Пени Винченци
Дилемата (25)

Глава 24

Оливър почти никога не беше плакал. След като от тригодишна възраст му бе казано, че е мъжът в семейството, винаги беше знаел, че не бива да го прави, защото мъжете не плачат. Беше му се случвало само в много редки случаи. Не можа да се сдържи и заплака, когато ковчегът беше изнесен от църквата след погребалната церемония, защото едва в този миг осъзна, че няма да види повече баща си. Плака и след смъртта на баща си, когато се събуди в първия ден на Коледа и се замисли за деня, който му предстоеше. Но тогава успя да скрие сълзите от майка си. Плака, когато я докараха в инвалидна количка, защото това го убеди по най-безспорен и жесток начин, че тя ще си остане завинаги инвалид, плака и когато се разбра, че тя трябва да отиде в Дома за инвалиди. Плака, когато завърши гимназия с отличие, защото въпреки че го каза на майка си в Дома по телефона и на Мелинда, която се разплака, усещаше някаква празнота и пустота в душата си, когато гледаше как бащите на неговите приятели ги тупат по раменете, как енергично им стискат ръцете, как ги черпят и им купуват планински велосипеди.

Плака също, почувствал се засрамен и нещастен, след първия си сексуален контакт, защото направо се провали и защото въпреки че не би го споделил с баща си, чувстваше, че расте без абсолютно никаква мъжка подкрепа. Не си спомняше да е имало други подобни случаи до онази сутрин в петък, когато получи писмото от Кирстен, в което тя го уведомяваше, че според нея ще е най-добре да не се срещат повече или поне за един дълъг период от време. Беше написано с необикновено едрия й почерк.

„Просто мисля, че няма да излезе нищо, но все пак ти благодаря за чудесното време, което прекарахме заедно. Надявам се скоро да си намериш наистина добра и подходяща работа.

Кирстен“

Оливър остана загледан в писмото. Стоеше неподвижен в хола, където го беше целунала и му беше казала колко й харесва къщата. Препрочете го още няколко пъти, опитвайки се да открие в него някакво логично обяснение, но не можа. За по-малко от един ден те бяха преминали от близост към отчуждение, от топлина към студенина, от едни непринудени отношения към напрежение. Само за седмица тяхната прекрасна, задушевна и многообещаваща връзка беше прекъсната.

Как, защо, къде се беше случило това? Какво беше направил, какво й беше казал? Сигурно вината е негова, вероятно я беше обидил с нещо, беше я засегнал и с това бе развалил всичко между тях. Отново си припомни вечерта, в която беше дошла в дома му. Спомни си как бяха пътували дълго с таксито, как се бяха смели на една глупава случка във фирмата, за която й беше разказал, а тя също му бе разказала за не по-малко глупава своя преживелица. Спомни си как Кирстен се беше обърнала към него и го беше целунала нежно, а после по-страстно, как беше сложила глава на рамото му и беше мушнала ръката си в неговата, как му беше казала с великолепния си дрезгав глас: „Оливър, толкова си мил. Приятно ми е да бъда с теб.“

Това беше последният път, когато се бяха чувствали щастливи. Той съвсем ясно си я представи как стоеше в гостната, а слънчевите лъчи огряваха отзад като ореол буйната й коса, как му се усмихваше с малко смешната си усмивка, която я правеше да не изглежда „толкова“ хубава, но много желана. Спомни си всичко, свързано с нея, до най-малката подробност. Беше облечена в къса бяла рокля, ръцете и краката й бяха голи и загорели от слънцето, спомни си дори едва забележимите лунички на носа й. И докато седеше така неподвижен и съсредоточен до такава степен, че почти физически усещаше присъствието й, разбра, че нещо беше станало със зрението му. Не виждаше цветята, които Мелинда беше сложила на перваза на прозореца, не виждаше писмото и не можеше вече да прочете онези ужасни думи, въпреки че бяха написани с едри букви. Причината бяха сълзите, които изпълниха очите му.

 

 

— Въпреки това беше великолепно — каза Барнаби и отметна назад дългата си руса коса, все още разрошена от вятъра. — В неделя вечер стана малко страшничко, преди да се върнем обратно, но пък похапнахме чудесни неща, а вчера връщането беше направо страхотно. Трябва да оставиш всичко в ръцете на татко. Той е човек, който знае да се оправя в кризисни ситуации.

— Безспорно сега това качество ще му е много необходимо — отвърна ядосана Кирстен. Тя се беше отпуснала в креслото срещу него и човъркаше с пръст една дупка в пуловера си — навик, който показваше, че нещо не е наред. Беше много бледа. — Той каза ли ти нещо за това? Имам предвид за компанията?

— Всъщност не. Спомена само, че играта малко загрубяла, но че накрая всичко ще се оправи.

— Радвам се, че все пак някой му вярва — отвърна Кирстен. — Както и да е, не обичам да се качвам на яхтата с него. Толкова е груб.

— Не, не е. Просто знае какво иска, а и там няма време за приказки от сорта „би ли направил това“ или „извини ме, моля те“, когато има опасност яхтата да се преобърне. Както за малко щеше и да стане. Освен това е много смел и аз… Кирстен, ти си ужасно бледа, добре ли се чувстваш?

