очи, идеално прав, малък нос и пълни, усмихващи се устни. Монашеското облекло й стоеше добре, а под качулката се показваха руси къдрици. Краката й, които се виждаха до средата на прасците, бяха стройни. Беше обута във високи обувки.

„Не са много по-различни от онези, които носят Кирстен и Виктория“, помисли си с насмешка Франческа.

— Здравей, Рейчъл. Вие сигурно сте госпожа Чанинг. Добре дошли. За мен е удоволствие да ви посрещна тук.

— Благодаря ви. Наричайте ме Франческа.

— Рейчъл, обядът е готов в трапезарията, но не бях сигурна каква ще е програмата ви за деня.

Дори тя, въпреки естествената си приветливост, изглеждаше малко напрегната. „Какво е това — помисли си Франческа. — Какво, за бога, става?“

— Според мен най-добре е двете с Франческа да видим Мери. Тя обядва ли вече?

— Да, сега е в библиотеката и ви очаква. Не сте ли гладни?

— Франческа, гладна ли си?

— Не особено.

Това беше вярно. Не беше гладна, защото стомахът й се беше свил на топка.

— Аз също не съм. Добре, майко, ще отидем да намерим Мери и ще я изведем на разходка, а после ще се върнем.

— Много добре. — Игуменката се наведе и внезапно целуна Рейчъл по бузата. — Надявам се да прекарате приятно следобеда.

Стените в преддверието на манастира бяха покрити с дървена ламперия, а сводестият таван беше боядисан в бяло. От двете страни имаше коридори. Те тръгнаха по единия, минаха покрай малък параклис, просторна трапезария с дълги маси за хранене и влязоха в голяма стая с лавици, отрупани с книги. В единия ъгъл бяха насядали в кръг няколко души, а в средата на групата монахиня им четеше на глас. Франческа разпозна приказката „Бухалът и котката“. Когато приближиха, една млада жена ги видя, скочи и прегърна Рейчъл. Рейчъл отвърна на прегръдката й.

— Здравей, Мери — каза тихо тя.

Мери сложи пръст на устните си, а Рейчъл й кимна и се усмихна. Мери я хвана за ръка и я изведе навън, Франческа ги последва.

— Това е Мери — каза Рейчъл. — Мери, това е Франческа.

— Здравей — поздрави я Мери.

Беше дребна, с кафява коса на тънки кичури и с широко отворени сини очи. Страдаше от синдрома на Даун. Усмихна се на Франческа.

— Здравей, Мери — поздрави я тя.

— Мислехме да отидем трите заедно на разходка — каза Рейчъл. — Искаш ли, Мери?

Мери енергично закима с глава и я хвана за ръка. Даде знак на Франческа да мине от другата й страна и хвана и нейните. Вгледа се внимателно в лицето й, проучи го, а след това се обърна към Рейчъл.

— Красива — каза тя.

Рейчъл се засмя.

— Много е красива.

— Благодаря — отвърна някак сковано Франческа. Чувстваше, че не знае как точно да реагира и каква е ролята й в тази странна драма.

— Ще събираме ли яйца? — попита с надежда Мери.

— Не. Не може без Ричард — отвърна Рейчъл. — Няма да е справедливо. Ричард е най-добрият приятел на Мери — каза тя на Франческа. — Събират заедно яйца. Винаги заедно — добави тя твърдо и погледна Мери. — Какво ще кажеш да отидем в гората?

Мери кимна.

— В гората — повтори тя радостно и тръгна решително напред, като ги дърпаше за ръцете. Приличаше на разходка с Джек.

Излязоха от манастирските порти и тръгнаха надолу по хълма по една пътека. Франческа видя морето да блести на слънцето. Но защо й изглеждаше някак си заплашително?

Изведнъж Мери пусна ръката на Рейчъл, потупа се по главата и каза весело:

— Главата сега е наред.

— Добре — отвърна Рейчъл. Мери отново взе ръката й и я целуна. После целуна и тази на Франческа.

— Бедната Мери падна лошо, нали Мери? — каза Рейчъл.

Мери енергично заклати глава.

— По стълбите на мазето.

— Да, по стълбите на мазето. Получи сътресение на мозъка и трябваше да остане в болница.

— Ти дойде — каза Мери и добави, обръщайки се към Франческа: — Тя дойде да ме види в… — последва дълга пауза, докато явно се мъчеше да се сети за думата: — болница.

— О — каза неуверено Франческа, — кога беше това?