— Да, нищо ми няма.

— Видът ти говори друго. Изглеждаш направо скапана.

— Барнаби, казах ти, че ми няма нищо.

— Добре де, добре. Искаш ли да излезем тази вечер? Този нормален живот вече започна да ми дотяга, да отидем на бар.

— Не, не, благодаря.

— Сигурно ще излизаш с онова мамино момченце, нали?

— Не, няма — отвърна Кирстен. — И престани да ми говориш за него, чу ли? Той е… аз съм… О, господи! — Тя с яд усети, че от очите й отново рукнаха сълзи.

— Хей, какво има? Кирстен, какво е станало?

— Ами… не знам. Всъщност нищо. Просто…

— Да не би да те е зарязал? Защото, ако е така, ще му извия гадното вратленце.

— Не, не е. Аз… просто не искам да говоря за това.

— Добре. — Той сви рамене. — Както искаш, обаче не ми изглеждаш добре.

— Благодаря, много ти благодаря. А сега просто се разкарай, Барнаби. Остави ме сама.

— Добре де. Ако промениш решението си, ние се събираме у Тори. Тази вечер и тя ще дойде с нас.

— Така ли? Пак ли ще е с онзи скапаняк?

— Не, тази история свърши. Сега ходи с някакво друго дребосъче. Нейните приятелчета никак не ми допадат.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Кирстен и се помъчи да се усмихне.

— Честна дума, повярвай ми. Както и да е. Ако ти потрябвам, можеш да ме намериш там.

— Ти с кого ще бъдеш, с Мораг ли?

— Не. Опитах, но, изглежда, че тя не ме счита подходящ за нея. Глупачка.

— Още по-добре. Тя е такава мърла — успокои го Кирстен. — Не знам какво изобщо намираше в нея. Само знае да си върти задника, и толкова.

— Ако я видя, ще й го кажа — ухили се Барнаби. — Бай, бай, Кирстен.

— Бай, Барнаби.

След като той си тръгна, тя си направи чаша чай и се сгуши в единия край на канапето. Почти й се искаше да му беше казала. Можеше да й олекне. Барнаби не се стряскаше от нищо и винаги успяваше да я накара да се почувства по-добре. Въпреки че в много други отношения беше направо кошмарен, имаше много здрав разум. Повече, отколкото тя. Може би следващия път щеше да му каже.

 

 

— Мисля, че Кирстен е загазила — каза небрежно Барнаби на Тори, докато изсипваше в чинията кутия фъстъци, печени в микровълновата печка.

— В какъв смисъл?

— В обичайния.

— Какво? Да не би да е бременна? О, Барнаби, не може да бъде. Пак ли?

— Мисля, че да. Много се е вкиснала и е бледа като мъртвец… Предполагам, че е.

— Просто не мога да повярвам — каза Тори и на дребното й хубаво личице се изписа недоумение. — Не си извади никаква поука. Това ще й е за трети път. И от кого е?

— Един бог знае.

— Надявам се да не е от Оливър.

— Мисля, че може и да е. А какво ще кажеш за онзи копелдак Тоби, тя още ли се среща с него?

— Не, отдавна скъсаха. Още на нейното парти. Всъщност не е чак толкова отдавна, а и оттогава не е имало друг, освен Оливър. Господи, Барнаби, но това е ужасно. На татко още не му е минало от онази история с вестниците. Какво можем да направим, как да…

— Спокойно — прекъсна я Барнаби. — Още не сме съвсем сигурни. Това е само мое предположение. Сега да не вземеш да хукнеш при нея с тази разтревожена физиономия, защото ще ти откъсне главата. Мисля обаче, че е много вероятно. Това е.

 

 

— В понеделник заминавам за Джърси — каза Грей на Алън Ферърс, с когото бяха седнали на чаша нискокачествено шампанско. — Господи, тези барове в Ситито ще ни довършат. Имаш ли там някакви връзки?

— Защо са ти?

— Свързано е с акциите на корпорацията „Чанинг“, които бяха изкупени онзи ден от офшорен фонд. Онзи, за който ти ми каза точно преди да бъде обявен банкрутът. Трябва да открия кои са. Затова отивам.

Ферърс поклати глава.

— Трудна работа. Там се държат здраво един за друг. Пазят си репутацията. Нищо няма да откриеш.

— Е, поне ще опитам. Доста ме бива в тези неща.

— Да, знам. Работата е там, че всичко, свързано с подобни офшорни фондове, е твърде поверително. Никой не знае всъщност кой стои зад тях. Те не са регистрирани. Все едно, че търсиш игла в купа сено. А може да няма нищо нередно в цялата работа, знае ли човек.

— Алън! Не го мислиш, нали? Да хвърлят на този етап от играта половин милион лири, не е шега!

— Прав си, не го мисля. Но какво можеш да направиш? Да обикаляш насам-натам и да разпитваш дали някой няма нещо общо с корпорацията „Чанинг“ и дали не са купили нейни акции?

— Нещо такова — отвърна Грей и се усмихна. — Не мисля, че мога да направя нещо по-добро. Просто искам да поразузная малко. Мислех, че може би ще ми помогнеш.