— Преди две седмици — отвърна небрежно Рейчъл.

Значи ето къде е била. Не е била при любовник, а тук с Мери.

 

 

Разхождаха се в продължение на половин час. Франческа се изнерви още повече. Мери беше много симпатична и й беше ясно защо Рейчъл толкова я обича, но това не обясняваше нещата. Явно имаше някакво друго обяснение, но защо не го беше казала по-рано? Когато започнаха да се изкачват обратно по хълма, тя избърза напред. Не искаше да е с тях, не се чувстваше част от тях. По някакъв необясним начин те бяха тандем и тя се чувстваше неловко и не на място.

— А сега иди при игуменката, Мери — каза й Рейчъл. — Ще се видим по-късно.

— По-късно за чая ли? — попита с надежда Мери.

— Може би. Ще видим.

Мери отново я целуна и си тръгна, Франческа забеляза, че краката и са доста бели въпреки топлото време. Погледна към майка си и леко се усмихна.

— А сега какво?

— Аз… бих искала да поговоря с теб. След това можем да отидем при игуменката.

— Да говориш с мен? За какво? Имахме за разговори цял ден.

— Исках първо да видиш Мери.

— Но защо? Какво е това? И каква ти е Мери? Нищо не разбирам от цялата работа.

Рейчъл гледаше прекалено втренчено към вратата, зад която току-що се беше скрила Мери. Беше пребледняла. Настъпи мълчание, след което тя пое дълбоко въздух, като че ли се подготвяше да посрещне физически удар, и се обърна към Франческа.

— Мери е моя дъщеря. Моя дъщеря и… и твоя сестра.

 

 

Това, което я разстрои най-много, беше начинът, по който избухна. Беше се засрамила още докато изливаше гнева си върху майка си, защото се боеше да не би причината да е възможно най-неоснователната, че не може да понесе мисълта да има такава сестра. Но тя знаеше, беше уверена, че не е заради това. Беше работила за бавноразвиващи се хора. Едно от благотворителните дружества, на които сътрудничеше, се занимаваше с това, беше присъствала на техни занимания, беше събирала пари за тях и беше участвала в техни празненства. Бавноразвиващите се не я смущаваха или поне така си беше мислила. Умееше да контактува с тях, искрено се възхищаваше от тези, които се грижат за тях, и съчувстваше на техните семейства, съзнавайки колко е трудно. Защо сега изпитваше физическо отвращение и се чувстваше толкова нещастна и така невероятно шокирана от признанието на майка си?

— Причината не е в самата Мери — каза тя неуверено, като се опитваше да запази спокойствие, докато се провираше с колата през тежко натовареното шосе А-30. — Разбира се, че не е. А най-вече фактът, че тя е била тук през всичките години и ти не си ми казала. Това е една огромна, ужасяваща тайна. Не мога да разбера как си могла да го направиш. Баща ми знаеше ли?

— Не, не знаеше — отвърна тихо Рейчъл. — Затова не можех да ти го кажа, докато беше жив. А след това ми се стори невъзможно, беше много късно.

— Как си могла да се омъжиш за някого и да не му кажеш, че имаш дете? Как си могла, та това е немислимо, ужасно.

— Франческа, тогава положението беше съвсем различно. Имам предвид, когато се омъжих. Ти просто не би могла да си го представиш, не можеш да го разбереш. Родителите ми никога не говореха за това. Когато Мери се роди, бях на осемнадесет години. Нямах нито работа, нито някакво положение. Допуснах грешка, една глупава грешка. Баща й беше почти на същите години като мен. Нито той, нито родителите му пожелаха да помогнат по някакъв начин. Всичко, на което ме бяха научили и за което се бях готвила, беше да се омъжа. За момиче като мен това беше смисълът на живота. Завършваш училище, минава лятото и ако не си съвсем непривлекателна и нескопосана, си намираш съпруг.

— А съпрузите не обичат стока втора употреба, така ли?

— Не те разбрах. — Рейчъл пребледня като платно, кожата на лицето й се изпъна, Франческа знаеше, че й причинява болка, и въпреки това не можеше да спре. Това я разтоварваше.

— Ако баща ми е знаел, че имаш бебе, той нямаше да се ожени за теб. Това би означавало да не си издържиш изпита, да не ти дадат диплома. И затова си мълчала. Господи!