— Имам там един приятел — каза накрая Ферърс. — Ще му се обадя по телефона. Сигурен съм, че ще ти помогне, ако може. Естествено, ако не го замесваш в тази работа.

— Ще се опитам да не го правя — отвърна Грей.

 

 

Клайв Хопкинс се възстановяваше бързо. Вече го бяха преместили от интензивното отделение. Чувстваше се отегчен, изнервен и непрекъснато тормозеше бедната Морийн. За това, че му беше донесла череши вместо грозде: „Какво да правя с костилките, скъпа, можеш ли да ми кажеш?“; за това, че му беше донесла памучния халат, след като той изрично беше поискал хавлиения: „Трябва ми за след баня, Морийн. Обясних ти съвсем точно защо искам да е хавлиеният“; за това, че му беше донесла новата книга на Джон Гришам, след като много добре знаеше, че той предпочита Джефри Арчър: „Нали знаеш, че не обичам американските автори“; за това, че му беше донесла очилата за четене вместо бифокалните: „Тук постоянно ме прекъсват, Морийн. Искам да мога да гледам, без да си свалям непрекъснато очилата.“ Последният повод за роптаене беше „Дейли Мейл“, който, както той изтъкна, щеше да прочете до обяд, а беше поискал „Дейли Телеграф“. „След като нямам книга за четене, поне да ми беше донесла свестен вестник.“ За щастие сестрата, която внесе обяда, размаха един брой на „Спектейтър“ и попита дали някой го иска. Въпреки че понякога беше малко краен в коментарите си, Клайв Хопкинс го харесваше. Политическите му възгледи съвпадаха напълно с неговите. Прочете „Портрет на седмицата“ и статията на Оберон Уо, а след това разгърна страницата с новини от Ситито. Там с нарастващо безпокойство прочете статия за минното поле Доклендс, с каквото авторът сравняваше района на доковете. Като последен пример за това твърдение беше посочил сгромолясването на империята „Чанинг“.

Давайки си ясно сметка защо Бард Чанинг не беше отговорил на съобщението, което му беше изпратил, когато беше зле — а това го беше засегнало малко, той взе от шкафчето до леглото си лист хартия и пликове и написа на Бард писмо, в което заявяваше, че много съжалява и разбира колко много е бил зает Бард и затова не е могъл да отговори на предишното му послание. Когато Морийн пристигна с гроздето, хавлиения халат, последната книга на Джефри Арчър и един брой на „Дейли Телеграф“, той веднага я прати да го пусне в пощата.

— Искам да пристигне в дома му още утре. Бедният господин Чанинг! Какъв ужас!

Морийн стигна до пощенската кутия, точно когато пощенската кола вече се скриваше зад ъгъла. Реши, че няма причини да казва на Клайв за това, тъй като за Бард Чанинг нямаше да има ни най-малко значение, ако получеше едно от стотиците писма в края на седмицата вместо в началото. Още по-малко имаше значение и фактът, че той очевидно не се интересуваше от Клайв, въпреки че самият Клайв мислеше точно обратното.

 

 

Кирстен се обади по телефона в болницата, както й бяха заръчали, и й казаха това, което очакваше — че тестът й за бременност е положителен. Въпреки това, когато й го съобщиха, очите й се насълзиха и дълго плака. Стана й студено и започна силно да трепери. Взе топла вана, а след това си легна в задушната лятна вечер с бутилка гореща вода на краката и голяма чаша топло мляко. След малко заспа неспокоен сън. Час по-късно се събуди, плувнала в пот, чувайки телефона да звъни. Благодари на бога, че беше оставила включен телефонния секретар. Когато той си свърши работата, отиде да го прослуша.

Съобщението беше от Оливър.

„Здравей, Кирстен. Обажда се Оливър. Позвъних само за да ти кажа, че получих писмото ти и всичко ми е ясно. След време може би пак ще се видим.“

Тя, естествено, знаеше защо й се обажда, тъй като го познаваше добре и си даваше сметка какво означава съобщението му. Беше позвънил, надявайки се да си бъде вкъщи и да се опита да я убеди да си поговорят, да му обясни какво се е случило. Сигурно му е било изключително трудно да се реши на тази стъпка. След като не я беше заварил вкъщи и явно беше предположил, че е отишла някъде да се забавлява, той беше решил да не се прави повече на глупак и затова беше оставил това сдържано и безлично обяснение. Тя остана до телефона, заслушана в енергичния му безпристрастен глас, представяйки си го съвсем ясно с гъстата руса коса и тъмносините очи, вторачени в нейните. Пусна записа няколко пъти, докосна касетофона, сякаш така искаше да стигне до него и да го усети физически, и се разплака, но този път не от шок, а от мъка, защото чувстваше, че сърцето й ще се пръсне.

 

 

— Мисля да изляза пак с яхтата през уикенда — каза Бард на Франческа в събота сутринта. — Малко да поплавам край крайбрежието, освен ако нямаш нужда от мен тук.

Намекът му беше съвсем очевиден. Тя го погледна и каза:

— Не, не, нямам нужда. Може да отида на гости у майка ти. Отдавна не съм я виждала.

Той я погледна малко притеснен и каза:

— Франческа, надявам се, че…

— За бога, Бард — прекъсна го тя с досада, — за каква ме мислиш? Качвай си се на яхтата и ме остави на мира.

— Добре. Ще се върна утре вечер.

— Чудесно.

Той излезе, без да каже дума, без дори да я докосне. Тя го видя как тръгва, но не почувства абсолютно нищо. Запита се докога ли ще продължава това безразличие. Може би завинаги.

 

 

— Ти си бременна, нали? — попита Тори загрижено.

Беше дошла в апартамента на Кирстен сутринта. Завари я разплакана и бледа като платно. Малко след пристигането й изчезна в тоалетната и Тори я чу да повръща. Когато излезе от там, седна и й се усмихна малко глуповато. Тори повтори въпроса.

— Да, страхувам се, че е така.

— От кого е?

— Тори, не искам да говоря за това. И не се опитвай да правиш някакви щури догадки.

— Добре, няма. А той знае ли?

— Не — отвърна Кирстен.

— И какво ще правиш?

— Не знам, просто не знам. Предполагам, че трябва да абортирам, но не знам. Тори, как можах да го направя отново?

— Кирстен, аз… Я ми кажи от колко време си бременна?

— От около седем-осем седмици. Не е минало много време.

— Съвсем сигурна ли си? Това значи, че си пропуснала само един цикъл. Не можеш да бъдеш толкова сигурна…

— Сигурна съм, защото ми правиха тестове. Освен това знам. Непрекъснато ми се повръща, гърдите ме болят и плача.

— Не е от Тоби, нали?

— Не, не е от Тоби. Виж какво, Тори, казах ти, че не искам да говорим за това. Кажи ми само какво според теб трябва да направя. Моля те.

— Кирстен, не виждам как би могла да го задържиш. Но все пак мисля, че би трябвало да му кажеш, който и да е той.

— Не мога — каза Кирстен мрачно и попи сълзите си с кърпичка. Видя, че Тори гледа към нея, и я напъха бързо в ръкава си. — Просто не мога. Това ще бъде най-ужасното нещо, което бих могла да направя.

— Други хора биха казали, че ще е по-ужасно, ако не го направиш — увери я Тори.

— Знам, но всичко е много сложно. Не можеш да го разбереш. А и не знам дали ще мога да издържа още един аборт. Наистина не знам.

— Виж какво, още имаш време. Не избързвай с решението. Поговори с…

— Че с кого бих могла да поговоря, Тори? С кого говорят другите момичета в подобна ситуация? С майките си? Страхотна полза бих имала от това. С най-добрия си приятел ли? Ти и Барнаби сте ми най-добрите приятели. Мама му стара, Тори, не е честно. Защо съм толкова идиотски плодовита?

 

 

— Тя е бременна — каза Тори на Барнаби по-късно по телефона същия ден. Беше оставила Кирстен заспала на канапето. — Сама ми го каза. В ужасно състояние е.

— И от кого е?

— Не знам — отвърна бавно Тори. — Не ми каза. Твърди, че дори не трябва да се опитваме да отгатнем. Но аз все пак си мисля, че е от Оливър. Тя използва кърпичката му с неговите инициали, а когато ме видя, че я гледам, я скри в ръкава си. Накара ме да обещая да не му казвам. Е, не на него, а на когото и да е.

— Аз ще му го кажа на този самонадеян лайнар — каза Барнаби.

— Барнаби, недей. Да не си посмял! Това ще е ужасно. Обещай ми, че няма да го направиш.

— Добре де, добре, успокой се. И какво според теб ще прави?

— И тя не знае. Нали ти е известно какво става в такива случаи? Бих искала да има някой разумен човек, с когото да поговори. Но не би имало смисъл да разговаря с мама.

— И аз мисля така.

— Най-добре ще е да не я изпускаме от очи.

— Бедната Кирстен. Какъв позор.

 

 

— Просто се безпокоя как Мери би живяла в Лондон — каза Рейчъл. — Не знам как ще й се отрази. Какво ще правя?

— Вярно, тя си е селско момиче. Но…

— Трябва да ви напусне, нали? Искам да кажа, че тя е един от основните кандидати.

— Е, не е наложително. Но както ти казах, една трета от тях трябва да си отидат. А има такива, които изобщо нямат нито семейство, нито дом.

— Какво ще кажеш за някой друг приют?

— В района няма като нашия. Имам предвид наоколо. Най-близките, подобни на нашия, са тези на фондацията „Дънлоп“. Те са няколко, но са претъпкани и има дълъг списък от чакащи. Ако се опиташ да я настаниш там, ще трябва временно, докато чакате, да бъде някъде другаде. За някои от нашите, например Пеги, мисля, че трябва да отидат в приют с постоянно гледане.

— В приют? Но там е пълно със стари хора, а Пеги е само на четиридесет.

— Знам, Рейчъл. Но тя е твърде безпомощна и около нея трябва непрекъснато да има някой.

— Значи тогава най-добре ще е да остане тук.