— Франческа, моля те поне да се опиташ да ме разбереш. Тогава животът беше абсолютно различен. Една неомъжена жена с дете биваше отхвърлена от обществото, детето също. При това бавноразвиващо се дете. Направо беше невъзможно. Нямаше начин да издържам Мери и себе си, а родителите ми нямаха никакво намерение да я гледат вместо мен. Не можеше и дума да става за осиновяване, защото… заради недъга на Мери. За мен единственото решение беше Домът за бавноразвиващи се. Единственото решение.

Франческа мълчеше. Опитваше се поне привидно да прояви разбиране.

— Е, може би не мога да го разбера — каза тя накрая. — Но все пак това е едно дете, едно човешко същество и да отричаш съществуването му, да се правиш, че тя не е жива, че я няма на този свят…

— Никога не съм гледала на нещата по този начин. Правех за нея всичко, което е по силите ми. Винаги съм го правила.

— Да, но пред хората си се държала по този начин. Пред съпруга си, пред дъщеря си. Това е ужасно, направо е зловещо.

— Не е справедливо да говориш така — каза Рейчъл.

— За теб може и да не е, но на мен ми изглежда така. И въпреки това си казала на Бард. Казала си го на съпруга ми. Той е бил единственият човек, с когото си споделила ужасната си тайна. Как можа да го сториш, мамо, как можа да го ангажираш с това?

— Не исках. Опитах се да не го правя. Но той ме накара да му кажа истината. Мисля… мисля, че Бард и без това се досети.

— Кога?

— Когато посети манастира.

— Бард е бил там? С теб? И е видял Мери?

— Да, да, беше.

— Кога?

— Преди около два месеца. Тогава му казах.

— Боже господи! — възкликна Франческа. — Това е невероятно. Не мога да издържам повече.

— Трябваше да го заведа, защото парите ми трябваха. А той, естествено, не искаше да ги даде, без да е видял мястото.

— Разбира се. Но той е ходил там, без да ми каже. Знаел е, а не ми е казал нищо. Това… това е прекалено. Чувствам се такава глупачка. Какво според теб би могъл да крие още от мен?

— Скъпа… — Рейчъл протегна ръка и леко докосна тази на Франческа.

Тя ядосано я отблъсна.

— Недей, моля ти се, недей. Това не е нещо, което би могла да загладиш с чара си. Прекалено сериозно е, прекалено голямо. Надявам се, че си даваш сметка, че поставяш на карта брака ми.

— Никога не съм поставяла брака ти на карта. Караш прекалено бързо.

Франческа не й обърна внимание.

— Да накараш един съпруг да ти стане съучастник по такъв начин, това какво е? Поне на мен така ми се струва, съжалявам. Шокирана съм и съм ужасена, че си го направила. А също и от това, че той се е съгласил.

— Франческа, реагираш прекалено остро.

— Така ли? — възкликна тя, готова да се разплаче. Усещаше как сълзите напират в очите й, а гърлото й се стяга. — Реагирам прекалено остро. Колко глупаво от моя страна. Да вдигам шум за такъв дребен въпрос. Имам сестра… на колко… тридесет или тридесет и пет години, която никога не съм познавала. За която обаче знаят майка ми и съпругът ми. Които са ме лъгали. Съжалявам. Разбира се, че не би трябвало да реагирам така остро за такова нещо. Мамо, недей да ми говориш повече, моля те. Не мога да издържам.

Когато най-накрая стигнаха в Лондон и тя остави майка си на спирката за таксита при „Немърсмит роуд“, сбогувайки се хладно с нея, Франческа осъзна, че единственият човек, когото би искала да види, беше Лайъм. Той щеше да я разбере. Лайъм знаеше какво е да те отхвърлят, знаеше какво е отчуждение. Той можеше да успокои болката й.

 

 

Рейчъл си наля в една чаша много джин с тоник, застана загледана в прашните, нагрети от слънцето пущинаци на „Бетърсий Парк“ и се опита да овладее обзелата я паника. През цялото време е била права, а те не бяха — Бард и игуменката. Беше невъзможно да обясни и тя го знаеше, а Франческа очевидно не можа да я разбере. А и как би могла да очаква, че ще разбере невъзможността й сама да се справи с отглеждането на едно толкова малко дете, невъзможността да го задържи при себе си, без да има съпруг, особено пък дете като Мери? И докато седеше така, разтърсена от нещастието си, и си припомняше отново целия преживян кошмар в продължение на тридесет и пет години заедно с угризението и мъката, изпита и дива ярост, че не й бяха позволили Мери да остане при нея, да я обича така, както би искала…