— Да, разбира се, но не всички могат да останат. Трябва да взема някои много трудни решения. Затова си помислих, че за Мери няма да е толкова трудно.

— Не — отвърна Рейчъл, — разбира се, че няма да е. Как смяташ, дали биха я приели в Дом с постоянно гледане, ако нямаше семейство?

— Мисля, че не. Виж какво, за всички по-прилични домове, а повечето от тях не са толкова добри като нашия, има списъци от чакащи. Говорила съм за едно място в Тонтън, там не е толкова лошо. Иди да го видиш, ако искаш. Можеш да вземеш моята кола.

Рейчъл отиде. Беше ужасена. Към обитателите на дома се отнасяха добре, но той се намираше в центъра на града и в него нямаше какво да се прави, освен да се ходи на безкрайни разходки из магазините и малките паркове. Обитателите му не можеха да развиват никаква дейност, освен да помагат в домакинството и да плевят градинката отпред. Имаше шивалня, но през повечето време не се използваше, и няколко книги в трапезарията. Готвачите не бяха склонни да приемат за помощници пациенти. През повечето време те гледаха телевизия и затова телевизорът беше непрекъснато включен и гърмеше с пълна сила. Тя се върна много обезсърчена и намери Мери, която старателно лепеше етикети върху буркани с мед.

— Мери, скъпа, какво ще кажеш да дойдеш да живееш при мен?

Мери й се усмихна мило и попита:

— Имаш ли пчели? Този мед е от пчели, от нашите пчели.

 

 

Франческа пиеше приятно бяло вино и гледаше телевизия, когато Барнаби влезе. По Би Би Си-2 даваха документален филм за едно племе в Западна Африка. Според нея филмът беше създаден главно за да покаже, че хората, които го гледат, са с малко по-големи претенции от онези, които гледат програмите на Би Би Си-1 и на Ай Ти Ви, както и сапунените опери по Четвърти канал. Тя погледна с малко недоверие към Барнаби. Много го обичаше и той лесно я разсмиваше, но непрекъснато искаше пари, а тя нямаше.

— Здравей — каза той, — всичко наред ли е?

— Да, разбира се — отвърна Франческа. Беше й ясно защо я пита.

Той знаеше, че с Бард почти не си говорят и дори не го признават.

— Чудесно. Просто се питах, Франческа, може ли да поговоря с теб за една работа?

— О, Барнаби, не сега. Ужасно съм уморена.

— Аха. — Реакцията му й напомни малкия Джек. Беше много разочарован от нежеланието й. — Е, добре, няма значение.

— Съжалявам — повтори Франческа. — Може би друг път.

„Сигурно не са му приели някоя кредитна карта и затова иска пари назаем за вечерта“, помисли си тя. Но после веднага започнаха да я мъчат угризения. Какъв смисъл имаше да се мъчи да вземе някакво разумно решение за семейството си, след като отблъскваше един от любимците си! Тя потупа канапето до себе си и му се усмихна.

— Добре. Хайде, давай, разкажи на лошата си мащеха. — „Господи, ако той знаеше колко лоша в действителност беше тя!“ — Какво си направил?

— Аз самият нищо не съм направил — отвърна той, седна и кръстоса дългите си крака. — Става въпрос за Кирстен.

— Барнаби, какво й се е случило този път?

— Нищо. Ами… много е трудно.

— Барнаби, хайде казвай. Не си от хората, които лесно си глътват езика. Ето, пийни чаша вино, може би ще ти помогне.

— Не съм сигурен дали изобщо трябва да ти казвам. Но Тори мислеше, че ако има някой разумен човек, с когото да се поговори…

— Тори? И тя ли е замесена?

— Само индиректно — отвърна предпазливо Барнаби, поемайки чашата.

— Продължавай.

— Както ти казах, искахме да поговорим с някой разумен човек и… аз… си помислих за теб.

— Много съм поласкана. А сега ми кажи за какво става дума. Хайде, изпий си виното.

— Благодаря. Работата е там, Франческа… трябва да ти кажа, че това е ужасно поверително и в никакъв случай не бива да й го казваш. Обещаваш ли?

— Много рядко имам възможност изобщо да разговарям с Кирстен. Но да, обещавам.

— Добре. Тя е… Тя е бременна, Кирстен е бременна.

— Барнаби, пак ли?

— Всички така реагират. Обаче пак.

— О, господи! Кой е бащата?

— Не знам със сигурност. С Тори предполагаме кой може да е, но…

— Е, нека засега оставим този въпрос. Какво ще прави Кирстен?

— И тя не знае. Франческа, въпросът е там, че тя е много чувствителна към тези неща. Знам, че се държи ужасно с теб, но всъщност дълбоко в себе си е много уязвима и объркана.

— С последното съм съгласна, но не мисля, че е чак толкова безпомощна.

— Е, както и да е. Абортите страшно я разстройват.

— Барнаби, няма жена, която да не се разстрои от един аборт — каза рязко Франческа. — Освен ако е напълно безсърдечна.

— Да, знам това, но много се обезпокоих последния път, когато го направи. Тогава мислеше да вземе голяма доза…

— Какво?

— Да, Тори и аз седмици наред стояхме денонощно при нея. Това е, защото е католичка и смята, че абортът е убийство, а…

— Разбирам. — Франческа не искаше той да остава с впечатлението, че е настроена прекалено критично към Кирстен и има назадничави разбирания. — Влизам й в положението, а и католическата й вяра допълнително го утежнява.

— Точно така. Миналия път докторът й предписа антидепресанти, а сега историята пак се повтаря.

— Да, Барнаби, наясно съм. Разбирам и защо си загрижен. Но след като така тежко изживява тези неща, не разбирам как е позволила да се случи отново. Как е допуснала да забременее. Сега не е трудно да се вземат предпазни мерки.

— Знам, знам. Обаче тя е… какво да ти кажа… има ужасно лош късмет…

— Мисля, че в случая не става въпрос за късмет, а за небрежност.

— Да, така е. И разбирам защо не й съчувстваш чак толкова, но въпреки това много се безпокоим за нея. А и тя няма с кого да се посъветва. Мама не може да й помогне, но ако нямаш желание, мога да те разбера. Знам, че тя се отнесе зле към теб…

— Виж какво — каза Франческа вече напълно съсредоточена върху проблема и забравила собствените си беди, — нека да погледнем по-практично на нещата. От колко време е бременна?

— От около шест седмици, най-много седем.

— Така. Значи още има време. И е доказано със сигурност, правила е тестове и така нататък?

— Да.

— А тя самата какво би искала да направи?

— Не знае. Там е цялата работа. Не може да вземе никакво разумно решение, защото е толкова… объркана. Няма с кого да поговори. Само нас двамата. Ние сме единствените й приятели и, разбира се, свещеникът, обаче той ще й каже да го задържи или ще отиде в ада. Тя и така си мисли, че ще отиде там заради другите два аборта.

— Да, разбирам. — За първи път Франческа изпита истинско съжаление към Кирстен. — Проблемът е, че не виждам как бих могла да й помогна. Тя ме мрази. Не става въпрос, че не би пожелала да разговаря с мен за това. Тя изобщо няма да пожелае да разговаря с мен за каквото и да било.

— Ами аз тъкмо за това го споделям с теб — отвърна Барнаби. Неговата логика я трогна и тя му се усмихна.

— Добре, това ми изглежда разумно. Според теб кой би могъл да бъде бащата? Това също има отношение към проблема. Ако е някой, в когото е влюбена, може да поговори с него. Той и без това има право да знае.

— Така ли мислиш?

— Да, разбира се. Бебето не е само нейно.

— Може би си права.

— Да не би да е онзи нахакан младеж Тоби? Срещала съм го само веднъж, но не ми хареса.

— Не, не е той. Тя го каза съвсем определено.

— Дали е от някого, с когото има постоянна връзка? Защото, ако е така и като се имат предвид проблемите й от психологическо естество, тогава едната възможност е да задържи бебето. — „Горкият човек — помисли си тя, — който и да е той.“

— Не сме сигурни. Имам предвид колко постоянна е връзката.

— Да не е нещо еднократно? Честна дума, Барнаби, не мога да й помогна да вземе решение, без да знам нищо. При създалите се обстоятелства това е важно. Така че ето какъв е първият съвет от един разумен човек. — Тя му се усмихна. — Накарай я да поговори с бащата. Който и да е той.

— Да, да, добре. Благодаря, Франческа. Знаех, че ще измислиш нещо.

— Всъщност и аз не съм сигурна какво би могло да се направи. Каквито и разногласия да съм имала с Кирстен, много ми е мъчно за нея. Не знам дали би могъл да й предадеш това. Кажи й, че ако иска да разговаря с мен, аз съм на разположение и в никакъв случай няма да я осъждам. Обаче се страхувам, че тя няма да пожелае.

— Добре, благодаря. — Той й се усмихна. — Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, Барнаби. Добре съм.

— Е, както и да е… Франческа… би ли ми дала назаем двадесет лири? До понеделник…

 

 

На следващия ден тя отиде да обядва у Джес. И сбърка. Беше предположила погрешно, че това малко ще я разведри от бъркотията, в която се намираше. Освен това се беше почувствала ужасно самотна, изпълнена с копнеж по Лайъм и очакваща със страх обаждането му. Бягството от къщата й се стори за предпочитане, колкото и за кратко да беше то. Оказа се обаче, че пронизващият поглед на Джес и нейната безкомпромисна добродетелност я накараха да се почувства по-зле.

— Защо децата са още в провинцията? — попита тя, докато слагаше в чинията на Франческа пиле фрикасе. — Изяж това. Струва ми се, че имаш нужда от свястно ядене.

— Помислих, че за тях ще е по-добре да са там. Толкова е трудно в момента. Всички са много напрегнати. Джек е голям пакостник, а сега настроението на Бард не е особено добро… фрикасето е много вкусно, бабо Джес.

— Да, представям си как се държи. Но трябва да ти кажа, че с твоите две деца е много по-внимателен, отколкото с другите.

— Така ли?

— Да, виждала съм много грозни сцени с Барнаби, Кирстен и разбира се, с Лайъм. Но пък той беше много трудно дете, а Исамбард беше страшно напрегнат непосредствено след смъртта на Марион. Не че го извинявам, разбира се, не казвам това, но поне мога да го разбера. Имаше един период, когато поех нещата в свои ръце и известно време Лайъм живя при мен.

— Бедният Лайъм — каза Франческа предпазливо, а пулсът й се ускори само от факта, че произнесе името му. — Това ми е известно.

— Така ли? Вярно е, че имаше много трудно детство, и това обяснява много… много неща.

— Като например?

— Ами цялото му поведение от там нататък, отношението му към Пати, до известна степен и отношението му към теб, въпреки че в случая има по-малко основания. Не бих казала, че одобрявам начина, по който живее и позволява на Наоми да го издържа.

— Не би могъл да стори нещо друго. — „Внимавай, Франческа, навлизаш в опасна територия.“

— Разбира се, че би могъл. Когато един мъж не може да направи кариера в една работа, трябва да я смени. Би трябвало да има някаква гордост.

— Но да пробиеш като адвокат е ужасно трудно. Трябва ти време, късмет и…

— Все едно чувам, че ми говори Лайъм — отвърна Джес и я погледна внимателно.

— Е, стана дума за това веднъж, когато го посетих в болницата.

— Да, той ми каза, че си ходила да го видиш. Много мило от твоя страна, Франческа. Въпреки че през цялото време Лайъм се отнасяше зле към теб.

— Е, преди време изгладихме разногласията си. Мога да кажа, че станахме доста добри приятели. Много сме разговаряли. — Тя усети как се изчервява и премести чашата си встрани.

— Франческа — каза внезапно Джес, — внимавай с Лайъм.

— Моля? — Тя бе толкова изненадана, че обърна солницата.

— Той е много чаровен и аз много го обичам въпреки това, което току-що ти казах. Вземи малко сол и я хвърли през рамо, защото разсипването на солница е признак за лош късмет. Наясно съм, че животът му е бил труден и че Бард го изостави. Но той по рождение е човек, който се самосъжалява, а ти си от тези, които лесно могат да бъдат убедени. Бих казала, че в момента не си много щастлива, а Лайъм е изключително двуличен. Не го забравяй.

Франческа не каза нищо.

— Ако майка му не беше починала и баща му не го беше изоставил, той пак щеше да намери някакъв претекст, за да се оплаква, някакво извинение за неуспехите си. Ако питаш мен, Наоми го търпя достатъчно и не мога да я обвинявам. От години го издържа, а това не е редно.

— Но тя печели толкова много! А…

— Франческа, явно, че много ти е говорил. Така си и мислех. Не му вярвай. Какво печели Наоми, не е важно в случая. Той би трябвало да има някаква гордост и смелост.

— Мисля, че е нужна доста смелост, за да държиш на това, в което вярваш — отбеляза Франческа.

— Зависи за какво става дума — отвърна Джес. — Не бих казала, че вярваш в нещо, когато се мотаеш и оставяш жена ти да те издържа. В такъв случай чуваш само онова, което ти говори твоята суетност. Не, Франческа, Лайъм се смята за някакъв специален случай и винаги се е смятал. Много мило от твоя страна, че го защитаваш, но той не го заслужава. Между другото, купила съм на Джек един подарък — каза тя, като нарочно смени темата, — това може да се превръща в няколко неща. Каза ми, че имал само пъзели, а те били за момичета. И е прав, тази играчка изглежда много по-интересна.

— Бабо Джес! — възкликна Франческа, доволна, че смениха темата. — Чувала ли си за секс символи?

— Да, за съжаление — отвърна Джес. — Пълни глупости. Пати беше такава, никога не даваше на Барнаби да си играе с пистолети и той откъртваше краката на куклите, за да ги използва като пищови.

Франческа се засмя малко истерично. Усети как очите й се изпълват със сълзи и бързо се обърна. Джес я погледна, намръщи се и попита малко по-строго:

— Какво има, Франческа?

— О, нищо — каза тя и бързо изтри сълзите си с ръка. — Просто съм преуморена. Това е всичко. Проблемите с компанията, Бард и всичко останало ми дойдоха много.

— Да, разбира се — отвърна Джес. — Така е. Всичко, което е свързано с Исамбард, изглежда по-трудно, отколкото би трябвало, но — тя отново сбърчи вежди — има ли нещо повече, Франческа, имам предвид, освен банкрута на компанията?

— Не… Не мисля. Всъщност няма.

Настъпи мълчание. После Джес каза:

— Аз пък мисля, че има, и ти го знаеш. Той също го знае. Не съм толкова глупава.

— Разбира се, че не си. Но…

— Е, не е нужно да ми го казваш. Знам колко си лоялна към него, но ако искаш да поговорим, аз съм на разположение. На никого няма да кажа. Обещавам ти.

Франческа я погледна и изпита силно желание да й разкаже, да чуе нейното категорично и безкомпромисно мнение, да й каже какво да прави. Но разбра, че не би могла да стори такова нещо, защото Джес много обичаше Бард и защото той беше неин син.

— Не — каза тя накрая, — всъщност всичко е наред. Да, абсолютно наред.

 

 

В неделя следобед Оливър отиде с Мелинда да види майка си. Не му се ходеше, дори се чудеше как ще издържи, но всичко друго беше по-добро, отколкото да остане сам с мислите си за Кирстен и мълчаливия телефон. Слушаше как двете говорят за моделите от новия брой на „Следващият каталог“ и пият чаша след чаша от отвратителния болничен чай, искаше му се да ги накара да млъкнат, не можеше да си представи, че може да има нещо друго, от което би могло толкова да го заболи.

 

 

Бард се върна късно в неделя вечерта, Франческа лежеше в леглото и чу колата да спира пред къщата. Тя бързо изгаси светлината, за да се направи на заспала. Не искаше да го вижда. Не беше напреднала никак в разрешаването на дилемата си. Нямаше какво да му каже и не искаше да разговаря с него. Даде си обаче сметка, че от дълго време няма какво да му каже и не иска да го види, а това само по себе си я караше да се чувства твърде тягостно. Чу го да се изкачва по стълбите и се напрегна, страхувайки се, че ръката му ще натисне дръжката на вратата и той ще се появи на прага. Но стъпките спряха пред неговата стая, чу как той отвори вратата и я затвори зад себе си. Успокои се, но не можа да заспи.

 

 

Сутринта Бард беше сдържано любезен.

— Казах на бавачката, че ще й се обадиш тази сутрин и или ще отидеш при тях, или децата ще се върнат тук. Снощи се отбих при тях. На Джек много му липсваш.

— Да, добре. Сигурно аз ще отида. А ти какво ще правиш днес?

— Не знам — отвърна той и си наля чаша кафе. — Но аз… Благодаря, Сенди.

Тя се беше появила с пощата. Той прегледа набързо дебелия куп писма.

— Боже господи, та те са цели дузини. Всички без съмнение изразяват съжалението си и всички се нуждаят от отговор. Би могла да ми помогнеш. Господи, какво е това? — Той измъкна едно писмо от купчината и хвърли плика на масата. Пликът не беше луксозен и беше надписан с твърде неравен почерк. Пощенското клеймо беше от Торки.

— Какво е това?

— Шът — даде й знак той. — Опитвам се да… — Прочете го, без да се помръдне, а след това я погледна през масата. — Някой да ти се е обаждал? — Гласът му беше преднамерено небрежен. — Да ти се е обаждала Морийн Хопкинс преди около седмица?

— О, господи, да. Беше в телефонния секретар — отвърна тя. — Съжалявам, Бард, но забравих да ти кажа. Беше точно преди банкрута, в четвъртък. Теб те нямаше. Мисля, че беше в Ню Йорк. Стори ми се, че не е много важно, а и нещата, които се случиха…

— Не било много важно ли? — попита той с убийствено леден тон, който обикновено предшестваше избухването. — Така ли? Значи така си решила.

— Да, съжалявам. Беше просто…

— Ти нямаш право — повиши глас той. — Нямаш никакво право да решаваш кое е важно и кое — не. Разбираш ли? Било е важно, както се оказва, и то от огромна важност. Как се осмеляваш да вземаш решения за съобщения, отнасящи се до мен? Да решаваш какво да ми кажеш и какво — не?

— Бард, не съм решила, а просто забравих.

— А това те извинява, така ли? Забравила си. Господи, Франческа, това е… Е, няма значение. — Той се обърна и излезе от кухнята.

Тя го чу как минава през коридора, влиза в кабинета си и затръшва вратата. Пет минути по-късно излезе от там. Беше много нервен.

— Трябва да изляза. Трябва да отида и да се видя с един човек.

— С кого? Да не е господин Хопкинс?

— Да, с господин Хопкинс. Той е много болен. Ако не беше решила, че не е важно, можех да го видя и по-рано. Вероятно ще се върна късно, а може би дори утре.

— Защо? Къде отиваш? Той къде се намира?

— В болницата в Торки. Не е много близо, но и без това нямам друга работа.

— Бард, защо изведнъж реши, че трябва да отидеш там? Какво се е случило? — После тя млъкна. Това пак беше нещо, което той нямаше намерение да й каже, нещо също нередно.

— Нямам време сега за глупави разговори — каза той и си взе ключовете. — Трябва да вървя. И ако случайно твоят приятел господин Таунсенд се обади, кажи му да върви на майната си. А също, че скоро ще си има работа с адвокатите ми. Ясно ли е?

— Бард, той не ми е приятел. Но както и да е, добре.

 

 

Грейдън Таунсенд беше заел място до прозореца в първия полет за деня от Хийтроу за Джърси. Размишляваше върху две неща. Едното беше, че грижата какво да се сервира в британските авиолинии беше в ръцете на човек, който сигурно изпитваше дълбока неприязън към всички пътуващи и затова им беше предложил в 8:45 сутринта едно смачкано старо хлебче с малко шунка, домат и горчица, а също кафе, което сигурно беше навъртяло няколкостотин летателни часа. Второто нещо беше дали предчувствието му щеше да се оправдае и дали настояването му главният редактор да отпусне 500 лири за пътуване до Джърси и обратно, щеше да завърши с история, която един журналист може да напише само един-два пъти в живота си.